Джеймс Оливър Кърууд
Равнините на Абраам (5)

IV

Анри и жена му седяха до късно с Хепсиба Адамс, защото този път Хепсиба беше дошъл в дома на сестра си с определено и непоколебимо намерение. Да беше Джимс слязъл крадешком към края на тазвечерния разговор, щеше да открие вместо веселието на по-ранните часове напрегнато, почти трагично сериозно изражение по лицата на майка му и вуйчо Хепсиба. Лицето на търговеца бе станало сурово, а бузите на Катърин в светлината на свещите бяха бледи като на някоя монахиня. Богатите подаръци от щедрия й брат лежаха струпани на масата, но нещо много по-важно от възхищение пред тяхната красота и радостта да ги притежава се четеше в очите й. Лицето на Анри Бюлен все светеше от оживление, добро настроение и невъзмутимо спокойствие на сигурността и вярата, които Хепсиба не бе успял да смути с най-мрачните картини, които бе нарисувал.

Говореха за война. Още рано през тази пролет на 1749 година великата американска пустош бе започнала да се събужда от слухове за неизбежния пожар, на който бе писано скоро да превърне източната част от континента в гърне, кипящо от настървение и смърт.

Докато английският крал Джордж II и френският Луи XV си играеха на приятелство след мира, сключен в Екс-ла-Шапел — Франция не можеше да се съвземе и цветът на нейните войски лежеше погребан по бойните полета на Европа, а Англия бе свела бойната си сила до осемнадесетхилядна сухопътна и по-малко от седемнадесетхилядна морска армия, — огромните колонии на двете държави търсеха сами начин да се спасят и бавно, но сигурно, с непримирим устрем, взаимно заграбваха земите си. Докато двете най-големи монархии в Европа прикриваха слабостта си с булото на хитроумна политика и разсипничеството на дворцови оргии, които превръщаха течния капитал във великолепни карнавали на екстравагантност и сладострастие, тези съпернически колонии в Америка се бяха научили да нямат доверие, да мразят и с нетърпение да чакат да дойде ден на унищожение и мъст.

Сцената бе вече готова за написването на най-кървавите и най-живописни страници в американската история. На юг от Ришельо бяха най-лютите врагове на белите — войните на Шестте племена; а на север (бродещи на изток и на запад през Горна и Долна Канада) имаше четиридесет племена, които принадлежаха към Нова Франция. Зад тези диви васали, от едната страна, имаше милион и сто хиляди английски колонисти, владеещи крайбрежните земи от Мейн до Джорджия; а от другата — по-малко от осемдесет хиляди души (жени, деца и мъже), които да бранят и задържат безграничните владения на Нова Франция, стигащи от Горна Канада до Мексиканския залив и от Алигейнските до Скалистите планини.

За това обезпокояващо неравенство в броя на бойците и за безмилостното бедствие, което, както той се кълнеше, щяло някой ден да премине през всичките земи около езерото Шамплен и Ришельо, Хепсиба Адамс говори надълго и нашироко, без да направи някакво особено впечатление на Анри Бюлен.

— Нека има война, щом трябва — каза Анри. — Сърцето на нашата Нова Франция лежи зад непроницаема стена от скали и гори и с тези благоприятни за нас укрепления нашите осемдесет хиляди ще бъдат достоен противник за един милион англичани, ако тръгнат срещу нас. Но защо да говорим за война, братко, когато царят мир и изобилие и можем да се наслаждаваме на прекрасния свят? Нека нашите крале воюват или играят, както си искат, но що се отнася до мен, стигне ли се до война, ще остана приятел на двете страни и не ще се бия нито с едните, нито с другите. Защото, каквато и причина да доведе до сблъскването, не бих могъл да се бия срещу хора с кръвта на моята Катърин, нито тя би поискала да тръгна срещу моя собствен народ. Защо тогава да се махнем оттук? Това е прекрасно място. Това е неутрална зона и понеже ние сме неутрални, мястото ни е точно тук. Хора от племето онайда и от племето мохок са яли под нашия покрив, а също и хурони и алгонкини, а когато такива смъртни врагове се срещат тъй на едно място, каква причина можем да имаме за страх?

Гордо пламъче светна в очите на Катърин, като чу думите на мъжа си, и тя добави:

— Анри обича индианците и аз също ги обикнах. Те са всички наши приятели.

— Приятели! — изсумтя Хепсиба. — Чуй, Анри, зарад Катърин и Джимс ти казвам, че си глупак. Заведи ги някъде, където тая опасност не тегне денонощно покрай границите. Заведи ги, ако искаш, в Сейнт Лорънс или иди с тях на юг в родните места на Катърин. Но направи, за бога, едното или другото, иначе ще дойде ден, когато и господ не ще може да ви спаси. — И гласът му затрептя от напрежение.

— Война няма да има — упорито настояваше Анри. — Англия и Франция са се обезкървили по бойните полета на Европа и мирът, който са подписали едва миналия октомври, положително няма да бъде нарушен, докато ние с теб сме живи, защото на Хановер и Австрия им е дошло до гуша, също както и на другите, и не могат да се помръднат, като мъртъвци.

