Антония Станчева
Във властта на морето (23)

Последното пътуване
Отново във Венеция

Последните събития изтощиха нашите приятели докрай!

Анджела спеше спокойно и дълбоко, умората я бе налегнала напълно.

Цял ден се разхождаха из околностите на Севиля, Куинси бе очарован от това колко се е променил и разраснал градът, Ребека неотлъчно го следваше и с интерес слушаше разказите му за времето, което бяха прекарали там като деца.

Спомените едновременно радваха и натъжаваха младия лейтенант, но Ребека упорито се стараеше да уталожи мъката му и да прогони чувството за вина от сърцето му.

Докато те се разхождаха из парк Мария Луиса, полковникът придружи Анджела до административната сграда, откъдето щеше да излезе с истинската си фамилия, след което трябваше да се срещнат с Куинси и Ребека, за да заминат отново за Валенсия, където щяха да се сбогуват с приятелите си.

Престоят им в Севиля бе само за един ден, тъй като всички бързаха да отплават за Венеция — градът на любовта!

Когато отново посетиха училището, обсипаха децата и ръководителите им с подаръци, за което получиха благодарности от тях, след което нашите приятели решиха да си отпочинат преди отплаването.

Анджела все още спеше, когато Куинси връхлетя в стаята й.

— Анджи — извика той — Господи, още ли не си станала? Хайде, сестричке, време е за пътуване!

— Куинси, кога ще се научиш да влизаш по-тихо в стаята ми? — попита Анджела намръщено — Колко е часът?

— Хайде, стига! Не се сърди! Часът е вече седем сутринта и корабът ми е готов за отплаване.

— Кога ще спреш да нахлуваш в стаята на годеницата ми, лейтенант?

Той се обърна. На вратата стоеше Севаро и го гледаше полусърдито.

— Капитане…

— Първо, вече не съм нито капитан, нито полковник — прекъсна го той — и мисля, че имам право да събудя годеницата си и да й кажа „Добро утро“. Прав ли съм?

— Напълно, сър!

— Стига с тези официалности, Куинси! — махна с ръка Севаро. — Предпочитам да ме наричаш Антонио.

— Да… Добре…

Куинси изглеждаше смутен и дори засрамен. Дори Анджела се усмихна:

— Какво има, братле? Да не би да си глътна езика?

— Анджи, извинявай, че нахлух така, ще бъда по-внимателен занапред, обещавам — той понечи да излезе.

— Куинси, почакай! — спря го Севаро. — Да не би да те засегнах с нещо? Аз само се пошегувах.

— Така ли, сър? — погледна го той.

— Разбира се, лейтенант, но исках да събудя сестра ти и да й кажа, че тръгваме.

— Тръгваме ли? — извика Анджела — Но… аз още не съм готова.

— Ами побързай да се приготвиш, скъпа! Нали не искаш да те оставим тук? — пошегува се той.

— Не е смешно, Тони! — намръщи се тя.

— Хайде, Куинси! — подкани го той — Ще чакаме отвън, докато стажант Медейра се облече и събере нещата си.

Те отидоха отново в училището, където ги посрещнаха Арчи и Мануел.

— Къде са останалите, Арчибалд? — попита Севаро.

— Приготвят закуска за кадетите, сър! — усмихна се той.

— О, не знаех, че имат и такива умения — погледна го шеговито Севаро.

— Какво искате да кажете, сър?

— Не го слушай, Арчи! — намеси се Куинси — Полковникът днес явно е решил да се шегува с всичко и всички.

— Щом е така, приемам шегата с удоволствие — усмихна се Арчи. — А вие кога тръгвате?

— Веднага, щом Анджи се появи — каза лейтенантът — Не разбирам защо се бави.

— Спокойно, Куинси, Ребека и Фатима също ги няма — каза Севаро.

— Да отидем до кораба, сър, да проверим дали всичко е натоварено, не бих искал да забравим нещо.

Те тръгнаха към кея.

„Синята птица“ бе напълно готова за път и те спокойно можеха да потеглят към Венеция.

Когато се върнаха, момичетата ги чакаха с нетърпение и се изправиха веднага, щом ги видяха.

Тогава кадетите излязоха от училището и засвириха тържествения марш, както по време на откриването.

Всички онемяха — такава изненада не бяха очаквали.

— Това е по инициатива на кадетите, приятели — каза Мануел, който се бе приближил до тях. — Те пожелаха да ви изпратят, но знаят, че ще се видят отново с вас във Венеция.

— Изненадата е страхотна, капитан Гарсия — каза Севаро — ще ви се обадим, когато определим датата за голямото събитие.

