Хари Харисън, Робърт Шекли
Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци (5)

5.

Бил закова на място и зяпна от почуда. Първото впечатление на борда бе, че въобще не се намира на космически кораб. Нито една от черупките, на които бе служил, не приличаха на това тук. Армейските кораби, колкото и големи да бяха отвън, неизменно отвътре бяха задушни и тесни, разделени на миниатюрни килийки с ниски тавани и коридори, ухаещи на вкиснато зеле. Това не беше случайно. Специален екип от изследователи, заел се да изследва архивите за живота на отдавна изчезналата Земя, бе открил в тях всичко необходимо за вътрешното устройство на някогашните ветроходни кораби за далечно плаване и най-вече за един определен тип съдове, наричани робски галери. Трудна и почти невъзможна задача, с която дизайнерите от флотския отдел се бяха справили с чест. В края на краищата те бяха успели да пресъздадат на съвременните космически кораби теснотията и мръсотията на едновремешните плавателни съдове.

Така постъпваха във флота. Но не и тук! Отвътре корабът на капитан Дърк наподобяваше просторна чакалня на някое летище или офицерски клуб. Всичко бе боядисано в пастелни кокосови и авокадови цветове. Светлината бе скрита, индиректна, нито една лампа не трепкаше. Сигурно им е доста трудно да сменят крушките, помисли си Бил. Не само декорът бе променен — членовете на екипажа и обслужващият персонал също не наподобяваха по нищо хората, които обикновено се мотаеха на палубата на армейските кораби. Първо, всички те бяха млади момчета и хлапета — защото беше трудно да нарече тези недорасляци мъже. Също както и иначе едрогърдестите и доста добре сложени девойки. Екипажът на кораба изглеждаше невероятно добре балансиран в расово отношение. Бели, черни, червени и зелени бяха разпределени поравно. Имаше и един вид жълтеникавокафяви.

След като всички влязоха в централното помещение, един приятен на вид младеж с двуцветен бежово-тъмночервен костюм и небрежно преметнат около врата пуловер скочи ентусиазирано да ги посрещне. Дърк отвърна на козируването и попита:

— Разрешение да се качим на борда?

— Разбира се, сър — отвърна овчедушно младежът. — Искам да кажа, нали това си е вашият кораб, след като сте му капитан, както и Първи адмирал на Синевата.

— И без да ми го казваш, го зная — отвърна суховато Дърк. — Достатъчно бе да ми отдадеш чест.

— Слушам, сър — извика младият офицер и отново козирува толкова ентусиазирано, че едва не си бръкна в окото.

— Бил — рече капитан Дърк, — позволи ми да ти представя мичман Кротко, ново попълнение право от кадетското училище „Лагуна бийч“.

— За мен е чест — произнесе мичман Кротко и протегна кафеникавата си десница. Бил забеляза, че дясното му око, това, което едва не уцели при козируването, беше зачервено от предишни, по-успешни опити.

— Да, благодаря — кимна той, като подаде изкаляната си длан и се огледа, търсейки местенце, където да се поизмие.

— Мичман Кротко ще ви отведе в отредените ви каюти — обясни капитан Дърк. — А Сплок ще ви държи постоянно в течение на събитията.

— Оттук, моля — обади се Кротко и даде знак да го последват. Останалите членове на екипажа избухнаха в овации и весели закачки за нещо, което Бил изглежда беше пропуснал.

Вървяха по дълги коридори, в които срещнаха спретнати младежи, обясняващи разни важни неща на красиви девойки с тесни и прилепнали костюми. След като смениха няколко нива и прекосиха още коридори, спряха пред една врата, на която бяха изписани две нули. Кротко отвори вратата и въведе Бил в помещение, което наподобяваше луксозен хотелски апартамент в стила на някогашния „Хелиор-Бевърли-Хилтън“.

— Брей — възкликна Пъхогаг, който веднага се стрелна към тоалетната. — Ей, Бил! — извика той. — Тук има дори пяна за вана и парфюмиран сапун.

— Нищо не пипай — предупреди го Бил. — Какво ще правим сега? — обърна се той към мичман Кротко.

