Джеймс Оливър Кърууд
Равнините на Абраам (19)

XVIII

Половин час Джимс прекара насаме с Тоанет. После Мери Даглен^[1] се завърна и с нея дойде пратеник, който ги заведе на танците, които започваха около огъня на скалповете. Джимс не се смути от критичните погледи, отправени към него. Безумието на тази нощ раздвижи кръвта му, жар се разгоря от радостта на притежанието и когато пееше победните песни на сенека с другите, в сърцето му беше Тоанет и думите, които му беше шепнала под дъбовете, се повтаряха, докато притъпиха съзнанието и заслепиха очите му за всичко освен за вложеното в тях значение. Щом господ им позволи това да се сбъдне, тя ще стане негова жена. Тоанет го беше казала! И той танцуваше. Той кряскаше до Тиаога. Любопитните и подозрителни те станаха негови приятели. Очи, които го бяха следили мрачно, се сгряха от одобрение. Той оправда това, че Тиаога го остави да живее, и Уъску се изпълни с гордост и тръгна да се хвали, че имал още един син, велик колкото е бил Сивата лисица. Тоанет, ужасена отначало, го гледаше като някой безумец. После започна да разбира. Но чак когато той на свой ред излезе измежду воините да танцува сам в светлината на огъня и напевно заразправя историята си на езика на приелия го народ, Опичи, която превеждаше думите му, й разкри напълно смелостта на нейния любим Джимс започна историята си с най-ранните си помисли и спомени за нея. Разказа за техните домове край реката Ришельо, за своите мечти и надежди, за копнежите и молитвите си и за Пол Таш. Разказа как се е бил и загубил, описа изминаването на месеците и как е ставала по-голяма любовта му, как смъртта дошла с племето мохок от юг. После описа как е намерил Тоанет, как са бягали, тържеството на любовта му, двубоя с ловеца на скалпове край стопанството на Люсан и как са били заловени от Тиаога и воините му. Те не приличали на онези от племето мохок, които били нощни крадци. Воините сенека били ловки, бързи и смели. Той бил горд да бъде техен брат и син. Кучето му, което мразело всеки мохок, приело тях като приятели. Искал това племе да го уважава и да обича Тоанет, която Тиаога, почел, като я взел за своя дъщеря. Защото Тоанет принадлежала нему. Той я искал за жена. Тя искала да му роди деца сред племето сенека.

Той спря най-после и благодари на бога, че Хепсиба Адамс го беше подготвил да може да направи това нещо на светлината на огъня в Ченуфзио. Ромол на одобрение премина през тълпата. Той прошумя и замря и друг воин зае мястото на Джимс.

Джимс беше видял бялото лице на Тоанет и сияещите й от любовно признание очи, но не я намери, когато тръгна да я търси, а после във вигвама й пак засвети факла. Уъску, Сивата лисица и Горската гургулица не се отделяха от него. Те се гордееха с Джимс, но имаше и нещо друго освен гордостта в начина, по който момиченцето мушна бронзовата си ръчичка в неговата. Той се вгледа по-внимателно в твърде крехката й хубост. Тя приличаше на цвете, гледано за нещо, от което зависи животът му, и когато запита, Токана каза, че детето е на осем години и че всяка зима посърва все повече. Дървото, пречупило неговия гръбнак, бе убило майката. Чуждите се показали добри към нея, ала Горската гургулица имала нужда от нещо, зарад което креела. Той каза на Джимс, че според него духът на майката я викал при себе си и детето се мъчело да се освободи от плътта, за да отиде при нея. Разбира се, то не го знаело, но това щяло да стане въпреки нежеланието на всички. Джимс почувствува индианчето да му домилява на сърцето. Когато и да го погледнеше, момиченцето показваше начало на някакво кротко обожание и когато най-после се умори и си легна в самотното легло, Джимс коленичи до него за един-два мига, поговори му и след това го целуна. Това бе удивително ново и странно за Горската гургулица. Нещо я накара да вдигне ръце в тъмнината и да ги обвие около врата му. А това пък беше ново нещо за Джимс. Едно малко дете да го притисне в прегръдка.

