Джеймс Оливър Кърууд
Равнините на Абраам (18)

XVII

Ченуфзио, Скритият град на племето сенека, беше разположен на река Малка Сеника, седемдесет мили от езерото Онтарио. По този воден път жителите можеха да се оставят течението да ги отнесе до брега на езерото или да достигнат със своите кану на юг почти до река Охайо, която над Форт Пит се казваше Алигейни. Четири пътя излизаха от града през гъстаците на пустошта. Това бяха една стъпка широки пътеки, които са били използувани от много поколения индианци и на места бяха станали тъй дълбоки, че им бе съдено да останат цял век, след като племето, чиито обути с мокасини крака ги бе отъпкало, беше спряло да съществува. Едната пътека водеше до Реката на големите водопади или Ниагара, друга до страната Охайо и оловните залежи на Пенсилвания, трета на север към езерото Онтарио и четвърта стотици мили на изток, към ловните места за скалпове на белите отвъд пределите на племената каюга, онондага и онайда — пътят, по който се връщаше бойният отряд на Тиаога. Колкото и да е странно, но нямаше път по посока на езерото Ери, източният бряг на което надали беше по-далеч от пясъчните брегове на езерото Онтарио. Ловци и воини проникваха през блатата и горите до Мисоу Кичекуми или Голямото море, но по една или друга причина не проправяха общ път.

Пазен като скъпоценен камък от всички страни, не само по име, а и действително скрит град, Ченуфзио бе едно от най-големите между странните обществени средища на индианците, където те отвеждаха пленници с бяла кожа, за да бъдат осиновени от тези, които са ги хванали в плен. Че такива места съществуваха, беше факт, който едва напоследък бе станал общоизвестен както в английските, така и във френските колонии. Но чак в 1764 година полковник Бокуит освободи „бялото“ население на първото от тези тайнствени селища и тогава избавлението, което донесе, се оказа в крайна сметка много по-малко щастие, отколкото трагедия, защото животът и родствените връзки, нарушени от името и по искане на Колониите, стигаха с корените си до три-четири поколения назад. Наред с оковите се разбиваха сърца и семейства.

Ченуфзио беше своеобразен Рим на обширни владения в онзи период от историята си, когато Джимс и Тоанет пристигнаха с Тиаога и воините му. Там имаше триста души и цялата му бойна сила наброяваше шестдесет мъже. Той се гушеше в края на голяма ливада, заградена от реката в подковообразна извивка, и в центъра му се намираше укрепена с ограда от колове твърдина с дълги вигвами, складове, колиби и шатри, достатъчни за цялото население по време на нужда. На един хвърлей със стрела от портата на оградата започваше гора от величествени дъбове и не в укрепеното място, а под тези вековни дървета хората предпочитаха да живеят през пролетта, лятото и есента, а съковитите клони на гората образуваха подобен на катедрала свод над жилищата им. На половин миля от гората се проточваше възвишение през вътрешния отвор на подковата, очертана от реката, и между това възвишение и потока бяха нивите и овощните градини, обработвани от диваците. Индианците сенека имаха лозя и чудесни градини с ябълки, череши и сливи, а отглеждаха на доста широка нога и тютюн и картофи. Нивите бяха грижливо подредени около Ченуфзио и обгръщаха около двеста акра. Половината от тази площ бе отделена за производството на няколко сорта царевица. По царевичните ниви и по същите възвишения растяха разни видове тикви и боб и навсякъде имаше нискорасъл слънчоглед, отглеждан зарад маслото, извличано от семето.

Когато сезонът беше добър, Ченуфзио живееше спокойно през дългите зимни месеци. Хамбарите бяха пълни, големи количества сушени плодове затрупваха складовете, а в подземни зимници имаше ябълки, тикви и картофи. Когато сезонът беше лош, Ченуфзио стягаше здраво колана си за пет месеца от годината. Три от тези пет месеца той гладуваше.

Тази година сезонът беше лош. Пролетни застудявания бяха погубили подранилата растителност, а пъпките на ябълките и сливите бяха почернели. Царевицата беше толкова слаба, че след като мина времето на печената царевица, остана само толкова зърно, колкото за сеитбата на другата пролет, а бобът и картофите бяха пострадали така, че оцеля по-малко от една трета от реколтата. В горите и мочурите, по равнините, както и за нивите това беше „черна година“. Повечето от ореховите дървета не дадоха плод, дивият ориз беше изкласил слабо, от времето на ягодите до узряването на дребните сини сливи бе имало малко плодове за бране. Поради всичко това жителите на Ченуфзио се готвеха „да се пръснат“ с настъпването на първите студени есенни нощи.