— Почивайте си, докато ние се занимаваме с кораба — обясни Кротко. — В онова шкафче там ще намерите скъпи вносни вина и напитки. Ако огладнеете преди вечерния банкет в 19.00, под телевизора с петстотин канала има машина за сандвичи. Натискате копчето и получавате каквото ви се прииска. Не е необходимо да пъхате монети. Вие сте наши гости.

— Брей! — повтори Пъхогаг веднага щом мичманът си тръгна. — Какво ще кажеш за това, Бил? — Той прекоси стаята и се наведе към машината за сандвичи. — Ей, Бил, тук има пържени октоподови резенчета! И кокаинови цигари! — Той изтича при шкафа за напитки. — Тук пък предлагат поне сто вида наливна бира, включително и местно производство „Старият Находчивец“. С какво искаш да започнеш?

— Ще чакам банкета — отвърна Бил. — Дотогава има по-малко от час. А междувременно ще взема вана.

Влезе в луксозната баня. Ваната беше с размери на малък плувен басейн. Имаше машина за масаж с приставки за всички присъстващи на борда на „Находчивост“ раси. Имаше дори миниатюрна автоматична пила за нокти с вградена нокторезачка.

— Много предвидливо от тяхна страна — отбеляза Бил.

Той заключи вратата на банята, за да не може Пъхогаг да види с какво се занимава, напълни ваната и пусна мехурчета, гонен от притеснение, че някой може да разбере за детинските му прояви. Нека поне веднъж и той се наслади на истинския лукс. Пльосна се във ваната и взе да мята с ръце към тавана сапунени мехури, да подвиква доволно, а когато му омръзна, потърси пулта за управление на видеопроектора. Един от панелите на стената се отмести безшумно встрани, разкривайки екран колкото цялата стена. Първото изображение беше на капитан Дърк, седнал в командното кресло пред своите офицери, които бяха насядали пред компютърни екрани и пултове и малко наподобяваха екипаж на подводница от древни времена.

— Готови ли са всички? — попита Дърк.

Разнесе се хор от дадакания. Но Дърк забеляза, че Сплок мълчи, и се обърна към него.

— Не каза да, Първи офицер. Нещо не е наред ли?

— Сър, разрешете да говоря свободно — помоли Сплок.

— Давай, Тони — рече Дърк.

— Логиката подсказва — отвърна Сплок с монотонен глас, — че трябва да решим въпроса с рунионите от Саперстейн V преди да се заемем с нова задача.

— Бележката ти е приета и отхвърлена — отвърна Дърк с приятен, но нетърпящ възражение глас. — Включи задните двигатели на една трета!

Главният астронавигационен офицер знойна негърка с пухкава прическа — премести една ръчка напред.

— Пълен напред с една трета, сър.

— Деснобордови маневрени двигатели на двесекундни пулсации. Включете главния двигател. Задействайте пулсовия контрол. Астронавигационен контрол на нула цяло и девет. Предни реактивни двигатели на петсекундни пулсации. Главният двигател — готовност за пълна реактивна тяга. Пълен напред — сега!

На екрана се появи преден план, който — както Бил научи по-късно — се предаваше от външна камера. Така и не можа да разбере какъв бе смисълът от тази камера, показваща непосредственото космическо пространство около кораба. Просто поредното чудо на безприложната технология.

От друга страна, гледката беше наистина разкошна. Гигантският космически кораб с неговите подпори и принадлежности, многобройните му степени и отсеци, със сложната система от трепкащи върху корпуса светлинки и всичко това придружено от равномерния грохот на главния двигател, създаваше незабравимо впечатление. Фонът от безброй разнокалибрени звезди също беше симулиран, вдъхновен от многобройните филми, създали неизменима от времето представа за това как трябва да изглежда един космически кораб в неговата естествена заобикаляща среда. За целта най-често се използваха подготвени във филмовите студиа кадри. Подобна картина винаги оказваше един и същ ефект.

Съвсем скоро „Находчивост“ превключи на главния двигател и свръхсветлинна скорост. Картината от външната камера се промени. Издължени линии от градски светлини сякаш се събираха върху носа на кораба. Това също бе стандартна гледка на хиперпространство.

