Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Plains of Abraham, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
ultimat (2009)
Разпознаване и SFB-форматиране
moosehead (2010)
Корекция
vanj (2010)

Издание:

Джеймс Оливър Кърууд. Равнините на Абраам

Първо издание

Издателство „Народна култура“, София

Редактор: Христо Кънев

Художник: Любен Диманов

Коректор: Евдокия Попова

История

  1. — Добавяне

VII

Никога още в живота на Катърин не бе имало друг ден с толкова различни случки, както тази неделя през май. Как можеше двама души да се бият и да се бъхтят един друг и в същото време да бъдат сърдечни приятели, тя не беше в състояние да разбере, макар да го виждаше със собствените си очи. Когато Анри свали своя товар от смазани човешки същества, на нея й премаля от ужас. За първи път се поотърси от отчаянието си под впечатлението от сърдечното и дружелюбно държане на двамата мъже. Хепсиба, комуто все още се виеше свят така, че едва се крепеше на крака, настояваше да направи, без да губи нито минута, нов крак на Тонтьор и предложи за тази цел едно парче хикори, сухо като кост, което Анри пазеше за мертек на мелницата, която се канеше да строи следващата година. Когато донесоха дървото, баронът се впусна във възторжени хвалебствия и заяви, че през живота си не е виждал по-прекрасно парче материал. Катърин видя и чу това, като надзърташе иззад пердето в ъгълчето на прозореца; поразтушена от настроението им и разбрали, че и двамата не са сериозно пострадали, реши да се държи така, сякаш нищо не се е случило, за да не помрачи този приятен ден. И намали опасността измамата й да бъде разкрита — успя да повика Анри и Джимс вътре и каза за решението си.

Така Тонтьор остана техен гост на обяд и с голяма лъжа, от все сърце потвърдена от Хепсиба, обясни причината за синините по лицата им, за докарването с колата и за счупения крак, без да подозира, че Анри се беше втурнал при жена си да й разкаже за двубоя и последиците от него, когато дойде за кола.

— Борбата, госпожо, е забавление на боговете — казваше той на Катърин, докато стопанката режеше огромната баница с пуешко месо. — Тя с моя страст от детинство и е била слабост на семейството много преди деня, когато Абраам Мартен в Квебек обещал най-хубавата крава от стадото си на онзи, който успее да го повали по гръб. За тоя вид, в който ни виждате, съм виновен аз, а не брат ви. Ние се борихме честно и по най-почтен начин, в което мъжът ви ще се закълне, ако го попитате, когато дървеният ми крак се закачи за един от пъновете в голямата купчина там и те всички се стовариха отгоре ни, та е цяло чудо, че сме останали изобщо живи! Стотина фунта зелено дъбово дърво удариха добрия ми приятел мосьо Адамс под лъжичката и както му прилоша от това, а пък аз останах само с един крак, се видяхме принудени да си послужим с колата. Утре, Джимс, когато изкореняваш пъновете, не ги трупай на такива дяволски високи купчини!

— Защо? — попита сериозно Катърин — Да не се борите пак с Хепсиба?

— Може би, госпожо. Аз го уча на нещо ново.

— Как не! — възкликна Хепсиба, но веднага се сепна и добави с тон на извинение: — Искам да кажа, че вече не е толкова ново.

Когато си тръгна късно следобед, снабден с нов крак, от който беше много доволен, баронът обеща да дойде скоро пак и ако може, да доведе със себе си Тоанет; потегли весело с Хепсиба и Джимс, които го изпратиха по дългото нагорнище до началото на Голямата гора. Там Тонтьор се обърна и размаха шапка на Анри и жена му, а след това Катърин го видя да се навежда от коня, да потупва приятелски Хепсиба по рамото и да стиска ръка на Джимс. Докато очите й блестяха при тези прояви на дружба, която Катърин се надяваше да остане постоянна, сеньорът, без да обръща внимание на присъствието на Джимс, казваше на Хепсиба:

— Ще дам на главата ви няколко дена почивка, драги. А после при положение, че нямате нищо против, ще бъда благодарен, ако ми предложите случай да изпитам на нея новия си крак. Разбира се в случай, че все още имате желание да се състезавате с мен и можем да се видим някъде, където мадам Бюлен няма да узнае за срещата ни. Но ако ви стига толкова…

— Аз още не съм започнал — изръмжа Хепсиба. — Тоя дяволски късмет имахте само благодарение на проклетата си тояга. Да ме ударят с такова презряно бойно средство, е оскърбление на моята личност и аз имам намерение така да ви наредя, че да останете доволен веднъж завинаги!

Тонтьор със смях навлезе в сянката на гората. Когато той се загуби от погледа, Хепсиба се обърна към Джимс.

