Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Херцози (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Violets in the Snow, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 112 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
helyg

Издание:

Патриша Грасо. Теменужки в снега

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от velvet_gaze)

12

„Проклета вещица“ — помисли си Джон и бръкна в джобовете на панталона си. Тъмните му очи проследиха Изабел, докато тя и детето не се скриха от погледа му. Джон погледна крадешком брат си.

— Сега ми остава единствено да отпратя гостите — процеди през зъби.

— Не се ядосвай — отвърна Рос. — Ще свърша това вместо теб.

— Това си е моята сватба и моят скандал — възрази Джон, клатейки глава.

Двамата братя се отправиха по коридора към залата. Джон никога не бе изпитвал толкова силна признателност към брат си, както в този момент.

Преди да влязат в залата, усети на рамото си ръката на Рос.

— Да? — обърна се към брат си той.

— Твое ли е детето? — попита Рос, без да откъсва поглед от лицето му.

— Не зная.

Двамата влязоха в залата, но спряха близо до вратата. Сред гостите се разнесе шепот.

— Скъпи роднини и приятели, благодаря ви, че уважихте сватбеното ми празненство — с твърд глас обяви Джон. — Предвид създалата се ситуация, празненството ще бъде отложено за неопределено време.

Зърнал смутените изражения на мнозина, Джон осъзна, че те бяха не по-малко объркани от него. За да разведри обстановката, той добави усмихнато:

— Всички вие сте поканени на първата годишнина от сватбата ни… ако съпругата ми не реши да се разведе с мен заради случилото се днес.

По масите се разнесе плах смях. Лицата на жените бяха все така ядосани, но Джон не можеше да промени нищо. Повечето от господата се усмихваха съчувствено, щастливи, че на херцог Ейвън, а не на тях, бе съдено да отгледа детето на любовницата си.

— Моля, довършете обяда си — добави Джон. — След това Рос ще ви изпрати.

— Хубава реч, братко — прошепна Рос.

Джон му кимна, обърна се към вратата и направи знак на иконома си да го последва.

— Ваша светлост?

— Известете нейна светлост, че когато гостите си тръгнат, искам да доведе детето в работния ми кабинет — нареди на прислужника си Джон.

— Да, ваша светлост — отвърна Добс и забърза към главното стълбище.

Джон стигна до кабинета си по стълбището за прислугата. Той си наля чаша уиски, която изпразни на един дъх, след това я напълни отново. Седна в едно от кожените кресла и вдигна крака на писалището.

След малко затвори очи и се замисли за злощастните събития отпреди малко. Всъщност беше по-скоро ядосан, отколкото объркан. Тази малка сцена бе сватбеният подарък на Уилям Гримсби. Това бе толкова сигурно, колкото фактът, че седи в кабинета си и се налива с най-доброто шотландско уиски.

За него нямаше особено значение, че сватбеното му тържество бе провалено, но Изабел заслужаваше нещо повече. Съпругата му бе най-очарователната и грижовна жена, която бе срещал някога.

Колко ли унизително трябва да е било за нея да се изправи очи в очи с бившата му любовница точно в деня на сватбата си. Какво ли ужасно мнение си бе съставила за него междувременно?

Не биваше да се забравя и немаловажния факт, че бе премълчал за задаващата се война между Англия и Америка. Единственият му мотив бе, че не искаше да помрачава радостта й от празненството. След няколко дена навярно щеше да й го каже.

Щеше ли някога Изабел да му прости? Неочаквано се бе оказало, че държи на нейното мнение повече, отколкото на това на всеки друг. Той я обичаше.

Обичаше я въпреки на моменти непоносимата й опърничавост. Или може би точно заради нея. Неговото селянче от Стратфорд бе единствената жена, която не се бе опитала да се омъжи за него заради титлите или парите му. По дяволите, тя направо се бе противила да се омъжи за него! Със сигурност бе най-добре да крие чувствата си, иначе тя щеше да ги използва срещу него. А ако съпругата му вземеше надмощие, с него бе свършено.

Джон си спомни за момиченцето. Дали наистина бе негова дъщеря? Просто не му се вярваше. Лизет никога не бе споменавала, че иска дете от него. Но какво по-добро средство за изнудване на един мъж от това, да му родиш дете? Гримсби и Лизет бяха превърнали невинното създание в част от своите коварни планове.

