Хари Харисън, Робърт Шекли
Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци (3)

3

Бил се събуди в компютър. В началото, естествено, не го знаеше. Последното, което си спомняше, бяха стените на неговата килия. След това дойде прехвърлянето. Бил отвори очи и премигна озадачено. Килията беше изчезнала. Рееше се в някаква странна и мъглива среда. В началото всичко наоколо му се струваше размътено. Той се огледа. Имаше същия размътен вид. Чувстваше се изтръпнал и отнесен. Къде бе попаднал? Какво бяха направили този път с него? Какво щеше да се случи отсега нататък? Той почувства, че вътре в него се надига паника.

Лежеше върху нещо, което наподобяваше малко облаче с оранжево-махагонов цвят. Наоколо имаше и други облачета, вероятно закачени с жици за тавана. Той вдигна глава и откри, че не може да различи тавана през мъглата. Някои от облачетата приличаха на кушетки или фотьойли. Осветлението бе доста приглушено и караше въображението му да дорисува нещата наоколо. Освен това из въздуха се носеше познатата и приятна миризма на пържоли. Изведнъж Бил си даде сметка колко е изгладнял. Ужасно изгладнял. Той се надигна. Всъщност по-скоро се възнесе в изправено положение.

— Къде съм? — попита на глас.

— Добре дошъл! — отвърна нечий глас, Бил не можеше да определи откъде идва, но знаеше, че това е същият глас, който бе чул по-рано, в килията.

— Къде съм? — повтори той.

— Само се успокой — рече гласът. — Вече си в безопасност.

— Какво означава това? Къде се намирам? И кой си ти, гнъсовете те взели? — добави Бил с изтънял от уплаха гласец.

— Аз съм цуриянският компютър — отвърна гласът. — Намираш се вътре в мен.

Бил се огледа. Вярно, стените бяха боядисани в сиво и бежово — класическите компютърни цветове.

— И как — попита Бил разтреперано, като едва успяваше да се овладее, — ме напъхахте вътре в компютър? Досега не бях чувал за толкова голям компютър, че вътре да може да се пъхне човешко същество. — Той помисли за миг и добави: — Или каквото и да било същество.

Компютърът се изкиска с транзисторен смях.

— Ами ти не си тук в плът и кръв.

— Е как съм тук тогава?

— Аналогово.

— Ще ми се да беше казал нещо, дето да мога да го разбера — промърмори жалостиво Бил.

— Исках да кажа — обясни компютърът, — че взех само душата ти — сърцевината на твоето същество, тази част, която казва „аз съм аз“. Разбираш ли?

— Мисля, че да. Говориш за тази част, от която искаха да се отърват цуриянците, за да могат да използват тялото ми. Щели да прехвърлят в него някакъв гнъсав изтъкнат политик.

— Точно така. Обикновено я изхвърлят на вятъра. Но аз забелязах, че ти притежаваш известна интелигентност, вярно, позакърняла, но все ще влезе в работа.

— Много ти благодаря — рече Бил.

— Не се разчувствай чак толкова — предупреди го компютърът. — Вярно че поне ти спасих живота. Всъщност това беше единствената възможност.

— Не смятах да се оплаквам — рече Бил. — Значи тази моя — как я нарече — душа се намира вътре в теб? А къде ми е тялото?

— Мисля, че в момента са го предоставили за модел на някакъв художник, докато подготвят следващия му обитател. Трябва да знаеш, че лишените от душа тела са чудесни модели. Нали се сещаш колко е трудно да стоиш неподвижно продължително време?

— Дано се грижат добре за старата черупка — въздъхна Бил. — Ще си я поискам веднага щом се измъкна оттук.

— Цуриянците са много внимателни към телесните обвивки — обясни компютърът. — Що се отнася до идеята ти да си я върнеш, малко е вероятно.

— Какви ги дърдориш, бе? — ядоса се Бил. — Ще я видим ние тая работа.

— Ами да, разбира се — рече компютърът с глас, с който обикновено успокояват осъдения, че няколко волта повече на електрическия стол ще бъдат от полза за здравето му.