— Това е вярно — кимна Катърин и потрепери. — Аз мисля, че война няма да има дълги години.

Хепсиба изду бузите си като балон, после звучно ги всмука навътре. Това бе навик от детството му, от който не можеше да се отърве, начин да покаже на всички наоколо, че е много ядосан, и като си го спомни, Катърин се засмя, макар пръстите й да се свиваха нервно на скута.

— Глупаци, наивници! — изръмжа брат й. — Казвам ви, нито Джордж, нито Луи ще имат нещо общо с воденето на тая война, докато и сетната миля гори между нашите колонии и вашия град Квебек не почервенеят от пламъци и кръв.^[1] Бога ми, тя е вече започнала! Френските и английските търговци се бият, колчем се срещнат по границите, а наемници индианци на едните скалпират другите, та дори и бели са се включили в тая хубава игра — ето на, Масачузетс е изпратил Лъвуел и петдесетте му бойци на лов за глави на индианци и французи (без разлика кои, макар заповедта да гласи: само червенокожи!) при цена пет шилинга на ден, плюс награда за всеки донесен скалп; а долу в колонията Ню Йорк сър Уилям Джонсън плаща английски пари за човешка коса, докато французите (и ти го знаеш, Анри!) плащат по сто крони за скалп, бил той бял или червенокож. Сега индианците посят коса, а не кожи, защото цените са по-високи и пазарът по-сигурен; а нашите хора (и французите, и англичаните) полагат все по-големи усилия всеки ден да ги превърнат в демони с помощта на ракията, парите и огнестрелното оръжие. А вие си седите тук като двойка глупави гълъби с младо пиле в гнездото и със скалпове, оценени по петдесет лири парчето, с отворени прозорци, отключена врата, загубили здравия си разсъдък, докато отвъд тоя хълм, само на няколко мили, вашият съсед Тонтьор прави бойници в къщите, обучава земеделците да стрелят; барикадира прозорците, прави вратите от дъбово дърво и превръща молитвения дом във форт. Той знае какво ще дойде от земите на племето мохок и се подготвя колкото може.

— Неговата работа е да войникува — отвърна Анри, все още без да загуби спокойния си вид въпреки мрачното и страшно бъдеще, нарисувано от Хепсиба в този спор, — в дарението на краля е поставено условието той да укрепи имението си било в мир, било във война.

— Освен това — обади се Катърин — Тонтьор държи жена си и дъщеря си при себе си, а ако ги застрашаваше някаква опасност, положително щеше да ги отпрати оттук. — Тя стана от мястото си, обиколи, спря зад него и го прегърна през рамената. — Хепсиба, ние знаем, че всичко това, което ни разказа, е вярно — заговори тя и притисна бузата си до неговата. — Страшни убийства стават в пограничните области, от които идваш, и тъкмо затова Анри е довел Джимс и мен в своята родина, където царят само мир и приятелство и няма помен от страхотните убийства и отвратителни сделки, за които говориш. Ти ни убеди в своята неправота, братко, защото ти си тоя, който трябва да се махне от борбите и опасностите и да дойде да живее при нас. Тогава щастието ни ще бъде пълно. Много години вече се моля да дойдеш и никога да не ни напускаш!

— Като сме заедно, това тук ще бъде рай — потвърди Анри.

— И аз ще ти намеря жена — добави Катърин, — жена, която много да те обича; а докато си нямате свои деца, ние ще ви отстъпим половината от Джимс.

Хепсиба внимателно се освободи от прегръдката й.

— Зарад Джимс трябва да промените местожителството си и да отидете на място, където има учител и където може да научи повече — каза той, като се хвана отчаяно за последното съображение, след като не бе сполучил с всички други.

— В цяла Нова Франция и в английските колонии няма по-добър учител от нашата Катърин — отвърна му гордо Анри. — На английски и френски тя е дала на Джимс повече, отколкото би могъл да научи във вашия град Олбъни или в нашия колеж в Квебек; защото там на едното място той щеше да бъде англичанин, а на другото французин, докато тук е и двете, както баща му и майка му, и никога не ще тръгне против едната или другата кръв, които текат в жилите му.

— О, в това съм сигурна — съгласи се Катърин. — Аз се моля на бога моят Джимс никога да не стане воин.

Когато след известно време Хепсиба се качи на тавана да си легне, той спря за миг със запалената свещ край леглото на Джимс, където момчето спеше, прегърнало кадифения плат и с усмивка на устните. Джимс сънуваше и сънищата промениха усмивката; на лицето му се изписа по-мрачно изражение. Както го гледаше, Хепсиба се сети за последните думи на Анри Бюлен и за молбата на сестра си и устните му беззвучно пошепнаха:

— Те не могат да те опазят от това, момче… нито с надежди, нито с молитви, нито с цялата си вяра. Тя идва и когато дойде, ти ще удряш, и ще удряш здравата, и тогава ще станеш това, което ти е писано да бъдеш, Джимс: воин!