Но дори и момиченцето наистина да бе негова дъщеря, то не можеше да остане в Ейвън Парк. Никой благородник не събираше под един покрив семейството си и извънбрачните си деца. Плод на мимолетна любовна афера, детето никога нямаше да бъде прието от обществото.

Измина един час. След него втори.

Най-сетне се почука и преди още Джон да бе успял да каже нещо, вратата се отвори и на прага се появи майка му.

Когато я видя да влиза, Джон се изправи механично. Майка му не изглеждаше особено въодушевена, и той не можеше да й се сърди за това. Никога досега някой от членовете на семейството не бе петнил името Сен-Жермен, а един скандал беше последното, от което имаше нужда тя на тази възраст.

Херцогинята седна в креслото пред писалището.

Джон също седна.

Тя дълго го гледа, без да продума, докато накрая не попита:

— От теб ли е детето?

— Не зная — искрено отвърна Джон. — Лизет беше моя любовница и въпреки това съм почти сигурен, че всичко това е част от плана на Гримсби, който жадува за отмъщение за смъртта на Ленор.

— Уилям Гримсби е негодник — потвърди херцогинята. — Ленор почина при помятане, което за съжаление се случва доста често. Никога не съм харесвала особено семейство Гримсби. На тях просто им липсва интелигентност.

— И днешното фиаско е блестящ пример за това — изръмжа Джон.

— Делфиния Монтгомъри прие гостите, които трябваше да пренощуват тук, в Арден Хол. — Останалите също си тръгнаха.

Джон кимна.

— Не съм предполагал, че Делфиния притежава присъствие на духа, необходимо за подобна постъпка.

— И си бил прав… Аз уредих всичко — отвърна херцогинята, което накара Джон да се усмихне. — Утре двете с Естер ще заминем за Лондон, за да пресечем клюките в зародиш.

— Този път усилията ти са осъдени на неуспех — отвърна Джон. — Не съществува нищо, което висшето общество да обича повече от скандалите.

— Хм! Ще видим.

— Рос ще ви съпроводи до Лондон — каза Джон. — Бих искал да уведоми родителите на детето, докато аз се опитвам да огранича щетите, причинени на брака ми от това произшествие.

Херцогинята стана и един безкрайно дълъг миг го гледа мълчаливо. Най-накрая рече, тъжно клатейки глава:

— Кога най-сетне вие, мъжете, ще се научите да не си сваляте панталоните под път и над път?

Джон избухна в смях.

— Хайде стига — майка му въздъхна. — Може би такъв е неизбежният ход на нещата. Това не е афоризъм. — След тези думи тя напусна кабинета му.

Няколко минути по-късно се почука отново.

— Влез — извика Джон.

Когато вратата се отвори, видя на прага Изабел и момиченцето.

„Свалила е сватбената си рокля“ — помисли си Джон, докато ставаше от креслото си. Надяваше се това да не е лошо предзнаменование.

— Влезте и затворете — каза той. — Бих искал да поговоря с вас.

Изабел направи една крачка, но момиченцето не помръдна.

— Ела — Изабел се опита да го окуражи с една усмивка.

— Мъртъл не иска да влезе — отвърна детето, клатейки глава.

— Коя е Мъртъл? — попита Джон.

Изабел му се усмихна.

— Мъртъл е невидимата приятелка на Лили.

„Мили Боже“ — помисли си Джон. Под покрива си имаше вече две жени, които общуваха с невидими същества. Е, скоро малката щеше да напусне Ейвън Хаус и тогава животът му отново щеше да потече постарому.

— Защо Мъртъл не иска да влезе? — обърна се към детето Изабел.

— Бои се.

Джон видя съпругата му да сочи работния кабинет и да казва:

— Уверявам те, че вътре няма нищо, от което да трябва да се боиш.

— Херцогът на съдбата я плаши. — Лили посочи с пръст към него.

Изабел се засмя.

— Негова милост е мек като памук.

— Но нали каза, че…

— Негова милост никога не би се държал нелюбезно с едно малко момиченце — прекъсна я Изабел. — Нали така, ваша светлост?

