Джеймс Оливър Кърууд
Равнините на Абраам (4)

III

Вълнуващите думи едва се бяха отронили от устните на майка му, когато Джимс остави пушката на земята и хукна подир нея, но колкото и да бързаше, тя го превари и се озова в прегръдките на брат си, преди момчето да успее да я настигне, а баща му, с пуяка в ръце, но без брашното, веднага се отърси от изумлението си и се спусна надолу, за да се присъедини към тях. Когато той пристигна, Хепсиба Адамс прегръщаше Катърин с едната ръка, а с другата беше наполовина вдигнал Джимс до рамото си. В същия миг той се освободи дотолкова, че да може да протегне ръка, корава и възлеста както старият дъб, който пазеше хижата от следобедното слънце.

Ако някога е имало човек, който да прилича на дъб, с неговата свежест, сила и груба снага, този човек беше Хепсиба Адамс, индианският търговец. Имаше нещо у него, което караше човек да се сети за Дран-дран-недодран. При всичко това нямаше същество с по-приветлив вид, което приятел или неприятел би искал да срещне. Хепсиба отстъпваше с половин главя по ръст на Анри, не беше и сух като него. Раменете му бяха широки, тялото дебело, а лицето кръгло като ябълка и почти толкова румено, с отпечатани по него следи и белези от напрежение и схватки, но по такъв начин, че веселата му живост и доброто настроение в блесналите очи по-скоро се подчертаваха, отколкото пострадваха от превратностите на съдбата. Беше без шапка и на темето си имаше пространство колкото чаена чинийка голо като яйце, но под тази „бенка“, както я наричаше Хепсиба, червеникаворусата му коса беше гъста и буйна и краищата й се къдреха, така че с много малко усилие на въображението човек би могъл да го вземе за католишки монах с бръсната глава, минал през тежко сражение с последователите на сатаната.

Когато възбудата на първите мигове от срещата премина, Катърин се поотдръпна от този обесник — нейния брат — и го загледа с очи, светнали от обич, но в които блестеше същевременно преценяващ и съзерцателен въпрос, който устните и веднага изразиха с думи:

— Хепсиба, толкова съм щастлива да те видя, че чак сърцето ми спира, като те погледна, но все пак забелязвам, че не си изпълнил обещанието да не се биеш вече, защото едното ти ухо е нахапано, носът е изкривен, а когато се видяхме преди две години, тоя белег над окото го нямаше!

Обветреното лице на Хепсиба се разтегна в усмивка.

— Не мога да кажа такова нещо за твоето носле, Катърин, защото то става все по-хубаво от година на година — каза той. — Но ако му се случеше да се сблъска с холандски юмрук, както това стана с моя нос в един малък двубой в Олбъни, смятам, че и то щеше да се поразкриви или нямаше да остане никакъв нос изобщо. А колкото за нахапаното ухо, какво може да очаква човек от един французин (с изключение на твоя благ съпруг), когато му се удаде случай да използува зъбите вместо юмруците, които господ му е дал, за да се бие с тях? Белегът на лицето е само черта, останала от ножа на един индианец онайда, когато се беше заблудил с мисълта, че съм го изиграл в една сделка, което никога не правя, защото не съм лъжец! Но нима това е всичко! Не си ли държала по-добра сметка за състоянието ми?

— Плешивото петно е малко по-голямо, Хепсиба, и е толкова равно и кръгло, да му се не начудиш!

— То е, защото дадох на един фризьор от племето сенека хубава брадвичка и дръжка, за да оскубе космите по индиански и да го направи такова, сестро. Не ми харесваше тая плешивина, такава една неравна, като накапано от свещ отгоре на главата ми, но сега, както е кръгличка, ми харесва.

— И като се засмя, забелязах, че ти липсва един зъб.

— То беше само втора порция от юмруците на холандеца. Божичко, трябваше да видиш как се би тоя холандец от Олбъни!