В това време децата спряха да свирят и той се обърна към тях:

— Скъпи кадети, благодарим за великолепното изпълнение и ви пожелаваме успех във всичко. Ние сме готови да отпътуваме! Останете със здраве и Бог да ви благослови!

— На добър час, сър! — извикаха децата. — И попътен вятър! Ще се видим във Венеция!

Такава беше раздялата им с тях — сърдечна и топла!

Те тръгнаха към кораба, който се полюшваше над вълните, сякаш ги приканваше да побързат.

Това беше последното пътуване към щастието, което ги очакваше край бреговете на гостоприемната Венеция!

Когато пристигнаха, слънцето вече бе залязло и градът изглеждаше по-приказен от всякога.

Нощта ги прегърна смело и те се отправиха към хотела, за да си запазят стаи, след което решиха да се разходят на моста на въздишките.

След това се прибраха в хотела, за да поспят. Трябваше да си починат добре, преди да начертаят плановете за утрешния ден.

Петимата се събраха отново по време на закуската.

— Какво ще правим днес, Куинси? — попита Севаро.

— Като начало аз и Ребека ще отидем да си потърсим жилище, надявам се да намерим нещо подходящо и не много скъпо.

— Аз мога да ви помогна — каза Фатима.

— Разбира се! — възкликна Ребека. — Ще се радваме да ни придружиш. А вие какво ще правите, Анджи?

— Ще тръгнем с вас — каза тя. — Ние също ще огледаме за жилище!

— Добре тогава! — усмихна се Фатима. — Щом всички ще си купуват имот, аз ще ви заведа там, където е най-изгодно за вас.

След закуската Фатима ги поведе към мястото, както им бе обещала.

От площад „Сан Марко“ се насочиха към часовниковата кула и като завиха наляво се качиха на vapoetti (воден автобус), който ги отведе на улица Сан Антонио (Calle Sant’Antonio).

Фатима ги поведе по нея, докато стигнаха до една агенция за недвижими имоти. Там ги посрещна един много симпатичен мъж, когото Куинси и Антонио не познаха веднага, нито пък той ги загледа.

— Здравей, Фатима! — каза той приветливо. — Виждам, че ми водиш гости. Явно не си дошла за интервю.

— Не, Ренцо! — усмихна се тя. — Надявам се, помниш брат ми и Куинси Медейра? Тази млада дама там е стажант Анджела Медейра — сестрата на Куинси и годеница на Тони, а до нея е приятелката му и, надявам се — бъдеща годеница — Ребека.

— Приятно ми е да се запознаем, дами! Казвам се Ференцио Малдини и съм бивш боцман, подчинен на капитан Севаро и приятел на Куинси от екипажа на „Делфин“, днешния „Герой“.

Анджела, Антонио и Куинси бяха изумени! Севаро не вярваше на очите си!

— Ференцио Малдини! — промълви той. — Ето къде си бил през всичките тези години, но защо не се качи на „Герой“ и как така Фатима е знаела за теб?

— Простете, сър, но след загубата на момчето аз се отказах от корабоплаването и дойдох тук, където започнах нов живот. Фатима ме откри случайно, когато пишеше статията за вестника. Така се запознахме преди повече от десет години. Е, Куинси — погледна го той — виждам, че си намерил щастието си, пораснал си, приятелю! През всичките тези години, докато преуспявах, ми се искаше да върна времето назад, всяка нощ сънувах бурята, която те отнесе и лицето на капитана, който бе обезумял от мъка по теб…

— Ренцо, успокой се! — прегърна го Фатима.

— Много ме развълнувахте с посещението си, приятели! — той бе просълзен. — От все сърце се радвам, че сте заедно, не само на сушата, но и в морето, надявам се. Къде е корабът ви, полковник?

— Малдини — разтърси го Севаро — овладей се, приятелю. Аз вече не съм капитан, нито полковник, напуснах армията и сега съм един щастлив, обикновен човек.

— А Куинси? Той обожава морето…

— Ренцо, не забравяй, че и аз съм тук — намеси се лейтенантът — моля те, успокой се. Радвам се да те видя отново, боцман Малдини. По-късно ще ти покажа корабът си, но не за това сме тук.

— Ти… погледна го изумен той… ти имаш кораб? Но това е чудо! Не стига, че си оцелял при онази буря, а и притежаваш собствен кораб. Да не би да си и полковник?

— Не, сър! Само лейтенант от Мексиканската военноморска армия, а сега съм към сухопътните войски.

— Мексиканска! Но, Куинси… какво си правил в Мексико?

— Куинси ще ви разкаже историята си по-късно, сър — намеси се Анджела — но сега трябва да поговорим за друго. Радвам се да се запозная с още един приятел на брат ми.