„Пръсването“ беше трагично събитие в живота на индианския град. То означаваше намаляване на дажбите, а след това, както бе случаят с Ченуфзио, разпръскване на триста души мъже, жени и деца по цялата огромна пустош в групички, рядко по-големи от едно семейство, всяка от тях да се мъчи сама да свърже двата края до следващата пролет. Всяко семейство си намираше отделно ловище, но това не значеше, че всичките му членове ще бъдат заедно. Ако в някое семейство имаше двама ловци, вождът на града изпращаше единия да придружи група с по-малък късмет, съставена от старци или вдовици с деца, и той носеше отговорност за тяхното благополучие, като да бяха негова собствена кръв и плът. Това беше война срещу глада. Когато битката свършеше и пак настъпеше пролет, жителите се събираха наново и продължаваха живота си в селището.

Обикновено разпръскването се предшествуваше от мрачно настроение. Когато то дойдеше, приятели и сродници се разделяха за дълги месеци. В периода на раздялата винаги имаше смъртни случаи. Влюбени трябваше да се разделят. Баща напускаше сина си. Майка виждаше как вземат дъщеря й за член на семейство, което ще може по-добре да се грижи за нея, отколкото нейното. Болните и немощните оставаха в селището с достатъчно храна за през зимата.

Но жителите на Ченуфзио не проявиха мрачност в деня, когато Тиаога и победният му отряд трябваше да пристигнат от изток. Те се събудиха в зори със сърца, от които радостта бе прогонила мъката, потискала ги навярно преди. Половината от техните мъже се връщаха, и то с победа. Вестителят на Тиаога бе донесъл новината, че нито един човек не е бил загубен при нахлуването в земята на техните неприятели. Това беше необичайно и вдъхна нова смелост в сърцата на онези, видели годината да се обръща против тях. Завръщането на Тиаога с бойни трофеи бе поличба, която съвсем омаловажаваше празните зимници и хамбари.

Като един от тези трофеи, те бяха узнали, Тиаога водеше дъщеря да заеме мястото на Сребърните крачета.

Това ги убеждаваше, че щастието ще им се усмихне отново. Бяха обичали Сой Ян Макуън. С нейната смърт настъпиха лошите времена. Сега духовете щяха да им дарят лека зима, а следващата година земята ще нацъфти с благодат.

Ченуфзио се готвеше за угощение. Имаше още достатъчно земни блага и запаси от кочани късна зелена царевица, запазена за този случай. Всички тъпани в селището бяха опънати сутринта в деня, когато очакваха пристигането на Тиаога, и никой не помисляше за работа или някакво задължение извън тържеството. Накладоха огньове под огромните дъбове и част от удоволствието за момичетата и момчетата беше да събират гориво. Децата имаха малки тамтамчета и непрекъснато ги биеха, бяха уредени игри и надбягвания и имаше много смях, добродушни закачки и диви крясъци — възрастните също се превърнаха в деца. По-спокойните между възрастните, както и между децата, бяха с бяла кожа. В Ченуфзио те наброяваха двадесет души. Човек едва ли би ги различил като чужди на племето освен по цвета на кожата и малко по-особеното облекло. Те нямаха вид на пленници и макар в държането им да се долавяше очакване, чувствата им бяха по-сдържани от чувствата на хората с бронзова кожа. Сред тях имаше жени, които носеха на ръце деца, родени от съпрузи индианци. Имаше бели девойки, живели в Ченуфзио от кърмачета, чиито очи кротко бляскаха в очакване на младите воини, пленили техните сърца. Имаше, някои, чиято по-тъмна кожа бе наследство от второ или трето поколение, и неколцина, в чиито очи още се мяркаха сенките на скръб и копнежи. Спомените за родния дом и обичните близки нямаше никога да ги напуснат.

Такива бяха хората и такъв бе градът, които чакаха през слънчевия есенен ден пристигането на Тиаога и пленниците му.

Последният ден бе дълъг за Тоанет. Беше започнал в зори и при все че Тиаога спираше хората си от време на време, за да й даде възможност да си почине, не свърши със здрачаването. Мракът се сгъсти, преди да стигнат равнина, в далечния край на която имаше хълм. Зад този хълм беше Ченуфзио. Те виждаха отблясъка на голям огън да озарява небето.