След като гаврътна няколко чаши наливна бира, Бил почти задряма в топлата вана. Нямаше нищо, което да върши на този кораб, нито го сърбяха ръцете да се пише доброволец. Дърк и екипажът му се справяха чудесно. През повечето време се изтягаха в меките си кресла, докато Дърк раздаваше заповеди. Всичко изглеждаше подозрително лесно. Килимът под краката му бе все така мек и податлив, от скритите в стените говорители се носеше приятна музика с много арфи, цимбали и ксилофони. Истинска музика от открития космос.

Веднага щом достигнаха светлинна скорост екипажът си позволи да се поотпусне. Капитан Дърк поздрави всички за успешния старт и повика Бил на мостика.

— Сега, Бил, бъди добро приятелче и кажи на нашия научен офицер Сплок как действа тази цуриянска пущина за изместване на предмети.

Бил се ококори към него.

— Кое?

— Специалното оръжие, което използват цуриянците, за да отпращат космическите кораби на милиони мили от първоначалния им курс. Твоят приятел ни каза, че си научил тайната, докато си бил вътре в компютъра.

Изправен зад Дърк, Пъхогаг му правеше трескави знаци. Бил нямаше представа какво се опитва да му каже Пъхогаг, но предположи, че го съветва да си измисля. Бил би го послушал с удоволствие, стига да знаеше как.

— Боя се, капитане, че така и не се добрах до тази тайна — произнесе той. — Не ми е по специалността, ако ме разбирате. Учил съм за наторител, това е гражданската ми специалност. А военната ми е бушонджия първи разред…

— Млъквай! — сряза го Дърк. Имаше доста недоволен вид, както и Сплок и всички останали. — Войник — изграчи той със стиснати зъби, — съветвам те да не си играеш игрички с мен. Приятелят ти, господин Пъхогаг, ни увери, че си узнал тайната на Изместителя, но си бил доста срамежлив и трябвало да те окуражават.

— Пъхогаг — кресна Бил, който повече не можеше да се сдържа, — веднъж да ми паднеш в ръчичките…

— Бил — прекъсна го Дърк с нисък и леко заплашителен глас, в който се долавяха оттенъци на спотайвано желание за самоубийство. — Бих искал да те запозная с един изключително важен и рядко срещан член на нашия екипаж. Покажи се, Басил.

От задната стаичка се подаде висок мъж с наметало. Лицето му бе скрито от ниско спуснатата качулка. Но въпреки това по гънките на материята Бил долавяше стаеното под нея зло.

— Здрасти — рече Бил.

— Недей да ми остроумничиш, войнико — кресна Дърк. — Ще ти кажа какъв е официалният пост на Басил. Той е нашият главен придумвач.

— Някои биха го нарекли палач — обади се мрачно Сплок. — Но забележката няма да е точна. Той прибягва до мъчения само когато е абсолютно необходимо да бъде изкопчена определена информация.

— Да не искате да кажете, че понякога изтезавате собствения си екипаж? — попита Бил.

— Не, разбира се! — отвърна топло Дърк. — Случва се обаче, когато слезем на някоя планета… Да, господин Сплок?

— Приближаваме се до някаква планета — докладва Сплок.

— Откъде знаете, че се приближаваме до планета, след като летим със скоростта на светлината? — попита Бил. — Искам да кажа, докато го разберете, тя трябва отдавна да е отминала.

— Нашият компютър ни съобщава кога доближаваме планета — обясни Дърк. — Що за място е това, Сплок?

Сплок се почука с дългите си изящни пръсти по челото.

— По-малка от Земята. Кислородна атмосфера. Ограничено население. Трябва да е била заселена съвсем наскоро — по време на големия скандал в Южния кръст.

— Добре — кимна Дърк. — Ще кацнем, за да се заредим с провизии.

— И жени, капитане — припомни един от членовете на екипажа.

— Използвахте ли последната пратка? — попита Дърк.

— Боя се, че да, шкипър.

— Добре, значи ще вземем и жени.

Междувременно Сплок продължаваше да се чука с пръсти по челото.

