Хари Харисън, Робърт Шекли
Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци (13)

13.

Военната база изглеждаше точно такава, каквато я помнеше — скупчени насред блатото едно — и двуетажни сгради. Полицаите отведоха Бил право пред щабната канцелария, свалиха му белезниците, пожелаха му успех и си тръгнаха.

Бил седна на една пейка пред чакалнята на генерал Восбаргер, наскоро назначен за върховен главнокомандващ на Сектор Юг. Не мина много време преди секретарят от приемната да го покани да влезе.

Генералът имаше доста уютен кабинет. Мек килим, датска мебел, безвкусни картини по стените, бар за напитки — обичайните неща за един генералски кабинет. Беше едър мъж, но изглеждаше още по-голям заради отпуснатото си охранено лице. Малкото коса, останала да стърчи от върха на темето му, напомняше за прякора, с който се подвизаваше — Русото чудовище.

— Сядай, Бил — предложи Восбаргер. — Пура? Нещо за пиене?

Бил понечи да откаже — нищо чудно да му пробутат отрова. От друга страна, току-виж с отказа си обидил генерала. Объркването приключи от само себе си, когато генералът му наля чаша уиски и остави до нея пура.

— Пийни си, войнико. Опитай и пурата. Тютюнът е добър, не е като фъшкиите, дето ги пафкате в казармените помещения. Та значи ти си Бил. Доста се наслушах за подвизите ти. Радвам се, че процесът приключи в твоя полза. Всъщност от това май и ние ще намажем, а? Нямаше да можем да те използваме, ако си мъртъв, нали?

Едва сега Бил си даде сметка коя бе причината за опърничавото поведение на роботизираното жури. Винаги зад всичко имаше причина.

— И аз се радвам, сър — отвърна той предпазливо, защото още не знаеше какво ще последва.

— А сега Бил, да поговорим за Трансформатора, който ти беше наредено да донесеш…

— Сър, съжалявам за провала — подскочи Бил. — В ръцете ми беше, но после изведнъж…

— Няма значение. Мисля, че зная как да си набавим един.

— Това е чудесна новина, сър! — рече Бил.

— Да, така е. И цената няма да е никак висока.

— Толкоз по-добре! — подметна Бил, чиито подозрения се сгъстяваха все повече.

— За съжаление има една пречка.

Бил кимна. Кой знае защо, не беше изненадан. Това, което го интересуваше, бе дали тази пречка има някакво отношение към него.

— Цуриянците — продължи Восбаргер — дадоха да се разбере, че са готови да ни снабдят с Трансформатор. Но при едно условие.

Бил изпъшка. Значи имаше не само пречка, но и условие. От лошо по-лошо. Той засмука жадно пурата, докато чакаше да чуе продължението. Восбаргер кимна с разбиране и му сипа още уиски.

— И така Бил, те искат от нас да пратим човек, обучен да борави с Трансформатора. Както сам разбираш, един толкова сложен уред изисква компетентно отношение.

— Да, сигурно.

— Налага се да се пишеш доброволец за тази мисия — продължи Восбаргер.

— Я чакайте, това е невъзможно! — извика Бил. — Приключих с тая доброволческа гнъс!

— Много лошо — поклати глава Восбаргер. — Защото се говори за повторно повдигане на обвиненията срещу теб. Този път обаче не разчитай на роботското жури. Аз ще решавам съдбата ти.

— Ех! — изпъшка Бил.

— Но предполагам, че няма да се стигне дотам. Хайде стига сме си губили времето с празни приказки! Нареждам ти да се обявиш за доброволец. — Той вдигна един едрокалибрен пистолет от бюрото и го насочи към челото на Бил. — Ще посмееш ли да се възпротивиш на заповедта ми?

— Простете, сър. Не може ли първо да ми кажете нещо повече за тази мисия, за която ще бъда доброволец?

— Ей такива приказки очаквах да чуя — кимна Восбаргер с усмивка на лешояд върху слонски труп. Пистолетът изчезна. — Ти си на ход, приятелче. Разполагаш с петдесет и пет секунди да зададеш всички въпроси, които не ти дават мира.

— Защо точно аз?

— Добър въпрос. Най-вече защото имаш известен опит на планетата Цурия. Това наклони везните в твоя полза.

— Да, сър.

— Но най-вече защото Квинтиформения компютър, който — както сам знаеш — управлява планетата, настоя да пратим тъкмо теб.

— Така ли?