— Ами дрехите ти — каза Катърин, като заговори най-после за главното, което занимаваше ума й. — Имаш вид, като че те е газила мечка. Хепсиба, да не се е случило нещо… някъде наблизо?

— Съвсем дребна работа, сестричке. На няколко мили оттук налетях на куп французчета, които казаха, че съм бил далече от Нова Англия и си наумиха да ме накарат да се върна. По това не беше нищо, съвсем нищо. Малко ме е срам заради теб, Катърин, защото ти не забеляза най-важното!

— И какво е то?

— Моят корем — заяви Хепсиба И се хвана с двете си възлести ръце за обемистия търбух. — Той е спаднал, свил се е, както можеш лесно да видиш. Хлътнал е така, че ме боли гръбнакът, смъкнал се е и се е стопил, та е станал като на някоя дамичка. Закърнял, събрал се, съсухрил се и се смалил — направо се е изкорубил и измършавял от липса на храна! И ако не ям съвсем скоро…

Останалото не се чу, заглушено от прегръдката и смеха на Катърин:

— Добричкият ми, скъпият ми Хепи!… Гладен… вечно гладен, и никога няма да се промениш; но и Анри и Джимс са гладни, пък и аз също, тъй че ще вечеряме, кажи-речи, щом накараме комина да запуши. Ах, толкова много се радвам, че си дошъл!

— И аз — най-после успя да вмъкне една дума и Анри.

Джимс дърпаше тоя непрокопсан скитник, своя вуйчо, за ръката и го замъкна обратно горе да си прибере пушката.

Когато те се отдалечиха, радостта по лицето на Катърин се засенчи за миг от внезапна сериозност.

— Няма да е зле известно време да не изпускаш нашия Джимс от очи, Анри — предупреди тя. — Хепсиба, както много добре знаеш, е изключително нехаен и безразсъден човек и умът му е вечно пълен с глупави приумици и хрумвания, които са извънредно привлекателни за хлапаци и от които, зарад Джимс, ме е малко страх.

Но Анри само се закиска, защото му дойде наум, че да бъдеш учен на разни фокуси от човек като Хепсиба Адамс, е всъщност голям късмет.

Тогава Катърин видя, че от големия каменен комин излиза струя дим.

— Хепсиба е вече наклал огън — каза тя.

Когато влязоха през широката двукрила врата в кухнята. Анри с наслада пое дълбоко дъх, а от Катърин се изтръгна възклицание на приятна изненада. Това беше голяма кухня — тридесет фута от единия край до другия и двадесет фута^[1] на ширина — и през западните прозорци нахлуваше сетната дневна светлина. Към това побледняващо осветление се добавяше по-розовият блясък на голям пън и огромен куп жарава точно срещу тях, когато влязоха. Анри беше се занимавал цял месец с изграждането на огнището и дори най-внушителната сеньория край Ришельо не можеше да се похвали с нещо по-хубаво. Беше настанил Катърин и Джимс при една леля в Трите реки, докато градеше техния дом, и когато видя за първи път огнището, Катърин направо влезе в него, без да навежда глава: а то беше така широко, както и високо, че Анри беше направил пейки от двете страни вътре в отвора на комина, а над тях имаше куки, където да закачваш оръжие и дори чекмедженца, вградени в камъка, за неговите лули и тютюн; а по-надълбоко все още далеч от пушека и саждите, имаше много други куки за Катърининото богатство от тенджери, котлета и тигани, тъй че огнището беше кухня само по себе си и уютно кътче за бурни зимни вечери. Въпросът за снабдяването с гориво, който отначало поуплаши Катърин, никога не беше тревожил Анри, защото зиме той довличаше с вола огромни чукани от широколистни дървета, шест фута дълги и два фута дебели, които вкарваше на ролки през вратата до самия огън; и с едно такова дърво в дъното и две-три по-малки да го подпират се осигуряваше за цяло денонощие и така беше не само много по-удобно, отколкото ако беше горил по-малки дървета, но си спестяваше и доста рязане и цепене.