В светлината на свещта червеното кадифе като че ли отговори на Хепсиба Адамс, но понеже не можеше да види повече с очите и не се задълбочи повече с мислите, търговецът тихо се съблече, духна свещта и си легна.

Катърин сложи закуска с пукването на зората, а Джимс беше станал още по-рано и помагаше на баща си в домакинството. Волът бе нахранен и колата готова за цял ден тежък път, преди още вуйчо му Хепсиба да се събуди и слезе долу. Приказките за война и кланета, и смърт не бяха оставили мрачна следа в душата на Катърин и когато отиваше гол до кръста при потока край хижата да се наплиска с ледената вода, Хепсиба я чу да пее. Гласът й го накара да спре и се обърне на юг, където дрезгавината и мъглите на ранното утро бързо се вдигаха от пустошта. Широките му рамене се свиха, сякаш студенината на водата премина като тръпка през тях, и той мислено отбеляза издигнатините и падините в горските самоти на Забранената долина и видя къде племето мохок щеше да навлезе в нея и къде да излезе, ако пророчеството и страховете му се сбъднеха. Тогава чу Анри и Джимс да се смеят до обора, като че единият или другият беше се пошегувал или намерил нещо смешно в работата. Все още е тази тръпка в жилите си той се обърна пак към водата на потока и видя Дран да стои току зад него, също обърнат към безмълвната и тайнствена долина, носът му душеше въздуха, а в очите — както преди миг в очите на мъжа — упорит, напрегнат поглед, в който имаше зловеща и безгласна прокоба. Хепсиба се загледа, защото около тях птичките пееха, сиви крила на гълъби пърпореха във въздуха, врани грачеха весело на края на гората и бодри гласове долитаха от обора — всичко в червения блясък на деня, разцъфващ над горите на изток, — но кучето стоеше стегнато, нащрек, мрачно неотзивчиво и гледаше към Забранената долина.

Когато Хепсиба го допря с ръка, напрежението сякаш се махна от тялото на Дран.

— Ще трябва да се пази, друже — забеляза мъжът. — Ще трябва да се пази ден и нощ, а най-много в тоя час на тъмнината, който идва тъкмо преди да пукне зората. Не сега, но скоро! — И той пак продължи да се плиска.

Когато потегли преди баща си и вуйчо си към стопанството на Люсан, Джимс не се отрупа с одеяния нито за война, нито за мир. Беше със старите си дрехи от кафяв домашен плат, с индиански мокасини и навои от кожа на кошута, а на главата му имаше колонистка шапка с орлово перо. Изпод тази шапка гъстата му руса коса се спускаше надолу и златистите й краища стигаха до раменете; и както беше въоръжен само е лък, стройното му младо тяло беше свободно и подвижно и много по-хубаво от предишния ден въпреки грижливо подбраното облекло и бойно снаряжение.

Любовта към природата беше част от душата на Джимс — страст, която го обземаше дори повече, отколкото баща му и майка му, макар да не беше започнал да я изразява ясно, дори пред тях. От най-ранно детство и Анри, и Катърин бяха посели у него семето, което сега бе покълнало, за да оформи бъдещето на мъжа, и с примера на собствения им толерантен, изпълнен с обич към природата живот вкорениха у него убеждения и истини, които в Нова Англия, пуританската родина на Катърин, щяха да бъдат сметнати за богохулни. Катърин го беше учила, че всичко има душа и език, дори цветята, дърветата, птиците и животните, които те убиваха за храна, и че докато отнемането на живота за задоволяване на жизнени нужди не е грешно, нито осъдително, безогледното унищожение е грях, който може да бъде опростен само от бога. За да докаже още по-добре, че бог е предопределил една разновидност живи същества да се хранят с друга, но все пак в рамките на разума и великодушието, Анри Бюлен никога не пропускаше случай да разбули пред сина си скритите и крайно увлекателни прояви на живота в пустошта. Така Джимс разбра, че всички живи същества, от най-малкото насекомо до най-големия звяр, непрекъснато се хранят с други живи същества по такъв уравновесен и разумен начин, че никога не унищожават напълно другия вид.

В Нова Франция, където свободата на словото и поезията и по-възвишената страна на живота бяха намерили благоприятна почва, подобни убеждения можеше да се изказват гласно без страх и без да се излага човек на опасност; но ако Катърин беше прекарала моминството си в родното място, тя щеше да запази Джимс с преграда на невежество, защото в Колониите не бяха отминали дните, когато на тези, чиито нови схващания или по-широки възгледи засягаха дълбоко вкоренените и точно установени закони на религиозната мисъл, им се приписваха сатанински сили.

