Джеймс Оливър Кърууд
Равнините на Абраам (17)

XVI

Тоанет не се чудеше, че страхът й се е стопил и терзанията поради загубата на баща й се бяха уталожили. Чувствуваше се като човек, на когото събитията са се наложили като неизбежни и предопределени в борбата, отредена за Джимс и нея. Трябваше да поеме бремето на една битка вместо товара на скръбта и не я беше страх. Диваците вече не я плашеха, макар поне половината да носеха на коланите си малки обръчета от хикори или елша с опънати на тях неизсъхнали още трофеи от победите им по бойния път. Нещо във външния им вид започна да й вдъхва доверие: гъвкавата грациозност на телата, жилавата якост на рамената, гордата и бдителна извивка на главите, животинската плавност, с която тичаха напред. И Джимс беше като тези горски мъже! Тъкмо тази дива красота и свобода беше обичала тя у него от самото начало и поради влиянието им върху нея се беше мъчила да принуди себе си да го намрази. Това, че е полагала такова усилие, и се струваше невъзможно сега, защото разбираше, че го обича от деня, когато така безмълвно беше пребледнял от оскърблението на Пол Таш там, край реката.

Тя се движеше леко с мокасините. Не беше чак толкова крехка, колкото я беше помислил Джимс, когато се мъчеше да не изостава от него с обувките си с високи токове. Стройната й снага бе силна и гъвкава, погледът бърз, краката сигурни. Шиндас оставаше назад от човек на човек, за да провери дали всичко е наред, и очите му блестяха от удоволствие, когато преценяваше колко леко Тоанет следва воните пред нея. Той се приближаваше до Джимс и двамата си приказваха тихичко. Дори Дран като че ли се беше променил сега, след като стана част от тези, които подозираше и от които се беше страхувал цял живот. Шиндас хареса куцото животно и на два пъти отпуска кафява ръка върху главата му. Малко по малко Джимс чуваше чудни неща от устата на Шиндас и с нетърпение чакаше случай да разкаже на Тоанет за довереното му от младия воин.

На един страничен наблюдател минаването на отряда сенека не би говорило с нищо за мир и милост. Дори простотата на облеклото допринасяше за безпощадния им вид. Те не бяха нашарени с черна, червена и синя боя, както повечето диваци, поели пътеката на войната, кожата им не беше украсена и оставаше оцветена само от слънцето и вятъра. Не бяха голи и не носеха халки от пиринчен тел в ушите. Всеки носеше по два вързопа на кръста, в по-малкия от които имаше храна, а в по-големия одеяло от боброви кожи. Някои носеха лъкове от хикории и всички — пушки и брадвички. Не можеше да има съмнение, че това е отряд, грижливо подбран за дълга и опасна мисия, и също толкова сигурно бе, че я беше изпълнил с успех. Воините носеха двадесет и шест скалпа, което бе предостатъчно постижение. Осемнадесет от тях бяха от мъже, пет от жени и три от деца.

Начело на зловещата верига Тиаога вървеше дебнешком като пантера и на всеки остър завой Тоанет зърваше за миг лицето му, на което, изглежда, завинаги се бяха изписали злочестина и жестокост. Но видът на лицето му не действуваше на духа й. Два пъти очите на Тиаога се спряха на нея през първите няколко мили от пътуването и два пъти тя му се усмихна, а веднъж му махна с ръка весело да го поздрави.

Не я беше страх, макар да не можеше да намери обяснение за чувството си на сигурност. Не само не изпитваше страх от Тиаога, но имаше и нещо, което харесваше у този човек, когото други биха гледали като чудовище. Беше уверена, че няма да я убие. Сподели убеждението си с Джимс, когато беше до нея. Но Шиндас му бе казал:

— Имам по-голяма надежда, защото тя върви леко и добре. Трябва да не изостава. Ако не сполучи, Тиаога ще я убие, при все че я е избрал да заеме мястото на Сребърните крачета.

