Антония Станчева
Във властта на морето (24)

Големия ден
Вила Де ла Каста

Да организираш сватба не е лека задача!

Но да подготвиш собствената си сватба и да я направиш такава, каквато винаги си мечтал, е още по-трудно!

Затова Фатима и Ребека категорично поеха ангажимента да организират сватбеното празненство на Анджела и Антонио. На нея оставиха задължението с покупките, кетъринга и храната. Малдини бе определен за неин помощник, а Куинси от своя страна се зае с разчистването на двора и приготвянето на олтара за свещеника. Антонио разпрати поканите, написани собственоръчно.

Така всички участваха в подготовката!

Роклята избра Фатима, тъй като тя бе от страната на Антонио. Толедо все още бе във Валенсия, и тъй като се предполагаше, че ще дойде заедно с ръководителите и кадетите, тя реши да свърши тази задача сама.

Това бе най-красивата одежда за Анджела — бяла, със златист оттенък, лека и елегантна, с подвижен, падащ воал и много плисета — тази рокля трогна Анджела до сълзи.

Ритуалните чаши бяха изработени от чист кристал, като средата бе покрита с много красиви позлатени сърчица — на всяка чаша по едно.

Два дни преди голямото събитие Фатима и Ференцио тръгнаха към града под предлог, че трябва да свършат още нещо.

Само Куинси знаеше за целта на това малко бягство, той също бе включен в подаръка на Фатима и се усмихна задоволително, тъй като очакваше реакцията на Анджела в деня на сватбата й, при раздаването на подаръците.

Фатима и Ренцо се отправиха към улица Контарини, където бе сватбеният подарък на Анджела и Антонио.

Стигнаха до неголяма сграда, обградена с дървета и в близост до пицария Ал Казино дею Нобили (Pizzeia Al Kasin dei Nobili).

На вратата имаше табелка с надпис:

Вила де ла Каста — семейство Де Лука Севаро.

Фатима се усмихна!

— Какво мислиш за надписа, Ренцо? Дали е подходящ?

— По-подходящ не може и да бъде! — усмихна се Малдини. — Но как ще убедим Анджела и Антонио да дойдат тук?

— Приготвила съм всичко. Ето, виж — подаде му някакъв лист. — Тук ще прекарат медения си месец. От Венеция ще пътуват с vapoetto (воден автобус), който ще ги остави близо до пицарията. Оттам лесно ще видят сградата. — Това е билет за vapoetto, но дали ще искат да дойдат тук?

— Областта Санта Круз е във Венеция, Ренцо. Антонио и Анджела не искат да напускат града, а това място е най-подходящо за тях.

— Добре си го планирала, Фатима! — засмя се Малдини — Това ще бъде сватбеният ни подарък, и те няма да посмеят да го откажат.

— Точно така! Сега да се връщаме, трябва да вземем вестника и да помогнем на Анджела. Остава само един ден до сватбата и тя сигурно е много развълнувана.

А във Венеция Анджела бе изпаднала в предбрачна треска!

Тя искаше всичко да бъде подредено изкусно. Направиха специална маса за кадетите и ръководителите им, за членовете на семейството Анджела избра по-малка маса в близост до олтара, Куинси и Ребека щяха да им кумуват, а Малдини бе специалният гост на събитието.

Когато денят настъпи и гостите започнаха да пристигат, всичко вече бе готово и очакваха само младоженците и свещеника.

Кадетите бяха облечени в светли костюми, по лицата им бе изписано щастие, лицата им просто сияеха от това, че бяха във Венеция и виждаха отново своите приятели. Не спираха да питат за Куинси — къде е и защо не е на празненството!

Ференцио дълго трябваше да им обяснява какви са задълженията на кума и тъй като той е единственият роднина на Анджела, ще трябва да я заведе и до олтара.

Но последва въпросът за Антонио — къде е?

И отново обяснения — той е младоженец, следователно ще се появи след свещеника и преди булката!

Децата бяха превъзбудени и Ренцо изгуби доста време, преди да се успокоят.

Въпреки че бяха много добри ученици и най-добрите кадети в Испания, те за пръв път присъстваха на сватба, в своята детска наивност питаха за всяко нещо, искаха да научат всичко в рамките на десетина минути.

