Джеймс Оливър Кърууд
Равнините на Абраам (13)

XII

Беше късно следобед, когато напуснаха долината, час на дрямка, когато слънцето се готви да се оттегли за ранната си почивка, оставило отблясъци и рисунки и предвечерни багри, които можеше да бъдат от разтопен метал.

Ръката на Тоанет беше в ръката на Джимс.

Те приличаха на млад бог и млада богиня, готови да посрещнат всичките опасности на един дивашки свят със сила, изкована от огън. На Джимс вече не му беше лошо. Ранената ръка бе превързана от пръсти нежни като пръстите на майка му. Горещи сълзи, капещи по него от черните ресници на Тоанет, с милувката си бяха излекували физическата му болка. Думи, изречени с глас, какъвто никога, не бе чувал от нейната уста, искаха от него прошка за дългите години погрешно разбиране и подействуваха като покоя на самия ден върху сърцето му. От съсипиите тя бе издигнала духа му до прекрасните висоти на безстрашието и непоколебимостта. Посърнал от скръб, но скръб не по-голяма от нейната, той пак видя пред себе си сенките на мечтите.

Тази Тоанет, която вървеше до него, се беше върнала до дните, когато тези мечти са се раждали. Би могъл да си я представи като онази Тоанет в стопанството на Люсан, само че сега съвсем не беше великолепна с изпоцапаната и скъсана рокля, а косата сплетена в прави плитки вместо блестящите къдрици. Под голямото дърво, при майка му, тя се прости с много неща — с голяма част от силата си, малко от смелостта си, но най-вече с годините на горделивостта, изградена главно върху лъжливи учения. Там, също както огньовете бяха променили Джимс по друг начин, тя стана детето, за което Катърин се беше молила да дойде при нея някой ден.

Не изглеждаше толкова висока до Джимс. Не беше тъй безстрастно студена и претръпнала, готова да прегърне смъртта, ако се изпречи на пътя й. Блясъкът в очите и бе по-друг. Беше потъмнял от безутешност и криеше в себе си предвечни дълбочини на мъката. Но имаше в него и други неща. Тя виждаше пак безкрайните степи на гората, настъпването на нощта, самотността й на света, нейната безпомощност и силата на този, който вървеше до нея. Чашата на съдбата й, преляла от ужаси, беше я превърнала, като Ниоба^[1] в камък, но сега топлата плът се събуждаше със своята крехкост и слабост и я връщаше отново към живот и жаждата за живот. Тя погледна Джимс. Като дете, преди много години, бе могла да се остави да я заведе ей тъй дълбоко в гората, сред която не го беше страх и се чувствуваше сигурен, а сенките и тайнствеността караха сърцето й да трепери. Пръстите й стиснаха неговите.

Те отминаха цветните градини на майка му, където отбрани цветя кимаха и сърцевината им бе препълнена със зреещи семена; заобиколиха нивата с ряпата, където събраните морави грудки лежаха и чакаха свежестта на сланите да придаде крехкост и вкус на месото им; пресякоха през средата новото сечище, където много пънове с рошави коренища бяха струпани, за да бъдат употребени през зимата в огнището на къщата. На едно място с пръсната свежа пръст лежаха сечива, използвани предишния ден — брадви, лопати, дървени лостове и голямата двойна копачка, която Хепсиба направи в ковачницата на Анри. Върху полуизкоренен пън лежеше една от лулите на Хепсиба, направена от половин царевичен кочан и куха тръстика. Близо до този пън хитро ги поглеждаше пуякът, който бе живял под него.

Джимс спря и се огледа и малко остана гърлото му да нададе стария познат вик на Хепсиба. Много пъти беше карал гората и низините да кънтят от този вик и беше чувал вуйчо си да му отговаря. Но сега тишината му послужи за предупреждение. Като приятел тя му шепнеше, че е поел свещена отговорност за друг човек. Очите му се обърнаха към прекрасната главичка до неговото рамо. В същия миг Тоанет вдигна очи и срещна погледа му, а дори когато бе гледала майка му, те не са били тъй дълбоки и нежни.