Тоанет забрави преумората си, когато видя този знак, обещаваш края на пътуването. Тя забеляза, че някой взе от Джимс скалпа на убития от него човек, който той се беше мъчил да скрие от очите й под парче еленска кожа. После видя всички скалпове, спечелени от воините, закачени като провесени риби на тънък прът, който двама мъже носеха на раменете си, и косата на един от тези скалпове стигаше почти до земята. С носачите на скалповете начело стигнаха възвишението в края на равнината и видяха долу долината на Ченуфзио.

На една миля от тях в голямата дъбова гора край реката горяха двадесетина огъня, но напред — въпреки огньовете — цареше всепоглъщаща тишина. Тоанет стоеше близо до Джимс и не беше изкачването на хълма, което караше сърцето й да бие тъй лудо. Някакъв дух като че ли й шепнеше от това странно и величествено безмълвие. Дух на живота и същевременно на смъртта. Това бе безмълвие, изпълнено с туптене на сърца, сдържане на хора, взиране на очи, които тя не можеше да види. Само огньовете свидетелствуваха за живот, на който не беше сложена юзда. Когато невидими ръце добавяха гориво, те бяха като тонове от пламтяща мелодия и бориките изпращаха нагоре кресчендо от искри и блясък, а широколистните и извадените от реката дървета хвърляха по-равномерна светлина. Тя не виждаше тези, които чакаха напрегнато около огньовете. Това беше краят на света за Джимс и нея; беше очаквала такова нещо, но не и заплашителното мълчание, което приличаше на смърт, подала глава от някаква яма.

Изведнъж то се наруши. Висока фигура се беше качила на една скала и от нея се изтръгна вик, който започна почти полугласно, но нарасна по сила, докато изпълни долината. Тоанет никога не бе чувала такъв вик да излиза от човешко гърло — вик, който да стигне толкова далеч без всякакво усилие, проточен тон, плътността и равномерността на който го изпращаше все по-надалеч и по-надалеч. В този глас се криеше душата на някакъв бог. Тя се помъчи да разпознае фигурата в тъмнината. После изведнъж дълбоко пое дъх. Човекът на скалата беше Тиаога.

Когато викът секва, луди крясъци екнаха от Ченуфзио. Онези, които бяха мълчали сковано, докато се ослушваха за гласа на Тиаога от върха на хълма, се събудиха за живот, близък до безумие. Мъжете викаха и крещяха, децата пискаха, жените плачеха от радост. Запалени бяха борови факли и когато цялото население се проточи в нощта като огнена вълна, биенето на тамтамите, на кожените тъпани и дървените клепала се смеси с човешките гласове и лая на кучетата. В началото, когато се разнесе викът на Тиаога, мъжете, носещи пръта със скалповете, бяха тръгнали напред и сега Тиаога ги последва с воините си, наредени в нишка по един. Тоанет и Джимс бяха по средата на редицата. Широки робски нашийници от еленска кожа бяха сложени на вратовете им, а на Джимс му бяха взели оръжието. Воините не бързаха. Крачката им беше бавна и отмерена и никои не нарушаваше тишината с шепот или дума. Морето от факли се беше приближило. То се вливаше и извираше от хлътнатините като поток, после стигна до равно място и образува две неспиращи огнени редици. Носачите на скалпове достигнаха тези редици стотина крачки преди Тиаога и отряда му. Тоанет ги видя да влизат в светлината на факлите и в тези мигове гласовете на диваците се вдигнаха към небесата. Тиаога спри и едва когато носачите на скалповете изминаха със зловещия си товар цялата дължина на огнените редици, пак тръгна напред.

Тоанет усети някак странно да й отмаляват тялото и крайниците. Истории, които беше забравила, истории, които беше чувала за индианците от детството си, истории, които бяха карали да се свиват сърцата на стотици семейства в пограничните области, всички изведнъж оживяха в ума й. Фантастични разкази за страхотно измъчване и отмъщение, за наказателни колове, клади и човешки страдания. Беше ги чувала от устата на баща си, от минаващи лодкари, беше чувала да ги разправят в сеньорията. И тя си спомни дори името на очакващото ги изпитание. То се казваше Le Chemin de Feu. Пътят на огъня, през който трябваше да минат. Някои са умирали от него. Опечени от напоени със смола факли. Ослепени. Убивани малко по малко. Така й бяха разказвали.