Той я погледна, вече се беше съвзел от първоначалното вцепенение, което го бе обзело.

— Благодаря, синьорита! Куинси, сестра ти е много красива! Как си могъл да я повериш в ръцете на капитан Севаро, при това полковник?

Фатима весело се засмя.

— Струва ми се, че ще останеш без годеница, братле!

— Малдини просто се шегува, сестричке! — каза Севаро. — Нали, приятелю?

— Разбира се, че се шегувам, сър, но тя наистина е много красива девойка. Пазете я!

— Бъди сигурен в това, Ференцио! А сега, ако нямаш нищо против, бих желал да обсъдим това, за което сме дошли.

— С удоволствие, сър!

— И така — започна Фатима — тези две влюбени двойки са решили да купят жилища, по възможност по-близо до каналите и с изглед към океана. И ако е възможно, естествено, постройките да бъдат близо една до друга. Дали ще можеш да намериш такива, Ренцо?

Той се замисли, след което изкара някакви документи и усърдно започна да ги разглежда.

— Има ли къщи за продан в областта „Санта Круз“, но това е отдалечено от Венеция и не мисля, че ще ви допадне. Какво мислите?

— Ще го оставим като резерва — усмихна се Анджела — ако не намерим нещо по-добро.

— Добре — промърмори Малдини и продължи да рови из документацията.

— На улица Уидмън има две почти еднакви сгради, но няма изглед към каналите и океана. Устройва ли ви?

— Не, Ренцо! — каза Куинси. — Провери за други, моля те! Малдини отново прелисти документите и въздъхна.

— Е, това е последното, което имам и което отговаря на изискванията ви. Ако отхвърлите и това предложение, ще трябва да чакате поне още една седмица, докато получа новите оферти. На улица Де ла Пиета има две постройки за продажба. Единственият изглед е към каналите, и двете сгради са прекрасни, красиво построени по стар венециански стил. Погледнете снимките и ако цената ви устройва, можем да преговаряме със собствениците.

Докато те разглеждаха снимките, Ренцо дръпна Фатима настрани и двамата започнаха тихичко да разговарят.

Къщичките бяха добри, построени почти до каналите, а гледката бе просто прекрасна. Можеха да се наслаждават на малките корабчета, идващи и заминаващи към Мармарис или към Сан Серволо.

Анджела с радост си помисли, че на това място можеха да ловят риба, а Куинси можеше да остави кораба си на кея. Тя погледна Антонио и неволна усмивка пропълзя по устните й.

Той така бе впил поглед в една от снимките, че дори не забеляза как всички обръщат поглед към него и се усмихваха задоволително.

— Антонио, добре ли си? — попита Анджела.

— Да, скъпа, просто не мога да откъсна поглед от гледката.

— Аз също си харесах жилище! — каза Куинси. — Мисля, че това ни устройва, Ренцо! Започвай, а ние ще те посещаваме честичко, обещавам ти!

— Добре, приятелю. Сега, когато сте тук, какво ще правите?

— Аз, Анджела и Ребека ще се запишем в сухопътните войски на Венеция, тъй като капитанът е към друг щат, може да си вземеш няколко дни отпуск и заедно с него да посетите военноморската ни база във Валенсия, нали, Антонио? — погледна го той. — Ние тримата имаме доста работа тук, след като си получим жилищата, нищо не ви пречи да си направите малка разходка.

— Прав си, Куинси! Това е чудесна идея. Аз няма да съм ви много нужен тук.

— И аз ще дойда с вас! — каза Фатима. — Ще направя репортаж за училището и кадетите.

— Фатима! — възкликна Ренцо. — Отиваме на почивка, няма да допусна да работиш.

— Това не е работа, Ренцо, а задължение. Куинси заслужава да получи нещо повече, нали?

— Но какво общо има той с това?

— Когато видиш базата, ще разбереш! — усмихна се тя. — А сега действай и покажи колко си добър в сделките. Ние си тръгваме, но ще дойдем пак. Довиждане, Ренцо!

— Довиждане, приятели!

След като остана сам, Малдини веднага се обади на собствениците и си уреди среща.

За по-малко от седмица успя да уреди всички документи по продажбата и с удоволствие връчи ключовете на новите собственици, след което двамата с Антонио взеха Фатима и заминаха за Валенсия.

Когато му разказаха как са се сдобили с базата и в чия чест е построена тя, той бе толкова щастлив, че чак се разплака.

Антонио остави имота изцяло в ръцете на годеницата си, защото знаеше, че тя ще се справи прекрасно с подредбата на новия им дом.

А тя вече се подготвяше за предстоящата сватба!

Подреди изкусно жилището, постави красиви цветя във всички стаи и след като приключи, отиде до дома на Куинси и Ребека, за да им помогне.