Късно след полунощ веселието свърши и Ченуфзио притихна. Известно време Джимс гледа звездите през отворения вход във вигвама на Уъску. Унесе се в сън, сякаш навлезе в дълга алея от златни багри. Само щастие, издигащо се като цвете от пепелта на отминало терзание, можеше да направи това. Струваше му се, че майка му участвува в промяната, че нейният глас е радостна мелодия някъде в обгърналото го сияние. В тази златна алея той видя Горската гургулица да се смее щастливо между майка му и Тоанет. После потъна в по-дълбок сън.

Това бе началото на странния живот на Джимс и Тоанет в Ченуфзио, който полковник Бокуит, сетне генерал-майор и главнокомандуващ войските на негово величество в Южния департамент на Америка, описа като „действителен епизод, на който е трудно да повярваш, и удивителен поради новата светлина, в която той и други от същия род ни показаха живота на диваците“.

За Джимс и Тоанет нямаше нищо вълнуващо през първия им ден, нито през многото, които последваха. След тържествената нощ индианският град пак се върна към всекидневното си съществуване. Мъжете ходеха на лов, жените работеха, децата играеха. Воините се събираха на важни съвети и пушеха непрекъснато, докато разискваха делата на своята общност и правеха планове за бъдещето. „Черната година“ ги притискаше. Заплашваше ги зимата. Но имаше да уреждат и други въпроси. Тиаога беше донесъл необикновени новини. Англичаните, командувани от генерал на име Брадок, били победени и изклани. Французите били унищожени на езерото Джордж. Сър Уилям Джонсън, Белия баща на Шестте племена, удържал победа и племето мохок черпело от това големи облаги. От това съобщение лицата на сенека помрачняха. Източната пустош щеше да почервенее, обхваната от война, Тиаога беше сигурен. Воините му бяха сигурни. Дългоочакваната борба между англичаните и французите наближаваше и нямаше да има почивка за томахавката, докато страната не се освободеше от едните или от другите. През втората половина на октомври много вестоносци пристигаха в Ченуфзио от далечни села и градове: от Карачиядира при изворите на Малка Сеника; от Тионионгарунте долу на Алигейни; от Канестио някъде към Пенсилвания; от Канадараги и Канадасеги при западните врати към страната на племето каюга — от целите обширни владения на сенека пристигаха все нови сведения за надвисналата жестока и кървава война. Това повдигаше въпрос пред Тиаога и съветниците му в Ченуфзио. Те се изправяха пред война… и глад. Ако воините им отидеха на изток, кой щеше да опази племето от гладна смърт? Беше решено Тиаога да тръгне пак по пътеката на войната с тридесет мъже, избрани с жребие, а други тридесет трябваше да останат да се борят с глада и смъртта през зимните месеци. Тегленето на жребие дойде, но Джимс не беше включен. На Шиндас му бе съдено пак да напусне любимата си.

Това бяха дни, когато опасения угнетяваха Джимс и Тоанет въпреки надеждите и плановете им, но все пак всички облаци помрачаваха само временно виденията им. В сърцето си и двамата се молеха някой странствуващ свещеник да се отбие в Ченуфзио, та да може да се извърши церемонията, която щеше да ги направи мъж и жена. В града имаше много бели жени, омъжили се по индианския обичай, но Тоанет с всичките сили на душата си се опълчваше против това. Тя се молеше и Мери Даглен се молеше заедно с нея, защото през годините след смъртта на майка си Червеношийката бе запазила вярата си. Индианецът, който я обожаваше, зачиташе вярата й.

Преди две години трима йезуити бяха се отбили в Ченуфзио един след друг; оттогава не беше дошъл никой.