Тя погледна Джимс в първите стигнали до тях отблясъци на факлите. За него я беше страх. Тиаога нямаше да убие нея, нямаше да остави факлите да я изгорят — тя го знаеше толкова сигурно, колкото и това, че факлите чакаха тях. Джимс се обърна и отговори на погледа и с окуражаваща усмивка.

Тиаога и воините му се движеха бавно. Приличаха на бронзови мъже без плът и чувства. Главите им бяха високо вдигнати, снагите изправени, лицата строго сковани, както крачеха с погребална стъпка между двете колони хора от племето. Джимс влезе в крак с тях, когато устата на тази ламя от факли започна да ги поглъща. И тогава с очи, превърнали се в ослепени от пламъка вирове на страх и изтощение, Тоанет видя, че нито една ръка не се опита да се вдигне срещу тях. Безмълвие бе обгърнало пак хората от Ченуфзио — мълчание, нарушавано само от стъпките, пукането и прашенето на бориките и дъха на множеството. Нито дума, нито вик, нито едно внезапно посягане на майчини ръце, нито едно махане за поздрав от любимата девойка, нито едно име, трепнало на устните на съпруга не наруши напрежението в победното тържество на Тиаога. Всичко бе една жива картина, която се запечатваше в ума на Тоанет до сетна подробност. Тя виждаше да се взират в нея лица, мъже, жени, момчета, момичета, малки дечица — без омраза, без желание да й сторят зло, но с голямо любопитство, което светеше почти като дружелюбие в очите им. И после сърцето й спря за миг, когато видя да я гледа бяло лице — лице, обрамчено с буйна коса, която блестеше като злато в светлината на факлите, и устни, които се усмихваха с полутъжен, нежен поздрав. Имаше и други бледолики в двете редици и една от тях, млада девойка като самата нея, я поздрави с радост, сетне се изчерви, когато мина Шиндас. Шиндас си позволи да я погледне за миг крадешком.

— Опичи! — подвикна тихо Тоанет и девойката като че беше готова да изтича при нея. — Опичи… Червеношийке! — и Тоанет изговори цялото име на бялата любима на Шиндас.

Смъртна заплаха не би могла да я спре да поздрави тази другата, защото с устните й говореше сърцето, надеждата, най-после вяра, уверение, че тук, където бе очаквала само униние и трагедия, има обич, дори щастие.

Факлите пращяха и припламваха, но нито една искра не падаше върху тях. Нямаше очи, които да ги гледат с омраза. Нямаше стиснат юмрук, нямаше вдигната ръка. Всичко, което беше чувала в страната на своя народ, е било лъжа. Индианците убиваха на война, но не измъчваха. Не изтръгваха очи и не промушваха изтръпнала плът с пръчки. Те бяха мъже, жени и деца, както и всички други мъже, жени и деца. Тези истини беше установила за себе си.

Но едно нещо не беше напълно разбрала. Можеше да го научи, ако беше доловила тихото шепнене, което съпровождаше отминаването на воините: „Тя е дъщеря на Тиаога… тя е духът на Сой Ян Макуън, върнал се при нас въплътен… сега ще се върне добрият ни късмет… слънцето ще грейне… ще има светлина и смях… нали Сой Ян Макуън е тук, върнала се от вира, от смъртта, да живее отново с нас!“

Буйното избухване на гласове след преминаването на воините, бясното биене на тъпаните, лудото хвърляне на горящите факли високо във въздуха, хвалебствията, които се изтръгнаха от мургави гърла, не и подсказаха колко много Ченуфзио е обичал Сребърните крачета.