Индианците бяха на път от зори и на пладне спряха да се нахранят за първи път през деня. Това бе проста закуска на здраво племе, което никога не преяждаше освен при случайни пиршества и което приписваше издръжливостта си на този факт. „Тези мои воини, които ядат много, ще воюват малко“ — беше предупреждението на родоначалника Сеяча на царевица до могъщия му народ и векове наред природата бе нагаждала индианския стомах към изтощаващите изисквания на живот, в който трезвостта в храненето представляваше великият закон на съществуването^[1]. От торбичката си за храна всеки воин напълни едната си шепа с грубо счукано царевично брашно, смесено с брашно от грах и сушени боровинки за вкус, и бавно изяде всичко това до последната трохичка. Тоанет, в чийто дом в пограничните области бяха познати лакомствата на цивилизацията, откакто се помнеше, бе трогната от тази оскъдна закуска на воините и предложи на Шиндас една от двете ябълки, които Джимс бе оставил в скута й. Шиндас каза нещо на Джимс и той преведе думите му:

— Шиндас ти благодари, Тоанет, но казва, че ако яде повече, няма да може да върви леко.

Тоанет скри от Джимс факта, че започва да се изморява и че остри болки като от игла пронизват пресилените мускули на краката й. Тя изяде една ябълка и половин ряпа и в чаша от брезова кора Джимс й донесе вода от студения поток, край който бяха спрели.

След като Шиндас се отдалечи, той й разказа за очакващото ги изумително приключение. Отивали в Ченуфзио, който бил според Шиндас триста мили на запад птичи полет. Премълча страховете си за нея, като й разказваше. Ченуфзио бил загадката на пустошта, Скритият град, където индианците сенека от поколения насам отвеждали белите пленници. Една от мечтите на вуйчо му Хепсиба била да стигне там и два пъти не сполучвал. Но вуйчо му знаел какво е това селище и те си приказвали за него с часове. Много бели деца трябва да са отрасвали там сред диваците и ставали самите те диваци. Някои ден губернаторите на колониите щели да изпратят войска, за да ги освободи. Една от неговите надежди била да посети този варварски град и сега му се виждало просто невероятно, че това наистина щяло да стане. После заговори за щастливите обстоятелства, които ги спасили. Една бяла жена била доведена като пленница в Ченуфзио, когато Шиндас бил момче. Тя опазила бебето си по целия път през горите и тъкмо това бебе станало сега прекрасна девойка, била любимата на Шиндас. Подтикнат от тази любов, Шиндас се застъпил за тях при скалите и молил вуйчо си да им пощади живота. Дъщерята на Тиаога, момиче на годините на Тоанет, преди шест месеца се удавила, като плувала в дълбок вир: вождът, чиято жена била умряла и който нямал други деца, боготворял Сребърните крачета и пощадил живота на Тоанет с намерение да й даде мястото на Сребърните крачета в неговия вигвам.

Джимс я увери, че това значело сигурност за тях двамата.

Той не й каза по-безрадостните новини, които бе научил — че е имало голямо клане на французи, оглавявано от барон Дискау и че южната граница била в ръцете на сър Уилям Джонсън и ордите негови диваци.

Нито й каза, че поради спречкване с отряд от племето мохок, трима души от които паднали убити в саморазправа, Тиаога искал да стигне твърдината на сенека за шест денонощия.

Джимс се бореше със съмнения, когато походът продължи, понеже виждаше ожесточението, натежало в гърдите на воините Хепсиба Адамс му беше отворил очите за истината и той знаеше, че тези мъже не дължат нищо на хората от неговата раса освен загуби и позор. Много пъти беше мислил, че ако съдбата му бе отредила да бъде един от тях, и той щеше да мрази със същата неумолима омраза. Свободата и гордостта, техни изконни права в ширните им владения, не бяха вече основни начала на съществуването им. Техните войни не бяха вече войни, от които се раждат горски богове и епопеи на незабравим героизъм. Звездата им залязваше и с нейния залез белият човек ги бе превърнал в обикновени кръвници; станали такива, за тях вече нямаше никаква разлика дали колят неприятели или онези, които се представят за приятели, стига кожата им да е бяла. Така благородството, което Тоанет съзираше у хората, хванали ги в плен, беше отровено за Джимс от онова, което се криеше в техните сърца. Най-голямата от всички омрази не е омразата на човек към човека, а омразата на раса към раса и той знаеше, че една дума на Тиаога можеше да превърне хората около него в зверове. Най-много го беше страх от Тиаога, защото Шиндас му беше казал, че бащата на вожда е бил убит от бял, а син му — от английски мохок.