— Да — мрачно кимна Джон.

— Негова милост не изглежда особено щастлив — рече Лили, която не откъсваше поглед от него.

— Негова светлост е възхитен от възможността да се запознае с теб — отвърна Изабел. — На мен ми вярваш, нали?

Лили кимна.

Джон учудено наблюдаваше умението, с което Изабел общуваше с детето. От нея щеше да излезе чудесна майка на децата им.

Когато забеляза, че детето го гледа, той се насили да се усмихне. След това каза с мек глас:

— Лили, нали?

Тя кимна.

— Няма ли да влезеш и да седнеш? — покани я Джон. — Много бих искал да те опозная по-отблизо.

Лили се остави да бъде въведена в стаята. Двете с Изабел седнаха в креслата пред писалището.

— Джон, бих искал да ти представя твоята дъщеря Лили — рече Изабел. — Лили, това е твоят татко.

— Мога ли да го наричам татко? — възхитените зелени очички на Лили го оглеждаха любопитно.

— Не — лаконично отвърна Джон.

„Проклятие“ — помисли си той миг след това. Момичето се разплака. Как щеше да го разпита, ако то плачеше?

Изабел му отправи изпепеляващ поглед. Тя нежно потупа дланта на детето и обясни.

— Негова милост предпочита най-напред да те опознае по-добре, преди да започнеш да го наричаш татко. Нали така, ваша светлост?

— Да, точно така — Джон впери тъмните си очи в момиченцето. — Значи, Лили, мога ли да попитам…

— Госпожица Дюпре, ако смея да ви помоля — прекъсна го Лили.

Въпреки неловката ситуация, Джон с мъка успя да сдържи усмивката си. Момичето имаше остър език. Също като Изабел, която сега му се усмихваше.

— Моля за извинение, госпожице Дюпре. — Джон наведе глава. — Кой те доведе в Ейвън Парк?

— Лизет.

— Лизет роднина ли ти е?

— Тя ми е майка.

— Защо тогава не я наричаш мамо? — попита Джон.

— Тя предпочита да я наричам по име — обясни Лили. — Казва, че мамо я състарявало.

„Типично за Лизет. Да забрани на собственото си дете да я нарича мамо!“ — помисли си Джон.

— Кой ви докара с Лизет тук? — продължи да разпитва детето той.

— Графът.

— Кой граф?

Лили сви рамене.

— Не зная.

— Можеш ли да ми опишеш графа? — попита Джон. Лили кимна.

— Той е мъж, също като теб.

Когато Изабел се засмя, Джон я погледна сърдито. След това отново се обърна към детето.

— Какъв цвят има косата на графа?

— Жълт.

„Вече имам за какво да се заловя“ — помисли си Джон. Гримсби бе замислил това като отмъщение. Джон умишлено се вгледа в детето, така че то скоро започна нервно да се върти на мястото си.

— Кой е баща ти? — попита той, без да го изпуска от очи.

— Ти, но не трябва да те наричам татко — отвърна Лили. След това тя се обърна към Изабел. — Моля те, искам да си вървя.

Изабел й се усмихна лъчезарно, преди да отвърне:

— Лили, моля те, излез от стаята. Трябва да поговоря насаме с херцога.

— Мъртъл не иска да остава сама — проплака момиченцето. — Тя се бои.

— Добре тогава, съкровище — отстъпи Изабел. — Седни в креслото пред камината и не подслушвай.

— Какво да направя?

— Просто си запуши ушите — показа й Изабел.

Лили се втурна през кабинета, настани се в креслото и си запуши ушите.

— Чуваш ли ме? — попита Изабел.

— Не — отвърна Лили.

Младата жена трябваше да прехапе устни, за да не се засмее. Възнамеряваше да даде воля на справедливия си гняв по адрес на Джон, за да му попречи завинаги да издигне преграда между себе си и дъщеря си.

— Как смееш да се държиш толкова коравосърдечно с едно дете — изфуча тихо тя, стрелкайки съпруга си с поглед.

— Опитвам се да науча истината — понечи да се защити Джон.

— Пет пари не давам за твоята истина — повиши глас Изабел. — Това дете беше изоставено от собствената си майка. Няма да позволя да го изхвърлиш и да говориш пред него така, сякаш то изобщо не съществува.

