Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Plains of Abraham, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
ultimat (2009)
Разпознаване и SFB-форматиране
moosehead (2010)
Корекция
vanj (2010)

Издание:

Джеймс Оливър Кърууд. Равнините на Абраам

Първо издание

Издателство „Народна култура“, София

Редактор: Христо Кънев

Художник: Любен Диманов

Коректор: Евдокия Попова

История

  1. — Добавяне

X

Скрит от шмака с алена корона, Джимс стоя дълги минути, без да сваля очи от картината на опустошението в долината, твърде жестоко ранен от собствената си трагедия, за да може да бъде дълбоко потресен наново. Всичко това бе огромно зверство, което го зашемети, но не го лиши от разум и способността да действува, както другото. Това тук сложи край на надеждите му и разсъдъкът, преценил фактите, както му ги разказваше мъртвешкият саван в долината, преряза като с остър нож умствения мрак, затъмнил съжденията му. Последното, което би могло да остане от неговия свят, бе унищожено, а с него и Тоанет.

Под тънкото було от дим, през което разглеждаше низината нямаше никакви признаци на живот и никакво движение освен въртенето на колелото с платната на мелницата. Обширното пасбище, което се простираше до реката, беше празно. Добитъка, конете, овцете ги нямаше. Тази празнота се ширеше по земята, докъдето му стигаше погледът. Смъртта бе отминала по пътя си тъй бързо, както бе дошла, и нито един неприятел не бе останал да тържествува над служилото се.

Както бе стоял на края на Голямата гора и търсил фигура, която би могла да бъде майка му, така сега се взираше за фигура, която би могла да бъде Тоанет. Но в гърдите му нямащ същата надежда, нито същия страх. Те бяха изместени от увереност. Тоанет бе мъртва, лишена от своята красота и живот, както това бе станало с майка му. Завладя го ярост, тъй всеобемаща в силата си, както цветът, който пламтеше край него в аления храст. Тя се разрастваше в него от момента, когато коленичи до баща си; беше се мъчила да прелее през границите на скръбта му, когато намери майка си, беше го изпълнила с лудост, все още неоформена в ума му, когато покри лицата им рано в зори. Сега знаеше защо стиска английската брадвичка тъй здраво. Искаше да убива. Това бе ужасно и съвършено невъзбуждащо чувство у него. Не будеше желание да призовава на бой или да се нахвърля стремително върху някого. Гневът, който го изгаряше, пареше жилите му, не оставяше плътта спокойна, този гняв беше нещо, което диреше отмъщение, не срещу едного или група хора. Той не анализираше философското начало или абсурдността на този факт, ала очите му се извърнаха от изпълнената с дим долина на Ришельо към юг, където Шамплен блестеше на слънцето много мили надалеч, и ръката, която държеше брадвичката, затрепера от бликналата жажда за кръвта на един народ, който Джимс бе намразил в този ден и този час.

Смътно си даваше сметка за стенанието на мелничното колело, докато слизаше в долината. Не изпитваше страх, нито необходимост да крие движението си, защото смъртта не би си дала труд да се върне при едно такова пълно опустошение. Но колелото, когато той дойде по-близо, наруши тишината с нотка, която като че ли се налагаше със странна настойчивост на безлюдността, сякаш викаше някого. То вече не беше толкова предмет от желязо и дърво, който плачеше в глада си за смазка, колкото глас, който му заповядваше да слуша. Стори му се, че изведнъж е доловил какво казва то — „малкият английски скот… малкият английски скот…“ — и повтаряше тези думи, докато се превърнаха в непрекъснат и еднообразен припев, освен когато полъх на вятъра подкарваше колелото по-бързо. Също като че ли някой бе откраднал една мисъл от главата му. И това, което тя изразяваше, беше вярно. Той беше английският скот, който идваше, както бе предсказала мадам Тонтьор. Тоанет е била права. Зверове с бяла кожа, в жилите на които течеше неговата кръв, бяха изпратили своите убийци с брадвички, за да го докажат. И като самотна сянка Джимс бе останал, за да види всичко. Мелничното колело го знаеше и дори в мигове, когато мълчеше, като че имаше силата да му го каже.