Каквато и да им беше съдбата, тя щеше да се реши този ден. Той беше сигурен, че Тоанет не ще може да издържи още дълго на този ход, и събираше сили за момента, когато вождът на сенека ще се види принуден да вземе решение. Това, че Тиаога я бе обявил за своя дъщеря, му даваше известни надежди, но ако Тоанет се окажеше твърде крехка и бъдеше осъдена на смърт, Джимс беше твърдо решил тя да не умре сама.

Шиндас, чието място в редицата беше току зад чичо му, имаше много доказателства, че Тиаога размишлява върху дилемата, пред която го бе изправило присъствието на момичето, и този въпрос занимаваше неговия ум не по-малко, отколкото ума на Джимс. Когато имаше възможност да заговори на Тиаога, без да бъде чут, той хитро подчертаваше нежността и красотата на пленничката и приликата й със Сребърните крачета. С изкусно лукавство рисуваше картината как самотният вигвам на чичо му ще се оживи отново от щастие и смях и не млъкна, докато вождът не му заповяда да си държи езика. Не дълго след това воините забелязаха Тиаога да понакуцва. Признаците за този недъг започнаха да се засилват, докато, вбесен от слабостта си, той заби своята брадвичка до дръжката в едно дърво и спря да стегне навехнатия глезен с парче еленска кожа. На Шиндас му се стори, че нещо липсва в гнева на този човек, изпитал всички болки, каквито може да понесе човешката плът, но все пак не беше съвсем сигурен и помогна на Тиаога да превърже болната става. След това тръгнаха по-бавно. Ходът им ставаше все по-бавен с наближаването на вечерта, сякаш някаква висша сила се беше застъпила за Тоанет. Безполезно беше да се прикрива нейното състояние. Силите й бяха изчерпани, тялото я болеше, като че я бяха били. Още една миля и щеше да се строполи на земята доволна, че е дошъл краят на мъките й. Но съдбата и недъгът на Тиаога се намесиха, за да я спасят. Стигнаха най-сетне до равнина, обрасла с широколистна гора, където гнездяха гълъби. Тъкмо това гнездилище, където хиляди птици щяха да дойдат по залез, накара стария сенека да спре отново. Воините му не се съмняваха, че го боли, но бяха озадачени защо го показва.

Той заговори на Шиндас:

— Отдавна не сме яли месо, Счупено перо. След няколко часа тука ще има колкото щеш. Ще си хапнем хубаво, а след това ще спим и няма да тръгваме до сутринта.

Тогава Шиндас разбра истината, но изражението му не се промени.

Скоро му се удаде случай да говори с Джимс.

— За първи път открих, че чичо ми е голям лъжец — каза той. — Глезенът му е здрав като моя. Само зарад малката кошута се е престорил, че го боли и спира тук за месо. Тя е в безопасност. Няма да я убие.

Когато Джимс преведе тези думи, Тоанет обори глава и тихичко заплака. Тиаога я видя. Свила се на земята, прегърната от ръката на Джимс, тя приличаше на Сребърните крачета, чието прекрасно тяло бяха донесли от вира с дългата черна плитка, увиснала на рамото. Никой не разбра с каква болка в сърцето Тиаога се запъти към Тоанет. Воините, широко отворили очи, забелязаха, че той не куца и в държането му имаше някакво свирепо пренебрежение към онова, което можеха да си помислят. Спря прел момичето и хвърли одеялото си от боброви кожи в краката й. През сълзи Тоанет вдигна очи и пак се усмихна, когато странна благост се мярна на страшното лице. Тя вдигна ръка, сякаш този, който стоеше там, беше Джимс или баща й. Но Тиаога като че не забеляза движението й. Загледа девойката втренчено, както би гледал призрак, и каза:

— Шиндас е прав. Душата на Сой Ян Макуън се е преселила в теб!

