Антония Станчева
Във властта на морето (22)

Валенсия
Разкритието

Валенсия е третият по големина град на едноименните автономна област и провинция Валенсия, както е и третият по големина град в Испания. В града има както исторически паметници, така и футуристични здания.

На площадът на девата (Placa de la Vigen) се намира и базиликата на девата — много красива сграда.

На този площад се намира и фонтана Турия. На една пресечка встрани е площад Де ла Рейна (Placa de la Reina) с катедралата, портокаловите дървета и множество барове и ресторанти.

Реката е била разделена на две части — едната е пресъхнала и там е направен парк, наречен Градината на Турия.

Символът на Валенсия е градът на науките и културата (Cuitat de les Ats i les Ciencies).

Този комплекс е исторически и до днес продължава да се строи, там са включени: музеят на науката, киното и най-големия океанографски музей в Европа.

Като цяло комплексът се състои от четири сгради, впечатляващи с визията си, дело на Сантяго Калатрава — един гениален архитект.

Това са Полукълбото, Музеят на науките „Принц Филип“, Дворецът на изкуството и Музеят на океанографията — дело на Феликс Кандела.

Този проект придава на Валенсия авангарден облик, наситен с много динамика.

Сам по себе си градът е много красив, с градини, паркове, широки булеварди и прекрасни плажове, разположени в сърцевината на града, където бъдещето е настояще!

Тук Куинси отново преживя радостта, както преди, когато беше малко дете, и заедно с родителите си посещаваха прекрасните забележителности на Валенсия.

Но заедно с тази радост той усети и тъгата в себе си. Споменът за родителите му го правеше нещастен!

Едва сега младият лейтенант осъзна, че през всичките тези години не бе помислил дори веднъж за хората, които му бяха дали живот. Мислено се зарече, че когато отново се върне в Севиля, първо ще отиде да почете паметта им. Сега само трябваше да дочака Севаро и Анджела.

Някой го докосна нежно, той се сепна и светкавично се обърна, след което въздъхна облекчен.

— Беки…

— Какво има, Куинси? — попита тя загрижено.

— Нищо, скъпа, просто се бях замислил.

— Мога ли да знам за какво?

— Знаеш ли, докато си проправях път за издигането си в чин лейтенант, докато учех и мислите ми бяха заети единствено с теб и Анджи, пропуснах много други важни неща в живота си, а именно — спомена за родителите си. Сега, когато съм толкова близо до родния си град, първото, което ще направя, е да почета паметта им. Съгласна ли си с мен?

— Напълно! А може ли да дойда с теб?

— Разбира се, скъпа — прегърна я той — ти си част от моето семейство и ми е необходима подкрепата ти. А кога ще видим прословутата изненада?

— Усещам ирония в гласа ти — каза Беки — но те уверявам, че когато я видиш, ще бъдеш много щастлив.

— Аз и сега съм щастлив, скъпа моя — усмихна се той.

— Да, но това е различно. Тогава щастието ти ще бъде безгранично и тази ирония ще изчезне.

— Добре, Беки! Запази тайната за себе си, но когато Анджи се върне, ще ми я покажеш, нали?

— Разбира се, скъпи! Всъщност чакаме само нея и капитан Севаро, нали?

— Точно така! — отсече Куинси — А къде са нашите приятели? Да ги потърсим!

Междувременно корабът „Герой“ акостира успешно във Валенсия и нашите приятели се отправиха към вътрешността на града, като се спираха много често, за да разгледат прекрасните забележителности.

Куинси и Ребека бяха стигнали до Площада на Девата, когато забелязаха неголямо шествие, водено от деца, облечени с военната униформа на Испания.

— Виж, Беки — извика той радостно — Това са кадети. Да тръгнем след тях, искам да разбера накъде отиват.

— Не, Куинси — отсече Ребека — Анджела трябва да се появи всеки момент и не искам да я изпуснем.

— Но, Беки, така няма да разберем накъде са се запътили тези малки юнаци — по лицето му се изписа мъка.