Джимс беше сигурен, че Тиаога щеше да позволи на Тоанет да тръгне с него, когато дойдеше пръсването. Горската гургулица си беше намерила сестра и майка в лицето на Тоанет и делеше любовта си между двамата си бели приятели. Тиаога вече не си налагаше безразличие, когато Тоанет бе с него и покрай привързаността си към нея започна да толерира, ако не и да включва в тази привързаност и малката. Този факт допринасяше най-много за увереността на Джимс, когато с наближаването на деня за пръсването на жителите заговори на Тиаога за възможността да направят Тоанет пети член от семейството на Уъску. И Джимс, и Тоанет не бяха очаквали никакво възражение, и затова непреклонното неодобрение на вожда ги хвърли в отчаяние. Шиндас не се изненада и именно той им обясни отношението на Тиаога. Тоанет била не само приемна дъщеря на Тиаога: вождът я приел изцяло, телом и духом, и било немислимо според нравствените и обществени начала на племето една девойка, особено дъщеря на вожд да живее със семейството на мъжа, комуто е обречена. Това, че Тиаога ги признаваше за сгодени, беше единственото утешение в разочарованието им; това, че биха могли да превъзмогнат възражението му, като приемат индианския венчален обичай, бе мисъл, която Тоанет отхвърли, когато Шиндас я предложи на нея и Джимс. Дълбоко в душата си младият сенека таеше надеждата, че Тоанет не само ще приеме този лесен начин да се сдобие със съпруг, но ще убеди и Червеношийката да направи същото. Ала дружбата на Тоанет и Мери Даглен само укрепваше у тях решението да чака човек, който ще може да скрепи техния съюз със святата благословия на църквата.

Рано през ноември отделни групи започнаха да напускат, всяка с малкото количество храна, която оставаше като техен дял. Мери трябваше да придружи две семейства от осем души под закрилата на Щит от гръмотевицата, доблестен воин и прекрасен ловец. Те отиваха към езерото Онтарио. Тоанет бе дадена на А Де Ба, Високия мъж, сродник на Тиаога. Той беше слаб, имаше страшни очи и с право би могъл да бъде наречен Змията, понеже се движеше гъвкаво и безшумно като тази твар и притежаваше и други черти, които го правеха почти също толкова неприятен. Но както змията, той беше чудесен ловец, най-добрият в Ченуфзио, и поради това Тиаога довери на него тази, която му беше най-скъпа. Семейството на А Де Ба беше голямо. Те бяха единадесет души, в това число старите му баща и майка и две момчета, достатъчно големи, за да могат да помагат. Ченуфзио знаеше, че колкото и да е дълга зимата, гладът ще трябва да води война, за да порази стана на Високия мъж. Той отиваше някъде къде езерото Ери.

Джимс и Тоанет скриха разочарованието си и си дадоха кураж с мечти за бъдещето, което се помъчиха да си нарисуват в ярки багри. Месеците ще минат бързо. В най-ранните дни на пролетта ще се върнат в Ченуфзио. Всеки час ще живеят взаимно в мислите си, а вечер молитвите им ще се срещат в пустошта. Идущата година положително ще донесе разрешение на въпроса. Съдбата няма да ги раздели пак. В последните мигове, които прекараха заедно, в очите на Тоанет светеха дълбока вяра и обич, които Джимс не можеше напълно да прецени.

Така се разделиха.

Той отиде на северозапад с Уъску към реката Тианагарунте, която се вливаше в езерото Онтарио. Дран се видя раздвоен в предаността си към Джимс и Тоанет. Той вървя известно време подир господаря си, после се разколеба и тръгна обратно. Буца заседна в гърлото на Джимс и той не можа да види как неговият другар седна на пътеката и го гледа, докато не се скри.

Това стана на пети ноември. Към двадесети бяха стигнали изворите на Малкия Силъс, на осемдесет мили от Ченуфзио. Сега Джимс си даде сметка колко сериозна задача му е възложил Тиаога. Уъску, колкото и да беше немощен, можеше да върви повече и по-бързо от недъгавия си син. Пет-шест мили на ден беше всичко, каквото можеше да издържи Токана, а и тези пет-шест мили често го подлагаха на голямо изпитание. Смелостта, с която той живееше нещастния си живот, спечели Джимс. Токана страдаше, че не може да носи никакъв товар, и Джимс често трябваше да му се притича на помощ на трудни и неравни места. Понякога се смееше, сякаш това беше някаква шега, обаче Джимс разбираше, че сърцето му се свива от болка и че го е срам. Не беше трудно да се види какво великолепно телосложение е имал, макар сега да вървеше с глава почти на едно равнище с кръста. Джимс се чудеше на предаността, която го караше да не се отделя от престарелия си баща и дъщеричката, когато би могъл да живее сравнително добре в Ченуфзио. Докато Уъску не му каза, Джимс не знаеше, че всичките са щели да останат в града тази зима, ако Тиаога не беше го направил техен син и брат.