— Трябва да са хванали вуйчо ми там — каза Джимс, като не позволи на гласа си да трепне, и загледа през горските върхари на Забранената долина. — Той е запалил сигналния огън за нас и тогава са то убили. Бих отишъл да го намеря, ако не беше ти.

— Аз ще дойда с теб — отговори Тоанет.

Но Джимс свърна на запад и не погледна назад към дома си, нито се издаде как му се спира дъхът в гърдите. В кленовата гора, където канелките за сока и тополовите корита още стояха под дърветата, окапалите листа весело шумоляха при преминаването им. Високото им шумолене не тревожеше Джимс и без да се усети, заговори с Тоанет, сякаш тя беше дете на ония дни, а той, станал мъж, и обясняваше разни неща. Описа й за първи път как диваците са дошли, докато е бил на път към дома си от стопанството на Люсан, и изброи съображенията, които го караха да вярва, че са бързали да си отидат, та са оставили много неща като прибраните плодове и зърно, които положително щели да вземат, ако не са им попречили обстоятелствата. Смяташе броят им да е бил толкова голям, колкото предполагаше Тоанет, а тя преброила десетки от прозореца на спалнята си в имението. Беше сигурен, че не са слезли по-нататък по Ришельо, а са се върнали пак през Забранената долина в земите на племето мохок. Те двамата, за да се изплъзнат, трябвало да свият на запад, по-далеч от пътя на изостанали врагове, а после пак на изток, към стопанството на Люсан. Каза й да не се плаши от шума на листата. Скоро щели да се разделят с този шум и да стигнат до познати нему тайни пътеки и до закрилата на гори и блата, където имало пущинаци, тъй гъсти и непроходими, че там било тъмно и сега, когато слънцето все още грее на запад. На другия или на следващия ден щял да я заведе здрава и читава в следващата сеньория и там щяла да намери начин да бъде отведена при близките й в Квебек. Той след това щял да се присъедини към Дискау, за да се бие с англичаните. Джимс направи своето изявление без жар или самохвалство, като че ли това беше единственото, което можеше да направи — факт, решен за нея, както и за него. Важното било да стигнат до къщата на Люсан тази вечер. Индианците нямало да се приближат много, понеже вярвали, че всички изоставени места се обитават от призраци и зли духове. Ако случайна се изтъкнели на нея, червенокожите щели да се махнат, колкото могат по-скоро. Докато й разправеше тези неща, изпитваше желание да й зададе редица въпроси. Как е попаднала в кулата на мелницата, и то здрава и читава? Къде е майка й? Но здраво стисна устни, понеже разбираше, че не трябва да й подлютява раните, ако може.

По-нататък в гъстаците, където започваше Голямата гора, цареше по-голяма тишина, беше по-тъмно и навред наоколо се проточваха безкрайни и тайнствени бразди полумрак. Слънцето угасна. Под краката им нямаше отъпкана пътека, а само недокосната и неравна почва, мека като гъба постилка, която не издаваше никакъв звук. Джимс все още държеше Тоанет за ръка в сгъстяващата се тъмнина.

В този здрач тя пошепна:

— Боли ли те ръката, Джимс?

— Не. Бях я забравил.

— Ами лицето… където те ударих?

— Бях забравил и за това.

Нещо леко докосна рамото му. Не можеше да каже какво е било, понеже бяха потънали в тъмнина. Но каквото и да е било — падащ лист, съчка, дори само сянка, — то го изпълни със странно блаженство.

Щеше да почувствува същото, ако майка му беше до него, безпомощна като Тоанет и толкова зависима от него. От съсипиите на един свят, пометен от налетяла напаст, до него беше останала една душа, за която да се бори.

На два пъти в течение на следващия час Дран се спираше и изръмжаваше, с което предупреждаваше за опасност във въздуха. Джимс напрягаше очи и уши да види и чуе… и още веднъж, когато се бяха спрели да се ослушат, усети нежния допир до рамото си.

