Антония Станчева
Във властта на морето (11)

Венеция
Съмненията на Фатима

Докато Куинси подготвяше „Синята птица“ за път, някъде далеч, край бреговете на Италия, капитан Севаро и Анджела преливаха от щастие, но и от скръб.

Бяха щастливи, че откриха любовта, но и нещастни, че Куинси не споделяше радостта им. За съжаление скръбта бе по-силна от щастието и сърцата им бяха обвити в черен облак.

Облак, който само Куинси можеше да разпръсне!…

В едно прекрасно кътче на Италия се разхождаха двама влюбени, които приличаха повече на брат и сестра, отколкото на двойка. Райското кътче, което в момента бе станало сякаш техен дом, бе Венеция, а те се намираха пред Двореца на доджите встрани от катедралата „Сан Марко“.

Тези двама влюбени гледаха двойките младоженци, тръгнали на сватбено пътешествие, които искаха да свържат първите дни от съвместния си живот с незабравимите впечатления от чаровна Венеция.

Но кои бяха тези влюбени, и дали наистина бяха двойка, или просто брат и сестра, тръгнали на обиколка из приказния град, търсещи своята половинка?

Мъжът внезапно хвана ръката на младата жена и тя го погледна.

— Колко са щастливи — промълви той — Дали и ние с теб ще бъдем така щастливи някога?

В отговор тя сведе очи и отвърна глава от него.

— Анджела…! — тя пусна ръката му. В очите й напираха сълзи.

Да! Това бяха капитан Антонио Севаро и Анджела, които преди няколко дни акостираха във Венеция и щяха да се установят там през следващите три месеца. Щастието и почивката им бяха заслужени, но те изглеждаха нещастни.

Дали някога щяха да открият Куинси?

От очите на Анджела се стичаха сълзи. Не можеше да каже на Севаро, че го обича с цялото си сърце, болката бе твърде силна. Тя го погледна през сълзи. Това, което видя, я накара да вдигне ръка и да изтрие сълзите от лицето си.

Да! Той също плачеше!

Остра болка прониза сърцето й. Разбра, че без да иска го е наранила.

Анджела хвана ръката му и я притисна до сърцето си. Севаро я погледна.

— Не се тревожи, Антонио — каза тя — Надявам се някой ден, когато болката ми се поуталожи, да бъдем щастливи като тях — посочи тя тълпата младоженци.

— Как ме нарече? — той бе озадачен от това, което чу току-що.

— Мисля, че не е редно да те наричам „капитане“, когато сме сами. Предполагам, че връзката ни е факт, или греша?

— Не знаеш колко дълго чаках да признаеш връзката ни. Не знаеш как всяка нощ заспивах, мечтаейки за деня, в който ще чуя името си от твоите уста. Толкова много те обичам, Анджела!

— Аз също те обичам. Обещавам ти, че ще положа всички усилия, за да бъдем щастливи. Ще вложа цялата си любов, която изпитвам към Куинси, в нашата връзка.

Това обещание бе свещено за нея. Тя никога нямаше да престъпи дадената дума. Дълбоко в себе си вярваше, че един ден Куинси ще се върне в живота й и заедно ще бъдат много щастливи.

Тръгнаха по площад „Сан Марко“ — сърцето на града. Оживлението там беше необикновено голямо. Двамата си проправиха път през огромната тълпа и се отправиха към хотела. През следващите няколко дни те опознаха Венеция и тя завинаги стана част от живота им.

Там Анджела и Севаро откриха, че могат да бъдат щастливи поне за малко.

Фатима бе неотлъчно до тях. Споделяше радостта и мъката им, преживяваше всички хубави, но не дотам радостни моменти заедно с тях. Надяваше се, че един ден Анджела ще стане част от семейството им.

Веднъж двете с Анджела вечеряха в ресторанта на хотела.

— Е, как се чувстваш месец след пристигането ни тук? — попита Фатима.

— Все още вярвам, че ще открием Куинси — отговори Анджела.

— Не те питам за това, макар че целта на това пътуване е Куинси. Говорех за отношенията ви с брат ми.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Разбира се, Анджела! — възкликна тя — Той ми е брат и имам само него. Но ако не искаш да говорим за вас, няма да те насилвам.

— Като стана въпрос за Антонио, къде е той?

— Предполагам, че е в стаята си. Да го извикам ли?

Анджела замълча.

— Не — промълви тя — по-добре не. Нека си почива.

Фатима я наблюдаваше внимателно и не можеше да не забележи леката сянка на тъга, която премина по лицето й.

— Преди да си направиш погрешни изводи — каза тя — бих искала да знаеш, че аз го помолих да не слиза в ресторанта тази вечер.

Анджела я погледна учудено.

— Но защо? — попита тя — Не разбирам…

— Исках да поговорим насаме. Освен това трябва да се опознаем. Скоро ще станеш част от семейството ни, а не бих искала да се съмнявам в теб.

— Какво искаш да знаеш?

— Обичаш ли брат ми?

— Разбира се, че го обичам. Но не мога да се обвържа, преди да съм открила Куинси.

— Но брат ми страда. Това не е ли важно за теб?

— Важно е, разбира се. Никога не бих го наранила.

— И все пак го правиш, макар и несъзнателно.

Анджела се изправи рязко.

— Мисля, че този разговор е безсмислен. Преди да ме обвиниш в каквото и да било, защо не отидеш при Тони и не го попиташ за мнението му по този въпрос? Сигурна съм, че тези дни не си говорила с него, за разлика от мен…

— Но, Анджела…

— Съжалявам, че не ме разбираш… Става късно, а утре ме чака работа. Моля да ме извиниш.

Тя си тръгна, преди Фатима да успее да каже нещо. Прибра се в стаята си обидена и много наранена от думите й. Не искаше да вижда никого.

Тя наистина обичаше Севаро и мислеше за него, а в същото време страдаше. Страдаше от факта, че Фатима не можеше да я разбере, но се надяваше, че ще успеят да преодолеят различията си.

И все пак Анджела бе сигурна, че тази вечер няма да се отрази на отношенията и със Севаро.

Но не можеше да предположи какво я очаква през месеците, които им оставаха.