— И сега Ченуфзио ще трябва да храни три гърла по-малко — изсмя се Уъску.

Вярата на стареца и високият дух на по-младия вдъхновяваха Джимс, но Горската гургулица бе тази, която му даваше истинската сила. Момиченцето го боготвореше и присъствието му облекчаваше за Джимс раздялата с Тоанет. Той започна да го учи на френски и те си разменяха тайни, които оставаха само техни. Джимс му обясни, че Тоанет, която беше Сой Ян Макуън, принадлежи на него и се помъчи да му обясни защо тя не е с тях. Следващата година щяла да бъде. Един ден Горската гургулица го попита дали ще може да остане с него и Тоанет, където и да отидат двамата. След това връзката между тях като че ли закрепна още повече.

Уъску ги заведе в местност с широколистни гори, където според него щяло да има достатъчно дивеч през цялата зима. Имало много миещи мечки, а тези патици, воденичарките, щели да дойдат при бързотечните извори за храна, щом ледът скове езерото и устията на потоците. Тук те си направиха хижа от млади дръвчета. Това бе нов вид дом за Горската гургулица. Джимс го изгради с кухненско огнище и комин и отделна малка стаичка за Горската гургулица. Очите на детето блеснаха от възторг. Всеки ден Джимс му разправяше по нещо за Тоанет — как Сой Ян Макуън се грижи за красивата си коса, как за нея част от религията й било да се пази чиста, как и защо прави това или онова, — докато в главичката на Уанонат се породиха мисли и желания и тя започна да употребява гребена и четката, който й направи Джимс, и гладката й коса вече ни кога не беше разрошена.

Тежък сняг и голям студ настъпиха рано през сезона. Към средата на декември Джимс се видя принуден да ходи на лов със снегоходки, а нощите бяха тъй мразовити, че на първи януари дори изворите на реката замръзнаха и това прогони воденичарките.

Беше паметната зима на 1755–1756 година, историята на която в племето сенека се предавала от баща на син в течение на много поколения — зима, през която всичкият дивеч като че бе изчезнал от лицето на земята и лишения и гладна смърт отнесоха една десета на трите най-западни от Шестте велики племена — сенека, каюга и онондага.

Елените, изглежда, се бяха преселили на изток и юг. Мечките бяха заспали зимния си сън още през ноември. Миещите мечки, главната храна на индианците, когато нивите не раждаха, се бяха скрили за дълга и непробудна дрямка. Воденичарките изчезнаха — отлетяха да търсят открити води. Това беше „седмата година“ за зайците, когато те като че ли измираха. Лосовете и бизоните бяха останали в низините под Алигейнските планини. Месото на бобрите и видрите стана по-скъпо от кожите им. Дивите котки, лисиците и другите месоядни бяха пропъдени в далечни ловища от липсата на дребен дивеч. Гладът вилнееше в земите на трите племена.

Отначало Джимс донякъде се беше запасил, понеже уби един рогач и с вещата помощ на Уъску набеляза редица дървета, в които положително зимуваха миещи мечки. Но към края на януари оскъдицата стесни обръча около хижата край Малкия Силъс и Джимс ходеше на лов все по-надалеч, докато започна да се губи по за два дни. Студовете бяха ужасни. Дърветата изтрещяваха като пушки в гората. Остри ветрове не спираха ден и нощ. С отминаването на седмиците очите на Горската гургулица ставаха все по-големи, а тялото все по-хилаво. Всеки път, когато Джимс се завръщаше от лов, тя светваше от щастие, като припламнал огън, но той ясно виждаше непрекъснатото й креене. Търсеше дивеч с почти безумна упоритост. Всичко беше за нея, когато гладът ги притисна най-зле — две птички, които уби със стрели, месото на червена катерица, жълъди, които намери в един пън, месест корен на водна лилия, зарад който проби две стъпки дебел лед. После — кухо дърво… заспала миеща мечка… и за няколко часа храна, достатъчна за всички. Така седмиците се точеха една подир друга с глада, задържан само на крачка.