— Не ми трябва по-добър приятел от ей такъв човек! — възкликна той. — Войнствен мъж по мой вкус, мойто момче, да се биеш с него, е удоволствие. Да имаше повече французи като Тонтьор и повече нашенци като мен, колко весело щеше да е по границите! — И като се сети за приключението на племенника си, попита: — Какво стана, когато отиде при Тоанет? Видя ли младия Таш? И какво ти каза Тоанет?

— Пол Таш не го видях — отговори Джимс, все още загледай подир Тонтьор. — Тоанет ме нарече „английски скот“.

Това, което беше решил да запази в тайна от майка си, той го разказа на Хепсиба; повтори всичко, което беше чул пред вратата на господарската къща, и то така спокойно, сякаш разправяше случка, станала с някой друг, а не със самия него.

— Те ни мразят, защото майка ми е англичанка — довърши той. — Мадам Тонтьор каза, че някои ден сме щели да им прережем гърлата.

Минаха няколко мига, докато Хепсиба заговори. През това време лицето му стана мрачно и замислено.

— Много жестоко е било да говорят така за свои съседи, Джимс — каза вуйчото най-после. — Жестоки думи, за да ги претърпиш, когато са насочени против тия, които обичаш. Но това е в природата на хората, когато са разделени едни срещу други, и на онези, които се кланят на бога в повечето случаи със злоба. А може и да са били прави. Някой ден може и да им прережем гърлата!

— Толкова ли… толкова ли са лоши… англичаните? — попита Джимс, схванал веднага какво иска да каже вуйчо му.

— Да, толкова — кимна Хепсиба с едва доловима нотка на закана в гласа си. — Повече от половин век търся френски гърла за прерязване и по същия начин през същото време французите търсят наши гърла за същата цел. Ето защо долу в Колониите на някои от нас започва да им омръзва тая толкова кървава и подла игра и ние започване да наричаме себе си американци[1]. Това е ново и здраво име, Джимс, което ще стане голямо. И по същата причина, понеже слабостите на родителите пораждат понякога гордост у детето, сума хора от бащиния ти народ започват да се наричат канадци. Ако речем да търсим вината за кланетата и пожарищата по границите, то е: хвани едните, че удари другите, а индианците, които отначало бяха смели и честни мъже, които искаха да бъдат наши приятели, се превърнаха в оръдие на тия двама кланящи се на бога сатани, наречени Франция и Англия, дето са пръскали света с кръв и омраза, докато не е останала нито една миля по суша или море, която да не се е усмърдяла от техните разногласия. Тъй че, макар и да е трудно може би да го понесеш, не бива да осъждаш Тоанет за това, което каза, защото ти си скот в нейните очи, изрисуван от майка й и от всички французи преди тях, но аз ти предсказвам, че ще дойде време, когато тя ще прозре истината, която никога не са я оставяли да прозре досега. Младите като теб и Тоанет ще бъдат носители на славата на тая велика страна!

В очите на Джимс се появи бавно разгарящо се пламъче на копнежа, сякаш ги беше устремил напред към видението на този ден.

— Ако има война, на коя страна ще се биеш? — поиска да знае той. — Ще помагаш ли да прерязват гърлата на Тонтьор и неговите хора?

— Бог знае! — отвърна Хепсиба, изненадан от толкова прямия въпрос на племенника му. — Много пъти съм се питал, мойто момче, когато съм лежал сам нощем в горските дебри. Както казах преди, борбата е солта на съществуването, когато се води с чест и разум, но не е имало Адамс от тая страна на океана, който да падне тъй ниско, че да върши убийства и кланета, а работата ще стигне дотам, докато ужасите заличат омразата и събудят отново разума в главите ни. И тъй, за да ти отговоря така както подобава на един Адамс, Джимзи, бих казал, че трябва да бдим над тия, които обичаме, и да се бием заради тях, ако се наложи, без значение срещу кого ще бъдат насочени куршумите ни. — При тези думи погледът му се плъзна мрачно над безкрайните простори на Забранената долина.

