Хари Харисън, Робърт Шекли
Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци (7)

7.

В началото беше само като ярко сияние. После се превърна в ослепителна сфера с размерите на баскетболна топка, или малко по-голяма. Бил, който продължаваше да виси на стълбата, не знаеше какво да мисли за приказното същество, което се спусна към него и увисна пред лицето му, сменяйки цветовете си и издавайки дерящи слуха звуци.

— Що за гнъс си ти? — попита Бил разярено. — Не виждаш ли, че се опитвам да си спася живота?

— Слушай ме добре, глупако. Аз ще говоря — спря го нетърпящ възражение глас от вътрешността на сферата. — В случай че не си забелязал, гребеш нагоре по течението със строшено гребло. Искаш ли да те взема на стоп?

При друг случай Бил щеше да изпита подозрение към предложение за помощ, отправено от сияеща сфера лъчиста енергия, която твърдеше, че случайно е в неговата посока, но сега не му беше времето да се прави на дръпнат. И без това стълбата всеки миг щеше да се разпадне, подкопавана от свещените термити на Артемия. Бил я бе разгневил с предложението танцьорката, която беше служителка на богинята, да отдаде тялото си на Илирия — същество от друга планета и следователно езичница. Не само бамбуковата стълба падаше, но и дървените платформи, които войниците бяха донесли и подпрели на стената. Сега всички крещяха на Бил: „Скачай! Скачай!“ Всеобщата им загриженост за благосъстоянието му беше трогателна и за миг дори пробуди в душата му въпроса защо такива мили и любезни хорица е трябвало да изчезнат от историята и да бъдат заменени от грубияни и варвари.

— Да! Не зная кой си — заговори Бил, — но ще ти бъда страшно благодарен, ако ме измъкнеш оттук.

Сферата се изду чевръсто, поглъщайки Бил в себе си. Той почувства, че изпуска дръжките на бамбуковата стълба. Дори полетя за малко надолу, после сферата го подхвана и се отдалечи със страховита бързина, оставяйки зад себе си смълчаните и объркани картагенци и наетите като евтини актьори гръцки божества.

 

 

След като нещата се поуталожиха, Бил откри, че се намира в малък, но приятен на вид космически кораб. На борда освен него имаше само още един човек — едър мъжага с яки плещи и красиво, но малко натъжено изражение като на някой, който е бил свидетел на твърде много човешки глупости. Мъжагата държеше с две ръце ръчките за управление. Над главата му имаше табелка: „Хам Дуо — при мен няма шест-пет“.

— Командир Дуо — обърна се към него Бил с най-официалния и почтителен тон, на който бе способен, — искам да ви благодаря за онова, което направихте за мен. Не зная какво бих правил сега, ако не беше навременната ви поява.

— По дяволите, няма защо да благодариш на мен — отвърна Дуо през единия край на устата. — Вярно, че обичам от време на време да спасявам някое чудато разумно създание, стига да не ми коства усилия и да съм в подходящо настроение, но едва ли трябва да се вдига голям шум заради подобна дреболия. И други са го правили, ако имат моя кураж и опит.

— Ама наистина съм ви благодарен.

— Млъквай! — тросна се Дуо. — Не го направих заради теб, а и нямаше да го направя, ако знаех, че ще ми се разцивриш така.

— Заради кого тогава го направихте?

— Заради Свободните борци от Земята. Понаучих, че си им помагал с нещичко, доколкото ти позволяват ограничените интелектуални възможности, и не можех да позволя да попаднеш в лапите на Злата империя.

— Не знаех, че в Картаген е имало Зла империя — рече Бил.

— Нямат. Злата империя монтира техника за симулиране, за да може да насъсква тези митични създания срещу всички. Досещаш се, че трябваше да сложа край на това. Не си мисли, че го направих само заради теб.

— Извинявай тогава — промърмори Бил.

— Е, всеки прави грешки — успокои го Хам.

— Нямах представа, че можеш да действаш в миналото. Как го направи? Ония от „Находчивост“ трябваше да прехвърлят двигателите в режим на осцилация.

— Чух за това — кимна Дуо. — Много тъп номер. Като се върнат, ще трябва да пренавият всички болтчета, ако искат пак да използват кораба. Много по-добре е да се използва темпоралният трансформатор, какъвто по случайност имам аз.

Дуо махна с ръка. Бил забеляза една черна кутия на стената на левия борд, почти по средата на кораба. Върху нея имаше табелка „Време/пространствен трансформатор — патентован“.

Бил се облещи. Изведнъж си даде сметка, че точно това е тайнственият трансформатор, заради който военните го бяха пратили на Цурия. Да можеше само да го докопа…

— Къде отиваме? — попита той с привидна небрежност.