Но наред със съществуването на този език и тази висша сила в горите за Джимс имаше и много други интереси. Младата кръв в жилите му жадуваше за възбуда и действия и той сполучваше само от време на време да се придържа към онова, което бе заемало такова съществено място в уроците, преподавани от родителите му. Имаше много случаи, когато убиваше само зарад възбудата, пораждана от унищожаването, понеже изкушенията около него нямаха брой и бяха извънредно големи. Горите, хълмовете и поляните гъмжаха от дивеч. Той беше в такова изобилие, че диви пуйки се продаваха в Бостън по шилинг парчето, гълъбите — едно пени дузината, а охранен млад елен струваше само шест пенса; в Олбъни цените бяха още по-ниски и пуйките вървяха по четири пенса, а един голям елен мъжкар можеше да се вземе за евтин джобен нож или няколко железни гвоздея. Катериците бяха тъй многобройни, че същата тази 1749 година Пенсилвания плати по три пенса на глава за шестстотинте хиляди, убити като вредители.^[2]

Но тази заран Джимс носеше своя лък и колчан със стрели само защото бяха за него необходими като дрехите, и нямаше никакво желание да упражнява силата си над птица или животно. Беше обзет от някакво вълнуващо ликуване, смесено със свирепо, непоклатимо настървение. Знаеше, че ще се бие, ако Пол Таш дойде при Люсан, и това, което ще се случи в тази схватка, беше също така ясно и окончателно решено в ума му. Той се канеше да се наплати за обидите от миналия и другите дни. Беше на път да се издигне до недостижима висота в мнението на Мари-Антоанет Тонтьор… след като й поднесе кадифето. Блясъкът на утрото разпалваше кръвта му. Свежестта на хълмовете и поляните, песента на птиците, красотата на синьото небе и зелената земя, всичко се сливаше в акорд, откликващ на песента в сърцето му, почти песен на независимост — освобождение на дух, преследван и угнетяван до този час. И сега, когато беше на път да изпълни една окончателно решена постъпка, той се чудеше защо всичко това не е станало по-рано.

Никой не го беше изпреварил, когато пристигна при Люсан. Беше девет часът, а разпродажбата щеше да започне чак в единадесет. Но Люсан, жена му, дъщерята, двамата му сина и тримата роби, на които предстоеше да бъдат продадени, бяха започнали работа много преди да съмне и Джимс веднага се залови с едно-друго да им помогне. Половин млад вол вече беше набучен на дълъг железен шиш и бавно се печеше над куп червена жарава. Във фурната на двора се печеше огромно количество хляб и имаше пейки, наредени с чинии от калай и от белоснежно тополово дърво. Люсан бе прочут майстор на ракия, бира и флип — тази греяна бира с ракия, захар, яйца и подправки, и вече имаше приготвени три бъчви, сложени на големи пънове, с канелки, чакащи само да бъдат завъртени от нетърпеливите ръце на неговите приятели и съседи. Пивоварният му казан и казанът за ракия, за които щеше да има голямо наддаване, стояха близо зад бъчвите, изтъркани и лъснали на слънцето, за да блазнят погледите и кесиите на техните купувачи. Около богатската къща бяха струпани нещата, които бяха за продан, и тримата роби работеха сред тях със свити и тръпнещи сърца, крепени от обещанието на господаря им, че ще ги продаде всички заедно, а не поотделно.

След известно време Джимс остана без работа и взе да търси ралото, казана и тъкачния стан, които баща му искаше да купи. Докато се занимаваше с това, той се натъкна на една маса, отрупана с какви ли не дреболии, и сърцето му изведнаж се разтуптя, когато видя няколко книги на английски. Как бяха попаднали в ръцете на Люсан, който четеше само на френски, Джимс можеше само да предполага, защото умът му беше зает с мисълта колко би се зарадвала майка му, ако можеше да занесе тези съкровища у дома на нея. Книгите бяха пет — „Малвъри Дейл“, „Евелина“ „Телемах“, „Елоиза“ и „Джоузеф Андрюз“, — те му се видяха вълнуваща редица заглавия и щом му се удаде случай, заговори на Люсан за тяхната цена и покупка. Понеже не виждаше нищо ценно в английски книги, нито голяма вероятност да ги продаде, а беше и човек с широка ръка, пък се бе и позагрял вече със собствената си прекрасна бира, Люсан ги подари на Джимс в знак на благодарност за оказаната помощ.

Зарадван до немай-къде от този неочакван късмет, Джимс зачака нетърпеливо идването на баща му и вуйчо му Хепсиба и появата на сеньор Тонтьор и другите, които можеше да дойдат с него. По-близки съседи пристигнаха, преди вуйчото и баща му да излязат от гората, а когато те дойдоха, Джимс, без да губи време, остави вързопа с книги в колата, след което върза Дран с ремъчка от еленска кожа за едно от колелата. Нямаше нужда дори да гадае какво ще направи Дран, ако бъде свободен, когато той стигне до сбиване с Пол Таш.