— За Бога…

— Ако си направиш труда да го опознаеш по-отблизо, може и да научиш истината, на която толкова много държиш — прекъсна го Изабел. — Няма да позволя Лили да попадне отново в дома на онази отвратителна жена!

— Не се опитвай да ме заплашваш — отвърна Джон. — Дори и да е моя дъщеря, етикетът не би позволил да живее под един покрив с нас.

— Трябвало е да помислиш за това, когато си се напъхал в леглото на майка й — Изабел го погледна отвратено. — Грешиш, ако мислиш, че етикетът означава нещо за мен.

След тези думи съпругата му скочи от креслото си, прекоси стаята и потупа Лили по рамото. Ръка за ръка двете напуснаха кабинета.

Джон впери поглед във вратата, която току-що се бе затръшнала след тях. Въпреки гнева си, той не можа да преглътне една усмивка. Никога преди Изабел не му се бе струвала толкова привлекателна, колкото в мига, когато се бе застъпила за момиченцето.

Усмивката скоро замръзна на лицето му. Как смееше да нахлува в кабинета му и да раздава заповеди? При първа възможност щеше да й даде да разбере, кой има думата в Ейвън Парк.

 

„Как смее да ми заповядва“ — кипеше от гняв Изабел, докато двете с Лили стояха пред прозореца в стаята й. Наистина Джон Сен-Жермен бе херцог Ейвън и само преди няколко часа се бе заклела да го обича, уважава и да му се подчинява. Тя обаче нямаше намерение да изпълнява заповеди, които бяха плод на погрешна преценка или коравосърдечност. Имаше собствен разум и възнамеряваше да го използва. В момента разсъждаваше по-трезво от него.

— Той не ме обича — тъжно рече Лили.

— Негова милост те обича — обясни Изабел, внимателно повдигайки брадичката на детето. — Само че още не го знае.

Лили се усмихна, а мисълта за любящ баща накара очите й да заблестят като смарагди.

— Кога ще научи?

— Един Господ знае — отвърна Изабел и осъзна, че звучи почти като Жизел.

— Защо негова милост е толкова сърдит? — попита Лили.

Изабел трескаво се опитваше да намери отговор, който да прозвучи убедително. Накрая тя сниши глас и едва доловимо прошепна:

— Негова милост страда от стомашно неразположение. Нищо сериозно, но все пак се отразява на настроението му.

— О! — Лили замълча за миг и се замисли. След това ненадейно извика: — Виж слънцето!

Изабел погледна през прозореца към хоризонта. Залязващото слънце приличаше на аленочервена огнена топка. След това младата жена зарея поглед из парка и й хрумна колко чудесни мигове можеха да преживеят там двете с Лили.

— Ако отидеш в будоара ми — обясни Изабел, — можеш да видиш изгрева.

— Тогава да вървим — рече Лили.

Изабел се засмя.

— Слънцето ще изгрее чак утре сутринта.

— Какво е това? — попита Лили и посочи с пръстче през прозореца.

Далеч навън, по хълмовете, блещукаха множество огньове.

— Днес е средата на лятото — обясни Изабел — и селяните палят огньове от дъбово дърво, около които след това танцуват и се веселят.

— Хайде да идем и да танцуваме с тях — Смарагденозелените очи на момиченцето заблестяха от вълнение.

— Сега не можем. Може би догодина негова милост ще се чувства по-добре — забелязала изписаното на личицето на Лили разочарование, Изабел добави: — Но утре ще си поиграем в градината или ще се разходим из дъбовата гора надолу по реката. Ще взема флейтата си. Искаш ли?

Вместо отговор, Лили плесна възхитено с ръце. Тихо почукване привлече вниманието им към вратата. Изабел извика:

— Моля!

В стаята влезе Добс.

Икономът се усмихна на момиченцето, след което се обърна към Изабел.

— Негова милост пита дали ще слезете за вечеря.

— Моля, съобщете на негова милост, че имам мигрена — отвърна Изабел.

— Разбира се, ваша светлост — икономът понечи да излезе.

— Господин Добс, осведомете негова милост, че госпожица Дюпре искрено се надява стомашното му неразположение да премине час по-скоро — каза Лили.

