Антония Станчева
Във властта на морето (8)

Мексиканският залив
Остров Барбада
Толедо и Синята мечка

А сега нека проследим случилото се с Куинси!

Както предполагаше Анджела, той бе оцелял след бурята, но едва не загина.

Когато вълната се разби на палубата, Куинси бе застанал до мачтата, готов да се притече на помощ.

За съжаление бе вече твърде късно!

Вълната го повлече и след миг той се озова сред сините вълни на океана.

По време на буря течението носи останки от плавателни съдове. Първоначално Куинси видя нещо, подобно на сандък. Когато се приближи обаче, стана ясно, че това е само кашон. Той нямаше да го издържи и не му остана нищо друго, освен да се задържи над водата колкото може по-дълго, и да чака. Най-после по течението се зададе дървен труп.

Благодарение на него момчето успя да се спаси.

Отначало си помисли, че това е морски обитател и се замоли поне краят му да настъпи по-бързо. Впоследствие се оказа, че е част от дърво.

Когато се залови за него, Куинси се огледа и видя, че е съвсем сам. От кораба нямаше и следа. Нощта бе тъмна и не се виждаше нищо. Момчето бе изтощено, легна върху дървото, за да може да поспи.

Събуди се от ярките лъчи на слънцето.

В първия момент не можа да осъзнае къде се намира. После си припомни всичко и се натъжи.

Знаеше, че всички ще го помислят за мъртъв.

Все пак успя да се овладее, засега не можеше да направи нищо друго, освен да чака някой кораб да го прибере.

Слънцето ставаше все по-силно и Куинси усети как топлината прониква през дрехите му.

Нямаше да е толкова лошо, ако не бяха гладът и засилващата се жажда. Изпита облекчение едва когато слънцето залезе и се спусна нощта.

Но така и не успя да заспи, поради това, че през деня изгоря от слънцето. Болката не му даваше покой.

Той лежеше върху дървото съвсем сам, отпуснат и без надежда за спасение.

Около него имаше много вода, но прекрасно знаеше, че не бива да я пие. Опита се да отхвърли тази мисъл, но нищо не се получи. Реши да седне, за да се огледа за остров или поне някаква суша, но болката взе връх и той припадна.

Не знаеше колко време е лежал в безсъзнание, когато му се стори, че чува гласове, и сякаш някой го вдигна и го постави в нещо, което се влачеше по земята.

Всъщност бе стигнал до Мексиканския залив, където двама индианци — рибари видяха плаващото по течението дърво с момчето върху него. Занесоха го в една колиба и намазаха изгорелите места с мехлем. Куинси усети, че слагат мокри кърпи на челото му и отвори очи.

Беше ранно утро.

Пред него стоеше млад индианец с бронзово лице и перо на главата. Погледна го втренчено, след което се изправи и почти веднага изкрещя от болка. Погледна се — бе яркочервен, а кожата му се белеше. Отказа се от всякакви опити да се движи и се строполи обратно с неволен вик.

Индианецът го наблюдаваше внимателно, без да продума.

— Къде се намирам? — едва чуто промълви Куинси.

— В Мексиканския залив, кабалеро! — учтиво отговори индианецът.

— Но това е невъзможно! — възкликна Куинси — Само преди няколко дни бяхме близо до Канкун.

— Течението ви е отнесло насам, синьор…

— Казвам се Куинси. Куинси Медейра. А ти?

— Наричат ме Орлово перо, но името ми е Толедо. Толедо Сервантес.

— Говориш испански много добре. Ти ли ме спаси?

— Аз и баща ми — Синята мечка — ловяхме риба, когато те видяхме върху дървото. Той ще се върне след малко. А сега трябва да изпиеш това — подаде му паничка с някаква странна отвара — няма много лош вкус. От него ще заспиш, а когато се събудиш болката ще е изчезнала напълно.

Куинси се намръщи, но изпи отварата.

— Как се казва островът? — попита той.

— Това е остров Барбада. А сега заспивай. Утре ще поговорим пак.

Отварата изглежда бе доста силна, защото преди Толедо да довърши, Куинси потъна в дълбок сън. Той спеше съвсем спокойно, без да се пробуди. Индианецът го наблюдаваше и пазеше през цялото време.

Когато Куинси се събуди отново, младият Толедо го нямаше. Той се раздвижи, изправи се и се огледа.

Намираше се сред гората в колиба, построена от пръти и листа. Както бе казал индианецът, от болката нямаше и следа. Но от кожата му бе останала половината и се белеше като змия. Куинси усети аромата на прясна риба и тръгна да търси Толедо. Като се ориентираше по миризмата, той стигна до скалист бряг и там откри Синята мечка.

— Добро утро, сър! — каза той учтиво.

Индианецът се обърна и добродушна усмивка озари лицето му.

— А, значи си вече буден, сигурно си много гладен!