Часът на разпродажбата наближаваше и вече се бяха събрали не по-малко от петдесет мъже и жени и двадесетина деца, но Тоанет и баща й все още не бяха пристигнали. Джимс застана така, че да вижда пътя от сеньорията на Тонтьор, и когато най-после чу гласа на аукционера да съобщава гръмогласно, че търгът ще започне, почувствува надеждите му мрачно да се изпаряват. Те се съживиха мигновено, когато от гората в края на половин миля дългия път се появиха трима конници. Първият ездач беше Тонтьор, вторият — Пол Таш, а на третия кон яздеше стройна фигурка с широкопола шапка, самата Мари-Антоанет Тонтьор.

Скрил се зад дънера на едно дърво, Джимс ги проследи с поглед, когато минаха толкова близо, че малко камъче, подритнато от копитото на един от конете, падна до самия него. И тогава смелостта почти го напусна, защото, докато ръцете му се свиваха в юмруци при вида на Пол Таш, сърцето му замря, когато вниманието му се устреми от неговия неприятел към Тоанет. Тя се беше превърнала съвсем неочаквано в млада дама, която, както много лесно би могъл да повярва, никога не бе виждал преди, и промяната, настъпила в нея, го накара за няколко мига дотолкова да се забрави, че щяха веднага да го открият, ако някой от тримата случайно погледнеше към него. Вътрешно Тоанет бе също така съвсем забравила за някаква си там довчерашна десетгодишна госпожичка, защото една от най-лелеяните от нея мечти се беше осъществила и тя беше облечена с първия си костюм за езда от разкошен син камлот, обточен със сребро, току-що пристигнал от Квебек. С него тя носеше дръзко накривена касторена шапка е контешко перо, а изпод тази шапка дългата й черна коса се спускаше във водопад от грижливо подредени къдрици, отчасти задържани от две-три вплетени между тях червени панделки. Тя бе напълно погълната от съзнанието колко прекрасна изглежда и всяка частица от снагата й бе скована от горделиво достойнство, когато мина край мястото, където се криеше Джимс.

Щом тя отмина, Джимс усети да го завладява чувство за незначителност и нищожество. Защото Тоанет не беше вече Тоанет, а истинска принцеса, пораснала. А Пол Таш, както препускаше близо до нея, с напудрена и вързана коса и с червена кадифена дреха, която можеше да се види от цяла миля, му се видя безкрайно недостъпен за всичко, което бе кроил против него. Джимс излезе мрачно иззад дървото и се наведе да вдигне камъчето, което конят на Тоанет бе подритнал към него. До него долиташе гласът на аукционера и на другите, които наддаваха за вещите на Люсан. След това се чу да избухва смях, извишил се с безпределна невъздържаност над всички други шумове, взрив и веселие, което Джимс би познал навред по света. Така се смееше само вуйчо му Хепсиба.

Той пак пламна духом, като запален барут, в отговор на бодрия звук на вуйчовия глас и онова, което бе загубил за няколко мига, отново се възроди у него, по-силно от преди. Той се върна на затревената полянка пред дома на Люсан, когато Пол помагаше на Тоанет да слезе от коня си, и за своя изненада и нарастващо възхищение видя вуйчо му Хеп да се приближава смело към барона и да му протяга ръка. Тонтьор прие да се ръкува с него и след малко Джимс ги видя да пият заедно флип. Всичко това забеляза, както стоеше зад тълпата, насъбрала се около аукционера, чиито гръмогласни описания на вещите на Люсан и подкани към хората да ги купят ехтяха до небесата. Този човек, който притежаваше огромни бели дробове, имаше съюзник, а също и съперник в лицето на трите бъчви с ракия, флип и бира, между които и масата, на която стоеше той, мъжете започнаха да прехождат все по-често и по-често, защото, макар тези бъчви да отвличаха клиентите му за известно време, те неизменно ги изпращаха обратно (както беше разчитал Люсан) все повече разположени и разчувствувани и с все повече разпуснати кесии след всяко пийване.

Пъстрото зрелище и възбуждението около него щяха да бъдат едно от най-големите и най-вълнуващите събития в ограничения от горите свят на Джимс, ако сърцето му не беше изпълнено с трепет пред надвисналата драма. Не го привличаше дори благоуханието на многото лакомства. Гласовете на аукционера и наддаващите, екливите удари на дървеното чукче, което придаваше нотка на законност на всяка продажба, глъчката на мъжете и жените около него, игрите на децата, сбиването на две кучета, всичко като че ли беше извън нещата, които бе дошъл да търси. Но той не се стремеше към осъществяването на желанията си с ненужна припряност и мина половин час, докато се намери близо до онази, която изпълваше мислите му, и то стана по такъв неочакван начин, че Тоанет, закрита от обемистите фигури на жената и дъщерята на Люсан, се озова, преди Джимс да се усети, на една стъпка от рамото му. Тя не го виждаше и той стоеше с буйно разтуптяно сърце, вдишваше излъчващия се от нея лек парфюм, усещанията му, притъпени от близостта на великолепието й, кръгът на зрението му запълнен само с огромна широкопола шапка, омайваща маса блестящи къдрици, цял залез от алени панделки и две слаби рамена… и изведнъж това райско видение бе помрачено от грозотата на действителността — Джимс видя Пол Таш. Младежът се връщаше от малка разходка до бъчвите и когато забеляза Джимс, презрителна усмивка изкриви устните му. Именно този поглед накара Тоанет да се обърне така, че да види застаналия до нея Джимс с шапка и пакет в ръце, с напрегнато изражение на лицето, понеже се насилваше да забрави присъствието на съперника.

