Антония Станчева
Във властта на морето (13)

Неочакван обрат
Многобройни срещи

Телефонът иззвъня и изтръгна Фатима от мислите й.

Тя понечи да грабне слушалката.

Сърцето й биеше бясно и притисна гърдите си, сякаш, за да го успокои.

Какво бе видяла Фатима на картата?

Всъщност погледът й бе попаднал на град Мексико. Отначало бе отхвърлила възможността Куинси да е стигнал дотам, тъй като градът бе отдалечен от мястото, където е паднал от палубата. Но все пак реши да провери…

Телефонът звънна отново. Тя вдигна слушалката.

— Мириам Грей, на телефона!

— Добър ден, синьорита — чу се приятен мъжки глас — Получих съобщението ви. Какво мога да направя за вас?

— Извинете за въпроса, който ще ви задам, сър, но е много важно. Правя проучване за изчезнало преди 10 години момче, което вече би трябвало да е младеж на около 23 години, и ми е необходима информация.

— Това какво общо има с интервюто?…

— Моля ви, сър, отговорете ми! Вие ли бяхте началник на полицията преди 10 години?

— Да, бях началник и все още съм.

— Помните ли дали се е случило нещо необикновено тогава?

— Какво например? — началникът явно бе раздразнен.

— Можете ли да си спомните дали сте намирали момче на около 13 години?

— Но, разбира се, много добре си спомням.

— Значи сте виждали такова момче! — възкликна Фатима развълнувано. — Името му е…

— Куинси Медейра! Много добре си спомням нощта, когато го доведоха при мен. Намерили са го заспал на пейка в градина Алмейда. Наложи се да го разпитам. А вие да не би да сте сестра му?

— Откъде знаете за сестра му?

— Казах му да се обади на близките си, за да не се тревожат, но той категорично отказа. Доводите му бяха убедителни, тъй като бе минало много време от крушението, бе решил, че всички го мислят за мъртъв. Аз не му повярвах особено и реших да проверя дали е имало крушение. Така реших да го затворя…

— Искате да кажете, че е в затвора ли? — Фатима бе ужасена.

— О, не, синьорита! Куинси е почетен гражданин на Мексико и преди повече от месец тръгна към Испания. Мисля, че вече трябва да е във Венеция.

— Венеция… Фатима не можеше да повярва на това, което чу. Бе твърде развълнувана, за да говори… Но…

— Вижте, малко съм зает сега. Затова ще ви изпратя факс за времето, което Куинси прекара с нас. Дочуване!

Фатима остави слушалката и седна. Нямаше сили да стои права. Много време мина, преди да успее да се съвземе.

Късно следобед получи факса, който и бе обещал началникът на полицията.

Тя зачете с разтуптяно сърце, ръцете и трепереха.

Първото, което видя, бе снимката на млад, хубав, мургав младеж — типичен испанец. Тя веднага забеляза приликата му с Анджела. Под снимката бе изложен следният текст:

Куинси Дитрих Медейра бе записан в регистъра на ВВУ „Санта Катерина“. Момчето бе корабокрушенец, нямаше никакви документи, нямаше роднини, никой не го потърси. Явно всички го смятаха за мъртъв. Куинси искаше да стане офицер, затова го записахме в най — престижното училище и той получи диплом с чин лейтенант. Днес мексиканците го сочат за пример.

За нас Куинси Дитрих Медейра е герой и национална гордост за нашето училище.

Надяваме се да намери близките си, за които толкова тъгуваше през всичките тези години.

 

Подпис: Ренато Санчес, директор на ВВУ „Санта Катерина“.

След като прочете факса, Фатима излезе от стаята си. Почти тичешком стигна до стаята на брат си и влезе, без да почука.

— Тони — извика тя — знаеш ли какво…

Тя млъкна внезапно. Срещу нея стоеше млад, хубав, мургав мексиканец, който я гледаше учудено.

— Извинявай, Тони. Не знаех, че си зает.

— Всъщност, тъкмо щях да те извикам. Запознай се с Доминик. Той пътува с приятеля си към Испания. Ще им помогна да стигнат необезпокоявани от бреговата охрана.

— Приятно ми е! — подаде тя ръка на младежа — Казвам се Фатима и съм сестра на Тони. А вие как се запознахте? — обърна се тя към брат си.

— Мисля, че аз трябва да отговоря на този въпрос — намеси се мексиканецът — Преди няколко дни акостирахме във Венеция и от посолството ни информираха, че в този хотел е отседнал испански капитан. Затова не губих време, а оставих бележка на приятеля си, който отиде до посолството, за да получи разрешително…

— Извинявай, Доминик — прекъсна го Севаро — Какво искаше да ми кажеш, сестричке? Сигурно е много важно, щом нахълтваш така неочаквано — пошегува се той.

— Може би трябва да смениш ироничния тон, братле, защото това, което открих, ще те накара да подскочиш от радост.

Фатима изглежда се ядоса.

— Добре де. Не се сърди. Какво си открила?

— Това — тя му подаде факса.

Севаро се вгледа в снимката и зачете. Изглеждаше зашеметен. Погледна факса още веднъж, след което погледна сестра си.

— Това… той едва говореше от вълнение — това… сестричке, ти си открила Куинси… о, господи, трябва да кажем на Анджела…

— Анджела! — възкликна Доминик.

Фатима и Севаро се обърнаха към него. Той бе пребледнял, а от очите му се стичаха сълзи.

— Доминик — Севаро пристъпи към него и го разтърси — Добре ли си?