Страхове започнаха да терзаят Джимс. Тоанет не излизаше от ума му, защото дори когато спеше, сънуваше нея. Тя също беше част от тази борба за живот. Пък А Де Ба имаше да храни единадесет гърла, не четири!

Нощем, когато вятърът виеше и дърветата стенеха в несретата си, той се потеше от страх и неведнъж му идваше мисълта да зареже семейството си и да тръгне да търси Тоанет. Виденията за съдбата, която можеше да я постигне, станаха почти непоносими. Уъску увеличи бремето му, защото смелостта на стареца се сломи от непрекъснатото гладуване и злокобните му предричания, кажи-речи, влудяваха Джимс. Сивата лисица не губеше дух, макар и да беше така изпосталял, че скулите му можеха всеки миг да се покажат през кожата. Очите на Горската гургулица причиняваха на Джимс най-острата болка. Бяха станали толкова големи и тъмни на малкото й слабо личице и в тях прозираше такъв бездънен глад, че той очакваше безсилният дух да напусне тялото й всеки миг. Въпреки това не се оплакваше и винаги го посрещаше с възторжена усмивка. Излизанията му на лов не бяха продължителни сега и рядка го отвеждаха на повече от три-четири мили от хижата, защото сам той бе започнал да отпада. Единствената му надежда беше да удари някоя случайна птица, но в най-черния час молитвите му бяха чути. В снежна бури, срещу която вървеше полусляп, Джимс се натъкна на кошута, изнемощяла като него, и я уби. Без този случаен късмет Горската гургулица и Уъску щяха да умрат. Когато настъпи размразяването, те бяха всички живи. Започнаха да се появяват миещи мечки и в освободилите се от лед потоци можеше да се събират месести корени. Март донесе рязко затопляне и Джимс потегли с другите към Ченуфзио. Храната по пътя беше в изобилие и всяка вечер събираха даващата сили кленова мъзга.

Рано през април пристигнаха в Ченуфзио. Хората там бяха живели пестеливо от запасите си и от първите дни, когато потече мъзгата на кленовете, правеха захар. Само четири семейства се бяха върнали в селището преди Джимс и от тях (те бяха двадесет и осем души) петима бяха умрели. Никаква вест нямаше от Тиаога и неговите воини.

Кленовият сок течеше без прекъсване. Няколко чугунени котли и много зидани казани денонощно вдигаха пара и варяха толкова захар, колкото не бе имало от много години насам. Въпреки тази начална милост на пролетта над Ченуфзио витаеше мрачен призрак, чиято сянка ставаше все по-тъмна с всеки изминат ден.

Този призрак беше смъртта. Почти нямаше завърнало се семейство, което да не е донесло със себе си скръб. Но А Де Ба, най-големият ловец от всички тях, не идваше. Никой не беше чул нищо за него. Никой не знаеше къде е. За петдесет… седемдесет… сто… после сто и петдесет от онези, които, бяха напуснали селището, вече всичко се знаеше до края на април. Между тях бе Мери Даглен. Ала А Де Ба, Високия мъж, не идваше.

И ето един ден той се появи. Плашило от кожа и кости, което Тиаога не би познал. Зад него се нижеха хората му. Джимс ги преброи, преди да може да ги различи един от друг. Единадесет! Той изтича към тях и Тоанет залитна от редицата, начело на която вървеше Високият мъж. Можеше и да не я познае отначало, ако не бе го посрещнала по този начин, защото тези, които бяха зад А Де Ба, вървяха с оборени глави и влачеха крака като мъртъвци в някакво призрачно шествие. Очите й го гледаха от лице тъй чуждо и слабо, че радостта му се пресече. Беше не по-тежка от дете, когато я притисна до себе си. И двамата не проговориха известно време. След това тя заплака тихо, заровила лице в гърдите му.