Попаднаха на пътека, отъпкана от елени, и по нея излязоха на равнина между две редици височини, където преди няколко години бе минал унищожителен пожар. Тук вървяха през млади храсталаци и дървета, които едва стигаха над главите им, озарени от светлината на звездите. Тя запали меко сияние в гладката коса на Тоанет и огря лицето на Джимс така, че ясно проличаха раните, нанесени от нейните ръце. След време изкачиха най-северния хълм и на върха пак спряха да си починат.

Джимс, както и Дран, стоеше напрегнат и се ослушваше, претърсваше задрямалата далнина на пустошта, ширнала се наоколо. Той долавяше всяко движение и всеки звук, посоката на вятъра, променливата игра на сенките, почти нечутото пърполене от крилата на бухал над главите им.

И тогава разбра какво е докосвало рамото му в тъмнината — бузата на Тоанет, притиснала се до него за миг, леко като перце.

Усети, че девойката трепери. Когато тя го погледна, очите й се спряха върху белега от дулото на мускета, изрязал се като червена рязка през челото му.

Звездите сякаш станаха по-едри и по-ярки, когато най-после те стъпиха на половинмилевия изоставен път, който завършваше на мястото на Люсан. Това беше пътят, по който Джимс бе наблюдавал преди години да отиват на разпродажбата Тонтьор, Пол Таш и гордата малка принцеса. Сега принцесата вървеше с несигурни крачки до него. Беше бледа и крехка в звездната светлина и силите й бяха изчерпани. Роклята й беше изпокъсана от храстите и тръните, а тънките подметки на обувките — почти съвсем изтъркани. Стигнаха до старото дърво, където се беше скрил, докато те минат, и нещо го накара да й го разкаже. И съжали, защото в следващия миг чу в отговор хълцане. Тя се овладя и смело продължи, когато излязоха на поляната с развалините от къщата пред тях. И двамата бяха така уморени телом и духом, че мислено посрещнаха този край на пътуването като избавление от необходимостта да продължават да крепят грохналата си плът. Донякъде то беше като връщане в свой дом, който бяха забравили. Защото това бе стопанството на Люсан, място, изпълнено със спомени за надежди и ликуване, и мъка, които се сплитаха за тях в някаква приветливост дори въпреки запустението му. Устните на Тоанет почти се усмихваха и тя като че ли виждаше мадам Люсан да се обажда от прага, надвишила смеещите се гласове на мъжете и жените, веселите поздрави, отправяни от баща й към приятели и съседи, нетърпеливото тропане с копита на коня й и провикванията на аукционера. Струваше й се, че е видяла и чула тези неща едва вчера; сега тук цареше сън, тъмен и безжизнен призрак на къща, щурци, търкащи крилата си в преплетената трева, джунгла, порасла там, където бе имало широка и равна морава.

И двамата бяха сега деца и виждаха призраци, както могат да ги виждат само децата, с широко отворени очи, отначало малко уплашени и все пак с приятно чувство на близостта на това вчера в живота им. Звездите и щурците, и шумолящата трева, и вятърът в дърветата като че се ослушваха и се движеха в такт с предпазливите стъпки на техните крака. Един заек припна пред тях. Бухал хвръкна от покрива на къщата. Прилеп се понесе в спирали и извивки пред очите им, а тръни игриво закачаха техните обувки и дрехи. И те се чувствуваха в безопасност. Топлинка пропълзя по жилите им, а с нея дойде и отпускането на нерви, очи и ум. Това беше убежище. Почивка. Спокойствие. Те усещаха тези неща, без да проговорят, докато се приближаваха към сградата. Вратата беше отворена. Звездна светлина се плискаше по пода като златен блясък на свещи. Те влязоха и спряха, смълчани, сякаш се ослушваха тревожно да чуят гласовете на спящите, които можеха да събудят с влизането си. Един щурец, който пееше в звезден лъч, ги поздрави весело. Тук цареше празнота, призрачна пустота, но в нея нямаше нито смърт, нито страх.

Двамата бяха на малко разстояние един от друг и Тоанет приличаше на пречупено цвете, което ей сега ще падне.

— Почакай ме тук — каза Джимс. — Ще отида да донеса наръч трева.