Това, което изтръгна възклицание на изненада и удоволствие от Катърин, бе оживеното състояние на огнището — както и уханието на готвещи се ястия, което ги посрещна. Още в най-ранните спомени на Катърин брат и винаги се е хвалил с майсторството си на готвач, а сега явно не беше губил време след неочакваното си пристигане. Пет-шест вериги бяха спуснати от клиновете в дебелата дъбова напречна греда седем фута над огъня и на куките в края на тези вериги висяха тенджери и котлета, които вдигаха пара, вряха и издаваха весели звуци с танцуващите си оловни капаци, които къркорещата вода надигаше с жива и приятна мелодия. Но за Анри, който винаги бе обичал звука на тези къкрещи тенджери с игривата им веселост и обещание на вечеря, още по-примамлив беше големият къс еленово месо, който Хепсиба бе закачил да се пече пред огъня. Беше пренебрегнал холандската фурна на Катърин — тази метална кутия с едната страна открита към огъня, — с която тя извънредно много се гордееше, и беше заместил този домакински уред с по-примитивното приспособление от дебела кълчищна връв, вързана за дървено колче на тавана, на края на която, в лумналата жега на огъня, бе здраво закачил бут от млад елен. Като усучеше от време на време връвта, месото се въртеше бавно за интервал от няколко минути, а сокът се стичаше капка по капка в подложената отдолу тавичка. Това, че Хепсиба е наглеждал печеното и го е поливал често със соса, личеше от тъмнокафявия му и апетитен вид, както се въртеше бавно пред огъня, сякаш под грижите на невидими ръце.

Инстинктът на домакиня накара Катърин да усуче връвта, преди да свали наметката и качулката и да си пооправи косата пред огледалото, закачено на стената. Тогава погледна дългата маса, която Хепсиба беше наредил с оловните чинии, готови за сочното печено. Анри разбра колко развълнувано й тупка сърцето, когато взе ръцете й да ги стисне за миг и видя замрежените от сълзи очи. Две години не беше виждала Хепсиба, две години тъгуване, молитви и надежди за този безотговорен брат, последният от близките сродници, който пристигаше и заминаваше с непостоянството на ветровете, но все не успяваше да разруши нейната мечта да го задържи някой ден като постоянен член на малкото й семейство. Всеки път, когато идваше при тях, Хепсиба весело сипеше обещания и се кълнеше във всичко свято, че е решил да остане при тях завинаги, както го молеше Катърин; а после някой ден или нощ изчезваше с всичките си вещи, без някой да го види или чуе; и можеше да минат шест месеца или година, или както в този случай дори повече, докато се появеше отново, готов отново да обещава и да се кълне във всичко свято, но всеки път накрая се измъкваше, както преди. Веднъж се беше доверил на Анри:

— Не мога да се сбогувам дори с индианец, не мога да се сбогувам с Катърин. Предпочитам да я оставя усмихната и засмяна, отколкото разплакана.

Всеки път, когато се връщаше, носеше огромен вързоп на гърба, донякъде сякаш за прошка, и отварянето на този вързоп и разпределянето на съдържанието бе станало най-голямо събитие в живота на Джимс, а също и в живота на майка му, макар в малко по-ниска степен. Но Джимс не се блазнеше от мисълта за неизменния вързоп, когато се връщаше да си вземе пушката заедно с обичния си вуйчо Хеп. В най-належащия момент неговият герой над героите бе до него и след като взе от тази внушителна личност обещание да пази тайна, без да губи време разказа за момчето, което мразеше. Като си взе бележка как го стиска ръката на Джимс и долови издайническото треперене на гласа, Хепсиба седна върху чувала с брашно и не стана, докато с лукави въпроси и съчувствения си интерес не изтръгна от сърцето на Джимс повечето от онова, което момчето бе премълчало пред родителите си този следобед. Ето че Анри за втори път наду силно своя рог, приканващ за вечеря, те се изправиха и когато Хепсиба нарами чувала, кръглото му червендалесто лице приличаше на пълна луна, грейнала с обещание и насърчение.