След като поговори с ръководителите им, Малдини разбра, че Антонио е бил прав да повери училище Медейра в ръцете им. Децата се учеха добре, вече имаха няколко награди за добро представяне на училището, някои от тях участваха във викторини и имаха дори медали, а във военните действия нито една от базите в Испания не можеше да се сравнява с тях.

Най-после се появи и свещеникът, а след него и Севаро, придружаван от Фатима.

Веднага след тях се появиха Куинси и Анджела и в мига, в който се приближиха до олтара, от публиката се чуха възторжени викове.

Антонио се усмихна — Анджела ги бе сразила с тоалета си!

Свещеникът почака публиката да се успокои и когато тишината бе възобновена, започна речта си:

— Скъпи гости и роднини! Събрали сме се днес тук, за да венчаем тези млади хора, решили да съединят съдбите си! Бракосъчетанието може да започне! Ако някой от тук присъстващите знае причина, поради която този брак не може да бъде сключен, да говори сега, или да замълчи завинаги!

Мълчание!

— Е, добре! — продължи той и след като сипа шампанско в ритуалните чаши, ги подаде на младоженците.

— Колкото шампанското в чашите ви е горчиво, толкова да бъде сладък вашият живот! Нека вашият общ път бъде осеян с цветя и както птиците се множат, така да се множат и вашите деца! Моля кумът да ми подаде халките!

Куинси изпълни молбата му.

— Нека тези пръстени бъдат знак за вашата обич! Нека силата на любовта ви съпътства през целият ви живот!

Антонио Сервантес де Лука Севаро! Приемаш ли тази жена за своя съпруга? Обещаваш ли да я обичаш и закриляш в бедност и болест, в скръб и радост, докато смъртта ви раздели?

— Да! — отговори Севаро и сложи халката на пръста й.

— Анджела Дитрих Медейра! Приемаш ли този мъж за свой съпруг? Обещаваш ли да го почиташ и обичаш, в бедност и болест, в скръб и радост, от днес, докато смъртта ви раздели?

— Да! — каза тя и сложи халката му.

— В такъв случай ще ви помоля да кажете клетвите си, преди да обявя този брак за сключен.

Те се обърнаха един към друг и Анджела започна:

— Антонио Севаро! Днес аз се вричам в любов към теб. Обещавам да те обичам с цялото си сърце, да вложа всичко в този брак и да ти бъда вярна от днес, до края на живота си!

— Анджела Медейра! Ако досега си била щастлива, то от тук нататък ще бъдеш истински щастлива хиляда пъти повече! Ако досега си се чувствала обичана, то от тук нататък ще бъдеш обожавана! И ако някога съм те наранил, прости ми! Ще те обичам и закрилям безусловно от днес, до края на живота си!

Те отново се обърнаха към свещеника.

— Обявявам ви за съпруг и съпруга! Можете да целунете булката!

След като приключиха с формалностите и бракът бе подписан, започнаха тостовете от страна на гостите.

Пръв вдигна тост кумът:

— Скъпи младоженци! Пожелаваме ви много щастие, но и мъничко тъга, за да се наслаждавате на живота. Пожелаваме ви приливи, но и отливи, за да насочите кораба си към други посоки! Пожелаваме ви лек път, с леки неравности, за да оцените това, което ви е дадено, и това, което сте постигнали сами. Пожелаваме ви сила, мъдрост, вяра и любов, от която ще произлязат добри наследници на полковник Севаро и лейтенант Медейра! Бъдете честити! Горчиво!

— Горчиво! Горчиво! — кадетите бяха повече от ентусиазирани, а младоженецът побърза да целуне булката.

След Куинси стана Мануел Гарсия и вдигна високо чашата си:

— Скъпи приятели! Моето най-съкровено желание е любовта ви да става все по-силна през годините, и когато един ден си спомните за вашия сватбен ден, то нека той да бъде деня, в който сте се обичали най-малко!

А сега — горчиво!

Антонио отново целуна Анджела!

— Скъпи младоженци! — извика Фатима. — Аз и нашият скъп приятел Ференцио Малдини ви желаем от цялото си сърце много, много здраве, обич и щастие! Наслаждавайте се на живота, дарявайте си обич, но не забравяйте, че най — здравата основа на любовта е равенството! Поделяйте грижите и отговорностите си! Животът е пълен с предизвикателства, на пътя ви ще се изправят много трудности, проблеми, ще възникнат конфликти, но не се страхувайте — с вяра и търпимост ще ги преодолеете заедно. Нека животът ви се лее като шампанското в чашите ви! Наздраве и горчиво!

