Антония Станчева
Във властта на морето (10)

Във военното училище
Кадет Доминик Санчес

Рано сутринта началникът на полицията заведе Куинси в училището.

Директорът ги посрещна много сърдечно. Ръкува се и с двамата и се загледа в момчето. Впоследствие се оказа, че в същото училище е и синът му, който беше връстник на Куинси.

— Е, младежо — каза той — от днес си наш възпитаник. Надявам се, че ще се разбираме и ще се учиш добре.

— Бъдете сигурен в това, синьор Санчес.

— Добре! Ще извикам Доминик. Той ще те запознае с подробностите около училищната програма.

— Кой е Доминик? — попита недоумяващо Куинси.

— Кой ли? Това е синът ми. Той също учи тук.

— Ще се радвам да се запозная с него, синьор Санчес.

Вратата се отвори и се появи едно момче с униформа. Беше високо, с черни, живи очи. То влезе с войнишка стъпка, чукна токове и с висок, ясен глас изкозирува:

— Господин директор, по ваша заповед се явява кадет Доминик Санчес.

Куинси се озадачи. Ако това бе синът на директора, защо се представяше като войник пред него?

Санчес изглежда наблюдаваше момчето, защото се засмя.

— Какво има, младежо? — попита той.

— Извинете ме, синьор Санчес, но това момче не е ли вашият син?

— Да! Защо се изненадваш? Моите възпитаници знаят как трябва да се държат и синът ми не прави изключение. Добре, Доминик — обърна се той към него — свали си ръката. Така. Свободно. Това е нашият нов кадет. Разведи го, покажи му училището и го запознай с останалите кадети.

— Слушам, сър! — отвърна по войнишки Доминик.

Той поведе Куинси из коридорите на голямата сграда. Представи го на всички, след това го заведе в стаята му.

Оказа се, че ще бъдат заедно в нея.

На леглото, което беше отредено за него имаше военна униформа, цивилни дрехи, принадлежности за баня и други необходими неща, които бяха задължителни за момчетата.

— Това ли е моята стая? — попита Куинси.

— Да! — отвърна Доминик весело. — По-точно това е нашата стая.

— Значи ще живеем заедно?

— Точно така! Надявам се да станем приятели.

— Аз също!

Момчетата замълчаха.

Но Куинси имаше нужда от някои отговори и държеше да ги получи веднага.

— Може ли да ти задам един въпрос? — попита той.

— Разбира се!

— Защо си дошъл в това училище?

— Много просто! Обичам предизвикателствата, а едно такова обучение си е чисто предизвикателство. Освен това искам да стана офицер. Може би това е единствената причина, поради която съм тук.

— Аз също искам да стана офицер. Дадох обещание, което на всяка цена трябва да изпълня.

— Трябва да знаеш, че това училище е много престижно. Тук се става рано, следва сутрешна обиколка, закуска, после лекции, военни занятия, обяд, кратка следобедна почивка, през която можеш да ходиш до града, военно обучение, вечеря и накрая сън. Лампите се гасят в 23:00 ч. Нощният живот на Мексико е извън тези стени, а ние сме между тях. Тук ние сме изолирани от света навън, дните ни се превръщат в нощи, но за сметка на това излизаме подготвени, готови да се справим с всички опасности, които ни грозят.

Цялото обучение е шест години, през които с волята на съдбата или ще се издигнеш, или ще служиш за посмешище на целия град. Сега разбираш ли защо баща ми е толкова строг?

— Мисля, че разбирам. Ако някой от кадетите се провали, този провал ще бъде записан в досието на синьор Санчес, а това никак няма да е полезно за него.

— Правилно си разбрал, Куинси! — възкликна Доминик — Бързо схващаш. По всичко личи, че си умно момче, а нашето училище се нуждае от такива кадети. Затова се учи добре, за да може един ден да те сочим с гордост. Бъди достоен за нашето училище!

— Ще бъда, Доминик. Обещавам ти, че ще се гордеете с мен, не само ти и баща ти, но и целият град.

Куинси щеше да направи всичко възможно, за да успее. Той вече бе разбрал, че в живота на всеки има само два пътя — да бъде човек, или да не бъде.

А неговата мечта си оставаше морето!

С нетърпение очакваше деня, в който ще се качи на кораба си и ще се върне в Испания при своите роднини и приятели.

… Изминаха десет дълги години!

За Куинси това бяха години на обучение, дълги тренировки и упорито учение. През това време той възмъжа, заякна, получи диплом със специалност офицер от Мексиканската армия с чин лейтенант.

С Доминик Санчес станаха истински приятели, бяха като братя. Четири години служиха в полза на отечеството, след което прекратиха службата си.

Куинси оправда доверието на Ренато Санчес, получи няколко медала като награда за добро поведение, военни действия и най-добър успех в училище.

Мексиканците го уважаваха и го сочеха за пример. Редом до него бе и Доминик, който спечели доверието му още първите няколко седмици след запознанството им.

С негова помощ Куинси успя да си купи малък кораб, с който един ден щеше да се върне в Испания.

Доминик стана помощник — капитан и боцман (старшина от флотата) едновременно. С лекота се съгласи Куинси да му бъде началник, защото знаеше, че ще се разбират добре. Куинси боядиса кораба в светли тонове, а отпред нарисува гълъб.