— И ти беше мъничък като тях, Куинси!

Той се обърна и щастието отново изгря на лицето му.

— Капитане, Анджи — той бе толкова развълнуван от това, че ги вижда отново, че дори забрави за децата, които доста бързо се придвижваха напред, сега водени от двама офицери с хубави нови униформи и нахлупени над очите фуражки.

— Щом сте вече тук, можем да продължим — усмихна се Беки. — Приятно ми е да се видим отново, сър. Добре ли пътувахте?

— Да, Ребека, нямахме никакви произшествия. Куинси — обърна се той към лейтенанта — мислех, че искаш да тръгнеш след шествието на децата, да не би да си се отказал? — загадъчна усмивка трептеше на лицето му.

— Разбира се, че не, сър! — отсече Куинси — Да вървим, ще си говорим по пътя.

Те тръгнаха след малките войничета.

— Погледнете ги — не спираше да им се възхищава Куинси — толкова са мънички, а каква правилна стойка имат, сякаш са родени за войници.

— Не забравяй, че и ти беше като тях, когато се качи на борда на „Делфин“ — подкачи го полковникът — но като че ли те са по-добре тренирани от теб.

— Виждам двама офицери между тях. Кои ли са тези младежи? Ако съдя по униформите, единият е лейтенант, а другият капитан от военноморската армия. Но какво правят те в този пълен с архитектурни паметници град?

— Ще разберем, когато достигнат целта си — със същата загадъчна усмивка каза Севаро.

— Тони — прошепна Анджела — Знаеш ли кои са тези деца?

— Да — по същия начин каза той — но нека това остане към останалата част на изненадата.

— И те ли са част от това?

— Да, скъпа!

Междувременно един от младежите се обърна, погледна ги и като прошепна нещо на другаря си поведе шествието към града на науките и културата и, като завиха в една от пресечките, се скриха от погледите на съгледвачите си.

— Но къде отидоха? — попита учудено Куинси.

— Мисля, че мога да ви заведа при тях — каза Севаро и ги поведе.

Няколко минути по-късно пред тях изникнаха две неголеми сгради, построени по типичен валенсиански стил. Портите бяха заключени и по всичко личеше, че на това място няма признаци на живот.

Полковникът почука някак странно — три пъти отсечено и два пъти с кратки удари.

— Видя ли това, Куинси? — побутна го Ребека.

— Но… какво значи това?…

Преди да успее да каже още нещо, главните порти се отвориха и те се озоваха в двора, като оглеждаха с любопитство всичко наоколо.

Първото нещо, което направи впечатление на Куинси, бе обширният двор между двете сгради, пригоден за военни учения. Лявата сграда очевидно бе училище, а дясната, по-голяма постройка бе спално помещение.

Куинси бе зашеметен!

— Какво има, лейтенант? — засмя се полковникът. — Очевидно не знаеш къде си попаднал. Така ли е?

— Сър… но… това е изумително. Кой би направил подобно нещо? И къде изчезнаха децата?

— Да отидем в задния двор — предложи Ребека.

— Задния двор? — смаяно я погледна Куинси — Ти познаваш това място?

— Да — каза тя весело. — Хайде, ще ти хареса.

— Явно ти и полковникът сте наясно какво става тук! — каза той, като се окопити малко — какви ли още тайни крие това място?

— Скоро ще разбереш! — отговори на въпроса му Севаро.

Те отминаха постройките и завиха зад ъгъла.

Там имаше голяма, добре подредена маса, над нея се издигаше огромна шатра, която скриваше останалата част от двора.

— Но къде са децата? — учудено се оглеждаше Куинси — Тук е толкова тихо, ако не бяха тази шатра, приготвената маса и тренировъчните уреди в предния двор, бих си помислил, че това място е запустяло.

— Да влезем в училището — предложи Ребека — Може би децата са там.

Те отново се върнаха в предния двор и влязоха в училището, което бе осеяно с лозунги и картини.

На източната стена бе изрисувано училището, а под него бе изписано:

Ако си умен — учи се, ако си мечтател — мечтай! Тук приятели ще намериш — бъди приятел докрай!

