Антония Станчева
Във властта на морето (19)

Севиля — Испанския Вавилон
Едно нарушено обещание

Наричат го испанския Вавилон!

Това е градът на фламенкото и коридата, на неотразимия и страстен съблазнител Дон Жуан, тук е лудувал Фигаро от безсмъртната комедия на Бомарше.

За негов прототип се смята Мануел де Маниеро и днес неговият дворец е една от най-големите атракции за всички туристи.

Тук, освен традиционния испански стил, се усеща огромното влияние на мавританската култура. Старинните криви улички, белоснежните къщи с вътрешни дворчета, малките площади, приличащи по-скоро на уютни градинки, мислено ни отнасят векове назад. Всички архитектурни паметници са разположени в централната част и могат да се разгледат за един ден дори и пеша.

Реката разделя града на две части.

На десния и бряг са разположени старите квартали, многобройни барове, пъбове, арени за корида, непрекъснато се правят спектакли с вълнуващи испански танци. На юг се намира един от най-прекрасните паркове в света „Мария Луиса“ На левия бряг, в централната част на града, са най-известните архитектурни паметници — знаменитият готически храм, кулата Алкасар и Златната кула — Торе дел Оро, която се е превърнала в един от символите на града. Името си е получила от бялата глина, от която е изградена горната и част. Отдалеч тя така блести на слънцето, сякаш е от чисто злато.

Днес в Златната кула се помещава музеят на навигацията. Един от грандиозните строежи на града е „Голямата джамия“. В основата на минарето била построена камбанария, а на нейния връх била разположена статуята на Вярата, въртяща се от полъха на вятъра. От испанската дума „хирар“ — въртя се — кулата получила своето днешно название — Хиралда. Прочутият катедрален храм Санта Мария де ла Седе е издигнат на мястото на Голямата джамия.

И днес този храм е най-големият в Испания и трети по големина в Европа, макар че отстъпва по размери на джамията, на чието място е издигнат.

Интериорът е украсен от големите испански живописци Франческо Сурбарана, Мурильо и Гоя.

Тук е погребан синът на великия мореплавател Ернандо Колумб, който основал към храма знаменитата Колумбийска библиотека. Тя наброява около три милиона тома и включва едни от най-редките древни ръкописи, в това число ръкописите на самия Христофор Колумб.

Това е един от най-известните испански градове — Севиля — основан на бреговете на река Гуадалкивир.

Именно тук приятелите на Анджела и Куинси очакваха с нетърпение завръщането на „Герой“.

С всеки изминал ден напрежението измъчваше младежите, които останаха верни на каузата си.

През всичките тези години Ребека и Арчибалд бяха неотлъчно до Анджела, тъгуваха по Куинси заедно с нея и нито за миг не се отделяха един от друг.

И когато настъпи моментът да се разделят, всеки един от тях трябваше да поеме по своя път.

Имаха избор — да се прехвърлят към сухопътните войски, или да пътуват по море.

Те трябваше да решат сами!

Така избраха да се върнат в Севиля — града, в който бяха отраснали.

Една прекрасна утрин, веднага след закуска, решиха да направят кратко пътешествие до Малага — голямо търговско и рибарско пристанище, с много паркове и градини с редки екзотични цветя и дървета. Родното място на Пабло Пикасо, чиито творби са изложени в Музея за изящни изкуства, винаги оставяше незабравим спомен у тях.

Сред част от забележителностите са катедралата от шестнадесети век, мавърската крепост Allkazaba с Археологическия музей и църквата Iglesia del Sagamo. След като посетиха тези красиви забележителности, двамата продължиха към пристанището, за да се полюбуват на многобройните корабчета, които мързеливо се полюшваха над вълните.

— Виж колко нови кораби има, Арчи — каза Ребека — Дали ще пътуваме отново с капитан Севаро? — тя изглеждаше тъжна.

— Не зная, Беки — отвърна брат й — може би е по-добре да си останем на брега. Знаеш ли защо реших да си тръгнем?

— Заради Анджи, предполагам — погледна го тя.

— Да, но също и заради капитана. Мисля, че постъпих правилно.

— Но така я отдалечи от себе си, Арчи. Мислех, че между вас има нещо.