— Стомашно неразположение? — повтори Добс и се обърна изненадан. Думите на детето бяха извадили от равновесие иначе толкова сдържания иконом. Сега той безуспешно се бореше с желанието да се засмее.

— Един чувствителен стомах не е повод за смях — смъмри го Лили с предупредително вдигнат показалец.

Няколко мига по-късно, след като се бе овладял, Добс рече сухо:

— Моля да бъда извинен и, разбира се, ще предам съчувствените ви думи на негова милост.

Икономът отново се запъти към вратата. Раменете му беззвучно се тресяха от смях.

Не след дълго друго почукване отново ги накара да наострят слух. Преди още Изабел да бе успяла да каже нещо, на прага се появи Джунипър.

— Приготвих стаята в дъното на коридора — съобщи тя.

— Сега върви с госпожица Джунипър — обърна се към момичето Изабел. — Тя ще ти разкаже приказка за лека нощ и ще те сложи да спиш.

— Мъртъл иска да остане с теб! — Лили се хвърли в обятията на Изабел и отчаяно се вкопчи в нея. — Мъртъл се бои.

Изабел погледна момиченцето и забеляза уплахата в зелените му очи. Тя добре разбираше това дете, изоставено от собствената си майка пред двеста непознати. Отгоре на всичко сега то трябваше да прекара нощта в чужда къща.

— Трябва да спиш в отделна стая — с благ глас рече Изабел. — Няма нищо страшно. Госпожица Джунипър ще остане при теб. Знаеш ли, че госпожица Джунипър се грижеше за мен, когато бях малко момиченце?

— Наистина ли?

Изабел кимна с усмивка.

— Тогава и аз ще остана при Джунипър — съгласи се Лили. — Ще дойдеш ли и ти?

— Да, ще ти изсвиря една приспивна песничка. — Изабел посегна към флейтата си.

Трите изминаха дългия коридор и влязоха в последната стая от лявата страна. Изабел и Джунипър помогнаха на детето да се съблече и го сложиха в леглото. След това Джунипър се настани в креслото пред камината.

Изабел седна на ръба на леглото и нежно натисна момичето във възглавниците.

— Затвори очи, малка моя. Слушай внимателно и запомни мелодията.

След това вдигна флейтата към устните си и засвири мелодията, с която години наред я бе приспивала Жизел. Нежните тонове изпълниха стаята и успокоиха детето, което затвори очички. Мелодията, меланхолична и прочувствена, напомняше за пролетен залез и за непрестанната смяна на приливите и отливите.

Не след дълго Изабел забеляза, че дишането на Лили бе станало равномерно и спокойно. Детето бе заспало с усмивка на уста. Толкова малко, а вече изоставено от майка си. Толкова малко, а вече отхвърлено от баща си. Толкова малко, а вече напълно самотно.

Колко щастлива бе Изабел от появата на Жизел в живота й, макар тогава, в деня на бащината си смърт, да не съзнаваше това.

Тя стана от леглото. Каза на госпожица Джунипър едно беззвучно благодаря и затвори вратата на стаята след себе си.

Младата жена се върна в стаята си и облече нощницата, изработена специално за първата й брачна нощ. Коприненият пеньоар бе широк, без ръкави и почти прозрачен.

— Смисълът на тази нощница е да подклажда мъжката страст.

Изабел се обърна изненадано и видя Жизел да седи на любимото си място пред камината.

— Какво знаеш ти за мъжката страст? — попита младата жена.

Жизел й се усмихна многозначително, но не отвърна нищо.

— Джон ли е бащата на Лили?

Жизел сви рамене.

— Има ли някакво значение?

Изабел поклати глава.

— И Мъртъл ли е ангел хранител като теб?

Жизел се подсмихна.

— Мъртъл е невидимата приятелка на момичето.

— Хората мислят, че ти също си невидима, защото не могат да те видят и чуят — възрази Изабел.

— Е, светът е пълен със скептици. Твоят принц идва.

Едно почукване, дошло от вратата, която свързваше спалнята й с тази на херцога, накара Изабел да наостри слух. Тя потърси с поглед Жизел, но възрастната жена бе изчезнала.