— Да, точно така. Даже беше много настоятелен. Спомена нещо за неуредени сметки между вас двамата. Не виждахме защо да му отказваме, след като ни обещаваха в замяна Трансформатора. Най-вече след като в сделката се намеси и някаква жена.

— Жена ли? Каква жена?

— Мисля, че се казваше Илирия. Провъзгласили я за новия президент на Цурия.

— И как е успяла да се изкатери толкова високо? — попита Бил.

— Още не разполагаме с подробностите. Причината май била в новото й тяло.

— Все си намира нови тела! — въздъхна Бил, усещайки как се затварят челюстите на клопката. — Случайно да знаете как изглежда сегашното?

— Не съм я виждал още — отвърна Восбаргер. — Помоли да ти предадем обаче, че новото й тяло щяло да е голяма изненада за теб.

— Напоследък все ме застигат изненади.

— Освен това ни съобщи, че твоето старо тяло те чакало там.

— Но аз си имам тяло! — извика Бил.

— Налагало се да го върнеш на компютъра. Били ти го дали назаем.

— А Илирия какво тяло ми е намерила?

— Достатъчно малко, за да се пъхне в компютъра.

— Не искам да живея в някакъв си компютър! — проплака Бил.

— Що не опиташ, може и да ти хареса? Иначе… — пистолетът отново изникна пред очите му.

— Слушам, сър — прохлипа Бил.

Той обмисли още веднъж целия разговор, докато се натряскваше в бара за доброволци. Едва го бяха възстановили на служба и пак го пращаха надалеч. Обратно при Илирия и Квинтиформения компютър. След няколко чашки всичко придоби по-благоприятни очертания. Квинтиформения компютър не беше чак толкова лоша машина. А колкото до Илирия… Нямаше нищо против да я види отново. Когато си в армията, взимаш каквото ти дават. Поне за това го биваше.

Тогава защо по бузите му се стичаха сълзи и капеха в чашата?

 

 

Когато Бил най-сетне пристигна на Цурия, посрещнаха го познатите трисферни фигури. Там бяха докторите, които се бяха грижили за него по време на предишния му престой. Започнаха да му махат с ръце още преди да кацне. После го поведоха усмихнати към едно подземие под централния цуриянски замък, където компютърът си бе устроил щабквартира.

— Здрасти, Бил! — посрещна го Квинтиформения компютър. — Радвам се да те видя отново.

— Здрасти! — отвърна Бил подозрително. — Май не ми се сърдиш, а?

— Разбира се, че не. Двамата с теб доста си пасвахме.

— Защо ме повика отново?

— Ами… това е въздългичка история.

— Нищо, кажи ми, имам време.

— Всъщност стана по молба на жена ми. Тя поиска да те върнат на Цурия като сватбен подарък.

— На жена ти? И откога компютрите имат жени?

— Малко е необичайно, съгласен съм — рече Квинтиформения компютър. — Но ти не познаваш жена ми. Тя е много настойчива натура.

— Някоя машина, която съм срещал?

— Въобще не е машина. Илирия е.

— Илирия? — изгъргори Бил.

— Някой вика ли ме? — чу се женски глас. Макар че Бил не го бе чувал никога досега, веднага позна, че принадлежи на Илирия. Такива неща не се бъркат.

И тогава се появи самата Илирия. Бил за първи път виждаше тялото, което носеше. Беше великолепно, особено ако ги обичате малко закръглени, както Бил.

— Все още не мога да разбера — промърмори той.

Илирия се обърна към екрана на компютъра.

— Квинтиформ?

— Да, любов моя.

— Изключи си слуха, докато не ти кажа да го включиш.

— Разбрано, скъпа. И без това е време да проверя как върви животът на планетата.

Компютърът отново започна да си тананика. Гласът му утихна, сякаш се беше отдалечил от тях, което в известен смисъл бе самата истина.

— Илирия, как можа да се омъжиш за компютър?

— Това бе единственият начин да те доведа тук, моя любов. Казах на компютъра да поиска да те върнат.

— Но след като си омъжена, не виждам защо трябва да се мотая наоколо.

— Бил, компютърът е много мил и освен това е ужасно заинтригуван от човешките чувства. Само че не става за друго, освен за приказки. Нали разбираш за какво намеквам?

— А, май се досещам — закима Бил. — Но аз съм войник! Трябва да си гледам службата…

— Когато дните ни са преброени, ценна е всяка секунда — прекъсна го тя и разтвори обятия. — Да започваме веднага…

Последната мисъл на Бил, преди да го погълне топлата й прегръдка, бе, че в края на краищата го прави, защото изпълнява заповед.

Войната наистина е ад.