— Ратбон.

— Пардон?

— На планетата Ратбон.

— Какво има там?

— Малко несвършена работа — изръмжа Дуо, докато придържаше с косматите си ръце ръчките за управление.

— Как мислиш, ще можеш ли да ме хвърлиш някъде по пътя? — поинтересува се Бил. — Като например в щаба на космическите рейнджъри?

— Готово! — рече Дуо. — Но първо ще си свърша работата на Ратбон. Тя е по-близо, скоро пристигаме.

Мрънчето Илирия изглежда бе заспало. Бил въздъхна и се отпусна на меката облегалка на дивана. Огледа се и забеляза един комикс, в който се разказваше историята на някакви въоръжени до зъби патки. Докато прелистваше страниците, чуваше пляскане на криле и крякане. Скоро историята го погълна изцяло. Надяваше се само работата на Ратбон да не отнеме много време.

— Бил! — извика Дуо, след като забеляза, че спътникът му не го чува. — Ей, войнико! Извади си носа от тъпия комикс и иди да се умиеш — чак тук миришеш на кози фъшкии. В гардероба има няколко резервни униформи от един маскарад, който организирах наскоро. После примъкни задника си в кухнята и изпечи няколко мастодонтски пържоли.

Думата храна оказа магично въздействие, защото Бил изгъргори щастливо и преглътна цяло езеро слюнка в устата си. След като се раздели с разпарцаливената си униформа и нахлузи съвършено нова адмиралска куртка и панталони, той се зае със задачата. Изпече първата пържола на турбомикровълновата печка, която бе толкова мощна, че месото се подпали и превърна на въглен още преди да е затворил вратичката. Наложи се да си поиграе малко с копчетата, за да я нагласи на по-слаб огън. Докато се оглеждаше за следващата пържола, забеляза един шкаф, пълен с кафяви шишета. Върху най-горното бе изписано на ръка „Домашен офучиански ром — забранен за консумация от хора“.

— Точно сега не се чувствам човек! — изграка Бил и надигна бутилката.

Първото усещане бе, че краката му се отделят от пода. Бил гаврътна нова порция. Този път почувства леко и приятно изтръпване, нарушавано единствено от сърбеж под едната мишница. Понечи да се почеше там, но попадна на главата на мръна.

— Как си, Илирия? — попита той.

— Тя е добре — отвърна мрънът.

— Какво значи това? С кого, гнъсните го взели, разговарям?

— Бил, ще трябва да изтърпиш едно по-дълго обяснение.

— Кой си ти?

Бил сграбчи мръна преди да му се е измъкнал и по някаква случайност пръстът му докосна основата на тила. В същия миг горната част на главата на гущера се отвори като капак. Вътре в черепната кутия на животинчето — там, където трябваше да е мозъкът — седеше микроскопично човече, не по-високо от три сантиметра, пред миниатюрен пулт за управление. Зад него имаше кушетка, удобен фотьойл и тоалетна. Човечето пушеше нервно и тръскаше пепелта от пурата в един пепелник колкото главата на карфица.

— Ти как попадна там, бе? — подскочи Бил. — И още по-важно — какво си намислил?

— Ами… както вече ти казах, това изисква малко по-обстойни обяснения. Първо, позволи ми да ти се представя. Цезар Роналд Урбутнот, Специално флотско разузнаване. Тъй като името ми е твърде дълго, началните букви са комбинирани така, че да образуват акронима ЦРУ.

— Къде е Илирия? — кресна Бил.

— Това е част от обяснението. Моля те, не ми давай зор.

Бил бе вдигнал свитата си в пестник ръка, за да смачка малкия мрън и агента ЦРУ вътре в него на пихтия. Напитката, която бе погълнал току-що, изглежда пробуждаше желание за насилие в душата му.

— Това е част от свръхсекретна мрънска технология — обясни ЦРУ. — Опитвам се да отнеса тайната на миниатюризацията на нашите въоръжени сили. Дълго време носех космат и много горещ костюм на маймуна и се навъртах в горите край техните секретни лаборатории, които открихме на един парников свят. Една нощ проникнах в лабораторията и открих тайна миниатюризираща машинка, която им позволява да се смаляват и уголемяват колкото си искат, с което ни създаваха страшни проблеми и всяваха ужасна бъркотия. В една от мините под лабораторията се натъкнах на грамаден робот, смалих го с помощта на машинката и след това си плюх на петите. Всичко вървеше според плана, докато не се появи твоята възлюбена. Тази тъпачка така и не разбра, че не съм истински мрън. Напъха се в моето тяло и ми отне контрола. Останалото ти е ясно.