Изабел стана и се приближи към вратата. Появата на Лили поне й бе спестила обезпокоителните мисли за първата брачна нощ.

Когато отвори вратата, Изабел се оказа очи в очи с невероятно привлекателния й съпруг. Джон носеше халат от черна коприна, привързан на кръста с копринен колан. Погледът й попадна върху отворените ревери на халата му, които разкриваха мускулестите му гърди.

Мъжественото излъчване на съпруга й я смути. Забелязала интереса, с който тъмните му очи изучават тялото й, Изабел се изчерви и засрамено сведе поглед.

— Да не би първата ни брачна нощ да се отлага? — попита Джон. Изабел поклати глава. — Мина ли ти мигрената?

— Напълно — отвърна тя.

Джон огледа стаята, след това отново се обърна към нея.

— Къде е тя?

— Лили и Джунипър спят в стаята в края на коридора — обясни Изабел.

Джон кимна. Изглежда, съпругата му се бе оказала достатъчно разумна да отложи решаването на деликатния проблем за сутринта.

— Имам изстудено шампанско — рече той и й предложи ръката си, за да я отведе в своята спалня. — Ще изпиеш ли една чаша с мен?

За миг в душата му се прокрадна подозрението, че Изабел ще откаже, но след това тя сложи длан в неговата. „Изглежда така, сякаш отива на ешафода“ — помисли си той, докато прекосяваха спалнята му, за да седнат пред камината. Беше пребледняла като платно и луничките й се открояваха дори по-ясно от обикновено, а върху очарователното й лице беше легнала сянка на уплаха.

„Проклятие“ — изруга мислено Джон. Опитът му с уплашени девици се простираше до първата му брачна нощ с Ленор Гримсби, а тя не бе протекла никак приятно. Трябваше да бъде нежен и търпелив, защото от тази нощ до голяма степен зависеше бъдещият им семеен живот.

Джон премести поглед от бледото й лице към побелелите кокалчета на сплетените й пръсти, след това към тялото й, което се виждаше под прозрачната нощница. Мили Боже, тя бе невероятно красива.

Той отвърна поглед, отпуши шампанското и наля в приготвените кристални чаши.

— Какво ще кажеш да седнем на кушетката, да пийнем шампанско и да си побъбрим — предложи той.

— Искаш просто да си бъбрим? — учудено попита Изабел.

Джон не можеше да каже дали в гласа й бе прозвучало разочарование или облекчение. Недоверчивото й изражение обаче едва не го накара да прихне.

— Седни в мен — рече Джон.

— Не е необходимо — възрази тя. — Има достатъчно място и за двама ни.

— Бих искал да си по-близо до мен — отвърна той. — Моля.

Молбата му правеше чудеса. Тя кимна и седна в скута му. Джон я прегърна с лявата си ръка и нежно я притисна към гърдите си.

— Пийни малко — той поднесе чашата към устните й.

Изабел отпи от чашата и хлъцна.

— Шампанското ме гъделичка в носа — усмихнато каза тя.

Джон отвърна на усмивката й. След като бе отпил, той остави чашата си на пода и накара Изабел да склони глава на рамото му.

— Приятно ли ти е така? — попита той, галейки рамото й.

— Да — отвърна Изабел и го погледна изпод русите си мигли.

— Скъпа, не бива да се боиш. Сливането на мъжа и жената е нещо напълно естествено и укрепва тяхната… — Джон замълча и преглътна думата любов. — То скрепява обета, който са си дали. Без това той би бил празен и безсмислен. Разбираш ли?

— Струва ми се.

— Ще споделиш ли леглото ми? — попита той.

Изабел го погледна с огромните си теменуженосини очи. Тя мълча толкова дълго, че Джон вече се бе подготвил за отказ. Какво щеше да прави тогава?

Изабел се освободи от прегръдката му и стана.

— Да, ще споделя леглото ти — прошепна едва чуто.

Джон също стана и протегна ръка, сякаш искаше да я отведе до дансинга. Погледът на Изабел се плъзна от тъмните му очи към протегнатата към нея длан. Когато погледите им се срещнаха отново, в очите й се четеше уплаха.

— Ще спра веднага, щом пожелаеш — обеща той. — Вярваш ли ми?