Джимс я занесе в нейния вигвам. Дрехите й бяха в дрипи, мокасините продрани. Тежеше толкова малко, че го хвърли в ужас, а очите му заслепи парещ огън, когато вдигна студена ръка да допре лицето му. Той я сложи върху меките кожи във вигвама и тогава разбра, че Горската гургулица е до него, а след миг влезе и Мери Даглен. Джимс им направи път. Той излезе навън и около него заскача безсилно някакво същество. Беше Дран, скелет с червени сълзящи очи и увиснала долна челюст. Джимс почака; Червеношийката излезе и му каза, че отива за топла вода и храна и че Горската гургулица съблича Тоанет. Тогава потърси другите. Всички освен А Де Ба бяха изчезнали и се намираха под грижите на приятелите си. Високия мъж едва се крепеше на крака, докато разказваше историята си. Бил довел обратно единадесетте члена на семейството си живи, кучето и себе си. Като истински големите хора той отдаваше дължимото на по-долустоящия от него. Без кучето нямало да сполучи в борбата да прехрани единадесет гърла и Джимс разбра защо Дран не е бил изяден.

След малко Мери Даглен му позволи да види Тоанет пак. Беше на леглото си от кожи. Уплашилото го изражение бе напуснало очите й и сега в тях блестеше радостта от това, че е до нея. Косата й бе сресана и сплетена наново в две лъскави плитки. Тя му протегна ръце и Джимс коленичи до нея. Горската гургулица гледаше двамата със светнали очи и влага замъгли погледа на Мери Даглен. След това Джимс не видя Тоанет цял подиробед и една нощ. Тя спа цялото това време и Червеношийката и Горската гургулица не се отделяха от леглото й. На другия ден тя се поразходи с него из града.

Това, което вълнуваше сърцето на Тоанет прозираше понякога в очите й, вълнуваше и Мери Даглен. Младата девойка, която от най-ранно детство не бе познавала друг живот освен живота на приелото я племе, но чиято майка бе запазила у нея вярата в бога и църквата, чакаше с нарастваща тревога връщането на Шиндас. Един ден тя каза на Тоанет, че най-сетне била готова да отстъпи пред околните и ако не дойде някой свещеник през пролетта или лятото, ще се омъжи за Шиндас според индианския обичай. Тази мисъл не се стори сега толкова ужасна на Тоанет. Беше видяла взаимната привързаност и смелостта на едно индианско семейство в борбата му срещу смъртта; беше видяла Високия мъж да ръфа горчива дървесна кора, та да могат жените и децата му да ядат остатъци от кожа и месо; беше видяла майка да крие ден след ден своя дял от храната и да го пази за децата си; беше се уверила във вярата и предаността, които не можеха да бъдат вдъхнати от нищо друго освен божията сила в душите им. Предразсъдъците й се стопиха въпреки породилата ги незабравима трагедия и започна да изпитва чувства, които не се бяха събуждали у нея преди. Тя обичаше Горската гургулица с пламенната обич на майка и никоя сестра не би намерила по-топло място в гърдите й от Мери Даглен. Приятелства възникваха около нея, деца се чувствуваха щастливи, когато тя беше с тях, мъже и жени я приемаха със скромна преданост. И при все че не казваше нищо за това на Джимс, в сърцето й се затвърдяваше убеждението, че няма да допусне да бъдат разделени от още една зима… дори да не дойдеше свещеник в Ченуфзио.

Но той дойде. Беше изпит мъж с мъртвешко лице, тръгвал да заеме мястото на свещеник, умрял сред индианците от Охайо. Така каза той. Историята щеше да се произнесе другояче, защото след една година той беше движещата сила зад гърба на племето абенаки, когато те изклаха англичаните във Форт Уилям Хенри. Казваше се отец Пиер Рубо. Беше студен, страшен божи служител. Той не се усмихна в Ченуфзио, той не донесе утеха, той беше като злокобен облак, който дойде със заплаха божия, а не с божествено обещание и насърчение. И все пак беше представител на църквата. Беше готов да умре хиляда пъти за делото, на което бе духовен, ако не и нравствен застъпник. Беше готов да яде човешко месо, за да го защити. И видя нецивилизованите му последователи да ядат такова месо във Форт Уилям Хенри. Той остана в Ченуфзио два дена. На втория от тях венча Джимс и Тоанет според ритуала на католическата църква.^[2]

Мрачното настроение, което свещеникът донесе със себе си, се разпръсна от това събитие. Ченуфзио се отдаде на няколко часа веселие в чест на дъщерята на Тиаога и сина на Уъску.