Двама от кадетите пристъпиха към тях. Единият от младежите връчи на Севаро покана за участие в журито на съвместно организирания конкурс между военноморска база Медейра и централната военноморска база, чието седалище бе в Мадрид, за избиране на най-добър кадет.

Поканата бе до семейство де Лука Севаро, а датата на конкурса бе два месеца след сватбата. Това означаваше, че Анджела и Антонио трябваше да пътуват до Мадрид, заедно с Куинси и Ребека, които също получиха такава покана.

Младежът се върна на мястото си, а другарят му произнесе реч, която разчувства младоженците:

— Уважаеми приятели и гости! Днес две млади птици свиха гнездо с много обич и надежда! Да пребъде благословено вашето семейство, скъпи младоженци! Нека в този суров и жесток свят то да бъде вашият остров на нежност! Заедно сътворете и изградете най-великото чудо — детския смях — и изживейте най-човешкото щастие — пълното с обич семейство. Намерете вашия пристан, тъй както ние намерихме своя дом, създаден от вас, мили приятели. От името на всички кадети, които са тук и присъстват на това велико събитие, искам да ви пожелая едно: нека вашият кораб никога не потъне! Бъдете честити! И наздраве!

Бурни ръкопляскания съпроводиха младежа до масата, а Толедо и Доминик се приближиха до просълзените младоженци, за да им честитят, след което Доминик се обърна към гостите с думите:

— Скъпи гости! Щастлив съм да присъствам на тази великолепна сватба, това е огромна чест за мен, но нека не забравяме, че това все пак е празненство, нека поне в този ден да няма сълзи и тъжни мисли (думите му бяха насочени към Толедо, който плачеше от радост), и все пак, ако има сълзи, те да бъдат от радост! А сега искам да призова младия кум: Куинси Медейра, не се крий из тълпата, а кажи кога ще бъде вашата сватба с Ребека. Искам да съм подготвен за това!

Кадетите избухнаха в бурен смях.

— Не се крия, Доминик — усмихна се Куинси — и бъди сигурен, че ти пръв ще узнаеш датата на нашата сватба, а аз съм сигурен, че няма да има нужда да се обаждам на приятелите си в Мексико — ти ще свършиш тази работа вместо мен, приятелю!

— Разчитай на мен за това! — каза той и вдигна чашата си. — Наздраве на всички!

Толедо вече се бе успокоил и прегърна чичо си!

— От сърце се радвам за вас, чичо — каза той — Анджела, изглеждаш великолепно, радвам се, че най-после се реши да станеш част от нашето семейство!

— Благодаря ти, Толедо!

Така, в тостове и речи продължи сватбеното тържество на Анджела и Антонио де Лука Севаро.

Те най-после щяха да заживеят в един по-добър, изпълнен с щастие за всички свят, обещаващ да промени мирогледа им!

— Скъпи мои приятели! — обърна се Севаро към всички. — Искам да ви благодаря, че на този специален за мен ден вие сте тук, за да уважите празника ни. Сигурно мнозина от вас се питат защо точно на тази дата и в този слънчев ден съм решил да сключа брак! Веднага ще ви отговоря!

На този ден едно тринадесетгодишно момче стъпи на борда на кораба „Делфин“ и се учеше да бъде стажант. Десет години по-късно една млада дама наруши военните правила още с качването си на борда на кораба „Герой“, без да знае, че този, когото нарича „полковник Севаро“, не е нищо повече от човек, търсещ изгубен приятел, дори брат.

Мили приятели и гости! Не зная съдба ли бе това, че в един и същи ден, но в различни времена това момче и тази млада дама се качиха на моят кораб, но по някаква причина те вече бяха в сърцето ми!

Затова аз реших моята сватба да запази спомена за този ден, който преобърна живота ми и ме промени.

Никога не съм очаквал, че тежката загуба на Куинси Медейра ще ме срещне с неговата единствена сестра, която той боготвори. Не съм вярвал, че омразата може да прерасне в любов, но все пак това се случи с нас! И за тези, които не вярват в съдбата, ще кажа само едно: Повярвайте! Както повярвах и аз! Простете за дългата реч, но бях длъжен да разкрия тайната на този ден и тази незабравима дата!