— Няма нужда да си едър, за да спечелиш в един бой, Джимзи — заговори той с много поверителен вид. — С изключение на тоя холандец в Олбъни, никога досега не ме е бъхтил някой едър мъжага, пък аз съм среден на ръст, както виждаш. Винаги разумно предпочитам едрите, както ще да дойде, защото се движат по-бавно и падат по-тежко и девет от всеки десет имат тлъстини. Тоя Пол Таш, знаеш, само като ми разправяш за него, чувствувам, че можеш да му друснеш такъв бой, че да ти се моли за милост, което ще е тъкмо моментът, ако е паднал, да му друснеш няколко юмрука добавка, та да те запомни. Всичко зависи от това какво си решил да направиш, Джимзи, ни повече, ни по-малко. Пък ти, нали си решил да го позагрееш, карай тогава, направи го, да ти кажа.

Катърин излезе иззад ъгъла на хижата да посрещне заговорниците и Хепсиба благоразумно се въздържа; без да се доизкаже, той многозначително намигна на Джимс.

Това беше най-тържествената вечер от две дълги години в хижата на Бюлен и в нейна чест бяха запалени всичките четири лампи на Катърин, а освен тях и десетина свещи, тъй че когато пустошта потъна в черен, беззвезден мрак, със струпали се на небето тежки дъждовни облаци, домът в началото на Забранената долина беше изпълнен с блясък и радост. Дори тътенът на гръмотевиците, поройният дъжд, който се сипеше върху покрива от кора на кестенови дървета, и поривите на вятъра, от които дрънчаха стъклата на прозорците, като че ли оставаха незабелязани сред веселието вътре. Печеното бе нарязано и когато го сложиха на трапезата заедно със „съкоташ“ — ястието от зелена царевица, боб и солено свинско, царевична пита, печена в пепелта, картофи с моркови и качамак с кленов сироп, разгоря се такова пиршество, че мина повече от час, докато Хепсиба Адамс бутне своя край на дългата пейка назад от маса и измъкне дебелия си вързоп изпод стълбата, която водеше към таванската спалня на Джимс.

Доколкото Джимс си спомняше, това винаги е било сигнал да се вдигнат от масата всички чинии и да се избърше и сетната троха и докато баща му пушеше дълга холандска лула, а вуйчо му Хепсиба бърникаше с престорена несръчност връзките на вързопа, той направи надпреварване с майка си чия половина от масата ще бъде изчистена първа. Когато свършиха, момчето си отдъхна, а майка му сложи по една лампа на двата края на масата, седна така, че да е с лице към брат си, и бузите й поруменяха, а очите блеснаха от удоволствие и нетърпение също както тези на Джимс.

Хепсиба бръкна с двете ръце в тайнствените дълбини на своя вързоп.

— Само няколко дреболийки — започна той със съвсем същите думи, с които си беше служил години наред. — Няколко играчки и дрънкулки за момчето, туй-онуй за сестрата и някакви джунджурии за пет пари за теб, Анри, всичко събрано на евтини цени и без особени безпокойства в град Олбъни, където живее един холандец с чифт най-големи и най-тежки главоразбивачи във всичките колонии. Аха, ето го първия пакет със собственоръчен надпис на граматика, който ми продаде стоката; шапчица, дантелена гофрирана яка, нагръдник и топче дантела по пет шилинга ярдът^[2]! За кого ли в тая стая може да бъдат тия глупости… освен…

И когато от Катърин се изтръгна възклицание на възхищение, й подхвърли пакета. Но едва го беше отворила, с поглед съсредоточен върху него, когато Хепсиба разви в светлината на свещите червена копринена фуста; този път Катърин скочи на крака с пресякъл се от изумление дъх, защото Хепсиба беше така добре подготвил изненадата си, че на масата едно след друго изникнаха бяло боне, черно боне и още три фусти — една алена с черна дантела, една от цветна вълна с брюкселска дантела и трета от черна коприна с пепелносива подплата, — и докато Катърин стоеше загледана в тези съкровища, достойни за кралица, той добави към тях два корсета за осемнадесетинчова талия^[3], а след това изсипа отгоре такъв куп дантелени нагръдници, жабо и кърпички, че Катърин затвори за миг очи, след това ги отвори широко, като че ли във всичко това можеше да има някаква ловка измама.