Той й протегна подаръка.

— Вуйчо ми Хепсиба току-що дойде от Английските колонии и ми донесе това, за да мога да го поднеса на теб. Ще го приемеш ли, Тоанет?

Джимс забрави за Пол Таш. Червени петна пламнаха на бузите му, когато изненаданият поглед на Тоанет се срещна с неговия. Тя почти се усмихна и като че нещо я изкара за миг да забрави великолепието си и достойното държане, което то й налагаше, протегна ръка и пое пакета от Джимс. Той усети бродираната еленска кожа на ръкавицата й върху плътта си, а допирът й, поруменяването на лицето й, начинът, по който прие подаръка, накараха кръвта да закипи в жилите му. Почти не се беше надявал на тази любезност, като си спомняше как се беше държала с него предишния ден; а Тоанет, покорена от неочакваната му постъпка, в следващия миг осъзна, че се е забравила и че го е направила в нежелателна близост на други очи и уши. Бузите й се изчервиха още повече, а Джимс погрешно прие това за още по-голямо доказателство за приятната изненада, която е изпитала, и беше сигурен, че тя се кани да заговори и да му поблагодари за подаръка, когато край тях застана Пол. Без да обърне внимание на Джимс, той отведе братовчедка си, като взе от нея пакета, сякаш за да й го носи. И тогава Тоанет се обърна да се усмихне на Джимс, въпреки всичките очи, които, както знаеше я наблюдаваха. В същия този момент нейният кавалер скришом пусна пакета на земята.

Тази постъпка, подсказана от презрение към момчето от гората и поощрена от духовна низост, криеща се под външната изява на богатството и хубавите дрехи, откъсна мислите на Джимс от Тоанет, чиято близост, изненадваща хубост и приветливо държане почти го бяха накарали да забрави единственото си голямо основание да присъствува на разпродажбата у Люсан. Тази слабост в арсенала на намеренията му се загуби в същия миг, когато видя подаръка да пада на земята. Тоанет веднага стана нещо несъществено и обикновено, изпречило се на пътя на решаващата буря от чувства, което го подхвана и яростно завъртя. Той виждаше само един човек там наместо двама, и този един беше Пол Таш. За пет-шест секунди още толкова години натежаха на гърба му, а с тези години по-пълно узря и способността да се обижда, да мрази и да иска да отмъсти. В ума, нажежил се до бяло от пламъка на тези чувства, и в погледа, заслепен временно за присъствието на всички други освен младежа, който бе помрачил разсъдъка му с ожесточение, Тоанет спря да съществува за него и когато се спусна напред, за да вдигне пакета, той го направи не с мисълта, че спасява плата за Тоанет, а защото той щеше да послужи за повод на славна война, когато му се паднеше момент да го захвърли в лицето на съперника.

Че този момент трябваше да дойде сякаш по волята на някой дух, твърдо решил съдбините му, не се видя на Джимс особено чудно.

Тоанет и младият Таш се отделиха от прехождащите групи, сред които бяха досега, и без да бързат, се запътиха обратно при конете си с пълното съзнание, че много погледи следят изисканото им отдалечаване, и след като позволиха за кратко време да им се повъзхищават, свърнаха към градините зад къщата на Люсан.

От бъчвата с флип, където новата им дружба напредваше с бързи крачки, Тонтьор и Хепсиба наблюдаваха хубавата двойка с широко усмихнати лица; и като смушка в добре облечените със сланинка ребра човека, когото би трябвало да смята за свой наследствен враг, но в когото беше открил сърдечен и весел другар, напълно отговарящ на собствените му настроения и склонности, баронът се закиска високо.

— Вижте ги как вървят, приятелю Адамс, като двойка млади пауни, излезли да се поперчат! Моето хубаво момиченце се превърна в женичка, като си сложи тоя костюм, а колкото за petit maître^[3], който се мисли за човек от род и храбрец… знаете, според мен, ако това ваше мършаво племенниче…

— Ш-шт! Ей го Джимс! — прекъсна го Хепсиба.

Без да подозира, че е наблюдаван от двамата стари воини, Джимс беше вече само на няколко крачки от Пол и Тоанет, когато те изчезнаха зад къщата на Люсан. Той се поспря с чувство на задоволство, щом видя двамата да тръгват по пътека, водеща ги извън кръга на зрението на всички любопитни очи, които биха могли да ги наблюдават. Едва когато загуби от погледа си последното мярване на дългата пола на Тоанет, той тръгна отново подир тях и тогава като индианец се плъзна безшумно по пътеката и ги завари да стоят малко озадачени пред мочурлива и смърдяща поляна, където Люсан бе построил своя обор и добитъкът и свинете му се бяха събирали толкова дълго, че човек положително щеше да се озове на несигурна и неприятна почва. Тоанет, издала брадичка, с блеснали от възмущение очи, повдигаше с двете ръце полата си и беше готова да излее гнева си върху смутения кавалер, задето се е осмелил да я доведе на такова замърсено място, но в този миг Джимс излезе иззад близките храсти и се изправи срещу тях.