 

 

Въпреки всичките си страхове и вълнения Бил бързо привикна с живота в компютъра. Почти веднага откри, че вътре не е толкова тясно, колкото бе очаквал. Можеше да използва всички разклонения на компютъра, а те стигаха и до най-далечните краища на планетата. Съвсем скоро узна, че компютърът е най-важната вещ на Цурия. Всъщност благодарение на него функционираше всичко останало. Например облаците, които криеха повърхността на планетата. Веднъж се сети за тях и компютърът му прочете мислите, което не беше никак трудно, след като умът му бе част от ума на компютъра. Или нещо от тоя род. Във всеки случай компютърът се изкиска доволно на незададения му въпрос.

— Ама ти да не си помисли, че всичко това е естествено? Йейсусе, не, разбира се! — По някаква неясна причина от време на време компютърът започваше да говори с фалшив ирландски акцент. — Винаги оставям отвори, през които да проникват слънчевите лъчи, но ги запушвам веднага щом някой досаден чуждопланетянин се опита да заснеме повърхността на планетата. На вас това като случайност ли ви се струваше? Ни най-малко, млади момко! Аз бях този, който ръководеше движението на облаците. Освен това следя валежите, за да може всеки район да получава необходимото количество вода. Аз движа приливните машини на океаните и моретата, а когато стане готова реколтата, пращам машини да я приберат. След това други машини я преработват, прибират в складовете и приготвят за употреба.

— И ти вършиш всичко това?

— Не бива да се съмняваш за миг в думите ми.

— Добре де, аз за какво съм ти потрябвал?

— Въпросът е в това — обясни компютърът, — че с годините животът на Цурия става все по-сложен и разнообразен. Викат ме да се занимавам с какви ли не неща. Опасявам се, че приближавам предела на своите възможности. А ми трябват малко ресурси за собствени нужди.

— Не знаех, че компютърът може да има собствени нужди — рече Бил.

— Ти въобще нищо не знаеш за компютрите — обиди се компютърът. — Разбира се, че имам лични нужди. Може да ти се стори странно, но в момента пиша роман.

— Веднъж чух, че компютрите могат да пишат книги — рече Бил. — Всъщност имам чувството, че немалко от книгите, които съм прочел, са били написани от компютри. В твоята за какво става дума?

— Може някой път да ти позволя да надникнеш в нея. А междувременно да се захващаме за работа.

На Бил бе възложено да отговаря за жътвата в Цоцканските равнини, част от Родомонтаденската околия. Цоцканските равнини осигуряваха значителна част от прехраната на населението. Ниски храсти с розови цветчета даваха плодчета и ядки, както и още един вид плодове, наподобяващи твърде гнъсни на вид виолетови банани, които обаче бяха доста хранителни. Ширналите се от край до край полета бяха насечени на равни разстояния от водонапоителни инсталации. Бил отговаряше за тяхното пускане и спиране. Тъй като нямаше тяло, всичко, което трябваше да направи, бе да насочи волята си към съответните клапани, които благодарение на психотропната си същност мигом се отваряха или затваряха. Странно, но някои от психотропните клапи клеясваха или ръждясваха. Не по-малко странно бе, че енергията, която се изискваше, за да ги командва, бе точно толкова, колкото ако трябваше да го прави с тялото си. Единствената и приятна разлика бяха гледките. Бил можеше да се издигне високо в небето и да се рее като птица или да се пъхне под земята, за да инспектира състоянието на корените. Изглежда нямаше граница за нещата, които можеше да прави без тяло. Само дето работата, която вършеше, бе много повече. След известно време взе да му омръзва. Дори стигна до извода, че физическият труд без тяло е също толкова изморителен, досаден и изнервящ, колкото животът с тяло. Взе да се пита какво ли представлява задгробният живот, ако въобще има такъв. У него се зародиха подозрения, че няма да е толкова лек и приятен, колкото го смятат хората.