Сой Ян Макуън беше Сребърните крачета.

Тиаога се извърна и воините разбраха, че решението му е взето. Нямаше вече да бързат към Скрития град.

На легло, направено от бобровото одеяло и няколко поръча вейки от балсамово дърво, които Джимс донесе от рекичката, Тоанет почиваше, докато индианците се подготвяха за вечерното пиршество. Тя оправи и сплете наново косата си, докато ги наблюдаваше, и макар всяка костица в тялото й като да тръпнеше от своя отделна болка, изпита чувството на пълно отпускане да я обзема за първи път след трагедията в имението Тонтьор. Нямаше желание да спи — искаше й се само да си почива, без да помръдне, и по този начин да се възстанови напълно от наложеното й напрежение. Нещо в движенията на младите воини усилваше душевното й спокойствие. Те приличаха на жени, които се занимават с домашната си работа, и се готвеха да запалят пет-шест малки огъня от сухо, недаващо пушек дърво; режеха и белеха кората на безбройни пръчици, големи колкото стрели, на които щяха да набучат и пекат гълъбите; правеха съдове от дървесна кора; носеха камъни, които щяха да нажежават за варене и печене на диви артишоци и корени от жълти водни лилии, смееха се и си приказваха с нисък глас, докато в ума й избледня мисълта, че са злодеи, чиито ръце са окървавени от скорошно клане. Този душевен покой, дошъл да смекчи околната й среда, я обгърна така неусетно, че дойде миг, когато несъзнателно затвори очи, окончателно победена от настъпилото изтощение.

Станът на индианците бе на известно разстояние от гнездилището на гълъбите, поради носещата се оттам неприятна миризма, но то добре се виждаше и Джимс можеше да наблюдава птиците как пристигат преди залез-слънце. Първо идваха на малки ята, но те ставаха, все по-големи с настъпването на вечерта, докато гъмжащите крила над гнездилището образуваха люшкащ се облак от около половин квадратна миля. Едва когато съвсем се стъмни, десетина индианци тръгнаха на лов, едни с факли от смолисто дърво, още незапалени, а други с дълги пръти, с които да свалят птиците от долните клони на дърветата. На Джимс не му заповядаха да тръгне и той с облекчение изпрати с поглед последните ловци. По-късно видя движещи се огнени езици да бляскат в гората и както му се стори, след по-малко от половин час диваците се върнаха с пернатата си плячка. Гълъбите, пометени насън от клоните, бяха струпани накуп в кръга от шестте малки огъня.

Дран след падането им в плен по доста положителен начин се беше ориентирал към Тоанет, като не само раздели верността си към Джимс, но и отдели значително по-голяма част от нея на девойката. Не би било разумно да се приеме, че по-голямата й крехкост и зависимостта й от враговете, които ги заобикаляха от всички страни, бяха по едни или друг начин причина за тази промяна в държането му, но това, че промяната бе станала и се съпровождаше от крайна преданост, бе очевидно и за двамата. Дран лежеше до нея, докато тя спеше, и наблюдаваше с неуморни очи какво правят диваците около огньовете. Той не се помръдна, когато благоуханието на печено месо стигна до ноздрите му, макар да беше дълго постил и стомахът му да беше празен. Чак когато се върна от един от огньовете с пръчка, на която бяха набучени десетина опечени гълъба, Джимс успя да накара кучето да се дръпне малко от мястото си, за да може да яде.

Джимс не събуди Тоанет, но след като свърши вечерята си, опече още десетина гълъба така, че станаха кафяви като кестени, и ги прибра настрана заедно с печен корен от лилия и няколко артишока.

Цели два часа продължи печенето, а когато свърши и нощният лов бе приготвен за използуване в бъдеще, воините на Тиаога се завиха с одеялата си и легнаха да спят. Джимс беше изумен, че мъже, които се отдаваха до такава крайност на всякакви физически напрежения, можеха да си налагат такова въздържание в удоволствието на храненето. Струваше му се, че Тиаога почти не беше ял, докато той — със своя стомах, научен от чревоугодническите навици на културата и образованието — видя сметката на шест от тези крехки птички.