Но те вече бяха готови!

Затова се отправиха към града, където тримата подадоха документи за приемането им в сухопътните войски.

Оттам Анджела и Ребека излязоха с чин лейтенант, а Куинси получи повишение в чин капитан, което го развесели:

— Четири години се борих за това звание, а вие го постигнахте само за една година. Това е несправедливо, не мислите ли?

— Справедливо е, ако си в родината, Куинси! — усмихна се Анджела. — Но тъй като ти си бил в Мексико, където правилата и законите са други, е трябвало да се бориш, за да го постигнеш. Затова ти си много над мен и Ребека и се надявам да научим много от теб.

— Добре, сестричке! — усмихна се той. — Добре!

Те бяха щастливи, че са заедно!

Прибраха се у дома и решиха да си починат след изморителните два дни.

Кога ли щеше да се върне Антонио?

Анджела заспа с мисълта за годеника си, а той вече бе на път към Венеция!

Ренцо и Фатима го бяха помолили да се прибере при Анджела, защото виждаха, че мислите му са заети единствено с нея.

Така той остави сестра си и Малдини в училището и отпътува от Валенсия.

Не можеше да бъде далеч от мястото, където бе сърцето му!

Когато влезе в новия си дом, бе вече ранно утро.

Той огледа всяка една от стаите и вътрешно се усмихна — Анджела бе превърнала жилището в райско кътче!

След като се насити на гледката, той тихичко влезе в спалнята. Годеницата му спеше дълбоко и въпреки че копнееше да я целуне, предпочете да я погледа, докато спи.

Най-после Анджела се размърда и отвори очи.

— Тони — извика тя радостно — кога се върна? Защо не ме събуди?

Тя скочи от леглото и силно го прегърна.

— Здравей, скъпа — каза той нежно — радвам се да те видя, толкова много ми липсваше — притегли я към себе си и нежно я целуна.

— Ти също ми липсваше, скъпи!

Той се огледа.

— Много добре си подредила къщата, Анджела! Гордея се с теб. Какво стана с армията? Приеха ли ви?

— Да, скъпи! Аз и Ребека сме лейтенанти, а Куинси го повишиха в чин капитан.

— Гледай ти! — усмихна се той. — Не очаквах, че ученикът ще надмине учителя си, току-виж след година е станал полковник, дори генерал — пошегува се той — но се радвам за вас, ти и Ребека заслужавате това, Куинси също. А какво стана с археологията, да не би да си се отказала от нея?

— За това искам да поговорим, Тони! Предложиха ми да ръководя археологическия музей през уикендите, но аз не им дадох отговор, първо исках да го обсъдя с теб. Какво мислиш?

— Но, скъпа! — погледна я Севаро. — Дали ще можеш да се справиш с всички задължения? И ще имаш ли време за мен? Все пак трябва да се оженим, а после ще дойде и дете, как ще организираш всички тези задачи?

— Вече го обмислих, Тони — усмихна се тя. — Когато дойде време за дете, ще работя у дома с музея, а от сухопътните ще ми дадат отпуск и ще бъдем заедно по цял ден, а през другото време ще организираме нещата така, че ще можем да се виждаме по време на почивките, да ходим на обяд, да ме взимаш от работа и така нататък. Какво ще кажеш?

— Добре, скъпа, струва ми се, че в това има смисъл. Ти ще бъдеш моето работещо момиче, а аз ще бездействам — пошегува се той.

— Не бъди толкова сигурен — намръщи се тя — всъщност щях да ти предложа да ми помагаш с музея.

— Но аз не разбирам нищо от археология — запротестира той.

— Ще се научиш! — отсече Анджела. — Ще видиш, че няма нищо сложно. А определил ли си дата за сватбата?

— Мисля да я направим другия месец, примерно число дванадесет.

— Но защо точно тогава?

— Този ден има огромно значение за мен, а и ще имаш достатъчно време да се подготвиш, нали? Фатима ще ти помогне, също и Ребека.

— Като стана дума за сестра ти, кога се връща тя?

— Предполагам, след няколко дни — той я прегърна. — Малдини е с нея и са много щастливи, че са заедно.

— Радвам се, скъпи!

Те замълчаха!

Анджела щеше да има много работа през този месец! Но щастието, което я изпълваше, бе неописуемо. Тя най-после намери своя път и успокои сърцето си. Душата и бе чиста и недокосната от скръб, въпреки че през последните години мъката по Куинси я бе обладала изцяло, сега Анджела чувстваше, че има сили за всичко.

Когато Фатима се върна с Малдини, започнаха приготовленията за така дългоочакваната сватба!

Това щеше да бъде най-щастливият ден в живота й!