— Майчице, пресвета Богородичке! — възкликна тя. — Нима всички тия прелестни неща са за мен?

— Разбира се, не — отговори сухо Хепсиба. — Корсетите са за Джимс, а вълнената пола е за Анри, да си я слага, когато отива на черква в неделя.

Но Катърин не обърна никакво внимание на шегата му, ако изобщо го чу, защото тънките й пръсти опипваха бързо подаръците и галеха ту един, ту друг, та чак Анри забрави да смучи лулата си, а Джимс стана прав, за да вижда по-добре възбуденото лице на майка си.

— Те трябва да са стрували цяло състояние! — възкликна тя и се обърна да погледне с широко отворени очи усмихнатия си брат, като същевременно вдигна алената фуста с черна дантела. — Например това…

— Две лири и петнайсет шилинга — каза Хепсиба, отвори вързопа си по-широко и затършува по-бързо. — Но една-две унции ей такива багателии, ma chérie^[4] струват повече — добави той, като се мъчеше да каже нещичко на френски. — Едно боне, и то най-хубавото в Олбъни, за четири лири и десет шилинга; а ето ти половин топче бродиран муселин по осемнайсет шилинга ярдът; малко лустрин по дванайсет шилинга; басма по шест шилинга и три пенса — достатъчно плат, както се заклеха познавачите, да се направят рокли и гиздила за най-изтънчената дама в страната. А за гарнитура на тия рокли имам тук гофрирани маншети, нагръдници, конци и копчета, и панделки, и четири чифта обувки, по-изящни от които не са били докарвани нагоре по Хъдсън.

И като остави последните изброени от него неща на масата, Хепсиба широко разпери ръце със самодоволен смях и млъкна, за да си напълни лулата.

Сърцето на Джимс малко оставаше да се пръсне от напрегнато очакване и то като че ли наистина изпращя, когато възлестите ръце на вуйчо Хеп бръкнаха отново във вързопа. Методът, по който вуйчото процедираше, бе винаги същият: майка му на първо място, след това той, а баща му последен. Но тази година Хепсиба бе решил да промени реда, защото сега измъкна обемист пакет от торбата и го подаде на Анри.

— Три от най-хубавите лули, които съм виждал, — заяви той. — Една направена в Холандия, една в Лондон и една в Америка; и с тях пет фунта тютюн „Вирджиния“, Анри, а още шапка, сако и чифт обувки, с които можеш с чест да отидеш на кое да е соаре или вечеринка на благородници от тая страна на океана. Е, как ти се вижда?

И той се дръпна назад, сякаш вързопът му беше съвсем празен и в него нямаше нищичко за Джимс.

Цяла вечност, както се стори на Джимс, вуйчо му остана в тази ужасяваща поза. После преднамерено и измъчващо бавно Хепсиба се върна към вързопа си.

Никой от тримата, които го наблюдаваха, не биха могли и да помислят, че постъпката на Хепсиба бе натежала от трагично предопределение на съдбата, нито че тя с драматична неизбежност щеше да промени жизнения път на няколко души, да смъкне едни, които хвърчат, на земята и да издигне други от низините в небесата, да отприщи страст, омраза и любов, да породи трагедии и радости и да завърши най-после с това, което авторът на тази скромна хроника на човешки събития си е поставил за цел да опише.