— Според информацията за тази планета мъжете тук стават опасни, когато някой се опита да им вземе жените.

— Ей такива са тези диваци — въздъхна Дърк. — Ще им пуснем приспивателни бомби. Така няма да могат да ни се разсърдят и ние ще правим каквото си искаме.

Бил не можеше да повярва на ушите си. Макар да си даваше сметка, че мълчанието е най-добрата политика, той не се сдържа и се обади:

— Чувал съм доста неща за вас, капитан Дърк, но не предполагах, че можете да постъпите така.

Дърк го награди с тънка и зла усмивка.

— Радвам се да го чуя, войнико, защото всъщност аз не съм никакъв Дърк. Аз съм анти-Дърк. Стражи, отведете този мъж в килията. Придумвачът ще те посети веднага щом се разправим с тази планета.

 

 

Килията, както Бил узна по-късно, бе създадена по модел на историческа затворническа килия, заснета на най-изостаналата планета, която някога е била откривана, малко преди самата планета да бъде разрушена. По каменните стени (докарани в космоса на солидна цена) се стичаше влага, гущери подаваха глави от пукнатините. Вместо тоалетна имаше скъсана хартиена чаша. Една цепнатина високо на стената осигуряваше единствения източник на светлина. Симулираните слънчеви лъчи започнаха да избледняват веднага щом натикаха Бил в килията. Цялата тази обстановка целеше да създава усещане за дълбоко отчаяние и пълна безнадеждност.

Бил се просна на пода и веднага захърка. Първо, защото искаше да съхрани и малкото сили, с които разполагаше. И второ, просто беше изморен. Не беше никак лесно за човек като него, привикнал здравата да си пийва, да катери заледени планини без нужното оборудване, като разчита само на един алигаторски крак.

Събуди се по-късно от тракане на ключ в ключалката. Вцепени се, като се сети, че идва да го навести придумвачът. Но беше само тъмничарят, който му носеше вечерята.

Той постави на пода чиния, покрита с грубо везана кърпа. Кой знае защо се ухили на Бил и след това излезе, като не забрави да заключи вратата отвън.

Бил отметна кърпата, за да види какво са му донесли. Върху подноса имаше две чинии. Едната съдържаше правоъгълно вещество, от което стърчаха червени и бели израстъци. Като помисли малко, Бил реши, че това е най-обикновен сандвич с шунка. Във втората чиния лежеше дълъг десетина сантиметра гущер, в който Бил незабавно разпозна мрън — смъртния враг на човечеството, срещу който се воюваше из цялата галактика. Бил вдигна крак да го смачка. Мрънът се изхили.

— Ако се опиташ да направиш това, микроцефален глупако, ще си строшиш крака. Забрави ли, че произхождам от планета с гравитация 10 g и че съм по-твърд и от най-твърдата стомана?

Въпреки това Бил почти бе готов да стовари крак върху мръна — толкова дълбока беше ненавистта му към най-древния враг на Земята. Спря го само мисълта, че гласът му изглеждаше познат. Макар да бе с една октава и половина по-висок и да идваше от гърлото на извънземно, Бил позна характерния говор на Илирия, медицинската сестра, която се беше грижила за него на Цурия.

— Илирия! Ти ли си, наистина?

— Аз съм, Бил — отвърна гущерът. Имаше писклив глас, но сигурно заради миниатюрния ларинкс и мекото небце. Тембърът обаче несъмнено принадлежеше на Илирия.

— Как си се вмъкнала в този мрън?

— С помощта на Квинтиформения компютър. Когато видя, че се готвиш да напуснеш планетата и вероятно никога няма да се върнеш, той си даде сметка, че може би е бил малко груб спрямо теб.

— Груб ли? Дни наред ме държа на студ и влага!

— В преносен смисъл, разбира се — уточни Илирия. — Но въпреки това трябва да е било прекалено дълго. Бил, компютърът ме помоли да ти кажа, че съжалява. Той се възхищава на независимия ти дух. Иска да се върнеш обратно, готов е да ти прости всичко, тъй като смята, че си много полезен за Цурия.