Той я погледна замислено.

— Ние сме просто приятели, макар че ми се иска да бъде различно — погледът му се рееше надалеч към океана.

— Тогава какво те спира?

— Капитанът — въздъхна Арчи — благодарение на него осъзнах, че за Анджи съм просто един от приятелите й, но каквото и да се случи, аз винаги ще бъда до нея.

— Но какво общо има капитанът?

— Мисля, че той е влюбен в нея, и съм почти сигурен, че тя споделя чувствата му. Знаеш ли, Беки, ако има някой, който може да открие Куинси, това са те двамата. Нито ти, нито аз имаме смелост и сили за подобно издирване.

— А дали ще успеят? — тихо прошепна Ребека.

— Надявам се, сестричке.

Те замълчаха. Стояха, подпрени на перилата, погледите им бяха насочени към морето, където един малък, но много красив кораб си проправяше път към плавателните съдове и търсеше място сред тях.

Не беше много лесно да се провре, но кормчията така ловко обърна носа, че само с една маневра успя да го намести между две не много големи яхти.

Това разведри лицето на Арчи, а Ребека с усмивка се обърна към брат си:

— Видя ли това, Арчи? Този младеж сякаш е роден за капитан. Ти можеш ли да направиш така?

— Не ми се подигравай, Беки — намръщи се той. — Да отидем ли да се запознаем с новодошлите?

— Не… тя се подвоуми… да почакаме да дойдат насам.

— Добре ли си, сестричке? — попита той обезпокоен. — Изглеждаш ми малко бледа.

— Добре съм, Арчи. Просто не мисля, че е учтиво да ги притесняваме.

Някаква невидима сила я накара да потръпне. Нещо и подсказваше, че трябва да остане на мястото си.

Междувременно кормчията скочи на кея и върза кораба. На палубата се появиха още двама души. Очевидно това бе целият екипаж.

Тя се замисли!

Какво ли бе накарало трима младежи да излязат в морето, дали търсеха изгубен приятел, или просто бяха туристи, тръгнали на обиколка из Испания?

Ребека се върна десет години назад, когато замина Куинси. Всеки спомен предизвикваше болка, в мислите и изплува онзи ден, в който тримата се качиха на борда на „Герой“ като стажанти, до деня, в който се разделиха с Анджела, и двамата с Арчи стъпиха на родна земя.

Трябваше да се срещне отново с Мани и Джери…

Усети раздвижване до себе си и се обърна.

— Дали Мануел и Джерълд са някъде наблизо? — попита тя.

— Не зная, Беки, не съм чувал нищо за тях от години.

— Постъпихме ли правилно, Арчи? Оставихме ги сами и се върнахме в Севиля, без да ги потърсим.

— Те сами решиха да си тръгнат. Не забравяй, че целта на пътуването беше Куинси. Аз все още вярвам, че той ще се появи, докато те приеха смъртта му твърде бързо.

— Не зная в какво да вярвам и как да разбера къде са, но съм сигурна, че Анджи скоро ще се върне у дома и ще бъдем отново заедно…

— Виж… прекъсна я той… онези тримата са вече на кея и очевидно не знаят накъде да вървят. Нека ги упътим.

Те поеха бавно надолу, където младежите се оглеждаха наоколо и явно търсеха нещо, може би искаха да разберат къде са попаднали, или просто очакваха някого.

Арчи и Ребека бяха близо до тях, когато кормчията се обърна и се качи отново на кораба.

— Добър ден, приятели — каза Арчи — Да не би да сте се загубили?

— Не, синьор — отговори учтиво този, към когото Арчибалд се бе обърнал. — Просто се възхищаваме на красотата на града.

— Да, градът е прекрасен — усмихна се Арчи. — Позволете да ви се представя. Казвам се Арчибалд Мортимър, а това е сестра ми Ребека. Надявам се да се чувствате добре сред нас.

Другият младеж ги наблюдаваше мълчаливо, но след тези думи се усмихна и подаде ръка на Арчи.

— Приятно ми е да се запознаем — каза той. — Аз съм мексиканец, лейтенант Доминик Санчес на вашите услуги, а това е Толедо Сервантес. Нашият капитан ще се появи всеки момент.