На западната стена имаше картина на огромен старинен кораб, а под него друг лозунг:

Има болки, които понасяме, и удари, които търпим, и спомени, които отнасяме в нощите, в които не спим!

Има обич, която очакваме, има скръб, за която мълчим, и в тези минути съзнаваме, че сме длъжни да продължим!

 

Северната стена сякаш бе изглед към небето и сияйните звезди, но всъщност това беше само фон, под който бе написано посланието:

За щастливите е кратък и най-дългият живот, а за нещастните изглежда вечност и само една нощ!

На южната стена беше нарисуван друг кораб, който сякаш бе акостирал върху книга, а лозунгът гласеше:

Който дава живот на ума и съзнанието си, той не умира!

Когато влязоха в класната стая, дори Анджела се удиви!

Въпреки че изглеждаше като зашеметена от това, което видя досега, нямаше как да не забележи добре подредените чинове на учениците, чистотата, която излъчваше стаята, черната дъска, на която бе изписано с големи букви:

Добре дошли, Приятели!

и най-вече лозунгът над нея:

Задачата на учителя е да отваря вратите, а не да пробутва през тях учениците!

— Но къде са децата? — попита Куинси озадачен.

— Да се върнем в двора — предложи Севаро. — Може би са се скрили някъде.

Те отново се запътиха към задния двор, където ги очакваше голямата изненада!

На мястото, където беше шатрата, офицерите бяха строили децата така, че да образуват три букви: К.Д.М.

На огромен стълб в края на двора се вееше испанският флаг.

Нашите приятели бяха така стъписани, че не смееха да се приближат до тях.

Ребека се усмихна и застана зад кадетите и като направи знак на ръководителите им да се приближат, се качи на сцената зад нея.

От спалното помещение се появиха още трима младежи, придружавани от няколко деца, които носеха доста масивен предмет, приличащ на плакат, но покрит с брезент.

Всички бяха облечени с парадни дрехи и до мястото, където се настаниха останалите деца, бяха поставени духови инструменти. Това създаваше впечатлението, че се намират на тържествено откриване.

Но какво можеше да бъде то?

Куинси любопитно се оглеждаше наоколо!

Имаше чувството, че сънува, и очакваше да се събуди всеки момент, все още неразбиращ какво става!

Това чувство изчезна веднага, щом чу гласът на Ребека:

— Приятели — започна тя — Време е за голямата изненада, организирана от екипажа на „Герой“, затова ще помоля тук присъстващия Куинси Дитрих Медейра да дойде при мен!

Но той не помръдна!

Цялото това представление го бе вцепенило напълно!

— Анджи — прошепна той — кажи ми, че сънувам, моля те!

— Не, Куинси — каза тя — не сънуваш. Хайде, върви при Ребека. Всички искат да те видят. Виж децата — те тръпнат в очакване да се появиш на сцената.

Той я послуша и въпреки че краката му отказваха да го слушат, бавно се насочи към Беки.

В мига, в който застана до нея и се обърна към присъстващите на това мероприятие хора, децата извикаха дружно:

— Да живее Куинси Медейра!

След което две от тях пристъпиха към него и му връчиха хвалебствена грамота, а едното се приближи съвсем близо и му окачи собственоръчно изработен медал с надпис:

Достоен представител на нашето училище, герой на новото поколение — Куинси Медейра!

След като това начинание бе изпълнено, Ребека отново заговори:

— Моля да дойде на сцената и тук присъстващият полковник, капитан на кораба „Герой“ и наш спонсор — Антонио Севаро.

Капитанът изпълни молбата й, за което бе награден с бурни ръкопляскания.

Децата връчиха грамота и на него, като медалът му бе окачен от единия от ръководителите им.

Надписът там гласеше:

Медал за заслуги към обществото от стажантите на „Герой“. Връчва се от името на училищното настоятелство на неговия бивш възпитаник Куинси Медейра!