— Искате да кажете, че вие сте капитан Антонио Севаро?

— Да, аз съм — той не разбираше — но какво ти е?

— Ще разберете. Аз съм приятел на Куинси Медейра. Всъщност той е мой началник. Господи, току-що открих близките му. Трябва да му кажа, преди да потеглим.

— Ти си приятел на Куинси! — възкликна Севаро — Искаш да кажеш, че той е тук?

— Да, това искам да кажа. Лейтенант Медейра се връща в Испания, за да търси сестра си Анджела и вас, Антонио. Той ми разказа всичко преди 10 години, когато баща ми Ренато Санчес го записа във военното училище, същото, в което бях и аз.

— Значи Ренато Санчес е твой баща? — попита Фатима.

— Да, познавате ли го?

— Благодарение на него разбрах за Куинси — тя му подаде факса — сутринта говорих с началника на полицията в Мексико и късно следобед получих факса на баща ти.

— Доминик — намеси се Севаро — върви да извикаш Куинси, а ние ще кажем на…

— Куинси е жив?…

Никой не бе забелязал Анджела, която бе влязла точно когато капитанът говореше. Тя плачеше, беше много бледа и уплаши всички с вида си.

— Анджела, моля те, овладей се — той я прегърна.

— Брат ми е жив? — тя сякаш не го забелязваше — Брат ми, моето братче, о, господи, благодаря ти.

Тя се отдръпна от Севаро, но се олюля.

— Анджела — извика той — Фатима, моля те, помогни ми. Трябва да я сложим на леглото.

Той я взе на ръце, главата й се отпусна на рамото му.

Анджела бе припаднала!

— Доминик — обърна се той към него — върви да доведеш Куинси, а аз ще се опитам да я свестя.

— Веднага, сър.

Той почти излетя от стаята.

Трябваше да намери Куинси и да му съобщи добрата новина. Колко ли щеше да се зарадва, когато разбере, че неговите близки са тук?

Той тичаше към посолството.

Трябваше да го открие колкото може по-бързо. Само Куинси можеше да помогне на сестра си в този момент.

… Беше 29 септември 1895 година…

Куинси и Доминик акостираха във Венеция и се разделиха, за да могат по-бързо да потеглят към Испания.

Доминик отиде в посолството, където узна за испанския капитан и благодарение на бързата работа на администратора разбра къде е отседнал.

Така той се срещна с Антонио Севаро и, без да очаква, откри и сестрата на Куинси. Сега той отново бързаше към посолството, за да съобщи новината на приятеля си.

Откри го при посланика, когато взимаше разрешителното. Беше започнал сезонът на тайфуните и можеха да потеглят едва след няколко месеца.

Куинси бе тъжен, защото завръщането в родна Испания щеше да отнеме време. Доминик се вгледа в замисленото му лице и се усмихна.

— Не се натъжавай, братле. Все пак разрешителното е в ръцете ти и ще можем да потеглим, е, вярно, че с известно закъснение, но може би така е по-добре.

— Ти не разбираш, Доминик! — каза Куинси — Десет години бях отдалечен от близките си. Сестра ми сигурно вече ме е забравила, а капитан Севаро едва ли си спомня за мен. Мъчно ми е, че никой не ме потърси, разкайвам се, че и аз не им се обадих от Мексико през тези години. Най-вероятно всички ме смятат за мъртъв.

Доминик сложи ръка на рамото му.

— Тогава сигурно ще те зарадвам с новините, които ти нося — каза той със загадъчна усмивка.

— Носиш ми новини? — едва сега го погледна Куинси — Дано са добри, защото от години нищо не ме радва.

— Открих сестра ти! — на един дъх каза Доминик.

Куинси се изправи с невярващо изражение.

— Какво си открил? — попита той, а гласът му сякаш не беше неговият.

— Открих сестра ти, братле, Анджела — възкликна Доминик — И не само нея, но и капитан Севаро.

— Не… това… това не може да бъде… как…

— Моля те, Куинси, овладей се — той го разтърси. — Всъщност дойдох да те заведа при тях. Анджела припадна като научи, че си жив и капитанът ме прати за теб. Да побързаме.

… Куинси най-после се видя със сестра си!

Не може да се опише с думи радостта от тази среща!

Той плачеше, всички плачеха от щастието, което изживяваха в този момент.

Анджела бе започнала да идва на себе си, когато Куинси и Доминик влязоха при нея. Заедно с тях бе и капитан Севаро. Тя отвори очи и прошепна:

— Къде се намирам? — още не се бе съвзела от шока, който преживя.

— Анджи — Куинси пристъпи към нея със сълзи на очи — Анджи, аз съм, Куинси, твоят брат. Върнах се.

— Куинси — тя искаше да стане, но някой я възпря. Огледа се и видя капитана.

— Тони, кажи ми, че не сънувам. Наистина ли брат ми е тук? Моля те, кажи ми истината.

Сълзи се стичаха от лицето й. Севаро се наведе и нежно ги изтри.

— Да, Анджела. Куинси е тук и заедно ще се върнем в Испания. Сега си почивай. Когато силите ти се върнат, ще ти разкажа всичко.

Тя едва ли чу последните му думи. Лекарството, което бе й дала Фатима, подейства твърде бързо.

Но за всички бе настъпило щастие, което чакаха твърде дълго.

Имаха три месеца!

Време, през което щяха да се опознаят и обикнат. А после да се върнат в Испания, където животът им щеше да започне отначало.

И да се върнат там, откъдето бяха тръгнали по море!