Джеймс Оливър Кърууд
Равнините на Абраам (20)

XIX

Никой освен Горската гургулица не забеляза слабостта, обхванала Тоанет. Някаква сила бе дръпнала плътна завеса наоколо й, която не й позволяваше да вижда или да диша. Когато потресението мина, те бяха останали сами, а тълпата бе поела подир Тиаога и единствения му пленник. Сдържаното чувство се отприщи в буйни крясъци и сред това възбуждение Тоанет се прибра в хижата, която Джимс бе построил до вигвама на Тиаога.

Тя изпрати Горската гургулица да потърси Шиндас и когато младият сенека се появи, тя му се замоли да спаси пленника от смърт, като се мъчеше с всички сили да го убеди да забрави ожесточението си и да й помогне в този час. Каза му, че белият е вуйчо на Джимс и стар приятел на нейния баща — човек, който винаги е бил брат на индианците, докато племето мохок не убило сестра му, която обичал с обич, по-голяма дори от тази на Шиндас към Мери Даглен. Но Шиндас не се трогна. Думите и се удряха в сърце от кремък и никакъв признак на съчувствие не се мярна на лицето му, докато я слушаше. Той си отиде, без да й даде надежда.

Несполуката й да заинтересува племенника на Тиаога правеше положението още по-трудно. Отначало тя съжаляваше, че Джимс отсъствува, но сега се радваше, че е тръгнал, защото нарастващото възбуждение в селището, жалейните песни на жените, писъците на децата и кряскането на диваците, които разпалваха у себе си безумна ярост около огнената клада — а тя скоро щеше да получи жертвата си, — я ужасяваха и Тоанет все повече се уверяваше, че нищо не може да спаси вуйчото. Ако Джимс беше там, не би претърпял да види Хепсиба Адамс да умира, без да поведе борба, съдбоносна за самия него. Тази мисъл и мисълта за щастливата случайност, благодарение на която Джимс не беше в селището, затвърдиха решението й да помогне на Хепсиба и двете с Горската гургулица чакаха вождът да влезе във вигвама си. Тогава тя побърза да отиде при него, а Горската гургулица и Дран я последваха.

В поздрава на Тиаога нямаше нищо обещаващо. На Тоанет й се стори, че той понечи да протегне ръце и че суровостта му се стопява. Това впечатление се разпръсна, когато старият сенека скръсти ръце на гърдите си и я загледа спокойно, без да прояви никакво смекчаване, после й благодари с няколко думи за посещението. Трагедията, сполетяла племето, сякаш му придаваше по-благороден вид. Победен вожд, върнал се в родното място, поразено и съсипано от смъртта, той бе запазил величието на цар, но това негово държане като че се излъчваше от някакъв камък, а не от жива плът и кръв. Фактът, че неговият пленник имал същата родствена връзка с Джимс, както той с Шиндас, и че Сребърните крачета обичала човека, комуто предстояло да умре, не извика нито изненада, нито колебание на лицето му. Тиаога изчака търпеливо тя да свърши, после поклати глава и посочи през входа сенките, които се събираха в лъчите на залязващото слънце. Той заяви студено, че пленникът трябва да умре. Племето му искало духът на белия, който убил трима от воините му, да бъде унищожен в пламъците. Щели да чакат, докато се стъмни, според обичая на племето. Тогава щели да доведат пленника от вигвама, където лежал вързан, и да запалят огъня.

Ако искала, можела да поговори с вуйчото на Джимс — каза Тиаога.

Той гледаше в здрача, когато й направи тази отстъпка. Индианките в другия край на селото запяха по-високо с падането на мрака.

Тиаога пак заговори.

Тя трябвало да побърза. Ставало късно. Пленникът бил във вигвама на А Де Ба, до реката, пазен от Високия мъж и Шиндас.

Вождът я проследи с поглед, когато тя тръгна с Горската гургулица и Дран. Ако можеше, след това щеше да забележи промяна у Тиаога — промяна, която настъпи, когато се увери, че е останал сам.

Жени и деца я изпращаха с вопли — жени, загубили мъжете си, други, които скърбяха за своите синове, деца, останали без бащи. Горяха наредени в кръг огньове със стълба за мъчения в средата. Когато приготвеха сцената за жертвата, тя щеше да представлява амфитеатър от пламъци.