— Аз пък не искам повече да съм част от компютър — отвърна гневно Бил.

— Разбира се, че не. Компютърът осъзна грешката си, задето се опита да прекърши гордия ти дух. Бил, има и други, по-приятни занимания. Работа, която ще ти хареса.

— Съмнявам се — отвърна сухо Бил.

— Освен това ще бъдеш с мен — посочи Илирия.

— Да, и това също — кимна той.

— Не изглеждаш особено ентусиазиран.

— Не, бе, Илирия, знаеш, че те харесвам. Но да се появиш в килията ми в облика на мрън, смъртния враг на човечеството…

— Бях забравила — призна тя. — Май си прав.

— Предишните ти форми бяха за предпочитане. Е, не чак толкова, разбира се. Между другото, как се сдоби с мрънско тяло?

— Трябваше сам да се досетиш — отвърна Илирия. — Нали знаеш, че ние, цуриянците, съществуваме под формата на лъчиста енергия, докато не си намерим тяло, което да обитаваме. Прибираме всички тела, които ни попаднат. Знаех, че тялото на гущер е по-подходящо за общуване с хора, отколкото предишната ми форма.

— Сферите си бяха много хубави — рече Бил.

— Много си мил, че ми го казваш. Зная, че не ти харесваха особено. Но поне извадих късмет да се сдобия с тях. Знаеш ли, че повечето мои сънародници въобще нямат тела. Ти обаче питаше за гущера. Реех се значи лениво из добрия стар боен кон „Находчивост“ и търсех подходящ гостоприемник…

— Между другото — прекъсна я Бил, — как се озова на „Находчивост“?

— Компютърът го направи. Сети се, че това е единственият възможен начин да те върне обратно. Ето защо ми помогна да се прехвърля на борда. Той ме снабди с енергия. Достави ми всичко, от което се нуждаех, с изключение на тялото. Това надвишава и неговите възможности. Предполагаше обаче, че тук ще мога да намеря нещо подходящо.

— Повечето хора, които познавам — отбеляза Бил, — използват телата си постоянно.

— Зная — кимна Илирия. — Всички, които срещнах, работеха здраво с телата си. Дори когато спят, ги ползват, за да сънуват. Бил, тези хора са ужасно активни, не мислиш ли?

— Предполагам, че си права. Кажи ми за мръна.

— Ами след като огледах целия кораб, реших, че късметът ми е изневерил. Всички използваха телата си по един или друг начин. Някои от тях ги използваха заедно, което ми се стори много забавно. Трябва да ми кажеш…

— По-късно — въздъхна Бил, който нямаше никакво намерение да й обяснява хетеросексуалните — или хомосексуални? — упражнения, на които бе станала свидетел.

— Няма да забравя да те попитам. Повъртях се още малко и открих това тяло в едно тайно помещение в корпуса на кораба. Изглежда беше в безсъзнание и затова просто се пъхнах в него и го взех.

— Без никакви проблеми?

— Съвсем никакви. Тези гущери са големи веселяци, да знаеш.

— За теб, може би, но не се опитвай да го кажеш на някого от Обединеното командване. Всякакво тяло ли можеш да вземеш?

— Да, разбира се. Но не защото сме кой знае колко интелигентни. Просто ние съществуваме предимно умствено, което не може да се каже за останалите същества.

— Това е доста интересно — промърмори Бил, по-скоро на себе си. Той присви очи, докато в ума му се оформяше някаква мъглява засега идея.

— Бил, защо мижиш?

— Мислех нещо. Ще ти кажа по-късно. Слушай, Илирия, тук нещо не е наред.

— Скоро всичко ще се оправи. Ако пък не се получи, зарежи го. Какво значение има едно тяло повече или по-малко? Знам откъде мога да се снабдя с наистина хубави тела, без да нарушавам някое от моралните правила за вземане на тела, на които ни учат на Цурия.

— Това е страхотно. Но за друго ми беше мисълта. Исках да кажа, че нещо не е наред с хората на този кораб. Винаги съм смятал капитан Дърк за прочут герой. А одеве го чух да подготвя план за нападение на невинни хорица от планетата, към която се приближаваме.