— Скъпи приятели — продължи речта си Ребека. — При все, че почти провали изненадата ни, и се наложи да го отдалечим от нея по някакъв начин, за да дадем възможност на кадетите да се подготвят за церемонията, ние успяхме да се впишем във времето и можем да продължим тържеството.

Мили кадети! Този ден е голям празник за нас! Днес се навършва една година от създаването на военноморска база „Медейра“!

С радост искам да съобщя на всички тук присъстващи приятели на Куинси и нашите малки кадети, че Куинси Медейра е сред нас и тържеството може да бъде открито!

Нека капитан Мануел Гарсия, лейтенант Джерълд Мортимър и лейтенант Джинивър Гарсия да дойдат при мен. Нека дойдат и нашите приятели и доброволци в това начинание лейтенант Доминик Санчес и Толедо Сервантес.

И ако Арчибалд Мортимър е сред присъстващите, също да дойде при нас. Дано е приел поканата ни и нека ни прости за това, че го оставихме извън този проект!

— Но това са моите приятели! — възкликна смаяно Анджела. — Ето какво са правили след напускането на кораба! Но какво общо има Тони с това?

— Надявам се да разберем — каза Фатима. — Толедо също е сред тях, и той като чичо си умее да пази тайна.

— Но защо Арчи не е между тях?

— Аз не знаех за това, Анджи!

Тя се обърна и застана очи в очи с Арчи.

— Как така не си знаел?

— Така — отсече той — Забравили са да ми кажат за това, което са намислили. Но това няма значение сега, аз засегнах Ребека твърде много и единственото, което искам е, тя да ми прости.

— А Куинси? — попита Анджела.

— Струва ми се, че лейтенант Медейра няма да дочака края на церемонията, която очевидно е в негова чест — засмя се Арчи, който се бе загледал към приятелите си. — Погледнете го, ще припадне всеки момент.

Последва бурен смях!

През това време децата дръпнаха брезента от това, което носеха, и между присъстващите се разнесе тих говор.

Това беше неголяма светеща табела, която следваше да бъде окачена на училищната сграда!

На нея бе изрисуван корабът „Делфин“, а до него, като истински, бе образът на Куинси като дете. Над тях имаше надпис, който гласеше:

Военноморска база Медейра! Училище за млади кадети!

В принос на детето — герой, днес прославен лейтенант:

Куинси Медейра!

— Приятели, добре дошли на официалното откриване на база Медейра!

Надявам се моите възпитаници да се учат добре и да постигнат всичко онова, което Куинси успя да постигне! — каза капитан Гарсия и прегърна Куинси. — Добре дошъл на родна земя, приятелю! — довърши той речта си и отстъпи мястото си на Джери.

— Аз няма да говоря много — започна той, като предизвика бурния смях на всички. — Само ще кажа, че нашето училище ще служи за пример на всички онези, които изгубят надежда за спасение. Нашата надежда бе сломена и прекършихме всяка връзка с близките си, но днес тази надежда е отново жива, благодарение на лейтенант Медейра.

Три пъти Ура за нашият приятел Куинси Медейра!

— Ура за Куинси Медейра! — извикаха дружно децата и повториха още два пъти възгласа си.

Джина се приближи до Ребека, но остана безмълвна.

Изведнъж хвърли фуражката си на земята и извика:

— Да живее Куинси Медейра!

— Да живее… като ехо отговориха децата, след което се подредиха в редици и засвириха тържествения марш.

Когато свършиха, капитан Гарсия отново се качи на сцената.

— Млади кадети! Тъй като днес е голям празник за нас и няма да има никакви учения, вие ще бъдете специални гости на нашите съорганизатори лейтенант Медейра и полковник Севаро, както и на всички техни приятели и близки.

Затова ви моля да се преоблечете и нека празненството започне! Свободни сте!

Децата безшумно се запътиха към спалното помещение, като с поведението си предизвикаха усмивката на Севаро:

— Тези деца са прекрасни, Куинси. Изпълнителни и послушни и не по детски сериозни. Какво ще кажеш, прав ли съм?