Тоанет хвърли поглед към приготовленията и потрепери от врявата. Беше се запъхтяла, когато стигна до жилището на А Де Ба, което ловецът бе вдигнал по-настрана от другите. Високия мъж стоеше неподвижен пред входа с пушка, преметната през ръка, а Шиндас седеше на земята до него. И двамата я видяха да идва. Тя спря на няколко крачки от тях, борейки се в душата с хаос от несигурност и страх. Какво можеше да каже на Хепсиба Адамс? Как би могла да му помогне, щом Тиаога, Шиндас и А Де Ба жадуваха смъртта му? За миг я облада малодушие — миг, в който разбра, че ще е по-лесно да се върне, отколкото да се обади на Хепсиба. Тя погледна към реката, която се мержелееше в здрача, и видя сенките на лодки, оставени на брега от собствениците им. Нямаше да е трудно Горската гургулица и тя да вземат едно кану и да се озоват някъде, където да не чуят онова, което предстоеше да стане.

Шиндас се беше изправил, докато тя възвърна смелостта си. Той каза нещо на Високия мъж и пристъпи към нея. Като че я беше очаквал и й посочи вигвама. А Де Ба не я погледна, когато тя влезе. Не личеше да е забелязал и Горската гургулица и кучето.

Тоанет намери Хепсиба проснал се като мъртвец и коленичи на земята до него. Той едва ли усети присъствието й, докато тя не го допря. Напипа еленските ремъчки, стегнали китките му, сетне ръката й намери невиждащото му лице.

Навела се ниско над обречения, тя пошепна:

— Хепсиба… Хепсиба Адамс… аз съм Тоанет Тонтьор.

Шиндас чакаше с А Де Ба в сгъстяващия се около тях мрак. След време те видяха Горската гургулица да отива към кръга от огньове. Шиндас я спря и в отговор на въпроса му момичето каза, че Тоанет плаче до белия и кучето е при нея.

Огньовете оттатък дъбовете се разгоряха по-силно, а на небето започнаха да изгряват звезди. Тиаога говореше на племето сред осветения амфитеатър и Шиндас и А Де Ба знаеха какво значи това. Скоро щеше да дойде заповед да доведат пленника. А Де Ба гледаше огньовете, а Шиндас крачеше напред-назад, сякаш наближаването на мъченията го правеше неспокоен. На лицето му, скрито от тъмнината, се четеше напрежението на човек, който се ослушва, докато чака. Високият мъж пръв наруши мълчанието, като се учуди защо Тиаога не изпраща да вземат пленника.

Нови викове им подсказаха, че най-сетне е дошло времето, и А Де Ба отиде при вигвама и отметна кожата на входа. Повика Тоанет, като я нарече Сой Ян Макуън. Отговор нямаше. Повика я пак и влезе. След малко той високо повика Шиндас и младият сенека влезе при него. А Де Ба тършуваше като някой звяр в тъмнината. Вигвамът беше празен. Тоанет и Хепсиба Адамс ги нямаше.

Шиндас не проговори. Нямаше светлина, в която да се види лицето му, когато отиде до брега на реката и видя, че едно кану липсва. Той измърмори учудено, когато А Де Ба се присъедини към него. Това кану е било пуснато на вода на петдесетина крачки от тях, а те не бяха чули нито звук. Устните на А Де Ба отрониха думи на самообвинение. Двамата с Шиндас приличали на деца и всеки мъж и жена в Ченуфзио щели да им се подиграват за това колко лесно им е избягал пленникът. Но липсващото кану не можело да бъде много далеч. Щели лесно да го догонят — и за да приложи думите си на дело, затика към водата второ кану. Шиндас се намеси и припомни на объркалия се А Де Ба това, че Сой Ян Макуън е дъщеря на Тиаога и понеже си е навлякла смъртно наказание от племето, Тиаога е този, който трябва да им заповяда да действуват. Бегълците (единият от тях сляп) вероятно не ще сполучат да се отърват. Още тази нощ белият ще бъде вързан на стълба, а сега, след като Сребърните крачета се е показала като змия за племето и предателка за Тиаога, навярно и тя ще умре заедно с него.

От гърдите на А Де Ба се чуваха някакви странни звуци, докато двамата тичаха при Тиаога и очакващото племе. Той не беше спокоен като Шиндас, когато стигнаха при хората от племето. Шиндас беше този, който съобщи за измамата на чужденката, която бяха приели като истински дух на Сой Ян Макуън. Той говореше ясно, тъй че да могат всички да го чуят. В продължение на няколко мига жаждата за отмъщение отстъпи място на съзнанието, че това е най-големият удар, който можеше да сполети Тиаога, след като бе подарил на бялото момиче най-святото от всичките си притежания — душата на покойната си дъщеря. Той бе студено и непристъпно безмълвен. Лицето му се промени пред очите им. Бръчките по него се врязаха по-дълбоко и то стана твърдо като камъните по полето. Всички го чакаха да заговори, като му даваха време да се наложи на чувствата в гърдите си. Най-сетне чуха думи, натежали от взето съдбоносно решение, които се издигнаха и изпълниха с гняв, напомнящ пожар, който поглъща всичко по пътя си. Тиаога заяви, че неговата чест и честта на племето му били в неговите ръце. Призова Шиндас и А Де Ба да дойдат с него, за да заловят бегълците — задължение, което тежало преди всичко върху самия него. Преди нощта да напредне много, кладата щяла да получи своята жертва. Той бил забравил за слепия, понеже човек без очи бил вече мъртъв. Щял да даде на пламъците бялото момиче, което им изменило.