— Много странно, съгласна съм. Всъщност ще трябва да се доверя на думите ти, тъй като не знаех нищичко за него, преди да попадна на този кораб. Какво според теб може да е обяснението?

— Нямам представа — сви рамене Бил. — Когато го попитах, той заяви, че въобще не бил Дърк, а някой си анти-Дърк.

— Какво ли значи това?

— Нямам ни най-малка представа.

— Дали да не попитам Квинтиформения компютър?

Бил я погледна заинтригувано.

— Можеш ли да го направиш?

— О, да, нали ти казах, че компютърът искаше да ти помогне. Той поддържа постоянна връзка с мен. Още сега ще го попитам.

Малкият зелен гущер, който сега бе Илирия, се сви на топка и само очичките му изпъкваха навън. Той ги притвори, увеси чене и си придаде отпуснат вид.

— Ей, Илирия — сръга го Бил. — Ти добре ли си?

— Добре е — отвърна гущерът. — В момента говори Квинтиформения компютър. Бил, искам да ти се извиня. Истината е, че си играех с теб. Моля те да се върнеш обратно.

— Да не мислиш, че ми беше приятно да съм част от теб? Не се сърди, но предпочитам да съм си аз.

— Напълно обяснимо — съгласи се компютърът. — Прав си, че мозъкът ти е твърде ценен, за да позволя да бъде изгубен.

— Моят мозък ли?

— Да, и двете полукълба.

— Аха. Доколкото знам, всички човешки мозъци са устроени по този начин.

— Знаеш ли какво означава това?

— Не съм сигурен.

— Означава, че мозъкът ти може да се равнява по мощност с този на всеки компютър, без да се налага да става част от него.

— Уха! — възкликна Бил. — Това е страхотно.

— Виждаш ли, че компютърът наистина се грижи много за теб.

— Много мило — кимна Бил. — Ще ми кажеш ли сега какво означава това „анти“?

— В конкретния случай — обясняваше компютърът през гущеровидното тяло на Илирия (една доста екзотична телефонна връзка, ако се замислите) означава, че съществуват двама капитан Дърк, истинският и неговият антипод. Прав си, че настоящият се държи странно от гледна точка на някои общочовешки принципи. Човекът, който командва този кораб, не е истинският капитан Дърк, също както и корабът не е истинският „Находчивост“.

— Струва ми се доста сложно — оплака се Бил. — Ако това е анти-капитан Дърк, къде е истинският?

— Знаех, че ще ме попиташ — отвърна компютърът, — и се сдобих с информацията от корабния компютър.

— Анти-компютър, искаш да кажеш — уточни Бил.

— Да, прав си. О, скъпи приятелю, на всяка цена трябва да се върнеш при мен, на Цурия! Такова удоволствие е да общуваш с някой, който те разбира.

— Ще обсъдим това по-късно — наду се Бил, усещайки, че държи конците в свои ръце, но без да знае за колко време още. — Междувременно искам да ми кажеш къде е истинският капитан Дърк.

— Ще останеш изненадан — заяви компютърът.

— Не бери грижа. Напоследък попретръпнах към всякакви изненади.

— В момента капитан Дърк е в древния Рим, на отдавна изчезналата планета Земя. Приблизително 45-а година преди Христа.

— Е, тʻва вече ме шашна.

— Така си и помислих — изкиска се компютърът, който изглежда беше много доволен от себе си.

— Та какво друго ти разкри корабният компютър?

— Каза ми защо Дърк е пристигнал тук и по какъв начин присъствието му е предизвикало появата на анти-Дърк.

— Той ти каза това, а? Онази дребна, лъжлива механична кутия?

— Ние, компютрите, сме като братя — произнесе наперено Квинтиформеният компютър. — Разумът не познава цвят на кожата.

— Не ми пробутвай тия — тросна се Бил. — Какво търси капитан Дърк в древния Рим?

— Изпълнява много важна задача.

— Има си хас. И каква е тя?

Квинтиформеният компютър въздъхна.