А сега празнувайте! Наздраве, приятели!

Аплодисменти наградиха просълзения бивш полковник, а пожеланията и танците сякаш нямаха край!

Беше 12 август 1897 г.!

Преди да напусне празненството, Фатима отново вдигна тост:

— Приятели, съжалявам, че ще ви прекъсна, но преди да си тръгна, тъй като имам много задължения, бих искала да ви прочета една статия, която със сигурност ще ви зарадва! — тя извади вестника и зачете:

— Военноморска база, намираща се във Валенсия и носеща името Куинси Медейра, бе избрана за най-престижна в цяла Испания, както и училището, носещо същото име! Всяка година на 12 октомври в столицата Мадрид се провежда конкурс за най-добър кадет, като от тази година в конкурса ще участват и кадети от база Медейра! Ето какво казва капитан Мануел Гарсия — главен ръководител на базата: „Нашата задача е да обучим и възпитаме по възможно най-добрия начин кадетите, които идват да се учат при нас, всеки, който желае може да стане възпитаник на военноморска база Медейра. Нашите младежи пораснаха с една година, станаха по-умни и не по детски силни и смели, това е част от практиката ни — те се обучават от обучени специалисти под ръководството на главните ни спонсори Антонио Севаро и Куинси Медейра. Кадетите са взели добър пример от тях и знаят, че един-единствен провал може да бъде пагубен не само за тях, не само за базата и училището, но и за техните идоли Куинси и Антонио. Ето защо имената на тези герои ще останат дълбоко в сърцата на нашите кадети, гордостта на Валенсия!“

Такива бяха думите на капитан Гарсия, който просто не успя да намери думи за похвала! Но моите впечатления от децата, които показаха на какво са способни за доброто име на училището и ръководителите си, ме доведоха до мисълта, че те са готови на всичко, за да достигнат върха и имат всички качества да го направят! Пожелах им успех във всички начинания и си тръгнах, но винаги ще се връщам тук, защото зная, че отивам при приятели, които ще ме посрещнат подобаващо и с най-добри чувства! Посетителите на военноморска база Медейра стават все повече! Пожелавам на кадетите и ръководителите им да бъдат все така гостоприемни! За вестник „Валенсиана“ — Мириам Грей!

Бе настанала тишина, сякаш в двора нямаше никого!

Мануел Гарсия се изправи и вдигна високо ръка!

— Три пъти ура за Фатима, кадети! — извика той.

— Ура, ура, ура! — възторжените викове на кадетите изпълниха сърцата на всички.

— А сега бих искала да дам малък подарък на младоженците? — каза тя, след като шумът утихна.

— Разбира се! — усмихна се Мануел. — И благодарим за прекрасната статия!

— Продължавайте в същия дух и ще има много повече от една! — тя отвърна на усмивката му, след което се обърна към младоженците:

— Анджела и Антонио! Дълго мислих какъв да бъде моят сватбен подарък за вас. Бих ви подарила букет от рози, но те ще повехнат бързо, бих ви подарила кораб, но той ще бъде излишен. Затова, след като се консултирах с вашите кумове, решихме да ви подарим съвместно меден месец в областта Санта Круз. Не бих искала да ми откажете този подарък и не бих си и помислила, че ще откажете пред толкова много хора, затова съм ви приготвила билетите и ключовете за вилата, която е приготвена за вас. Е, приемате ли нашият подарък?

— Разбира се, Фатима — каза Анджела — не можем да ти откажем, нали, Тони?

— Всъщност, няма да се отклоним много от Венеция. Но как ще познаем вилата?

— Много просто! — усмихна се Фатима — Хващате водният автобус, който ще ви спре точно на улица Контарини. Вилата е срещу пицария Ал Казин дей Нобили. Ще се очаровате от това красиво място, повярвайте ми!

Безкрайни ръкопляскания и възторжени викове, предизвикани от изявлението на Фатима, прогониха всякакви съмнения от сърцата на младоженците.

Само ден след сватбата те заминаха за Санта Круз и, пътувайки по каналите, оглеждаха с любопитство къщичките наоколо, като се питаха дали и тяхната вила ще бъде толкова прекрасна като тях.