Ново вълнение обзе Ченуфзио, след като тримата тръгнаха. Бялото момиче щяло да бъде изгорено! Тези думи се повтаряха шепнешком, предпазливо, от уста на уста, защото това, което щеше да стане, не беше отмъщение на плътта; духът на Сой Ян Макуън търсеше правосъдие негова бе заповед от покойната, пред която Тиаога не беше посмял да се подвоуми. Сребърните крачета, чието тяло бе загинало във вира, ги гледаше. Тя ходеше между тях, вслушваше се в думите им, изпълваше душите им с присъствие, което притъпяваше скръбта и сдържаше безумието на омразата. Дори Горската гургулица, макар да обичаше Тоанет, не можеше да плаче. Онези между тях, които бяха бели, се оттеглиха ужасени. Огньовете прегоряха и останаха само като очи в нощта. Часовете минаваха, а индианците се ослушваха в безмълвието, сякаш потиснати от страх.

Най-после чуха пеене, което приближаваше толкова бързо, колкото може да пътува едно кану. Това бе надгробната песен, с която Тиаога оплакваше дъщеря си и тя така развълнува диваците, както вятърът вълнува листата. Напрежението на очакването се пречупи, понеже в песента на скръбта се долавяше и тържествуваща нотка, която подсказваше, че Тиаога е сполучил с преследването. Натрупаха ново гориво върху огньовете и пламъците се извиха високо. Когато Тиаога и другарите му дойдоха от реката, те не доведоха никакъв пленник. Въпреки това лицата им свирепо сияеха, щом влязоха в осветения кръг; Тиаога подхвана отново надгробната си песен, грабна една горяща главня и я запрати в смолистата клада около стълба за мъчения. В миг виещо се море от пламъци заблиза стълба, а Тиаога затанцува наоколо и продължи песента си, съпроводен от прашенето на смолата. Вождът се разпалваше все повече както разказваше на племето си за случилото се. Описа как са настигнали бегълците край Големите скали, отвъд които водата тътне във водовъртеж. Слепият се биел с брадвичка, която откраднал от вигвама на А Де Ба, докато друга брадвичка не се забила в главата му и го усмирила. Той бил сатана въпреки слепотата си и Тиаога посочи Шиндас, който отгърди ризата от еленска кожа и показа дълга и кървяща рана. Белият бил мъртъв и трупът му, натежал от черната душа, се загубил завинаги в дълбоките води оттатък скалите.

Но нечестивата, която го измамила, девойката, чийто зъл дух дошъл, за да ги опозори и да оскверни душата на Сой Ян Макуън, те хванали жива. Лицето на Тиаога стана пепелносиво. Очите му бяха очи на безумец, когато изкрещя проклятието си срещу нея. Не беше ли я приел за свое дете? Не беше ли тя носила съкровищата на Сой Ян Макуън? Не бяха ли й направили те място в сърцата си? А тя се превърна в змия! Душата му така се разгневила, когато я заловили, че не признавала друго освен смърт, защото той чул гласа на дъщеря си да вика за отмъщение. И убил предателката. Убил я по заповед на Сребърните крачета, чийто дух му пял. Шиндас чул тази песен. Чул я и А Де Ба. Тя била като сладката музика на водата, бъблеща през бели камъчета напролет. Той убил бялото момиче със собствените си ръце и захвърлил тялото му, за да изчезне заедно с тялото на слепия.

Изведнъж Тиаога извади от скришно място до гърдите си нещо, което изтръгна вик на изненада от устата на всички около него. Те познаха прекрасната плитка на Тоанет, проточила се от кървавия скалп, който дивакът държеше над главата си. Горската гургулица пронизително изпищя. Десетки пъти малките й кафяви пръстчета бяха оплитали тези лъскави кичури на обожаваната от нея девойка.

Тиаога се превърна съвсем във въплъщение на сатаната, както танцуваше около кладата. Капки кръв от червения скалп падаха по лицето му. Когато стигна връхната точка на безумството си, той го захвърли в сърнето на смолистия огън.

Сой Ян Макуън бе отмъстена и желанието на племето му задоволено…