— Да, сър, напълно! — отговори му Куинси, който се беше посъвзел. — Но, какво, за Бога, беше всичко това? И защо Доминик и Толедо са с униформи?

— Господи! — възкликна Мануел — Нима не разбра нищо от церемонията, приятелю? Не мога да повярвам, че си проспал всичко това!

— За твоя информация, капитан Гарсия — каза намръщено Куинси — нищо не съм проспал, разбрах всичко, но едно не можах да разбера.

— И какво е то?

— Къде в това число се вписват капитан Севаро и приятелите ми Толедо и Доминик?

— Ще разбереш, когато се върнат децата — намеси се полковникът със загадъчна усмивка.

— Хареса ли ти училището, Куинси? — попита Джина.

— Приятели — обърна се Куинси към всички — моля ви, съберете се, Беки, Анджи, елате при мен.

Искам да благодаря на всички, които са участвали в изграждането на това училище и на тези, които винаги ще бъдат в сърцето ми!

Вие, приятели, ме изненадахте безкрайно, през цялото време имах чувството, че се намирам в красив сън!

Сега искам да ви помоля за едно — нека оттук нататък да няма омраза в сърцата ви, простете си всичко, което сте си причинили и бъдете най-щастливите хора на света!

Запомнете едно — прошката, дадена от сърце, води до любов, а любовта до единственото, което има значение в този живот — щастието!

Бъдете щастливи, приятели! И още веднъж благодаря!

С това речта на Куинси приключи, но думите му проникнаха в сърцата на всички.

Арчи пристъпи просълзен към Беки и Джери и силно ги прегърна.

— Беки, прости ми за всичко, моля те, ти също, Джери. Постъпих глупаво, не вярвах, че ще тръгнеш по стъпките на Куинси. Джери — погледна го той — Ще ми простиш ли някога?

— Разбира се, че ти прощавам, Арчи, но ти нямаше откъде да знаеш с какво се занимавахме през това време.

— А Мануел и Джина? — той ги повика при себе си — Мани, Джина, трябваше да ми кажете за начинанието си. Можех да ви помогна с нещо.

— Ти ни помогна достатъчно, приятелю — усмихна се Мануел — името ти е записано в регистъра на училището, както и имената на всички наши приятели.

— Но как? — той не разбираше.

— Беки свърши цялата работа. Тя най-много допринесе за осъществяването на тази идея.

— Да, Арчи — пристъпи тя към него — не ми беше трудно да запаля искрата, която бе започнала вече да тлее. Просто исках да съживя спомена за Куинси и надеждата, която бе вече твърде слаба. Успях ли да те изненадам?

— Разбира се, Беки! — прегърна я той — Нещо повече, накара ме да се чувствам като пълен глупак.

— Стига, Арчи! Да празнуваме!

Децата се бяха появили отново и, наобиколили Куинси, го приканваха да разкаже историята си.

Облечени бяха съвсем еднакво, на яките им бе изписано името на Севаро, а по ризките им беше бродирано неговото име.

— Деца, съжалявам, че прекъсвам вълнението ви, но преди лейтенант Медейра да започне разказа си, бих искал да кажа нещо. Ще ми позволите ли?

— Разбира се, сър!

— Моля всички за малко внимание! — извика Севаро. — Първо искам да благодаря на всички мои стажанти за това, което постигнаха.

Куинси, ти ме попита за приятелите си и какво е участието им в това.

Е, сега е моментът да ти отговоря!

Докато ти и Ребека сте се разхождали из града, твоят приятел Мануел е посетил Доминик и Толедо на кораба ти, повикал ги е на помощ и те, естествено са се съгласили да присъстват на церемонията, но с военни униформи, за да не бъде разкрита изненадата. А сега ще ви кажа кой е виновникът за всичко това — той се огледа и се усмихна — Аз!

Анджела и Куинси го погледнаха смаяно!