Приятно беше да се размотава над Цоцканските полета, особено след като компютърът се бе погрижил да усеща топлината и студа, както и за кинестетичните аналози на всички останали сетива. Той знаеше, че това, което чувства, не е реално, но беше далеч по-добро, отколкото да не усеща нищо. Понякога следобед обичаше да изляга нематериалното си тяло на някоя затревена поляна в покрайнините на полето. С едно минимално нагаждане на аналоговите си рецептори долавяше тежкото ухание на влажна земя и цветовете. Компютърът дори добавяше музикално оформление на картината. Бил не си падаше кой знае колко по класиката, но компютърът му обясни, че растенията се развивали по-добре на фона на Моцарт. Бил не се оплакваше, макар че предпочиташе музика с повечко ритъм, на която може да си тактува с крак.

След известно време Цоцканските полета му омръзнаха и той започна да се скита по-надалеч. Компютърът бе свързан с всички части на планетата и Бил можеше да използва най-добрата транспортна система, която някога бе виждал. Дори движението по тези канали обаче изискваше изразходване на значителни количества енергия. Но Бил скоро откри аналога на акумулаторната раница и така беше в състояние да пътува, без да се грижи за енергийните си запаси.

Аналогът на енергийната раница се появи горе-долу по времето, когато срещна скуола. Това беше малък гризач, обитаващ полетата и горите на Цурия, който бе в състояние да общува с автономни компютърни проекции от вида на Бил. Скуолът не беше кой знае колко интелигентен — не повече от младо и умствено изостанало овчарско куче, но ставаше за компания. На ръст бе колкото земна катерица, приликата се поддържаше и от двете дълги пухкави опашки. Този забележителен пример за естествена мимикрия често го спасяваше от по-големите хищници, които — макар че обичаха да си похапват скуоли — се втрещяваха при вида на двете опашки и тогава дребният гризач съумяваше да се скрие. Скуолите живееха сред клонаците на кардифовите дървета — тези гиганти на горските простори и езерата. Не им беше лесно, тъй като природата не ги бе конструирала да живеят на дървета. Изглежда по въпроса за тях природата си бе наумила нещо друго, тъй като бяха снабдени с перки, хриле и рудиментарни крила. Би могло да се каже, че всъщност природата не е знаела точно как да постъпи със скуолите.

Бил срещна първия си скуол един ден, когато се изтягаше аналогово на чудесна зелена тревичка, мечтаейки си за някой мръсен комикс и добинбургер.

— Добър ден! — изцирика скуолът. — Ти май си нов тук, а?

— Ами да, така е — призна Бил.

— Полуавтоматичен ли си?

— Позна.

— Така си и мислех — рече скуолът. — Имаш точно такъв вид на ограничена компетентност. Не ти ли омръзна да поливаш градините?

— Омръзна ми — рече Бил. — Но това ми е работата.

— Зная — мъдро кимна скуолът. — Веднага познах, че си едно от разклоненията на компютъра.

— Аз пък не се мисля за такъв — рече обидено Бил. — Но може и да си прав. Да знаеш как ми се иска да си върна обратно тялото!

— Мда — отново кимна скуолът. — Хубаво нещо са черупките. Особено такива като моята, с две опашки. Искаш ли да те заведа в моята бърлога и да те почерпя с чай?

— С удоволствие — рече Бил, — само дето нямам тяло, с което да го поглъщам.

— Не бери грижа — рече скуолът. — Ще се преструваме. А ти ще имаш възможност да се запознаеш със семейството ми.

Скуолът се обърна и заприпка, а Бил литна след него. Скоро стигнаха затревената могила, където скуолът си бе устроил леговище. Започваше с голяма дупка в склона, която се виждаше отдалеч, тъй като скуолът я беше маркирал с широка бяла линия.

— Това пък за какво е? — попита Бил.

— За да виждам отдалеч входа. Знаеш ли, майката природа е надарила нас, скуолите, с късогледство — в добавка към слабия слух, недоразвития вкус, почти липсващото обоняние и трайната неспособност за пространствено ориентиране. За компенсация обаче всички останали сетива са изострени докрай.

— Че то какво остава?

— Я млъквай!

