Антония Станчева
Във властта на морето (21)

На път към Валенсия
Решението

Куинси щеше да остане изненадан от това, което бяха направили приятелите му!

Въпреки че бе объркан от всичко, което се случи през последните няколко дни, той трябваше да признае, че е щастлив.

А Анджела и Севаро бяха на път към Валенсия!

Полковникът бе поел управлението на кораба и бе по-щастлив от всякога.

— Фатима, знаеш ли защо отиваме във Валенсия? — попита Анджела — Бяхме се разбрали да се срещнем с Куинси в Малага.

— Да, но твоите приятели са с него и всички ни очакват.

— Но какво ще правим там? Мислех, че след пътуването ще се върнем в Севиля.

— А аз мислех, че искаш да останеш във Венеция — усмихна се Фатима — Не би ли искала да се върнеш там някой ден?

— Да, но първо трябва да видя как са се настанили приятелите ми и какво са правили след раздялата ни. Не бих искала да се чувствам виновна за това, че останах на кораба, а те се върнаха у дома.

— Анджела — възкликна Фатима — вие взехте това решение заедно, въпреки че не всички вярваха, че ще открием Куинси, ти остана вярна на себе си и продължи издирването. Никой няма да те обвини за това, че остана с нас.

— А Арчи? — внезапно я погледна тя — Той беше съкрушен, когато си тръгваше. Мисля, че трябваше да му кажа за връзката си с Антонио.

— Той е влюбен в теб, нали?

— Да — въздъхна Анджела — Но за мен той е приятел, дори брат, защото след загубата на Куинси ми беше останал само той, също и Ребека. Те бяха единствените, които ме подкрепиха.

— Но защо не си му казала за брат ми?

— Може би заради буйния му нрав.

— Какво искаш да кажеш?

— Арчи е много избухлив в определени ситуации. Не зная какво щеше да направи, ако бе разбрал за нас. Просто исках да го предпазя от самия него.

— Щом Арчи и Куинси са се срещнали, той вече знае за вас — заяви Фатима — затова, когато стъпим на брега, трябва да поговориш с него и да му обясниш всичко, но мисля, че няма да се наложи. Той вече е разбрал, че за теб е само приятел, нищо повече.

— Може би си права — каза Анджела — Сега трябва да говоря с Тони. Ще ме извиниш ли?

— Разбира се!

Анджела се качи на палубата и застана до Антонио.

— Здравей, капитане! — каза тя весело — Наред ли е всичко?

— Да, скъпа — той остави руля и я прегърна. — Океанът е толкова спокоен, по всичко личи, че ще стигнем необезпокоявани във Валенсия.

— Ти знаеш ли причината, поради която променяме маршрута си? — попита тя внимателно.

— Да, но не очаквай да ти я кажа — заяви категорично Севаро. — Това е изненада, създадена за Куинси и ще я видиш едва когато пристигнем.

— Но защо? Не мога ли да знам какво се крои зад гърба ми?

— Не още! — отсече полковникът. — Ще разбереш утре. А сега по-добре ми кажи, имаш ли представа как ще ме посрещне твоят приятел Арчи? Не бих искал да проваля празника на брат ти и да си съпернича с най-добрия му приятел.

— Не зная — погледна го Анджела замислено. — Надявам се да ни приеме приятелски.

— Значи и ти имаш съмнения?

— Да, разбира се! Той е влюбен в мен още от дете, а аз разбих сърцето му. Надявам се Куинси да му е обяснил ситуацията.

— Аз също!

Те замълчаха, загледани в далечината.

— Анджела — каза внезапно Севаро — Защо смени името си?

Тя се усмихна.

— Още ли мислиш, че съм го направила заради теб?

— Не… но…

— Тогава мислех, че шансът да се кача на кораб е много по-голям. Ако бях се качила на борда със собственото си име, щяха да ме свържат с момчето, което бе изчезнало, и може би никога нямаше да ме допуснат във военното училище. В регистъра бях записана като стажант де Каста и това ускори качването ми на кораба.

— Значи не аз съм бил причината за това?

— Разбира се, че не, Антонио, въпреки че първоначално това бе и начин за отмъщение, но след като разбрах, че съм грешала, промених становището си.

— Тогава нищо не ни пречи да се оженим, нали?

Анджела изтръпна!

Връзката им беше факт, но брак…?

— Ти… ти сериозно ли говориш?

— Разбира се, Анджела! — възкликна полковникът — Аз те обичам, ти мен също. Би ли се омъжила за мен?

— Аз… тя не знаеше какво да каже. — Аз… Да, Тони, с радост ще се омъжа за теб! — на един дъх изрече Анджела.

— Обичам те, скъпа — прегърна я той.

— Аз също те обичам!

Стояха прегърнати на палубата!

Чайки и гларуси прелитаха над тях и сякаш им помахваха с крилата си и крясъците им огласяха сърцата им, сякаш им пееха песен.

Така, закриляни от океана, те мислено се кълняха един в друг и спокойно приемаха съдбата си, а именно — да бъдат заедно и никога да не се разделят.

Анджела приемаше това като дар от Бога, тя гледаше небето и мислеше за родителите си — дали я наблюдаваха отгоре? Радваха ли се за нея? Помагаха ли й?

Да, тя бе сигурна, че спасението и появата на брат й се дължеше именно на тях, бе сигурна, че те са ги напътствали през цялото това време! Те живееха и вечно щяха да останат в сърцата им!

Тя бе по-щастлива от всякога!

— Тони — обърна се тя към полковника — когато се приберем у дома в Севиля, първото, което ще направя е, отново да възвърна името си. Какво мислиш, дали ще постъпя правилно?

— Разбира се, скъпа моя. С Куинси отново ще бъдете брат и сестра — пошегува се той.

— Да, а той дали ще се радва?

— Със сигурност!

Те замълчаха отново!

Севаро бе безкрайно щастлив!

Той чувстваше, че животът му се променя към по-добро, и погледна годеницата си, която гледаше далечината.

Усмихна се вътрешно за това, което бе намислил, за това, как Анджела щеше да приеме новината за изненадата, устроена им от неговите бивши възпитаници и нейни приятели.

Той ги бе изпратил в Испания с мисия, която завършиха успешно.

Това бе голяма отплата за него!

Избра Валенсия, защото именно там бе сърцето му, въпреки че голяма част от него бе останала във Венеция и мечтаеше да се върнат отново там някой ден.

Ако всичко, което бе планирал, се сбъднеше, двамата с Анджела щяха да отпътуват отново към това прекрасно кътче на Италия. Всичко се нареждаше прекрасно!

Той погледна отново Анджела и се усмихна:

— Искаш ли да съобщим щастливата новина на Фатима?

— Разбира се! Ще я повикам!

Малко по-късно тримата весело разговаряха. Фатима бе много щастлива и не спираше да честити на двамата за решението, което бяха взели. Тя никога нямаше да се отдели от тях и вече знаеше какъв ще бъде сватбеният й подарък.

С радост се съгласи да бъде кръстница на бъдещите им деца, по този начин щеше да уталожи мъката по Толедо и Мануел.

Любовта витаеше във въздуха и изпълваше сърцата на тези невинни души, които най-после съзряха светлината и обогатиха душите си.

Те никога нямаше да се разделят!