Те пресякоха поле от тъмнина към огньовете и когато влязоха между тях, Тиаога се оказа на мястото на Джимс, а Джимс беше изчезнал. Тоанет не беше усетила оттеглянето му, нито присъствието на Тиаога и преди да разбере, че Джимс не е вече между воините, видя се да стои сама с вожда на племето и хората, събрали се в кръг около тях. Това приличаше на театрална сцена с пламъци от всички страни и за първи път Тоанет си даде сметка, че предстои да стане нещо, в което тя бе по-важна от скалповете, предшествували Тиаога. Но къде беше Джимс? Защо го нямаше сред тези около нея, които оглеждаше един по един така внимателно? Страх потече по жилите й. Той смрази плътта й тъй, че с тъмните си очи и бледото лице тя заприлича на бял призрак в това осветление. След миг Тиаога заговори. Гласът му възвърна увереността й, докато търсеше Джимс. Известно време гласът му звучеше тихо. Имаше ниския тембър на онзи глас, който бе прогърмял над цялата долина от скалата. Той започна да се извишава от прилив на чувство. Тиаога описваше вира, където бе умряла Сой Ян Макуън, коварството на злите духове и как техните богове са сполучили да върнат Сребърните крачета на племето им. На Тиаога не му взе много време да разправи тази история. Гласът му се издигаше все повече, докато загърмя като трагична музика под величествените дъбове. Покритото му с белези жестоко лице придоби странно нежно изражение и Тоанет почувствува, че Джимс не е застрашен от нищо лошо, макар че да не може да го види. Тоанет чакаше разтреперана, но най-после Тиаога свърши и остана за миг с вдигната ръка сред пълно смълчаване; след това произнесе едно-единствено име: Опичи. Червеношийката се спусна напред и когато се приближи, Тиаога свали робския нашийник от врата на Тоанет и го смачка на земята с мокасина си. Полугласен шепот премина през кръга. Тиаога стоеше скръстил ръце на гърдите си и Тоанет усети ръцете на Червеношийката да я повеждат настрана.

Те спряха в края на кръга и известно време никои не се помръдна, нито проговори. След това кръгът се разкъса зад вожда на сенека и от там дойде Джимс, воден от Шиндас и още един воин. Дъхът на Тоанет секна и тя малко остана да изкрещи. В Джимс бе настъпила удивителна промяна. Той беше съблечен до кръста и нашарен с червени, жълти и черпи ивици. Лицето му изглеждаше насечено с алени разрези. Гъстата му руса коса бе вързана на боен кичур, в който имаше забодено перо — знак, че е убил човек. По заповед на Тиаога от кръга се приближиха един старец със сбръчкано лице и побеляла коса и по-млад мъж, чието тяло бе превито почти одве поради недъг. Зад тези двамата идваше едно момиченце. Старецът беше Уъску, Облака. По-младият бе син му Токана или Сивата лисица — име, с което се беше гордял, преди едно дърво да падне върху неговия вигвам и да му изкриви гърба, а дотогава той се славеше като най-бързият бегач на племето. Тиаога заговори пак. Той разказа за дните, когато Уъску е бил велик воин и е убивал много врагове; описа натрупването на годините и идването на бедствието, юначността на сина му, сполетялото го нещастие, превърнало го в това, което е сега… а после взе да възхвалява съдбата, която изпратила още един син на Уъску, син с бяла кожа и силно тяло, който щял да се грижи за него и да бъде брат на Сивата лисица. С мършавите си треперещи ръце Уъску свали робския нашийник от врата на Джимс и го затъпка радостно на земята, докато превитият Токана вдигна ръка в знак на братство и приятелство. Имаше нещо толкова тъжно и същевременно сладко в големите черни очи на индианското девойче, че Джимс го притегли до себе си и покровителствено прегърна с една ръка. И тогава Тоанет се откъсна от Червеношийката и изтича при него, тъй че всички я видяха притисната в нашарените му прегръдки заедно с Уанонат, Горската гургулица, щастлива участница в момента, когато Тоанет гордо и малко предизвикателно показа на Ченуфзио, а чрез него на цялото племе сенека, че този е мъжът, комуто принадлежи.

Като отприщил се бент се развихри нощта на пиршеството и ликуването. Тя бе предшествувана от сдавяне на кучетата, в което Дран установи правото си на място между четириногите граждани на Ченуфзио. След известно време той намери диря на отъпканата земя, която го заведе при вигвама, приготвен за Тоанет. Това беше малък вигвам близо до шатрата на Тиаога, нареден с прясно навършен кедър и гирлянди от кучешко грозде, с меките кожи и хубавите дрехи, принадлежали на Сребърните крачета. Тук той намери Тоанет и Червеношийката, чието име много отдавна е било Мери Даглен.