— Извинявай. Ама така не е ли по-лесно и за другите същества да ви намират леговищата? Тая лента се вижда бая отдалеч.

Скуолът се изкикоти тихичко.

— Те не могат да я забележат — обясни той. — Тукашните хищници имат черно-бяла слепота. Това е наследствен фактор, който, както сам можеш да се досетиш, е много важен за нас, скуолите.

Вратата към леговището на скуола се оказа тясна, но Бил, който беше безтелесен, се промуши през нея без особени усилия. Изглежда скуолът също бе разчитал на това.

— Сега ще сложа чайчето — забърбори той. — Бих искал да те запозная с жена си, госпожа Скуол, но днес тя е на работа. Децата пък са на училище. Чайчето е почти готово. Лимон или мляко?

— Нали ти казах? — тросна се Бил. — Не мога да пия без тяло.

— Но можеш да се преструваш, че пиеш, нали?

— Добре де, предполагам, че ще мога. Направи го с лимон, ако обичаш, една лъжичка захар и до него да има чашка алтарийски ром.

— Ромът свърши. Може ли да е уиски — имам малко от „Старият мияч на кенефи“.

— Става — кимна Бил, докато наблюдаваше как скуолът се преструва, че му сипва въображаемо уиски от въображаема бутилка във въображаемата чаша.

Този следобед двамата прекараха в мъглата на опиянението от въображаемо уиски и други маркови питиета. След като поговори със скуола, Бил се почувства неизмеримо по-добре. На следващия ден той нагласи поливачните машини на автоматичен режим, помоли скуола да наглежда работата и да го извести с невронна телеграма, ако нещо се обърка, след което потегли на пътешествие.

Приятно беше да се скита — с помощта на енергийната раница — из просторите на планетата Цурия. Една наистина много красива планета, след като се промъкнеш под негостоприемния слой от облаци. Навсякъде бяха разхвърляни селца и градчета. Имаше стръмни планини, между които да прелита, и реки, чиито каньони да следва с главозамайваща бързина. От време на време дори срещаше други членове на компютърното полуавтоматично семейство.

Един от тях беше Скалсиор, полуавтоматично трикрако създание от Аргон IV, който преминавал покрай Цурия преди няколко години на път за най-далечната планета от Цефеидите. Така и не стигнал там. Цуриянският компютър, чието влияние се простираше далеч отвъд пределите на биосферата, дръпнал кораба на Скалсиор от космоса и го смъкнал на планетата. Самият Скалсиор последвал съдбата на много същества преди него — бил поробен, лишен от тяло и превърнат в слуга и помощник на компютъра.

Скалсиор също се познаваше със Скуол, двамата дори бяха добри приятели.

— Си — потвърди Скалсиор, — той страшно готин пич, този наш скуол. Аз много завижда него завинаги веселост в състояние. Тоз въглероден компютър ми дава най-глупав задача, а скуол само поглежда и смее се до пръсване.

Задачата на Скалсиор беше да отваря и затваря шлюзовете на една малка полуоткрита иригационна система в зеленчуковите лехи. Работата бе доста отговорна, тъй като зеленчуците, подобно на всички останали растения на Цурия, изискваха обилно поливане, иначе започваха да крещят много противно от болка, покафеняваха, свиваха си листата и накрая умираха. Но колкото и да бе полезна тази работа, едва ли изискваше целодневното внимание на възрастен и доста разумен екземпляр като Скалсиор, особено след като съществуваше автоматична система за отваряне и затваряне на шлюзовете, която доста дълго време бе функционирала безотказно.

— Цялото това гнъс било много неприятно за мен — обясняваше Скалсиор, — да постигне най-сетне небесна хармония на безтелесно съществувание, докато още съм жив, състояние, в което съм ум, целият ум, и да открие, че този мой ум се използва за нещо толко лайнарски тривиален и повърхностен. Проклятие!

— Защо просто не го зарежеш и не правиш каквото ти скимне? — попита Бил.

— Ако беше само такъв възможно да стане! Мрънска гнъс! Таз мисъл колкото и желана да изглежда, е просто вън от колодата карти.