След кратко мълчание той додаде:

— Питал съм се кой е прав и кой крив, французите ли, англичаните ли, и няма друг отговор, освен да кажа, че едните са толкова черни, колкото и другите. Ето вече двайсет години обикалям границите и каквото щат да казват други или да пише в историята след време, аз зная фактите. Аз съм живял и спал, и съм се бил с тия факти, та истината ми е ясна, както слънцето ей там. Ако нещо ме изпълва със страх, то е участието на индианците и това, което ще дойде, и едната половина от теб е толкова виновна за това, колкото и другата, Джимс, защото еднакво принадлежиш към двете по рождение. Долу в Колониите ние използуваме пари и ракия, и какви ли не нечестни средства, та да настроим индианците до побесняване срещу французите, а французите вършат същото зло със същата кръвнишка цел, като прибягват най-вече към словото божие. Ако може да се каже нещо в полза на някоя от страните, то е за отците йезуити, защото те са превъзходни, смели мъже, а една проповед не може да се постави на същото равнище с буре ракия, макар и да докарва до същия пъклен резултат. Но скалпът, одран от човешка глава по повелята на вярата, не е по-малко червен от оня, който е взет под влиянието на бутилка ракия. Грешката за това не е у свещениците. Те първо проповядват, а след това стават родолюбци. Но краят е един и същ и така стигаме до нещастното положение: всичките индианци в страната са покварени от егоистичните и престъпни амбиции на два бели народа, които ходят на черква, пеят псалми и твърдят, че имало бог на небето. Като човек, който обича да се бори, когато борбата е почтена, аз не мога да ти дам по-добър отговор от този, който вече ти дадох, Джимс. Когато удари часът и двамата ще знаем какво трябва да правим.

С течение на дните и седмиците духът на другарство между Джимс и вуйчо му закрепваше все повече. Това общуване с човек, когото малцина превъзхождат в познаването на граничните области и условията на живота там и който бе допълнил кръга на знанията си със сведения за историята, политическата сила и слабостите на метрополиите, които ги владееха, предлагаше на Джимс поле за размисъл, което се разрастваше с всеки изминат час. Наред с неизчерпаемата си осведоменост за пустошите, обгърнали половината континент, Хепсиба притежаваше и добродушна и проста философия, която, понеже стигаше дълбоко до истината на много въпроси, укрепваше (в разширяващия се кръгозор на Джимс за живота) градивни насоки към бъдещето, които той беше твърдо решил да не забравя. За Хепсиба интимната близост на растящия дух и тяло, които обичаше, представляваше много по-голям стимул да остане в Забранената долина, отколкото молбите на сестра му, и с всеки ден, който прекарваха заедно, сечаха и копаеха, привързаността им улягаше и го задоволяваше все повече, докато най-после благодарение на нея Джимс почти забрави враждата си с Пол Таш и заздравя лютата рана, отворила се, когато се беше уверил, че Тоанет го презира. Без да знае Джимс, въпросът, който зададе на вуйчо си край Голямата гора и споделянето на това, което неволно чу в къщата на Тонтьор, дълбоко се откликна в душата на скитника-търговец и от този миг приятелското му чувство към барона стана по-друго, не по-студено, нито по-подценяващо, но свободно от личните увлечения, които вече бяха ги довели до два конфликта. След едно открито предизвикателство и отхвърлянето му от Хепсиба под предлог, че сестра му не била съгласна по този въпрос, Тонтьор, понеже беше истински рицар, обузда склонностите си и след това безстрашните стари воини се държаха поне за известно време като братя. Но Тоанет не дойде с баща си в долината, а Джимс не се и надяваше, че някога ще дойде.

Мина късната пролет, започна и лятото след пристигането на Хепсиба в дома на семейство Бюлен, а той все още не проявяваше притеснението, което предвещаваше обичайното му изчезване за по-дълъг период в дебрите на пустошта. Тази част от годината винаги бе изпитание за горските обитатели поради крилатата напаст, която пълзеше по земята и изпълваше въздуха: от нея Джимс беше започнал да изпитва ужас като от кошмар, изпълнен с мъка и страдание. От първи юни до средата на август в блатата, низините и лесовете се развъждаха и множаха рояци комари, които едва ли не изяждаха живи зверовете, а заселниците буквално се бореха за съществуването си, непрекъснато опушваха хижите, мажеха телата си със свинска мас и меча лой и прибягваха до всички познати хитрини, та да могат да си поспят малко нощем. За няколко дена, както му се струваше на Джимс, светът, бил дотогава рай, изпълнен с цветя, сладко ухание, зреещи плодове и ведър въздух, се превръщаше в ад, гъмжащ от насекоми, които правеха невъзможно всяко пътуване в коя да е посока и изтезаваха с отровата си във всяко ъгълче, където не бяха отчасти надвити с огън и пушек. Гората беше душна и тъмна, блатата непресушени, реките и езерата засенчени от гъста растителност и във влажната, запарена почва на тези места безмилостният бич се въдеше и се вдигаше на облаци, които понякога затъмняваха лика на месеца. През тези седмици редица гнили пънове и дънери тлееха денонощно в кръг около дома на Бюлен и го заграждаха с лют пушек, а извън това малко убежище работата на стопанството продължаваше с цената на физическо мъченичество, ако нямаше палещо слънце — тогава насекомите бягаха от блясъка и жегата.