Един от земеделците на Тонтьор бе окосил сеното на изоставената ливада на Люсан, където Джимс бе забелязал копа предишния ден; побърза натам и се върна с толкова, колкото можеше да носи. В единия ъгъл на стаята младежът направи легло и Тоанет се отпусна на него. Той я покри с бащината си дреха, която беше донесъл от долината, и излезе вън да бди и пази с Дран.

Чу я да хълца, когато сълзите дойдоха най-после да й дарят утеха. Той потисна надигащата се топка в гърлото и парещо смъдене в очите, когато момчето в него изплака за майка си. Искаше му се и на него да облекчи скръбта си. Но устоя — беше мъж. Дран пазеше неуморно и без да мигне заедно с господари си.

След дълго време в старата къща настъпи тишина и Джимс разбра, че Тоанет е заспала. Той влезе тихо и я зави пак е дрехата. Лицето й бе бледо и хубаво и мокрите мигли блестяха на бузите. Плахо пръстите му стиснаха копринената плитка на косата й. Махна шушка сено от челото й. Несъзнателно устните му се движеха. Надежда, вяра и молба като че трепнаха в стаята, когато се осмели да вдигне меката плитка до устните си, а след това се върна на мястото си вън с нещо като ликуване, изпълнило го наред със скръбта.

Той седна на земята, гърбом към къщата, с лъка, купчинка стрели и английската брадвичка край себе си, за да може лесно да ги досегне с ръка. Тишината беше като нещо живо, препречило пътя на всякакъв звук в тържествените часове на размисъл, и той скоро започна да усеща влиянието й. Бавно, непреодолимо тя налагаше желанието да затвори очи и да заспи и той се изправи, за да пребори съня. Зъбите на Дран тракаха, а в очите бляскаше неугасваща бдителност.

Часове наред двамата пазиха заедно и се взираха във всяка променяща се сянка. Обиколиха по края моравата, крачка по крачка, безшумно като крилата на кукумявките, които от време на време прелитаха над тях. Огледаха ливадата на Люсан, а Джимс се покатери на високо дърво да провери дали се вижда някъде огън. Сегиз-тогиз се връщаше при къщата и надзърташе вътре да види Тоанет. Минаваше полунощ, когато пак седна и му се стори, че звездите му се смеят и се приближават, сякаш са го победили в някаква игра. Те му затвориха очите. Дран отпусна големите си челюсти между предните лапи и дълбоко въздъхна. Изтощение… сетне сън. Дори прилепът се умори и се върна в свърталището си в обора. Звездите се отдалечиха и светът започна да се загръща с по-тежък мрак. От него долетя животински писък, когато закъснял с ловуването си бухал връхлетя и уби заек на поляната. Дран го чу и изскимтя, но писъкът не събуди Джимс.

Той беше у дома си в долината. Беше заобиколен от ябълкови дръвчета и слънцето грееше, и той беше с майка си. Двамата седяха под едно дърво и си почиваха след събирането на ябълки за сидер, а баща му откарваше пълна кола плодове надолу по склона, Джимс чуваше скърцането на колелата. Близо до къщата вуйчо му Хепсиба работеше на ябълковата преса. Главата на майка му допря неговото рамо и той усети меката й коса на бузата си. После те се смяха на една катеричка, която дойде да ги разгледа и бузите й бяха така издути от зърно, сякаш имаше заушки. Изневиделица черен облак затули слънцето и всичко потъна в тъмнина. Когато това стана, той като че удържаше майка си от някаква сила, която се мъчеше да я дръпне от него. Тази тъмнина настъпи и се разсея, но странното в цялата работа беше, че баща му и вуйчо му Хепсиба не се бяха помръдвали от първоначалното си положение — единият все още беше на половин път по нанадолнището с волската кола, а другият въртеше ръчката на ябълковата преса. Катеричката продължаваше да ги гледа с пълна с жито уста.