— И той ли е мексиканец? — попита Ребека.

— Не — засмя се Доминик — той си е чист испанец, но почакайте да го видите, нищо испанско не е останало у него.

— А защо корабът ви се казва „Синята птица“ — продължи да разпитва Беки.

— Историята е много дълга, надявам се да имам време да ви я разкажа.

Разговорът се водеше на кея, където Куинси и двучленният му екипаж се натъкнаха именно на Ребека и Арчи.

— Беки, не ставай любопитна — намеси се Арчи — А кой е вашият капитан?

— Лейтенант Медейра ни помоли да го придружим дотук, където ще дочакаме сестра му, и заедно ще отидем в родният им град, за да потърсим…

— Беки… Арчи… не може да бъде…

Куинси тъкмо бе стъпил на кея с карта в ръка, когато видя приятелите си от детинство. Той веднага ги позна, те него също.

Бяха шокирани! Невярващи на очите си!

— Вие… обърна се Доминик към тях… вие се познавате? Не разбирам!

— Доминик — каза Куинси — Това са моите приятели, същите, които са потеглили с капитан Севаро и Анджела, за да ме търсят, но… как попаднахте тук?

— Куинси… братко… ти се върна… Арчи не знаеше какво да каже, а Беки бе просто онемяла… Беки, сестричке… казах ти, че е жив…

— За бога, Арчи! — Съвземи се, приятелю — Беки — прегърна я той. — Радвам се да те видя. Толкова много ми липсваше.

Тя се вцепени, може би от изненадата или от близостта му, но след миг се окопити, освободи се от прегръдката му, и го погледна укорително.

— Куинси Медейра… благодаря на Бога, че си жив, но… как можа да ми причиниш това, по дяволите?

— Моля те, Беки… разбери ме… не исках да те нараня…

— Защо не помисли за нас, за всички твои приятели, за Анджи? Ти ми обеща, Куинси…

— Но, Беки… аз…

— Лейтенант Медейра — прекъсна го Доминик — приятелю, мисля, че не е нужно да събираме любопитните погледи на хората. Да отидем да пийнем нещо. С Толедо сме ужасно жадни.

— Прав си, Доминик. Арчи, моля те, води ги. Аз и Ребека ще ви настигнем, като си свършим разговора.

— Добре, Куинси. Искаше ми се да поговорим, но…

— Няма за какво да говорим, Куинси — прекъсна го Ребека — Хайде, Арчи, да вървим.

— Беки… той не довърши. Пареща болка разтърси сърцето му, и едва сега осъзна вината си.

В желанието си да стане офицер и капитан на собствен кораб бе изгубил нещо твърде ценно — приятелството и обичта на Ребека. Но дълбоко в себе си усещаше, че тя го обича, въпреки всичко, въпреки че го отблъсна. Като деца си бяха обещали, че никога няма да се разделят. Той бе нарушил думата си и Ребека имаше право да му се сърди.

Когато влязоха в един крайпътен бар да пийнат нещо разхладително, всички бяха по-спокойни.

Тогава Арчи помоли Куинси да разкаже всичко от самото начало.

Не е нужно да разказваме историята отново! Историята бе дълга!

Когато Куинси свърши, слънцето отдавна бе залязло, Ребека отдавна бе излязла от обзелото я вцепенение и горчиво съжаляваше за начина, по който се бе отнесла с Куинси.

Когато излязоха навън, градът ги заслепи с нощния си блясък и разкош. Тръгнаха към хотела, за да си запазят стаи, след което отново се върнаха на пристанището.

Имаше още незададени въпроси, много неполучени отговори, но те можеха да почакат до сутринта.

Всички бяха уморени, Ребека положи огромни усилия, за да покаже на Куинси, че му е простила.

Радостта от тази така желана дългоочаквана среща бе толкова голяма, че нямаха сили да се разделят.

Бяха настъпили дни, изпълнени с щастие за всички!

Само Анджела и Севаро не бяха сред тях, но и това щеше да стане скоро.

Край бреговете на Венеция те вече се готвеха за път. След няколко дни всички щяха да бъдат заедно.

И това щеше да бъде краят на едно десетгодишно пътуване!