Станът скоро потъна в тишина и Джимс дълго седя и размишлява за промените, настъпили в живота му само в две денонощия. Нито една искрица не бе оставена в огнищата от предпазливите индианци, но той можеше да види лицето на другарката си, почиващо върху ръката й. Радваше се, че тя спи, защото това биха часовете, когато времето сякаш се скъсяваше и го притискаше мъка. Това, че всичко бе унищожено и че единствено те бяха останали от всички, които тъй неотдавна представляваха техният свят, изглеждаше чудовищно преувеличение на истината. Тоанет, която тихо спеше, му наложи действителността и от света на терзаещите видения той се върна при нея, закопнял да я притисне силно в прегръдката си. Лицето й беше детски прекрасно в блясъка на звездите. Косата падаше на бледото чело и на гърлото в смолисточерна рамка, която подчертаваше прелестната белота на кожата. Умората бе толкова голяма, че мрачни сънища не тревожеха покоя на подсъзнанието й. Духът на този мир, обгърнал нея, обзе и Джимс и със задълбочаването на тишината той се почувствува безкрайно завладян от нея. Когато нощта бе наполовина отминала, той си направи възглаве от балсамови вейки, но преди да заспи, притегли леко ръката на Тоанет и притисна устни до нея. След това Дран продължи да пази сенките и догарящите звезди.

Зора, нов ден и пак нощ. Едни след други те идваха и си отиваха през похода на Тиаога през западната пустош. Нямаше вече бързане. При първата зора в стана на сенека Тоанет отвори очи и видя висока тъмна фигура, изправила се над нея. Беше Тиаога. Той видя ръката й върху устните на спящия младеж. Тя вдигна към него блеснали като звезди очи. Тиаога изсумтя и се извърна. След това опекунството му бе опекунство на ястреб над малките му, въпреки че не го показваше често и рядко изказваше свои желания или мисли освен в полугласни кратки думи на Шиндас. Беше мълчалив и затворен, сякаш вечно се бореше с демони в душата си. Пътуването не беше вече невъзможно за Тоанет. Когато започваше да отпада, те спираха на стан, а когато се събудеше, походът продължаваше. Тиаога я наричаше Сой Ян Макуън и воините я гледаха с по-доброжелателни погледи. С течение на дните, когато се увериха в смелостта й, сърцата им се отвориха за нея и от време на време в погледите им прозираше възхищение и благост, каквито никога не се четяха в очите на Тиаога.

Тези дни служеха също за мост, но който Джимс и Тоанет минаваха към бъдеще, което принадлежеше само на тях, и болката от понесената загуба се смекчи от тези по-нови положения, толкова жизненоважни за тях. Светът, който бяха познавали, е бил сграда, която се срути в развалини около тях — съсипии, от които започваше да изниква ново съществуване. С навлизането в самото сърце на пустошта това чувство се превърна в спойка, която нищо не можеше да разруши. Където и да отидеха, каквото и да се случеше, те щяха да принадлежат един на друг, защото смъртта можеше да раздели, но не и да унищожи.

На четиринадесетия ден Тиаога изпрати напред вестител. Тази вечер той седна на земята до Тоанет и Джимс преведе думите му. Вождът пушеше сухи листа от шмак в дълга лула и току спираше да заговори с глас, който звучеше понякога като ръмжене на звяр. На другия ден те щели да стигнат в Скрития град и неговото племе щяло да ги очаква. Щяло да има големи празненства, понеже се връщали с толкова много скалпове и без да загубят нито един човек. Щели да чествуват нея и Джимс, да ги приемат като плът от плътта си и кръв от кръвта си. Тоанет щяла да живее като негова дъщеря. Сърцето на Сребърните крачета щяло да бие в нейните гърди. Духът на Сребърните крачета щял да оживее в нейните песни. Тя щяла да принадлежи на горите… завинаги. Нейните деца и децата на нейните деца щели да принадлежат на горите. Тази била вестта, която изпратил пред себе си в Ченуфзио. Тиаога се завръща с дъщеря си.

Твоите деца и децата на твоите деца…

Тази нощ Тоанет лежеше взряна в небето с безсънни очи.