Но този по-радостен дух не можа да се задържи дълго у хората. Смъртта ги беше споходила неумолимо. Нито дума не идваше от Тиаога и воините му. Шепнеше се, че били избити в сражение и никога нямало да се върнат. Притеснението премина в страх, страхът в несигурност. Злокобността на трагедия, по-мрачна от гарвановочерните одежди на свещеника, витаеше над Ченуфзио.

В щастието си Джимс и Тоанет не долавяха подмолното течение на промяната около тях. Мястото, където живееха, се превърна в дом, пуснал толкова сигурни корени, че смъртта не би могла да ги изтръгне. Там, където бе имало неспокойствие на съмнението и неувереността, сега цареше духовната цялост на двата живота превърнали се в един. Облакът на трагедията, през която бяха минали, бе завеса, смътно мека и далечна зад тях; те мислеха за нея, говореха за нея и сънищата понякога пробуждаха Тоанет, за да намери утеха в прегръдките на Джимс. Но спомените за тази трагедия не причиняваха дълбока болка. Духовете на Тонтьор и майката на Джимс им ставаха по-близки от ден на ден, укрепяваха ги с невидимите вериги на обвързващата ги любов. Както всяка чиста любов на младостта и тяхната бе всеобхватна. Тя обгръщаше целия свят и превръщаше в рай тяхната мъничка и дива част от него. Червеношийката първа ги накара да видят какво става наоколо им. В сърцето си Мери бе индианка. Ранното си детство, юношеството си, цветущото си моминство бе прекарала сред приелото я племе, а любовта бе дошла, за да направи още по-пълна верността й към него, която бе назрявала с течение на годините. Дни и седмици се нижеха без никаква вест от Тиаога и страхът, че Шиндас е мъртъв, я душеше със злобна ръка. Тя започна да отбягва Тоанет и да се уединява. Тоанет никога не бе видяла индианка да плаче; беше утешавала майка, която прегръщаше умрялото си дете, но старата колкото света скръб не бе успяла да извика сълзи в очите на майката. Червеношийката не плачеше в мъката си. Суровостта, застинала по лицата около нея, смрази и нейното. Беше друга Мери Даглен. Беше Червеношийката от племето сенека.

Тъкмо тази промяна у девойка, на която бе започнала да гледа като на сестра, стресна Тоанет и я накара да си даде сметка за положението, назряващо около нея и Джимс, и сега бе осъдена да види в цялата й жестокост тази черта на индианския характер, която събужда омраза и жажда за отмъщение пред бедствие, навлечено от вражески човешки същества. Джимс бе забелязал появяването на признаците им. В поздравите, отправяни към него, вече нямаше дружелюбие. Мъжете бяха навъсени и сдържани, а жените работеха, без да бърборят както обикновено. Ловците отиваха в горите без въодушевление и се връщаха затворени и мрачни. Старците се събираха на безкрайни съвети, а по-младите остреха брадвичките си и чакаха с нарастваща тревога. Смъртта и лошият късмет ги бяха засегнали твърде жестоко и нервите на хората бяха стигнали до скъсване. Ченуфзио приличаше на шепа барут, който трябва само да се подпали.

После дойде светкавичният удар.

Беше един следобед късно през май, когато Шиндас пристигна в Ченуфзио и Мери Даглен с невъздържаността на бяла жена изтича да го прегърне. Шиндас я притисна за миг, но етиката на воина го накара да я отблъсне. Беше сам. Ръцете и раменете му бяха изпосечени и нарязани и някои от раните почти не бяха заздравели. Един белег пресичаше бузата му. Мокасините му бяха изпокъсани, а очите блестяха със свирепия огън на подгонен вълк. Той се опита да смекчи новината, която носеше. Идвал от границата на земите на каюга като пратеник на Тиаога и бил с много часове пред другарите си. Тиаога се завръщал с деветима от тридесетте си воини. Останалите били мъртви.

Тази новина беше съкрушителна дори за едно от най-войнствените между Шестте племена. Нищо подобно нямаше в историята на сенека от поколения насам. Двадесет мъртви от тридесет — цветът на Ченуфзио, главната сила в племето на Тиаога!