Бил не знаеше какво да каже. Обяснението звучеше съвсем логично, като се имаха предвид обстоятелствата и всичко останало. Но цялата тази работа намирисваше. Глождеха го подозрения, че не му казват всичко, а и този палячо говореше толкова много, че започна да го боли главата. Или пък беше от рома. Той се ощипа по носа, но и това не помогна. Изведнъж си спомни.

— Слушай, ЦРУ, или както ти беше името — и къде е сега Илирия, която трябваше да е тук?

— Това е най-трудната част — отвърна ЦРУ. — Както сам можеш да се досетиш, тук долу при мен няма много място. Илирия се опита да се напъха, да си възвърне обратно контрола. Знаех колко държиш на нея и затова се опитах да я спася — заради теб.

— Добре де, какво стана?

— Беше твърде тясно за двама — обясни ЦРУ. — Не знам дали си представяш какво е в ума ти да се напъха жена. Бил, не съм искал да й сторя нищо лошо. Просто се опитвах да намеря най-доброто разрешение и за двама ни.

— Къде е Илирия? — изрева Бил и ръката му увисна над мъничката главица на ЦРУ.

— Ами слушай де, нали се опитвам да ти обясня — рече ЦРУ, присвит под юмрука му. — Дай ми поне възможност. Не е лесно да разговаряш с когото и да било, когато си с моя ръст.

— Че тогава защо не си върнеш нормалния ръст? — попита Бил.

— Боя се, че и това никак не е лесно — отвърна ЦРУ и подсмръкна натъжено.

— Искам да знам къде е в момента Илирия — изръмжа ядосано Бил. Той се пресегна и стисна ЦРУ между пръстите си. Вдигна другата си ръка и я сви, готов да го размаже на пастет.

— Поради ограничеността на мястото — продължи ЦРУ — тя реши да изпълни Янсенитската маневра. Умолявах я да не го прави, но нали я знаеш каква е, истински войник. Дори предложих да й издействам служба при нас. Но не искаше и да чуе. Това момиче е за милиони, приятелю. Щастлив си, че си я имал.

— Каква е тази Янсенитска маневра? — попита Бил с привидно спокоен глас. Гърлото му беше пресъхнало.

— Измислили са я, или по-скоро усъвършенствали са я на планетата Янсен VII, която се намира близо до звездния куп Чувал с въглища. Разбираш ли, тамошните обитатели имали проблеми с…

Обясненията на ЦРУ бяха прекъснати от гласа на Хам Дуо по интеркома:

— Бил! Ела веднага тук! Задават се неприятности!

— След минутка само! — извика в отговор Бил. — Първо трябва да…

— Зарежи всичко и идвай веднага! — изрева Дуо. — Ако не, стой си там.

— Веднага се връщам — подметна Бил на миниатюрния агент. — Да не изчезнеш. — Той изтича в пилотската кабина.

— Какво става? — попита щом влезе.

Хам Дуо махна към екрана, на който се виждаше почти двестаградусова панорамна картина около кораба, без никакво изкривяване. Бил видя три малки кораба, които се приближаваха към тях с голяма скорост. Ярките изригвания на известно разстояние от тях показваха, че ги обстрелват с ракети, част от които пробиваха защитното поле. Други два кораба идваха зад първите три. Съдейки по сплеснатата им форма и жълтата оцветка, вероятно принадлежаха на люлкарите от Омнихрон II.

— Но ние не сме във война с люлкарите! — извика Бил.

— Кажи го на тях — изръмжа Хам Дуо. — А междувременно можеш да се закотвиш на атомното оръдие.

Бил изтича в стрелковата куличка и се пристегна с колани към седалката. Той превключи на ръчно насочване тъкмо когато след един откос отблизо светлините на кораба премигнаха. Очевидно щитът им действаше на максимална мощност.

— Още един такъв изстрел и сме пътници — обяви мрачно Дуо.

Люлкарските кораби се стрелкаха към тях от всички посоки и Дуо и Бил трябваше да действат с удесеторени усилия. Ярки лазерни отблясъци озаряваха близкия космос. Един от люлкарите, който очевидно бе по-дързък от останалите, се хвърли право върху силовия щит.

— Цапни го тоя глупак! — викна Дуо.

— Улови целта! — нареди Бил.

И двамата държаха приближаващия се нахалник на прицелите си. Корабът им се люшна настрани в мига, когато изстреляха атомното торпедо. Бил успя да го взриви в последния възможен момент на максимално разстояние от тях, пращайки останките на несръчния нападател надалеч в космоса. Междувременно Дуо бе свалил петима други и сега им оставаха не повече от двайсетина.