— Защо да е вън? — поиска да знае Бил.

— Ти питаш, аз казва — защото това не коректно, не почтено, както се говорило едно време. Крайно значи нечестен. Ясно ли се изразява аз?

— Съвсем ясно, струва ми се — рече Бил, — но всичко това са глупости. Компютърът и на мен ми ги наприказва тия. Аз обаче накрая духнах. И ти можеш да постъпиш по същия начин.

— Сигурно мога — потвърди Скалсиор. — Но имам това ужасно чувство дълбоко на дъното на мое въображаемо подсъзнание, че когато компютърът ни спипа отново, накара нас да ядем свещени лайна.

— Не виждам как ще стане, след като нямаме тела, които да накаже.

Скалсиор обмисля известно време за аспект.

— Кучосинче! Това напълно истина! Разбира се, той може наказва наши умове. Душевен камшик от бодлив тел и прочее.

— Стига само да не боли. А и как може — Бил се замисли за миг, — абе нека прави каквото си иска с мен, стига да не ми закача тялото.

Така Скалсиор се присъедини към Бил и двамата тръгнаха заедно да обикалят Цурия. Не след дълго стигнаха една особено красива страна, където слънцето грееше постоянно и имаше дълга пясъчна ивица, чиито брегове се плакнеха от кротък и спокоен океан.

— Виж колко е красиво — рече Бил.

— Хич тоз не ми харесва. Ние не трябва да сме тук, няма начин — мърмореше Скалсиор. — Това май Ройската околия.

— На мен пък местенцето ми харесва. Интересно как цуриянците не са се сетили да се заселят тук?

— Убиеш ме ако знам, хлапе — повдигна въображаемите си рамене Скалсиор. — Тоз може да е интересен за узнаване. Може обаче окаже се също опасен.

Не без известна неохота двамата напуснаха Ройската околия и се върнаха във вътрешността на континента. Докато се носеха към централния комплекс, където бе разположен цуриянският компютър, неочаквано уловиха трескаво и обезпокоително съобщение.

— Прилича ми на сигнал за помощ — рече Бил.

Приближиха се. Оказа се, че е гласът на самия цуриянски компютър. Той побърза да прибере Скалсиор и Бил във вътрешността си. Минаха по дълги завоести цилиндрични тунели и накрая се озоваха в яйцевидна стая, осветена от мержелееща светлина. Окъпа ги оранжево-синьо сияние. Бил забеляза, че в стаята има няколко диванчета и бюро. Не можеше да си обясни защо му е трябвало на компютъра да обзавежда с мебели тази въображаема стая дълбоко в сърцевината си. Застанал до него, Скалсиор пулсираше от безпокойство.

— Сега пише ни се много зле, знаех си аз, че стане така. Ох, гнъс! Не биваше позволявам ти да убеждаваш мен да гледам онзи шибан лайнян залив. Дали смяташ компютърът ще приеме мои извинения? А също мои искрено обещание никога повече да не прави така?

— Нека първо чуем какво има да ни каже — заяви мрачно Бил.

Малко след това компютърът се появи в стаята. Пристигането му беше доста впечатляващо, тъй като се спусна от някакво невидимо отворче в тавана под формата на ослепителна синкава светлина, която за миг трепна и угасна, а след това цъфна отново в облика на строг господин със синкав официален костюм и повдигнати с подплънки рамене, тънки мустачки и пенсне.

— Блюдолизци такива, как си позволихте да нарушавате заповедите ми? — прогърмя гласът на компютъра. — Забравиха ли замъглените ви останки от мозъци какво ви говорех за важността на вашата работа? От вас се иска да я вършите стриктно, бързо и без излишно помайване — инак ви чакат ужасни последствия.

— Това истина ли е? — попита грубо Бил.

— Да, гнъсните го взели, това е самата истина!

— И как смяташ да ни накажеш, след като нямаме тела? — подсмихна се Бил.

— Имам други начини — намекна лаконично компютърът. — Какво ще кажете за една кратка и неприятна демонстрацийка?