С усилие Джимс се отърси от съня. Видя Дран в краката си, а пред него няколко трънки, гъстак от висока трева, обрасла поляна, на която нямаше никакви ябълкови дървета, нито дом, нито Хепсиба и ябълкова преса. Това беше стопанството на Люсан. Денят бе настъпил и слънцето се вдигаше. Той усети първо тези неща при внезапното пробуждане, а после почувствува нещо тежко, облегнато на него, и меката коса на майка му, допряла неговата буза. Само че беше Тоанет, а не майка му. Сигурно бе дошла при него, преди да пукне зората. Главата и почиваше на рамото му, а той я беше прегърнал както майка си. Неговото движение не можа да я събуди, но сега лекото притискане на ръцете му накара миглите й да затрептят и дишането да стане по-дълбоко. Той я целуна по бледото лице и очите й се отвориха. Целуна я пак и това като че съвсем не я смути, също както не учуди, нито порази самия него. Очите й го гледаха приветливо в отговор.

После тя седна изправено до него и се обърна към изгряващото слънце.

Въздухът бе тъй студен, че Тоанет потрепери. Всеки храст и трънка, всеки стрък трева на поляната блестеше от слана. Дрехата, която беше донесла отвътре, бе се смъкнала от раменете й и Джимс пак я наметна. Те се изправиха и силата се върна в схваналите се ръце и крака. Известно време не проговориха. Звуците се носеха надалеч в сребристата, пронизана от слънчеви лъчи мъгла, ширнала се между земята и небето. Те чуха самохвалното кряскане на сойка на половин миля от тях. На старата ливада на Люсан се събираха гарги. Кълвач почукваше кух пън и напомняше човек с чук.

Това, че са предопределени един за друг, бе истина, която приеха без усилие и смущение. Тоанет гледаше Джимс, без да я е срам, че е дошла при него през нощта, нито че с тази постъпка признава онова, което горделивостта и лъжливите предубеждения бяха тъй дълго крили от нея в сърцето й. Очите й грееха със светлина, която се лееше меко от бездънни дълбини на болка и скръб. Тя искаше Джимс да разбере, че напълно се е освободила от глупавата си горделивост и колко много се радва, че той стои до нея сега. Биха могли да бъдат с много години по-възрастни, така спокойно изживяваха те чувството на отдаването и обладанието. С изключение на тази нова нежност в очите Тоанет не се беше променила от предишния ден. Джимс бе малко по-висок, както стоеше до нея, и нещо го бе обзело — нещо като дух на завоевател, както се вслушваше в мразовитата тишина на утрото. Това сега беше друг свят. Огромна тайна пред тях. Нещо, за което да се бори, което да спечели, за което да живее. Макар и тайнствено, то беше все пак много реално. То запали огън в неговите очи, който отблъсна бледия блясък на слънцето. То накара сърцето му да затупти с неустрашима и предизвикателна сила. Вчерашният ден, черен поради своята трагичност и печален поради своята безутешност, беше отминал много отдавна, но днешният — с Тоанет — беше станал безкрайно живо сегашно. Нежно пръстите й докоснаха белега на челото му, а устните допряха рамото му. След това тя загледа заедно с него на изток, към Ришельо… и онова, което лежеше отвъд.

От онзи миг, когато се бяха изправили на крака, Дран ги предупреждаваше. Той стоеше скован, като издялан от дърво, на бялналата се трева, с муцуна, насочена като пушка към ливадата на Люсан. Нещо определено бе навлязло в неговия обсег, което го караше да проверява вятъра, и изведнъж над другите звуци се извиши безумен и дрезгав крясък на сойка, а след това тревожно грачене на гаргите. Черни крила се мярнаха над върховете на дърветата и дръгливото тяло на Дран потрепери, когато ги гледаше да изчезват. Втора и трета сойка се присъедини към първата и врявата им завърши с пронизителен птичи вик, пресякъл се рязко на една-единствена писклива нота.

— Това беше стрела — каза Джимс и заопъва лъка си. — Неведнъж съм убивал креслива сойка, когато съм дебнал дивеч.

Той дръпна Тоанет обратно в прикритието на къщата и повика Дран подир тях. Сдед няколко минути те видяха — зловещи образи сред блеснал в бяла премяна свят — един след друг да излизат индианци мохок откъм ливадата на Люсан.