Но това лято тялото, както и умът на Джимс бяха намерили нещо ново, с което да се борят, и вместо да остава в прикритието на димящите дънери, той се намазваше с лой като индианец и работеше рамо до рамо с баща си и вуйчо си. Приличащата на гьон кожа на търговеца, загрубяла от дълги години излагане на слънце и вятър, беше станала неуязвима за отровата на комарите, а Джимс се мъчеше да не остане по-назад от него и сполучваше, макар че в задушни дни или по време на буря баща му го караше да се прибере в къщи. Хепсиба се възхищаваше от тази твърдост на младия си другар и когато мъчителните седмици изтекоха и втората половина от август донесе облекчение, Джимс беше минал с него през такова обучение, с каквото вуйчо му се кълнеше, че много лесно той ще победи Пол Таш, когато се срещнат наново, и така го беше научил да зарежда и стрели с пистолет, че от тридесет крачки ученикът му можеше да улучи четири пръста широка мишена три пъти от всеки пет изстрела. Джимс се гордееше с това оръжие почти толкова, колкото и с лъка си, с който стреляше с голяма вещина — всяка забита в целта стрела неизменно изтръгваше възклицание на изумление и похвала от вуйчо му.

Джимс не ходеше в имението на Тонтьор, макар от време на време да научаваше новини от сеньорията. Анри и Хепсиба ходиха там два пъти през юли и август и баронът също два пъти дойде с кон да обядва в неделен със семейство Бюлен. В голямата къща било доста приятно, каза гостът, понеже разчистил и пресушил земята наоколо, а освен това донесъл от Квебек някакъв моден плат, от който направили за защита нещо като шатри над леглата. Всички били в повишено настроение, заети с приготовленията за заминаването на цялото семейство за Квебек в началото на септември. Тоанет щяла да отиде да се учи в манастира на урсулинките и сега, когато амбициозната й майка се канела да я подготви за великосветско поприще, подкрепена от благочестивото обучение на калугерките, Тонтьор заяви, че губел обожаваната от него малка избухливка, която щяла да се върне при него след три-четири година като прекрасна млада дама, готова да се омъжи за някой щастлив галантон, който и наполовина няма да я заслужава. Джимс слушаше с чувството на загуба, което лицето му с нищо не издаваше. Човек би рекъл, че не само огънят на мечтите му е прегорял, но дори и пепелта изтляла. Понеже Тонтьор, с чувство, което не се и опитваше да скрие, разправяше, че Тоанет нямало да прекарва много време в Ришельо след това, като ще има толкова много неща, които да я привличат и задържат в Квебек — едно от модните средища на света. Скоро щяло да има предостатъчно елегантни млади господа в краката й и той бил сигурен, че мадам Тонтьор щяла да пипне най-финия от всички за дъщеря си.

— За вас е голям късмет, че имате момче, а не момиче — казва той на Катърин… — Когато се ожени, Джимс ще доведе жена си да живее близо до вас.

Настъпи есен и с нея голямо великолепие в пустошта. Джимс обичаше тези по-късни дни на златна зрелост, на първите слани, на пъстрите широколистни лесове, на хладния остър въздух, когато всичко живо изглежда подмладено, и кръвта в собствените му жили играеше, развълнувана от безкрайни обещания и надежди. Но тази година му беше тежко на сърцето при промяната на годишното време. Тоанет и близките й заминаха за Квебек, а една вечер, седмица подир това, Хепсиба тъжно заяви, че не можел повече да отлага заминаването си за далечните погранични области на Пенсилвания и Охайо, където го зовели задълженията му на търговец Катърин помълча, после тихичко заплака. Джимс се отдръпна в кътче, където вуйчо му нямаше да го вижда добре. Веселостта на Анри се загуби като пламъче на свещ, угасено от порив на вятър. Лицето на Хепсиба мрачно сковано, такова усилие полагаше да се наложи на чувствата си! Той обеща, че никога вече няма да отсъствува много дълго без прекъсване. Щял да се върне през зимата. Ако не дойде, да знаят, че не е жив.

Когато на сутринта Анри стана от сън, за да запали огъня, Хепсиба го нямаше. Беше се измъкнал като сянка през някой тих час на нощта.

Бележки

[1] Британската нетърпимост от тези ранни дни, която вече беше започнала да сее семето на американската независимост, бе резюмирана само пет години след изказването на Хепсиба от генерал Уулф, който писа от Луисбърг: „Американците са най-мръсните, най-презрените страхливи кучета, каквито можете да си представите. Те падат мъртви в собствените си мръсотии и дезертират с цели батальони заедно с офицерите. Такива подлеци са по-скоро бреме, отколкото истинска сила за една армия.“ — Б.а.