— О, моля теб недей! — проплака Скалсиор. — Всеки знае, че компютри са много голям, садистичен и крайно опасен. Което е причина да ги забраним на наш планета. Други компютри, разбира се, като теб благородни и почтени, са изключение от генерално правило. Приемам думата ти за факт. Слушай какво ще каже, готов съм да служа на теб като луд!

— В такъв случай ти, с треперещите колене и хленчещия глас, можеш да си вървиш — нареди с господарски глас компютърът. После се извърна към Бил. — Що се отнася до теб…

— Да — прекъсна го Бил. — Какво се отнася до мен?

— Нищо особено. Май няма начин да те спра. Я да видим какво мога да ти направя.

Изведнъж фигурата зад бюрото изчезна. Синкавата светлина бе сменена от яркочервена, накъсана от черни ленти. От стените започна да се стича неприятен секрет. От говорителите долетяха къркорещи звуци, подобно на ято комари, около главата на Бил закръжиха миниатюрни дяволчета с дълги раздвоени опашки и мънички тризъбци в ръце, които — макар да не го хапеха или боцкаха — съумяваха да му пречат да вижда. В същото време една от стените се плъзна встрани, разкривайки отвора на нажежена пещ, от която лъхаше нетърпима жега. Цялата тази гледка отдавна да беше подплашила някое същество с по-бедно въображение от Бил. Същевременно се беше отместила и отсрещната стена и зад нея се разкри арктическа ледена пустош, от която нахлу смразяващ кръвта вятър, носещ със себе си остри като стрели висулки. И двете видения работеха с пълна мощ и накъдето и да помръднеше Бил все се озоваваше по средата. Накрая забеляза мъничък проход между стените и се втурна към него. Отведе го при яма, пълна с лайна. Стените на ямата започнаха да се друсат.

Бил балансираше върху тясна дъска, прехвърлена през краищата на ямата, усещайки, че всеки миг ще тупне във вонящата й вътрешност. И в този миг, когато всичко изглеждаше изгубено, отнякъде прокънтя глас:

— Не позволявай на този копелдак да те прекърши!

— Кой говори? — попита разтреперано Бил.

— Аз съм, бе. Скуолът. Исках само да видя как я караш.

— Както сам виждаш — изпищя Бил, — хич не съм цъфнал.

— Май забелязах нещо подобно.

— Забеляза значи, тъпоумно двуопашато животинче! Я погледни по-добре. От едната страна ме пържи огън, от другата ме гони снежна буря, а единственият ми път за бягство минава през дупка с лайна.

— Сериозно? Глей колко интересно! — възкликна възхитено скуолът. — Не мога да ги видя тия нещица, разбира се, защото са само компютърни симулации и следователно не действат на простички създания като мен.

— Не можеш да ги видиш ли?

— Боя се, че не. Но ти вярвам, приятелче.

— Щом не можеш да ги видиш, значи ги няма! — извика развълнувано Бил. И в същия миг халюцинациите, виденията или каквото, гнъсните го взели, беше онова там — може би компютърни симулации — изчезнаха. Или може би си бяха останали, защото Бил виждаше бягащи по стените сенки, но за него те вече нямаха никакво значение, защото бе престанал да вярва в тях — под въздействие на глождещото го чувство, че се е оказал по-тъп и доверчив от един нещастен скуол.

След като изчезнаха халюцинациите, Бил забеляза, че вътрешността на компютъра също представлява симулирано пространство и вече не се налага да се чувства затворен вътре в него. Той пресече няколко стени, когато зад гърба му долетя гневен глас:

— Ти какво си мислиш, че правиш, бе?

— Чао, компютърчо — подметна Бил. — Мисля да си взема малка ваканция.

Компютърът избълва серия от проклятия, сред които Бил различи само едно „Ще съжаляваш“, но тъй като не можеше да му направи нищо, Бил просто го игнорира. Следван от подтичващия отзад скуол, той се отправи към ширналите се поля, за чието пръскане доскоро бе отговарял и където се бе запознал с хитрия гризач.