Шиндас почака думите му да се забият като железни шипове в сърцата на мъжете и жените около него. Почака, докато нищо вече не можеше да облекчи обзелото ги отчаяние, и тогава бавно изреди имената на тези, които са били покосени от враговете. Приличаше на инквизитор, наслаждаващ се от причиняваните мъчения, и накрая гласът му се издигна така, че заеча далеч сред дъбовете. Един бял убил трима от двадесетте воини. Сега бил пленник… на Тиаога. Те му извадили очите, та да не вижда. Наклали били огън около него, в който искали да умре. Но в последния миг, когато пламъците вече пърлели белия, Тиаога сам разхвърлял настрана горящите главни, за да могат хората от Ченуфзио да видят пленника как ще се гърчи на кладата.

След това човек можеше да помисли, че селището е пълно с умопобъркани мъже и жени, а не сломени от скръб хора. Воплите на жените не стихнаха с часове. Въпреки това Тоанет не виждаше сълзи. Ужасът й нарасна, когато видя приготовленията за отмъщението-изкопаването на яма и забиването на висок кол в нея, всичко с ръцете на жените; събирането на смолисто гориво от малките деца и майките им; превръщането на приятели в люти зверове, чиито очи се изпълваха с омраза, когато я погледнеха. Тя се опита да се скрие от всичко това у дома си и да задържи Джимс при себе си. Шиндас дойде у тях. Имал заповед от Тиаога за Джимс. Тя била Джимс да отиде в селището Канестио, отстоящо на седемдесет мили, и да занесе новини за боен отряд от този град. Шиндас му предаде известието и го дочака да тръгне с него. Не беше вече брат. Не прояви никаква радост, когато научи, че Тоанет е жена на Джимс. Мери Даглен го намираше толкова страшно променен, че се боеше от него.

Тоанет остана сама. Никой не идваше да я види освен Горската гургулица и на другия подиробед след пристигането на Шиндас детето дотича с широко отворени очи да й каже, че Тиаога си идвал. Тоанет знаеше, че трябва да види този бял и да бъде една от първите, които ще поздравят Тиаога. Тя върза червената лента на челото си и затъкна жълтото перо в нея. Облече най-скъпените неща, които бяха принадлежали на Сребърните крачета. Всички жители се бяха събрали в края на равнината и когато тя се присъедини, ропот на неодобрение се надигна около нея. Ропотът беше на женски гласове, а мъжете навъсено се извръщаха от нея. Където и да се обърнеше, хората се отдръпваха, сякаш допирът й носеше зараза от чума. Горската гургулица й пошепна думи, които й подсказаха истината. Ченуфзио вече не вярвал в нея. Тя не била духът на Сребърните крачета. Тиаога сгрешил и тя им беше донесла лош, а не добър късмет — глад, смърт, това поражение от неприятелите им. Горската гургулица бе чула една жена да съска през стиснати устни, че тази натрапничка, която заела мястото на Сребърните крачета, трябвало да умре на кладата с белия мъж. Детето й повтори и това. Ръката му трепереше в ръката на Тоанет.

Те стояха начело на чакащите редици, когато Тиаога и останките от отряда му превалиха хълма и се зададоха през нивите. Шиндас бе казал, че никой не трябвало да посяга върху пленника, та да запазят силите му за мъченията на кладата. Тоанет потрепери. Този път завръщането беше по-друго. Хората приличаха на тигри, които едва сдържат яростта си. Имаше нещо демонично в лицата на малките деца. Дори и в очите на онези, чиито любими се бяха избавили, светеше огънят на дълбока омраза. Тиаога пристигна. Лицето му бе като каменна маска, когато мина толкова близо, че Тоанет би могла да го допре. След него идваше пленникът. Дрехите му бяха смъкнати от горната част на тялото. Беше здраве сложен мъж с големи ръце и широки рамене. От двете му страни вървеше по един воин, защото той беше сляп и трябваше да го водят. Празните очни кухини, скрити зад отпуснати клепки, придаваха на кръглото му червендалесто лице вид на човек, който ходи в мъртвешки сън. Въпреки това не беше сломен от сполетялата го страхотна беда, нито проявяваше страх пред това, което го чакаше. Той усети присъствието на хора и вдигна високо глава, сякаш се мъчеше да ги види. Това беше плешива глава.

Тоанет залитна назад и едва се задържа в обзелия я за миг мрак да не падне.

Пленникът беше Хепсиба Адамс.