Едно внезапно хрумване, сръчно бутване обратно в торбата на един малък пакет, който бе по начало предназначен за Катърин, и Хепсиба промени цял свят. От такива незначителни случки зависят понякога някои най-големи съдби. От най-далечното ъгълче на почти празния вече вързоп той извади още веднъж този пакет и го разви пред широко отворените нетърпеливи очи на Джимс.

— Джимзи — каза той, — ако съм го отбелязал правилно в паметта си, ти се роди в най-студения януарски ден, който съм видял, а това те прави точно на дванайсет години и четири месеца тая вечер, което значи, ако пресметнеш както трябва, че само три години и осем месеца те делят от деня, когато ще можеш да се смяташ за мъж. От този ден според закона ще станеш пълнолетен поданик на краля и ще можеш да вземеш живота си и всичко, свързано с него, в собствените си ръце, стига да бъдеш честен, и ще бъдеш правоспособен в очите на най-взискателния увенчан с перука съдия в Колониите или в Нова Франция. С други думи, Джимзи, искам да кажа, че след малко повече от три кратки години ти ще бъдеш пълноправен мъж^[5]!

Когато завърши тази встъпителна реч, Хепсиба отви докрай пакета и разстла в блясъка на свещите парче кадифе, по-хубаво от което Катърин не беше виждала през живота си. То беше, par excellence, най-прекрасното от всички съкровища, донесени от брат й, плат с несравнима красота, червено великолепие, така изпълнено с променящи се багри и отсенки, че изглеждаше като живо в ръцете му. „Положително това също е подарък за майка ми“ — помисли си Джимс. Но за негово изумление и за изненада на Катърин Хепсиба бутна плата в ръцете на Джимс.

— За мадмоазел Мари-Антоанет Тонтьор от верния и обожател Даниъл Джеймс Бюлен — обяви той. — Джимзи, не се изчервявай. Дванайсет и десет не са далеч от шестнайсет и четиринайсет, когато двамата ще бъдете пълнолетни, и ако някога някоя щерка на сеньор си намери късмета, то ще бъде в деня, когато се омъжи за син от рода Адамс. На него има бележка, Джимзи, там пише откъде е платът и колко струва; а заедно с него аз ти донесох малко нанкин за брич и дреха, четири ризи и триъгълна шапка с черна кордела, шест носни кърпи, джобен нож, два чифта панталони от шевиот, два чифта обувки и… това. — И той извади от съвършено празната си вече торба прекрасен дългоцев пистолет, с очи, блеснали от гордостта на боец; той го завъртя в светлината на свещите и взе да изтъква на Джимс достойнствата му. — Докато си жив, никога да не се разделяш с тоя пистолет, Джимзи — каза той. — Не е нов, както виждаш, но има зад себе си славна и дълга история и някой ден ще ти я разкажа, Джимзи. Той удря, момче, удря смъртоносно и сигурно, бие на сто крачки с по-малко от един инч отклонение. — И даде оръжието в ръцете на Джимс.

Мигновено неодобрение се изписа в очите на Катърин.

— Много мило от твоя страна да донесеш плата за малката Антоанет, но пистолетът не ми харесва, Хепсиба — каза тя. — Пистолетът ме кара да мисля за… мъже, мъже, които се бият. А ние живеем в мир и имаме нужда само от пушката и лъка и стрелите на Джимзи, за да ни донася месо. Струва ми се, че това не е хубаво.

Когато тя спомена с такава увереност за мира, лицето на Хепсиба се помрачи, но в следващия миг той пак се засмя и взе да й разправя, че след седмица тя ще бъде толкова горда с точната стрелба на сина си, колкото сега изглежда уплашена от въздействието на пистолета върху неговото бъдеще.