Лицето му беше бледо. Стройната му снага бе изпъната като тетива. Очите му бяха почти черни. Той не виждаше Тоанет, едва ли съзнаваше, че тя е пред него, дори когато ядът й се замени с възклицание на изненада, понеже видя в ръката му пакета, който й бе дал само преди няколко минути. Джимс се приближи към Пол Таш и този младеж, сметнал погрешно бавността на движението му и бледостта на лицето за прояви на смущение и страх, се помъчи да прикрие собственото си засрамване пред очите на Тоанет, като избухна в надменни протести, че е бил проследен и шпиониран по такъв начин. Джимс нищо не отговори, а само протегна пакета. Това пресече думите в устата на Пол. Поради мълчанието на Джимс и неумолимия и притесняваш начин, по който продължаваше да протяга пакета, гъста руменина изби на лицето на Пол. Той, а не Джимс, ясно виждаше изумлението в очите на Тоанет и дълбоката й заинтересованост от положението. Пол бързо се съвзе и като промени лукаво държанието си и тона, протегна ръка.

— Извинете — каза той. — Много мило, че сте донесли пакета… който аз случайно изтървах.

Джимс направи крачка напред.

— Вие лъжете! — извика той и с бързо, яростно движение запрати пакета в лицето на Таш.

Силата на удара, попаднал точно и сполучливо в целта, накара Пол да залитне назад и преди да може да се задържи, Джимс се нахвърли отгоре му с бързината и настървението на човек, обзет внезапно от лудост. Джимс никога не се беше бил с други момчета. Но знаеше как се бият други живи същества. Знаеше как зверовете раздират с нокти и изтърбушват, беше виждал бухали да се разкъсват един друг на парчета. Беше наблюдавал двубой между яки рогачи, докато единият не издъхна с пречупен врат. Беше гледал как осите откъсват главата на плячката си, беше виждал стотици начини на борба и смърт, които познава пустошта. И всичко, което бе виждал, всичко, което знаеше за мъчения и насилие, за жаждата да осакатиш и да убиеш, придаде на действията му такава неудържима свирепост, че изтръгна вой на болка от Пол Таш и рязък писък от Тоанет.

Джимс чу писъка, но той нямаше голямо значение за него сега. Бе се отказал от мечтите за Тоанет и присъствието й близо до него, очите и, устремени към двубоя, също както си ги беше представял в блажените тръпки на умозрителните си видения, бяха забравени в по-съществените дълбини на интереса му към плътта и кръвта на Пол. При първото нахвърляне пръстите му се впиха като малки хищни нокти в гънките на яката и дрехата на Таш и раздирането на плата, разцепването на разкошния плат почти до кръста на врага бяха доказателство за силата, която се криеше в нападението. Той продължи да дращи и раздира настървено и двамата се строполиха на земята вкопчени един в друг. Когато се изправиха (Пол се надигна с усилие, при което Джимс отхвръкна от него), те бяха така изпомазани с тиня и кал, че Тоанет забрави скъпите си дрехи и затвори очи от ужас. Но след миг загледа отново, понеже това зрелище я завладяваше толкова, колкото и потрисаше. Джимс падна на краката си, стиснал в юмрука кал, и сега я захвърли с такава точност, че тя покри половината лице на Пол, и когато се нахвърли с яростен рев върху по-дребния си противник, представляваше такава ужасна противоположност на обикновената си безукорна външност, че на Тоанет, кажи-речи, й секна дъхът. След това тя видя и чу неща, които очите и вродените склонности на една жена не можеха да схванат, нито да проследят: лудо извиване й тръшкане на тела, пресечено дишане, сумтене и най-после ясно доловима ругатня на Пол Таш; при тези думи Джимс отхвръкна назад и падна по гръб.

Той скочи веднага на крака и с ниско наведена глава, като нападащ овен, се втурна срещу Таш. Противникът, понеже беше достатъчно добре избърсал очите си, за да види как слепешката се хвърля Джимс, отстъпи малко настрана и с точен удар го запрати отново в тинята. Ръката на Джимс се напълни отново с лепкавата каша и когато скочи, за да продължи боя, той я метна срещу Пол. Научен от опита, Пол ловко се наведе, калната топка мина над главата му, пръсна се във въздуха и мръсна, гнусна, попадна в Тоанет. Като видя тоалета си изпръскан и изпоцапан, изведнъж облада такава ярост, че скочи върху Джимс, който дращеше и риташе, вкопчил се в Пол, и го нападна с всичката сила и настървение на малките си юмручета и язвителен език.