На Джимс му се стори, че от самото начало свободата му между индианците беше не по-малка, отколкото ако беше кръвен член на племето. Сивата лисица го заведе във вигвама на баща си, който щеше да бъде негов дом и му донесе да яде и пие. След това го остави сам, понеже дори възхитеният старец, когото Тиаога почете, като му подари син, не можеше да не отиде на започналото вече празненство. В ума на Джимс се мярна мисълта, че пред него не бяха сложили никаква пречка, ако решеше да се отскубне нощем и да изчезне. Леснината, с която би могъл да се впусне в такова приключение, бе доказателство за неговата безпомощност. Както и другите той бе пленник завинаги. Нямаше избавление от Ченуфзио, освен ако човек избереше смъртта като път за бягство. Един погрешен ход, един час на отчаяние и един опит и потеря от воини сенека щеше да се спусне като хрътки по петите му. Освен ако някоя сила му дареше крила, та да може да литне в небето, друг път за бягство нямаше.

Той не помисли за бягство, защото беше обладан от такова желание. Вземаше мярка на своя свят и се нагаждаше към ограниченията му с чувство, което далеч не беше неприятно. С Тоанет щеше да намери тук всичко, което искаше от живота. Тиаога и Шиндас знаеха, че тя принадлежи на него, а сега го знаеха и жителите на Ченуфзио. Сърцето му ликуваше и духът му се издигна с песнопенията на диваците. Какво значение имаше, че са погребани завинаги в горските дебри? Той имаше Тоанет. Тя го обичаше. Ченуфзио нямаше да бъде гробница. Любовта им щеше да го превърне в рай.

Нямаше търпение да види пак Тоанет и започна да търси място, където да се почисти от налепената по лицето и тялото му глина. Отиде с дрехите си при реката и след като се изжули както трябва, върна се напълно облечен, с орловото перо все още в косата. Оръжието му бяха върнали, той го взе и въоръжен, смело се присъедини към индианците. Тържественият огън пламтеше и щом гладният град се нахранеше, щяха да започнат танците на скалповете. Самите скалпове бяха вече закачени на пръта на победата в светлината на огъня. Децата играеха около тях. Прекрасната черна коса на единия бе тъй дълга, че те можеха да я достигнат, и когато го правеха, пискаха от възторг. Сред тях имаше едно седем-осемгодишно бяло момченце, което се смееше и кряскаше с другите.

Джимс намери удобен случай да размени дума с Шиндас и научи, че Тоанет и Опичи са заедно. Шиндас не можеше да накърни бойното достойнство, с което се очакваше да се държи, докато воините не разкажат за подвизите си в танца на скалповете, затова Джимс отиде самичък и намери вигвама на Тиаога и по-малкия до него, в който бяха Тоанет и Червеношийката. Беше осветен от факла; Джимс се отдръпна между тъмните стволове на дърветата и зачака. Нощта бе ясна. Започнала бе да изгрява пълна луна, така че извън кръга на огньовете мракът отстъпи пред меко и сребристо сияние сред дъбовете. След около половин час Тоанет и Опичи излязоха в осветената гора. За малко двете останаха под съковитите клони на дърветата, които хвърляха сенки над главите им. Той не се показа, докато Опичи не се загуби сред светлите и тъмните петна, запътила се към огньовете. Тогава Джимс излезе напред и тихо повика Тоанет по име.

Нейният вид го изненада. Първата му мисъл беше, че се е припознал и че това не е Тоанет, а някоя принцеса на племето. Тя не беше същата раздърпана и разчорлена млада жена, която пристигна с отряда на Тиаога. Мери, Червеношийката, я беше облякла с най-хубавите дрехи, останали от Сребърните крачета. Дрешката и от кожа на младо еленче и късата поличка от кожа на кошута блестяха на лунната светлина като златно кадифе. Сресаната на път коса лежеше гладко като птичи крила и падаше през рамената на две лъскави плитки. Челото бе слегнато с панделка от ален плат и в него беше затъкнато само едно яркожълто перо. Имаше нещо в дългото жълто перо, в алената панделка и по момчешки плътно прилягащите дрехи, което накара Джимс да възкликне от удивление. Би казал, че тя ги е получила от някакво смътно и далечно минало и че те винаги са принадлежали на нея. Беше мечтал за тази прекрасна принцеса на пустошта, в годините на момчешките си блянове и кроежи беше изграждал светове около нея и в тези светове беше се бил зарад нея и се впускал в приключения, в които само той бе неин защитник и неин герой. Беше й носил дарове от пера — пера и еленска кожа, и парче плат като алената панделка, която девойката носеше сега вързана на челото си!

За него тя беше скъпото червено кадифе, там, в блясъка на месечината.

Той разтвори ръце и Тоанет се озова в прегръдките му.