— Да, синьор! Гладен съм като вълк.

Куинси се огледа наоколо.

— Толедо ли търсиш? — попита Синята мечка — Ето го там, лови риба.

Куинси седна на земята и се загледа в индианеца. Имаше много въпроси към него, но не знаеше откъде да започне.

— Сигурно се питаш какво правим тук — улесни го Синята мечка.

— Да, синьор — каза Куинси — мисля, че вие не сте индианци, а просто се представяте за такива.

— Така е! — въздъхна тежко той — Дойдохме тук, когато майката на Толедо почина. Реших да го отдалеча от големия град, за да не си припомня миналото. По пътя срещнахме група индианци и тръгнахме с тях. Тогава разбрах, че истинският живот е тук, сред гората. И ето — вече десет години населяваме този остров, който се превърна в наш дом. А ти как попадна тук?

— Бях стажант на един кораб, който се нарича „Делфин“. Капитанът е мой добър приятел. Един ден ни връхлетя буря, придружена от гигантска вълна. Бяхме близо до Канкун. Капитан Антонио Севаро заповяда на всички да слязат в каютите си. Аз не се подчиних — при тези думи Куинси се разплака, но продължи да говори — исках да му помогна да избегне удара, но нищо не се получи. Вълната ме запрати право в морето. Видях дървото да се носи по течението и така се спасих. После вие с Толедо ме намерихте и ми помогнахте, за което съм ви страшно благодарен.

Куинси не можеше да говори повече и индианецът го прегърна.

— Сигурно искаш да се върнеш у дома!

Момчето замълча.

— Не! — промълви той — Не и у дома. Там сигурно ме мислят за мъртъв. Искам да стигна до Мексико. Обещах на капитан Севаро да стана офицер и ще удържа на думата си. Надявам се да ми простят за това, че не съм ги потърсил.

— Изглежда си много привързан към този човек — каза индианецът — Кажи ми, Куинси, този капитан е испанец, нали? Знаеш ли нещо повече за него?

— Доколкото знам, родината му не е Испания — каза замислено момчето — Родителите му са живеели на остров Сан Виченцо. Когато са загинали, капитанът се е преместил в Мексико, а после е тръгнал по море. Има сестра, но не зная нито името й, нито къде живее. Защо ме питате за него?

— Просто съм любопитен, нищо повече — той замълча. — Добре, Куинси. Ще ти помогна да стигнеш до Мексико.

— О, синьор, наистина ли? Ще направите това за мен? — Куинси заподскача от радост — Но как ще ви се отплатя?

— Учи момче, стани офицер. Това ще бъде твоята отплата!

— Ще уча, сър! Един ден ще се върна тук и ще доведа капитан Севаро. Той ще ви бъде много признателен за всичко, което сте направили за мен.

— Защо не отидеш при Толедо? — със странен глас изрече индианецът — Може би ще има нужда от помощта ти.

— Добре, синьор!

Синята мечка едва дочака Куинси да се отдалечи и избухна в сълзи. Огромна болка разтърсваше сърцето му.

Имаше за какво да скърби — капитан Антонио Севаро беше негов брат. Но не можеше да каже това на Куинси. Единственото, което можеше да направи, бе да му помогне да стигне невредим до Мексико.

Зад него се чуха гласовете на двете момчета. Индианецът изтри сълзите си и опита да се успокои. Те не биваше да го виждат в този вид.

— Хайде, момчета! — извика той — закуската е готова. Когато се нахраним, ще отидем на малко пътешествие с лодката.

— Къде ще ходим? — попита Толедо изненадано.

— Ще закараме младия Куинси до Мексико.

— Значи няма да останеш при нас? — тъжно попита той.

— Не унивай, приятелю — Куинси сложи ръка на рамото му — Един ден ще се върна. Обещавам ти.

Когато се нахраниха, тримата се качиха на лодката и се отправиха към града.

Привечер стигнаха бреговете на Мексико. Синята мечка подаде ръка на момчето.

— Довиждане, кабалеро — каза той — ще се видим отново някой ден.

— Да, синьор, бъдете сигурен в това — Куинси се обърна към Толедо — ти си добър приятел, Орлово перо. Един ден ще ви се отплатя за добрината.

— Ще ми липсваш, Куинси — със задавен глас каза Толедо.

— И вие ще ми липсвате, приятели!

Лодката потегли и Куинси остана сам в напълно непознатия за него град. Тръгна напосоки по някаква уличка. Хиляди светлинки осветяваха пътя му. Реши да отиде в хотел, но си спомни, че няма никакви пари.

Дълго вървя безцелно, докато се умори съвсем. Навлезе в някакъв парк и се поскита из него.

Огледа се!

Наоколо имаше пейки и, привлечен от тъмнината и съня, легна на една от тях, и заспа почти веднага.