— Зная, че доста неща не са ти известни. Но няма закъде да бързаме, а и този разговор отнема една микроскопична частица от моя ум. Останалото се занимава с нещата, които вършех и преди, за да поддържам живота на планетата. От корабния компютър узнах обаче, че веднага щом новият капитан Дърк и хората му приключат с плячкосването и грабежа на тази нещастна планета, те ще се върнат при теб и ще направят всичко необходимо, за да измъкнат тайната на изместващия ефект. И тъй като ти и без това не я знаеш, чакат те тежки времена. Аз се опитвам да ти помогна, Бил, а ти се държиш свински с мен.

Настъпи продължителна тишина. В началото Бил си помисли, че е била прекъсната линията. Но мрънският гущер продължаваше да лежи с притворени оченца, по-скоро мъртъв, отколкото жив. Невъзможно бе да определи къде е сега Илирия. Що се отнасяше до него, този път го беше загазил здравата.

— Компютре? — подвикна Бил след малко.

— Да, Бил?

— Не ми се сърдиш, нали?

— Аз съм компютър — отвърна компютърът. — Не мога да се сърдя на хората.

— Имаш вид на някой с доста развинтено въображение.

— Симулациите са част от моята работа. Виж, за да ти обясня какво точно търси капитан Дърк в древния Рим, трябва да ти разкажа историята на Извънземния историк. Само че едва ли ще ни стигне времето.

Бил чуваше тропота на тежките ботуши по коридора пред неговата килия. Те спряха пред вратата и той усети как сърцето му замира. Изщрака затвор на заредено оръжие. След него се чу стържене на ключ в ключалката.

— Моля те, компютре, измъкни ме оттук.

— Дръж се, тогава — извика компютърът. — Ще е малко трудно — за теб, искам да кажа. Ще използвам една техника, която досега не съм прилагал — не давам гаранция срещу дефекти.

— Пет пари не давам за дефектите! — крещеше Бил, който изпадна в истерия, когато забеляза, че на прага са застанали Дърк и Сплок, подпрели ръце на хълбоците, зловещо нахилени, издокарани в черни униформи със злокобни емблеми, накачулени на различни места, и заобиколени от цял отряд въоръжени до зъби войници.

— Здрасти, пиленце! — поде Дърк, а Сплок и войниците се разсмяха садистично.

— Компютре! — изпищя Бил.

— Добре де, добре — отвърна доволно компютърът. — Щом толкоз настояваш…

Капитан Дърк пристъпи в килията и Сплок го последва по петите. Зад тях маршируваха войниците. В този момент Бил почувства, че алигаторският му крак започва да расте. Той щръкна през символичните парцали, с които Бил го бе усукал, подтикван от някакво объркано чувство за благовъзпитаност. В началото беше голям колкото диня, после колкото три годишно прасе, овца преди бръснене, пиано, едноместен гараж — и когато Дърк и хората му съгледаха тази атавистична грозотия, те неволно отстъпиха назад. За Бил не оставаше друго, освен да се държи за крака си, който в този момент тежеше два пъти повече от самия него.

— Ей сега ще върна нещата постарому — обеща компютърът и миг по-късно кракът възстанови първоначалните си размери. Но веднага след това се случи нещо друго. Бил откри, че е пораснал. Чувстваше се наистина странно да се издига нагоре и същевременно да изтънява, докато накрая заприлича на въздълъг и тънък кренвирш, на някакъв ексцентричен модел на червей, изработен за забавления и разтуха.

— Не се кокори такъв! — извика му компютърът. Намери си дупка!

Бил не разбираше за какво говори компютърът. Изведнъж съгледа над главата си мъничка дупка, или по-скоро пукнатина, която обаче изглеждаше достатъчно голяма, за да побере главата му. Той я напъха и изведнъж се почувства като у дома си. Усещането беше направо изумително.

В началото се уплаши, че пада с главозамайваща скорост, но скоро забеляза, че не е сам. Редом с него се носеше издължен зеленикав червей, който очевидно произхождаше от гущеровидното тяло на мръна. Очевидно ли? Светът наистина трябва да се е побъркал, щом такива неща му се струваха очевидни.

Бил все още обмисляше този факт, когато всичко наоколо почерня и той изгуби съзнание.