Изабел облиза устни с неволен жест. След това постави длан в неговата и двамата се отправиха към леглото.

Дланите на Джон се плъзнаха към раменете й и свалиха презрамките на тънката нощница, която се свлече на пода.

Погледът му се спусна от поруменялото й лице към съвършените гърди, тънката талия и заобления ханш чак до малките стъпала. Когато погледите им се срещнаха, той развърза колана на копринения си халат, който се озова върху нощницата й на пода.

Изабел не откъсваше поглед от адамовата му ябълка, което извика на устните му едва доловима усмивка.

— Погледни ме, Бел — промърмори той. — Моля.

Тази дума, изглежда, правеше чудеса.

Погледът й се плъзна от широките рамене към силно окосмените му гърди. След това още по-надолу и по-надолу.

Джон пристъпи напред. Дланта му погали бузата й, след това по изящната й шия пръстите му се плъзнаха към раменете й.

Без да й остави време за колебание, Джон я привлече неочаквано към себе си и притисна устни към нейните в страстна целувка, от която дъхът й секна. След това я взе на ръце, отнесе я в леглото и легна до нея.

Устните им отново се сляха в нежна целувка, която сякаш нямаше да има край. След това той обсипа с целувки слепоочията, клепачите и върха на носа й.

— Обичам луничките ти — промърмори той.

— Какви лунички? — прошепна тя, смутена от пробуждащата се в тялото й страст.

Джон се засмя и плъзна поглед от очарователното й лице към съвършените овали на гърдите й. — Възхитително — прошепна, докато дланта му се спускаше към хълбоците й.

Устните му започнаха да галят гърдите й, спирайки на розовите зърна, за да ги засмучат и да разпалят във вените й непознат огън, който замъгляваше разсъдъка й.

— Разтвори бедра — рече Джон с дрезгав от желание глас.

Изабел се подчини неволно и след като я целуна отново, Джон предпазливо проникна с пръст в нея. Тя отвори уста, за да извика, но той бе по-бърз и притисна устни към нейните в бурна целувка.

— Отпусни се, съкровище — успокои я той, докато още един от пръстите му проникваше в нея. — Искам да си готова за мен.

Докато пръстите му изкусително я галеха, Джон наведе глава, за да целуне отново зърната на гърдите й. Тогава Изабел започна да движи ханша си и пръстите му проникнаха дълбоко в жадното й за ласки тяло.

Стенейки от желание, тя движеше ханша си все по-бързо, и по-бързо.

— Отвори очи, скъпа — Джон коленичи между бедрата й. Изабел го погледна с премрежените си от страст теменуженосини очи.

— Болката ще трае само миг — обеща той.

Веднага след това със силен тласък проникна дълбоко в тръпнещото й тяло. Изабел се вкопчи в него и с вик на изненада се раздели с девствеността си.

Джон остана за миг неподвижен, за да й даде възможност да свикне с непознатото усещане. Накрая започна да се движи, окуражавайки я да стори същото.

Увлечена от вихъра на страстта, Изабел се притисна към слабините му и започна да отвръща на силните му тласъци. Не след дълго усети вълните на екстаза да я отнасят към рая.

Джон се стовари, стенейки, върху й и се изля дълбоко в потръпващата й утроба.

Известно време двамата останаха слети, а учестеното им дишане бе единственият шум в стаята. Накрая Джон се изтърколи от нея и нежно я взе в обятията си. Наблюдавайки учуденото й изражение, му се стори, че в огромните очи с цвят на аметист се отразяваше цялата й душа.

— Съжалявам, че премълчах за войната — каза той. — Не исках нищо да помрачава радостта от този ден. Утре сутрин със сигурност щях да ти го кажа.

— Благодаря ти за деликатността — усмихнато рече Изабел. — А що се отнася до Лили…

— Не бихме ли могли да отложим тази тема за утре? — попита Джон.

— Да, разбира се.

Той нежно я привлече към себе си и я целуна по челото.

— Тогава навярно ще мислим по-трезво.

— И въпреки това тя остава.

Джон се усмихна.

— Заспивай сега, жено.

Изабел затвори очи и съвсем скоро дишането й стана бавно и равномерно. Не след дълго Джон също потъна в дълбок и непробуден сън.