С упорита твърдост той се запъти към ада, през който трябваше да мине, преди да може да свърне на юг, за да търси отмъщение с Дискау. Тоанет сега бе негова толкова, колкото и майка му, и именно нея започна да търси сега.

В един ров, който минаваше почти под стрехите на снабдената с бойници черква, се спъна в някакъв труп. Беше паднал сред високата трева и бурените и оставал скрит там. На главата имаше кичура коса на воин мохок, а в една от вкочанените ръце държеше английска брадвичка като тази у Джимс. На колана на воина имаше скалп и за миг на Джимс му прилоша. Сетне продължи пътя си, защото това беше скалп на младо момиче, одран преди много дни.

Още по-нататък разбра, че с имало тревога и малка схватка. Там лежеше старият Жан дьо Лозон, кюрето, свил се одве, като джобно ножче, полуоблечен и с разбита стара кремъклийка под него. Беше плешив, нямаше коса, която да вземе неприятелят, и затова беше останал необезобразен. Беше гръмнал с пушката и е тичал към укрепената черква, когато куршум го ударил между слабите му плешки. Джимс се спря над него достатъчно дълго, за да си вземе бележка за всичко това. Видя още няколко тъмни петна на земята, съвсем близо до мястото, където е била дебелата дъбова врата на черквата. Там лежаха Жюшро и Луи Ебер, и двамата вече на години, а недалеч от тях — жените им. Родо беше петият. Той беше слабоумен момък и сега изглеждаше като клоун, умрял със захилено лице. Тези хора бяха живели най-близо до черквата. Другите са били твърде далеч, за да се откликнат на тревогата бързо, но резултатът е бил същият. Едни бяха дошли, за да посрещнат смъртта си. Други бяха я чакали да дойде при тях.

Между тази група и тлеещия куп, бил никога господарска къща, лежеше самотна фигура. Джимс отиде при нея бавно. Наситеният с дим въздух го задушаваше, сякаш беше крехка тъкан, лишена от животворното начало. Това терзание стана най-тежко, когато видя, че проснатият труп е Тонтьор. Противно на другите, баронът беше напълно облечен. Без съмнение е бил въоръжен, когато е изскочил от къщата, но в ръцете му не беше останало нищо освен буци пръст, които е стиснал в предсмъртната агония. От Джимс се изтръгна вик. Беше обичал Тонтьор. Сеньорът бе единственото звено, свързвало по-късните му години с мечтите от детството, и само благодарение на него като че ли не беше съвсем загубил Тоанет. Досега не беше си давал сметка колко голямо място е заемал Тонтьор в чувствата му и колко необходим му е бил. Той скръсти ръцете му на гърдите и освободи пръстите от земята. Чувствуваше Тоанет до него и за кратко време главата му се замая и му прилоша така, че се изгуби за погледа му Тонтьор. Но чуваше Тоанет да ридае.

Въпреки това замъгляване на съзнанието чувствуваше, че се бори, сякаш плува в някакво празно пространство. После пак видя Тонтьор, отначало смътно, и за миг имаше впечатлението, че е минало много време. Вдигна брадвичката и лъка си и се изправи. Не беше пропуснал нито звук на мелничното колело дори когато му се беше сторило, че чува риданията на Тоанет до себе си. То му викаше сега, но преди да се обърне към него, очите му се спряха върху дървения крак на Тонтьор. Беше отсечен наполовина — свидетелство за жестока гавра от страна на някой кръвник. Мелничното колело призоваваше вниманието му към този факт „Гледай… гледай… гледай…“ — повтаряше то, а след това поде старата си песен, в която го наричаше английски скот.