— Отзад се приближава нова ескадрила — докладва Бил, поглеждайки в огледалото за обратно виждане, прикачено за оръдейния мерник.

— Тези типове наистина започват да ми ходят по нервите — изръмжа Дуо с два реда снежнобели зъби, които очевидно бяха изкуствени. — Стягай колана, приятелче. Ще опитам нова тактика.

Бил сграбчи резервните колани и се пристегна и с тях. Откъм кухнята долитаха тънички писъци като от миниатюрно човече, блъскано безжалостно в стените. Хам изду на пълна мощност задните двигатели, като същевременно опита да опише остър до невъзможност завой.

Коланите на Бил изпращяха от невероятното усилие. Той полетя напред и се разплеска върху насрещната стена. Все пак успя да забележи, че Дуо продължава да държи здраво ръчките.

Зад тях люлкарите започнаха да изостават, очевидно неспособни да изпълнят подобна самоубийствена маневра. Веднага щом си осигуриха известна преднина Дуо ритна с крак ръчката на шалтера за авариен скок в хиперпространството. Чу се скърцане на напукан метал и писъците на смачкано човече. Корабът потрепери като плъх в ченето на териер, после изведнъж се метна напред, принуждавайки стрелката на скоростомера да се завърти бясно.

Космосът премигна и изчезна. Появиха се и изчезнаха слънца. Корабът се завъртя около оста си, а Бил отскачаше от стените като топка. Дуо все още беше завързан за креслото, но изглежда и той бе на предела на силите си.

— Отпусни се де! — викна му Бил. — Избягахме им вече!

— Май е рано да се отпускаме, приятелче — отвърна през зъби Дуо.

— Искаш да кажеш, че…

— Точно така — кимна Дуо.

Изгубил контрол, въртящ се с бясна скорост около оста си, корабът прониза със свистене разредения горен слой в атмосферата на някаква планета. Летяха право надолу, но това едва ли имаше значение, тъй като при такава скорост не след дълго щяха да бъдат погълнати от пламъците на свръхнагряването.

 

 

Възпей, о, Музо, това спускане през горните слоеве на атмосферата — нажежения до червено корпус на кораба и отчаяните, но безуспешни усилия на Хам Дуо да си възвърне управлението. Разкажи ни за Бил, който продължаваше да се блъска в стените на каютата, опитвайки се да се върне в кухнята, където бе останал ЦРУ в мрънчето, а може би — все още се надяваше — и неговата възлюбена Илирия. Той пълзеше сантиметър по сантиметър, докато задните двигатели бълваха пламъци, а Дуо се опитваше да изпълни маневри, каквито нямаше в нито едно издание на „Наръчник на космическия пилот“, само и само да изравни полета на кораба преди да са се размазали в земята като гръмнато и забравено гюле.

Миг по-късно се озоваха сред плътни облаци, яркочервени и пурпурни със сребристи краища, излязоха от другата им страна и почти веднага различиха очертанията на приближаващата се планета — оранжево-жълтеникав свят с дълги, тъмни, закривени линии, които можеха да са канали или нещо съвсем друго. Трудно беше да се определи при подобна скорост и натоварване.

Бил най-сетне успя да се добере до кухнята. Мрънът бе намерил антигравитационен хамак, от онези, които използват, за да запазят цели яйцата при кацане.

— Илирия, как си, мила? — изстена Бил със сетни сили. — Върна ли се вече при мен?

Но вместо нея отново чу гласа на ЦРУ.

— Нали ти казах, Бил, че е доста дълго за обясняване.

Изглежда това обясняване щеше да се отложи за неопределено време, ако не и завинаги, тъй като земята се приближаваше към тях като локомотив с повредени спирачки, само че неимоверно по-голям, а Бил все още не се бе завързал, което означаваше, че е в подходяща позиция да се превърне в мазно петно на стената веднага щом корабът се вреже в повърхността.

После, в последния момент, вратата на килера се разтвори и Бил зърна вътре огромен котел, пълен със сивкава пастьозно-тестена субстанция. Това, както Бил узна по-късно, беше тесто за грамаден сладкиш — същото, което Дуо се опитвал да разбие точно преди да се появи проблемът с Ратбон и да му промени плановете. Със сетни сили Бил се метна напред.

Тестото го погълна в лепкавата си консистенция. За щастие от друсането на кораба то бе придобило известна еластичност и сега омекотяваше ударите дори по-добре от коланите и креслото. В последната секунда преди сблъсъка мрънът с миниатюрния агент в главата му също се гмурна в казана. След това корабът се удари в земята с разтърсващо костите сътресение и безсъзнанието спусна милостивата си завеса над Бил.