— Да! Аз съм главният спонсор на това велико дело. Когато пратих моите възпитаници в родината, аз им възложих мисия, която те завършиха успешно. Арчи — повика го той — съжалявам, че си бил вън от това, не съм знаел, че ще се разделите с останалите, но ти също си включен в нашия регистър и можеш да работиш с децата, ако пожелаеш, разбира се! Също така те моля за извинение, тъй като се държах лошо с теб, когато бяхме на кораба. Прости ми за това, моля те!

— Приемам извинението ви, сър, но аз бях дежурен и наруших правилата, затова няма какво да ви прощавам.

— А връзката ми с Анджела? — каза Севаро. — Би ли приел и нея?

— Разбира се, сър, с Анджи сме само приятели. Направете я щастлива и това ще бъде отплатата ви!

— Благодаря, Арчи! — каза Анджела.

— Аз също ти благодаря, Арчибалд! Анджела, мисля, че е време да разбереш с какво ще се занимавам. Сега, когато съм вече свободен от отговорност към държавата, единственото, което ще правя, е да бъда близо до теб!

Наградиха го с аплодисменти!

— Тъй като ръководителите на младите кадети са избрани и спонсорирам тяхното обучение, нищо не ми пречи да се върна във Венеция, заедно с всички, които пожелаят да дойдат с мен. Кадетите работят за мен и Куинси, което значи, че всички, които участват в това дело са независими материално и физически.

Би ли се съгласила с моето решение да заминем, Анджела?

— Разбира се, скъпи — прегърна го тя — Има ли желаещи да се присъединят към нас?

Куинси, Фатима и Ребека отговориха утвърдително.

— Доминик, Толедо, нима оставате тук? — попита Севаро.

— Да, сър! — заяви Доминик — Бих искал да помагам за обучението на кадетите.

— А аз — допълни Толедо — мога да им помагам в тренировките.

— Добре казано — усмихна се Куинси — но внимавай да не нараниш някого от тях, я се виж колко си силен.

— Приемам шегата ти, приятелю, но бъди сигурен, че никой няма да пострада.

Последва бурен смях, след което Севаро вдигна ръка:

— Скъпи мои приятели, Анджела, би ли дошла при мен, моля те!

С радост искам да съобщя на всички, че аз и тази прекрасна дама до мен възнамеряваме да се оженим във Венеция, там, където открихме любовта! Надявам се всички да присъстват на сватбата ни, включително и децата! Ако някой знае причина, поради която този брак да не се състои — пошегува се той — да говори сега, или да замълчи завинаги!

Куинси се засмя.

— Едва ли ще ви трябва свещеник, сър! Вие се справяте много добре! Честито, Анджела, и помисли за племенниците, с които ще ме дариш!

— Не бързай толкова, братле — отвърна на шегата му тя — имам доста неща за уреждане, а дотогава вие с Беки може да ме изпреварите!

Шегите се сипеха една след друга, всички бяха във възторг от новината, която им съобщи полковникът, дори и Арчи, който не пропусна да им честити!

Животът започваше отново за всички!

Нямаше нищо неизречено, Куинси се радваше от сърце за приятелите си, които оставаха във Валенсия.

Пътят, който бяха избрали, бе изпълнен с трудности и много премеждия, но и изпълнен със слава не само за него, но и за всички, както и за кадетите, които се учеха и щяха да се учат там!

А децата?

Те просто бяха прекрасни!

Когато Куинси свърши разказа си, повечето от тях плачеха и не спираха да му повтарят, че той е техният герой.

Обещаха, че на всяка цена ще станат офицери, с което си спечелиха благодарността и обичта на Куинси.

Всъщност, той ги бе обикнал още когато ги видя и тръгна след тях.

Тази нощ никой не можа да заспи!

На следващия ден, късно следобед Куинси и Анджела заминаха за Севиля, за да почетат лобното място на родителите си, като взеха със себе си Ребека и Севаро.

Анджела бе твърдо решена да възвърне името си!

По този начин искаше да прогони вината, която разяждаше сърцето й!

След няколко дни щяха да отпътуват за Венеция, където започнаха живота си щастливо.

Това щеше да бъде отплатата за всичко, което преживяха през тези десет години!