Джимс се обърна към колелото в пристъп на негодувание не само поради този напев, не само заради това, което лежеше в краката му, а и поради нещо друго, което знаеше, че ще намери по-близо до сените на господарската къща. Между него и мелницата имаше леко въздушно течение, в което пушекът се влачеше като напоена от слънчев блясък мъгла и придаваше на това запазило се здание недействителен и гротескен вид. През пушека едва виждаше колелото, както се върти на върха на високата пирамидална сграда. Той мълчеше и се ослушваше за друг звук в спящото безмълвие. Но умът му отправяше анатема към колелото. Искаше му се да му каже, че лъже. В това смълчаване на смъртта му се искаше да изкрещи, че не е от същото племе на кръвопийци, което е изпратило главорезите. Доказателството беше там, в долината, която най-после беше заслужила името си. Майка му. Баща му. Вуйчо му Хепсиба. Никой от тях не е бил в сърцето си от това племе и всичките бяха загинали от неговите ръце. Само той беше останал жив — случайно. Това беше доказателството. Колелото грешеше. То лъжеше.

Джимс погледна пак Тонтьор и събра сили да отиде малко по-нататък, за да намери Тоанет. Знаеше как ще изглежда тя. Младото тяло на Тоанет ще бъде още по-малко от тялото на майка му. Той се насили да тръгне към тлеещите стени. Тоанет мъртва! Баща му можете да умре, и Тонтьор, и всички останали на света, но тези двете, майка му и Тоанет, неделими от неговата душа завинаги, жизнените искри, които са давали сила на сърцето му да бие… как можеха те да умрат, докато той е жив? Джимс се приближи, спря над една от робините, почти гола жена, катранено черна с изключение на темето, което беше червено, където е бил одран скалпът. В извивката на ръката й беше скалпираното й кърмаче. Бели, черни, жени, бебета, хубостта на моминството — нищо нямаше значение!

Джимс огледа земята напред и там, където пушекът лежеше като бял саван, видя малка слаба фигурка, за която реши, че е Тоанет. И друг младежки труп можеше да лежи така, крехък и смачкан по същия начин, с гола ръка, неясно проличала под виещия се саван на дима. Но беше сигурен, че е Тоанет. Замайващата мъгла се люшна пак пред очите му и той протегна ръка, за да я задържи. Тоанет. Само на няколко крачки от него. Мъртва като майка му.

Дран се запъти напред, мина половината път до неподвижното тяло и спря. Беше доловил нещо, което Джимс не можеше да види или почувствува през димната мъгла, която се люлееше пред него. Нещо предупреждаваше кучето за надвиснала опасност и то се мъчеше да го предаде на господаря си. В този миг един изстрел изтрещя откъм мелницата и остра болка преряза ръката на Джимс. Той отхвръкна назад и си даде сметка, че чува гърмежа да отеква в залесените хълмове, а колелото на мелницата продължаваше да му крещи.

Отговори на изстрела, като захвърли лъка и се втурна към мелницата. Дран беше един скок преди него, когато стигнаха разбитата й врата, но кучето спря, когато се озова пред сенките, криещи се в каменните стени. Джимс продължи. Смъртта можеше лесно да го пресрещне на прага, но нищо не се помръдна в приличащото на изба помещение, в което влезе, и вътре не се чуваше нищо освен собствения му лъх и разтуптяното сърце. Дран влезе и задуши миришещия на жито и мухъл въздух. После отиде до тясната стълба, която водеше към стаята в кулата, и показа на Джимс, че онова, което търсят, е там. Джимс изтича нагоре, вдигнал готовата за удар брадвичка.

Трябва да е бил незабравим и ужасяващ образ, когато се появи отдолу в светлината, нахлуваща през прашните стъкла на три кръгли прозорчета над главата му. Трябва дори да е приличал донякъде на чудовище. Беше оставил част от дрехите си при майка си и баща си и ръцете и раменете му бяха голи. Саждите, пушекът и изцапаното с пръст го бяха обезобразили. Лицето му изглеждаше боядисано за сеч и зеленикави пламъчета бляскаха в очите, които търсеха врага. Кръв капеше на дъбовия под от ранената му ръка. Беше Франкенщайн[1], готов да убива, раздърпаният вид и яростта скриваха младостта му, позата му ужасяваше с устрема да се нахвърли върху нещо с вдигнатата си брадвичка.