Но автобусът забави ход и те се размърдаха.

Беше време да слизат и да намерят крайната цел на пътуването.

Тръгнаха по улица Контарини, бавно се придвижваха напред и обсъждаха зеленината наоколо.

Минаха покрай пицария Ал Казин дей Нобили и се озоваха срещу постройката, която веднага привлече погледите им.

— Тони — прошепна Анджела — виждаш ли това, което виждам и аз?

— Скъпа… но… това е…

— Това трябва да е вилата… но… защо са написани нашите имена?

— Не зная, скъпа! Да влезем вътре. Може би там ще открием отговора.

Той отключи вратата и се озова в доста обширен двор, украсен с балони и много цветя.

След което влязоха в къщата!

В средата на една от стаите, на малка масичка имаше плик, адресиран до Анджела и Антонио. Той го отвори, извади писмото и зачете на глас:

— Скъпи младоженци! От името на кумовете, от мое име и името на Ференцио Малдини, ви пожелавам щастлив меден месец и да се върнете с добри новини — знаете за какво говоря. Благодарение на Ренцо успяхме да убедим собствениците да продадат прекрасния си имот, който вече е ваш. Наслаждавайте се на тишината и спокойствието на това място, забравете поне за малко гордостта си и изживейте незабравими мигове във вила де ла Каста.

Анджела, не се сърди за името, което избрахме! Нека то да ти напомня за приключенията и другият живот, който ще остане незабравим! И още нещо — не забравяйте, че има хора, които биха искали да са на ваше място сега, затова пазете се и нека любовта ви води и напътства! Ние ви обичаме и подкрепяме изцяло! С много обич:

Кумовете, Фатима и Ренцо!

Бъдете щастливи!

— Тази вила е сватбеният подарък на Фатима? — извика Анджела — Но тя не може да направи това.

— Напротив, скъпа! — прегърна я Антонио. — Може и го е направила. Това място е прекрасно, може да поостанем малко, нали? — усмихна се той.

— Малко! — възкликна тя — Бих казала, че един месец е малко да опознаем всичко наоколо, Тони!

Подаръкът наистина бе прекрасен!

А младоженците?

Те бяха най — щастливите хора на света!

Клетвите, които си размениха един на друг по време на бракосъчетанието, бяха свещени за тях и никога нямаше да ги нарушат.

Животът им едва сега започваше — далеч от морските приключения и от опасностите, които ги съпътстваха по време на издирването на Куинси — всичко това остана назад, но не и забравимо.

Така Анджела и Антонио откриха щастието, от което се нуждаеха.

И все пак тъгуваха за безкрайния океан, който ги събра, и който им даде сили да продължат напред.

Дали някога щяха да пътуват отново по море?

Те не знаеха!

Но сегашният им живот бе още едно от предизвикателствата на Съдбата!

Сега трябваше да изградят бъдещето си, новото семейство и домът си, който бе в най-красивото кътче на Земята, а именно — Венеция — градът на романтиката и любовта!

И без да знаят накъде отиват, те поеха по пътя, обръщайки за последно поглед назад!

Дали бяха изпълнили мисията си, дали намериха това, за което бяха тръгнали?

Те намериха много повече! Намериха любов, блаженство, спокойствие!

Тръгнаха да търсят приятел, брат, а намериха сърцата си!

Антонио и Анджела се чувстваха благословени от щедрата ръка на Бог, и не спираха да благославят името му!

Вече бяха разбрали, че омразата и ненавистта могат само да ги доведат до отчаяние и грях!

Затова, когато откриха любовта, откриха и щастието да бъдат близо един до друг, да се обичат и да бъдат себе си!

Бяха станали и по-добри!

Огромната обич и непреклонността пред опасностите бяха отплатата за годините, които оставиха зад себе си, и знаеха защо е така; и можеха да назоват отговора: любовта към тези, които обичаме!…

Години по-късно в двора на вила Де ла Каста щеше да бъде поставена паметна плоча с надпис:

Тъй както птиците отлитат, така и моята душа ще отлети,

но за нас приятелите и децата ни ще питат,

ще пазят спомените за отминалите дни!

И ако имената ни дъждът измие, то камъкът ни никога не ще изгние!