Кръсти го „Синята птица“!

Според него птиците отлитаха, но винаги се връщаха у дома.

Затова този символ означаваше завръщане!

В сърцето си той знаеше, че не са го забравили и още мислят за него като за изчезнал, а не за мъртъв.

Десет години Куинси си проправяше път към родна Испания.

Когато денят за заминаването му настъпи, той реши да постави от двете страни на кораба надпис „Испания“. По този начин искаше да покаже на всички, че уважава страната си и милее за нея. Не бе забравил и приятелите си от остров Барбада, но трябваше преди това да намери капитан Севаро, за да отидат заедно.

Все пак беше дал дума!

И докато Куинси се готвеше за дълъг път, някъде далеч край Италия, сестра му и Антонио Севаро се готвеха да пуснат котва във Венеция, където щяха да останат около три месеца. Там Анджела трябваше да избере пътя си — да остане на кораба като пасажер или да се прехвърли във военноморската база в Испания. Нещата се развиваха прекалено бързо за всички.

Приятелите на Анджела решиха да останат на кораба, така имаха по-голям шанс да открият Куинси.

Но се оказа, че трябва да изберат само един от тях. Затова, след кратко съвещание стажантите решиха, че тя е най-подходяща за това.

А Анджела се двоумеше!

Два дни преди да пуснат котва в каютата й неочаквано влезе капитан Севаро.

— Може ли? — попита той.

— Разбира се, сър!

Той седна до бюрото и я погледна.

— Случило ли се е нещо, сър? — попита тя.

— Да, стажант де Каста, случи се нещо, което много ме изненадва.

— Не ви разбирам, сър!

— Ще ти кажа, Анджела — надвеси се над нея Севаро — мислех, че искаш да откриеш брат си. А сега чувам, че ще напуснеш кораба, за да се върнеш в Испания. Но да оставим това сега, то не е толкова важно. По-важни са нашите отношения, които ти искаш да отхвърлиш с лека ръка. Сега трябва да решиш как ще се развият събитията за нас по-нататък.

— За нас? Но, сър, аз не разбирам…

— Онази нощ, когато те прегърнах, между нас стана нещо. Дори да искаш, не можеш да го отречеш, Анджела.

Севаро се изправи, приближи се до нея и я прегърна. Тя почувства, че той има право. Между тях се бе получило нещо много хубаво и тя не можеше да го подмине току-така.

Едва сега осъзна, че напусне ли кораба веднъж, никога вече нямаше да види Севаро.

— Добре! — промълви тя — Ще остана на кораба, но моля ви, сър, не ме насилвайте. В момента мислите ми са заети единствено с Куинси. Не мога да мисля за любов, когато брат ми го няма. Ще стана ваш пасажер, но само толкова. Всичко друго е без значение за мен.

— Дори и любовта ни? — попита Севаро.

— Дори и тя, сър! Дори и да съм влюбена във вас, не бих могла да изоставя издирването.

Севаро я освободи от прегръдката си и я погледна.

— Не ми казвай, че не може да има нищо между нас, защото няма да се съглася с това. Аз съм влюбен в теб и вече не издържам това поведение от твоя страна.

— Моля ви, сър, не ме карайте да се чувствам виновна. Влюбих се във вас против волята си и съм сигурна, че подобна връзка не води доникъде. Освен това, когато отново се кача на кораба като пасажер, вие ще бъдете мой началник, а връзката ни никак няма да се хареса на сестра ви…

— Това са глупости, Анджела — прекъсна я Севаро — Мислиш ли, че Фатима не се е досетила за нас? Аз не мисля така, напротив. Сигурен съм, че тя вече знае за чувствата ми към теб и навярно е на седмото небе от щастие.

— Но, сър, аз не мога да…

Преди Анджела да успее да довърши, Севаро я прегърна отново и впи устни в нейните. Тя опита да се бори, но чувствата надделяха над разума и бе принудена да се предаде. Тази целувка докосна най-скритите кътчета в сърцето й и премахна всяка нотка на съмнение, която я измъчваше. Малко по-късно Севаро отпусна прегръдката си и я погледна настоятелно.

— Помисли си, Анджела — каза той — Имаш два дни, след което очаквам окончателното ти решение.

Остави я объркана, но и щастлива!

Объркана от така създалата се ситуация, от целувката, която пречупи сърцето й, но и щастлива от откритието, че е влюбена в Севаро и че той също я обича. Поставеният от него ултиматум бе в рамките само на два дни, но Анджела вече бе разбрала кой път трябва да следва.

Щеше да тръгне по пътя на любовта, можеха заедно да бродят из океана, да се пекат на слънце, да се разхождат по палубата, да разговарят и какво ли още не.

Всичко щеше да бъде много по-лесно, ако бяха открили Куинси. Но точно сега нищо и никой не можеше да помрачи щастието й.

Севаро щеше да получи отговора и точно след два дни. А после ги очакваха спокойни дни, за каквито отдавна мечтаеха.

Дотогава може би щяха да открият Куинси и тогава щастието и щеше да е пълно.

Засега можеха само да се наслаждават на напълно заслужената почивка и на красивите брегове на Венеция.