Ако брадвичката беше намерила череп за разбиване, той щеше да е на Тоанет. Тя се обърна към него, когато Джимс влезе, стиснала празния мускет, с който бе гръмнала през прорез в стената, сякаш все още вярваше в силата му да я защити. Бледността й се подчертаваше от копринената мрачевина на дългата черна коса, обвила раменете и. В очите и се четеше безумие. И въпреки това стоеше тъй изправена и напрегната в очакване на смъртта, че не изглеждаше напълно обладана от страх или ужас. Имаше нещо непобедимо у нея, душата на самия Тонтьор се бореше в нежните й гърди, караше я да не се бои да умре и й придаваше предизвикателен вид. Тази смелост не можеше да скрие белезите на нейната измъченост. Смъртта на минаване беше по чудо пощадила плътта й и въпреки това тя стоеше изтерзана в помещението на мелницата.

Очакваше дивак, а позна Джимс. Мускетът падна от ръцете й на пода с тъп тропот и тя отстъпи назад, сякаш се дърпаше от човек, чието присъствие беше по-ужасно за нея от присъствието на мохок, докато не долепи снага в струпаните чували със зърно, сякаш притисната от него до стената. Викът на отмъщението, който беше на устните на Джимс, се пречупи в хлипащ стон, когато я видя. Той изговори името й, но Тоанет не отговори, а само се залепи още по-близо до чувалите. Ноктите на Дран затракаха по дървения под, когато се приближи до нея. Това не отвлече очите й от Джимс. Те бяха двоен огън, пламтящ към него през здрачния полумрак. Кучето докосна ръката й с топлия си език и тя я отдръпна.

Девойката като че ли стана по-висока срещу сивия фон на стената от чували.

Ти… английски… скот!

Този път не беше мелничното колело, а гласът на Тоанет, изпълнен с гняв и ярост, които блестяха в очите й.

— Английски скот такъв! — повтори тя. — Ти уби баща ми… ти уби всички тия там… ти и майчиното ти племе… а сега си дошъл… за мен…

С неочаквано движение тя вдигна мускета и го удари. Ако беше зареден, щеше да го убие. Продължаваше да удря, но Джимс възприемаше само думите, които се изтръгваха разпокъсано от нея, докато го удряше с всички сили. Той дошъл с английските индианци да унищожи нейните сънародници! Той и майка му скроили това и те били живи, докато всички нейни близки били мъртви! Дулото на пушката го перна през очите. Улучи ранената му ръка. Биеше тялото му. През сълзи Тоанет повтаряше, че иска да го убие и с бесни крясъци търсеше сили, с които да извърши това, а той стоеше пред нея като каменен истукан. Английски скот… убиец на нейните съотечественици… звяр, по-ужасен от боядисаните диваци…

Тоанет го би, докато тежестта на мускета я изтощи и тя го изтърва. Тогава безсилно посегна към брадвичката в ръката на Джимс и пръстите му пуснаха дръжката. С тържествуващ вик девойката я вдигна, но преди да успее да нанесе удара, падна като подкосена на пода. Дори тогава, когато Джимс коленичи до нея, почти безчувствените й устни продължаваха да шепнат обидните думи.

Джимс вдигна главата и със здравата си ръка и след малко тя остана притисната до гърдите му. Очите й бяха затворени. Устните бяха безмълвни. А Джимс, изнемогващ от нейните удари, си спомни за бога на майка си и пошепна благодарствена молитва за избавлението на Тоанет.

Сетне се наведе и целуна устата, която го беше клела.

Бележки

[1] Франкенщайн — нарицателно за страшно чудовище, по едноименния роман на Мери Шели, втората съпруга на поета Пърси Биш Шели. — Б.пр.