Антония Станчева
Във властта на морето (6)

Гневът на Анджела
Писмото

Събуди се от лекото щракване на вратата и отвори очи. Огледа се и видя капитанът, който я наблюдаваше. Погледна го изпитателно и той се усмихна.

— Как се чувстваш? — попита Севаро.

Тя не отговори, а се обърна към стената. Капитанът въздъхна тежко и седна близо до леглото.

Въздишката му сякаш прободе сърцето и! Разбра, че той страда.

— Виж, Анджела, знам, че сега ме мразиш, но се надявам един ден да разбереш, че съм положил всички усилия, за да открия Куинси, макар че през всичките тези десет години болката и самообвиненията ме разкъсваха ден и нощ. Все още мисля за Куинси. Той ми беше приятел, брат и довереник. Моля те, не ме карай да се чувствам като негодник, за какъвто всъщност ме мислиш…

— Престанете! — прекъсна го Анджела обръщайки се рязко към него. — Никога не съм казвала, че сте негодник и няма да го направя. Куинси ви боготвореше. От него не ми остана нищо, освен едно писмо, което получих, преди да се случи това нещастие. Вие не сте виновен за нищо, капитане. Ако искате да знаете, единствената виновна тук съм аз…

— Но, Анджела…

— Не биваше да пускам Куинси на това пътешествие, което според него щеше да го направи офицер, беше прекалено малък за стажант на кораб. Но той толкова ми се молеше и плачеше, че не можах да го спра. Освен това, ако знаех кой сте, щях да ви благодаря от самото начало.

— Да ми благодариш! Но защо? — той не разбираше.

— Ще ви кажа, но не сега. Моля ви само за разрешение да се върна в каютата си.

— Разбира се! Можеш да се преместиш, когато поискаш, това е твое право. Успя ли да прегледаш вече графика?

— Не, сър, не успях.

— Добре тогава. Отменям дежурствата ти, докато се възстановиш напълно. Сега те оставям да си почиваш.

Той се изправи тежко с намерението да си върви, но Анджела го хвана за ръката и той я погледна изненадано.

— Благодаря, сър! — промълви тя със задавен глас.

— За какво?

— За това, че сте бил близо до Куинси като приятел и по-голям брат. Той беше щастлив, че ви познава.

Една сълза се търкулна по бузата и! Севаро се наведе и нежно я изтри.

— Ние двамата, Анджела — каза той тихо — заедно ще открием Куинси. Бъди сигурна в това.

— Да, сър!

Той взе графика и излезе.

Трябваше да го размести. Отвори на страницата с дежурствата и се вгледа внимателно в имената на стажантите. След кратко колебание реши да остави графика както си е, но бе твърде решен да поеме дежурствата на Анджела. В гърдите му напираше нова сила, за която не бе подозирал досега. Надеждата, че Куинси може да е жив се върна и го накара да се впусне в ново приключение. Копнееше да го види отново, да се вгледа в очите му, опита да си го представи как ли би изглеждал след десет години…

— Извинете, сър! — този глас го откъсна от мислите му.

— Анджела! — възкликна той — Какво правиш тук?

Тя бе облечена във военната униформа, но се виждаше, че още е отпаднала.

— Сър, дойдох да ви уведомя, че съм в състояние да поема отговорностите си. Аз съм тук, за да се уча, а не да се излежавам. Не искам никой да ме съжалява. Уверявам ви, че мога да поема дежурствата си.

Неочаквано капитанът избухна в смях, а Анджела се разгневи.

— Извинете ме за дързостта, сър, но държанието ви е непристойно.

Той продължи да се смее и тя се разгневи още повече.

— Може би казах нещо смешно? Или аз самата ви се струвам смешна?

Капитанът се заливаше от смях и на Анджела не и оставаше друго, освен да си тръгне.

— Ще дойда по-късно.

— Не, почакай — махна с ръка Севаро, и спря да се смее — не се присмивах на теб, а на думите ти.

— Но какво толкова казах?

— Значи си в състояние да поемеш дежурствата си, така ли? — той и подаде огледало — Огледай се добре, стажант де Каста. Огледай се и ми кажи какво виждаш.

Тя го погледна учудено, след което се взря в огледалото.

— Е, какво виждаш?

— Виждам отражението си, сър!

— Само това ли?

— По дяволите, полковник! Какво друго очаквате да видя?

— Ти си прекалено слаба, Анджела, — той се приближи до нея и сложи ръка на рамото й — а сега ме погледни. Обзалагам се, че още си замаяна от лекарствата и от шока, който преживя. Ще пазиш леглото, докато се възстановиш напълно. Разбра ли ме?

— А кой ще поеме дежурствата ми?

— Аз!

— Но, сър…

— Това е заповед! — отсече Севаро като се върна на мястото си — И още нещо, стажант де Каста — тя се обърна — никога вече не ми повишавай тон.

— Извинете, сър! Няма да се повтори!

— Надявам се. А сега върви в каютата си и свали тази униформа. По-късно ще изпратя Самюел да провери дали си изпълнила заповедта ми.

— Ще се върна в каютата си, но не очаквайте да си легна, а още по-малко да сваля униформата си. Тя означава много за мен.

Капитанът премига учудено.

— Значи ли това, че няма да изпълниш заповедта?

Анджела се замисли.

— Само последната част от заповедта, сър!

— Да, или не, стажант!

— Да, сър! — отговори след кратко колебание тя.

— По дяволите, Анджела де Каста. Ти си най-непокорната стажантка, която съм имал. Куинси не беше такъв. Добре — въздъхна той и я погледна — прави каквото искаш в каютата си, но да не съм те видял в коридора до проверката. А сега си свободна!

— Слушам, сър! — отсече Анджела. Понечи да излезе, но изведнъж пристъпи бързо към капитана и му подаде един разпечатан плик.

— Какво е това? — попита Севаро учудено.

— Писмото на Куинси — каза тя тихо — помислих, че ще искате да го прочетете. Все пак той пише за вас. Надявам се да разберете какво сте значили вие за него. Ще го прочетете ли?

— Може би… по-късно…

— Разрешете! — каза тя и излезе.

Севаро се върна в каютата си, остави писмото настрани и се зае с документацията.

Но работата не вървеше.

Мислеше за Анджела, за Куинси, и най-вече за това писмо.

Какво ли е писал той за него?

И защо Анджела така настояваше да го прочете?

Колебанието му трая само миг.

Той извади писмото от плика и зачете…