Джимс беше видял трагедията на зле насочената шепа кал и знаеше, че не Пол, а Тоанет го дърпа тъй злобно за косата. Има болка, която крие в себе си парещо задоволство, и това чувство се наложи на Джим, докато се биеше отчаяно с Пол, и се усети нападнат предателски отзад. Защото Пол, а не той бе виновен за случилото се на Тоанет. Ако не се беше навел така страхливо и оставил тинята да улучи нея, това нямаше да стане. Само за няколко секунди горчивината на тази мисъл, основателна и правдива, разпали у него смелост и твърдост, пред които досегашната му решителност изглеждаше съвсем незначителна. Той вече не се биеше, за да спечели одобрението на Тоанет, а срещу нея, срещу Пол Таш, срещу целия свят. Тоанет, която го дърпаше за косата и биеше по гърба, издигна борбата му до епични висоти. Болката на това чувство изпълни с нова сила мършавите му ръце и тяло и той заудря и задраска още по-яростно, в резултат на което по-тежкият му, но и по-нежен противник се огъна пред натиска и двамата пак се търколиха на земята. Тоанет падна заедно с тях, дългата и пола пречеше на краката им да действуват, широкополата шапка висеше като козирка над лицето й, прекрасно накъдрената коса се разчорли и изцапа с кал, ръцете удряха ядно когото й паднеше от двамата.

Джимс си даваше сметка за присъствието на Тоанет в това mêlée^[4] и физически усещаше нейната войнственост, но в заплетеността на действията, които се развихриха сега над и около него, нямаше възможност да избира как да използува ръцете, краката, зъбите и главата си; и когато най-после се видя освободена, Тоанет с мъка се изправи, значително пострадала и така раздърпана, че никой не би познал в нея изящната малка господарка на сеньорията, дошла тъй гордо в стопанството на Люсан преди малко. Хубавата й шапка лежеше стъпкана в калта. Роклята бе смачкана и измърсена, ръцете и лицето — изцапани с пръст, а косата тъй объркана и раздърпана, че почти я покриваше цяла. Въпреки това физическо състояние вътрешно девойката гореше от още по-голямо желание да се бие; тя сграбчи твърдо като дърво стъбло от миналогодишен слънчоглед, което се валяше в калта, и сполучи да го стовари с такава сила, че вместо Джимс, цапардоса Пол по главата и го просна като огромен паяк. Това сложи край на сражението за Тоанет, тя нададе вик на уплаха, когато видя какво е направила.

Около половин минута преди добронамерения, но погрешно нанесен удар на Тоанет Джимс вече силно се задъхваше и би могъл да се закълне, че или Пол, или Тоанет, или и двамата го удрят с дървени чукове, като този, който видя в ръката на аукционера. Това впечатление бе породено у него единствено от юмрука на Пол приведен в действие с удвоена сила и скорост от факта, че зъбите на Джимс в момента бяха болезнено впити в уязвима част от неговата анатомия. Пол се съвзе от удара на Тоанет, преди Джимс да може да се възползува от положението, и за това, което стана в течение на секундите или минутите на последната им схватка в този двубой, Джимс можеше до голяма степен само да се догажда. След малко се видя да седи, без да има кого да удря. Пол беше извън неговия обсег, Тоанет също, обаче той чуваше гласовете им и като обърна глава, ги откри на няколко крачки, странно замъглени, да се движат към къщата на Люсан. Джимс се опита да извика, понеже мислеше, че Таш бяга като всеки страхливец, но нещо го задави в гърлото така, че не можеше да си поеме достатъчно дъх, за да издаде звук. Опита два пъти, а след това направи усилие да се изправи и подгони бития си противник. Но пред погледа му всичко се въртеше. Оборът на Люсан беше ту тук, ту там. Джимс се задушаваше, гадеше му се и нещо топло капеше от носа върху ръцете.

Ужасна мисъл проблесна в главата му и го порази така ненадейно, че той остана да седи, втренчил се право напред, и почти не обърна внимание на две фигури, изникнали от гъстите храсталаци на двадесетина крачки, където се бяха укривали. Мисълта се превърна в убеждение. Той не беше победил Пол Таш! Пол беше го победил… и то така убедително, че на Джимс все още всичко му се въртеше, когато се изправи на крака.

Очите и главата се избистриха бързо, щом му стана ясно, че е бил победен. Тогава позна двамата, които идваха към него по края на злополучната поляна. Единият беше вуйчо му Хепсиба. Другият — бащата на Тоанет. Двамата открито се хилеха на външния му вид и когато дойдоха по-наблизо, Джимс чу Тонтьор да казва с нещо като поверителен шепот:

— Дали това е наистина вашият petit-neveu^[5], приятелю Адамс, или едно от прасетата на Люсан, което се е валяло в локва? Дръжте ме, че това, което видях, ще ме накара да се пукна!

Но Джимс не чу Хепсиба да отговаря, защото лицето на търговеца изведнъж загуби веселото си изражение и на негово място се появи друго, странно сковано и сериозно, без следа от усмивка или смях.