Подир един час, когато отиде да спи на тавана. Джимс мислеше не за пистолета, нито за точната стрелба, а за парчето червено кадифе, което сложи близо до възглавницата, преди да духне свещта и да се нагласи за през нощта. Въпреки че сърцето му тупкаше малко по-спокойно сега, радостното му вълнение беше по-силно, отколкото докато бе с близките си долу. Тътненето на гръмотевиците и бляскането на светкавиците преминаха и тихият пролетен дъжд ромолеше равномерно върху покрива на няколко стъпки над главата му и заглушаваше със сънния си музикален ритъм всякакъв звук на гласове, който би могъл да стигне до него от стаята с огнището. Той чуваше как водата се стича от покрива в стотици пъргави струйки и вадички, долавяше по-приглушения звук от стичането и по водостоците от кестенова кора по края на стрехите в голямата каца долу.

Джимс обичаше тази песен на стичаща се вода. Тя го успокояваше и приспиваше и правеше сънищата му по-живи. Той обичаше широките една стъпка ручеи в гората по времето, когато се топяха снеговете; обичаше тъмните скрити поточета, които се промъкваха през хладни сенчести места лете; обичаше по-големите реки, езерата и дори застоялите води, които през август се покриваха със зелен жабуняк. Но най-много обичаше дъжда. И сега, с ръка почиваща върху подаръка за Тоанет, и дружелюбното трополене на дъжда по покрива, целият свят, който се беше разбил на парчета за него този ден, бързо се възстанови в съзнанието му. Ето това най-после беше такъв подарък, какъвто се беше мъчил да си представи в мечтите. Цветя, пера, орехи и парчета кленова захар не можеха да се сравнят и с най-малкото късче от тази красота. Това кадифе беше по-хубаво от всичко, което бе виждал да носи Антоанет, и духът му се издигна до такива шеметни висоти, че очите му широко се отвориха в мрака на неговата стаичка и сънят отлетя с мили далеч.

На другия ден трябваше да стане публичната разпродажба на имота на Люсан. Люсан беше заможен земеделски стопанин на границата на съседната сеньория, десет мили от тях. Той се връщаше на старото си място близо до остров Орлеан, местност, която му харесваше повече от Ришельо, и продаваше по-голямата част от вещите си. Между тях имаше рало с железен палешник, четиринадесетгалонов казан за варене на сапун и тъкачен стан, които бащата на Джимс искаше да купи и затова се беше приготвил да тръгне с вола много рано сутринта. Джимс беше чул Тонтьор да казва, че имал намерение да купи тримата роби на Люсан — баща, майка и дъщеря — и че младото момиче щяло да бъде за Тоанет. Тоанет щяла да отиде с баща си. Затова Джимс щеше да вземе скъпоценния си пакет със себе си при Люсан и да намери случай да й го поднесе.

А ако Пол Таш бъде също там и посмее да се държи пак господарски с него или да се смее по такъв низък, непристоен начин, или да говори подигравателно, или дори да каже една дума против подаръка му за Тоанет…

Екот на все по-силни гръмотевици се приближаваше от запад, а преди тях налетя рев на вятъра и пороен дъжд. Светкавици пак започнаха да прорязват с ослепителен блясък малките стъкла на прозореца в спалнята му, в покривът сякаш се заогъва и застена под внезапната бомбардировка на пороя. Джимс воюваше в унисон със стихиите. Духът му се развилняваше заедно с бурята. Беше повалил противника си и тикаше главата му в мократа, тинеста кал. Удряше го по лицето, в очите, разваляше разкошните му дрехи и му скубеше косата. А Мари-Антоанет гледаше. С прекрасното червено кадифе в ръце и с очи, големи и светли като звезди, тя го наблюдавани как души, рита и взима живота на Пол Таш!

Развихрилите се гръмотевици, вятър и пороен дъжд — прищявка на капризната пролет — отминаха тъй бързо, както бяха дошли, и със стихването си оставиха Джимс да диша учестено и свирепо в леглото.

Беше се издигнал в тези мигове до въодушевени и безразсъдни висоти; умът му, разгорещен от жаждата да действува, реши с мрачна сигурност какво ще стане на следващия ден.

Първо ще поднесе подаръка си на Тоанет.

След това ще направи каквото му бе казал вуйчо Хеп. Ще друсне един бой на Пол Таш.