Лора Джо Роуланд
Урагири (8)

Глава 7

Главният преводач Ийшино и комендантът Охира поведоха Сано надолу по главната улица на Дешима под отблясъците на последните слънчеви лъчи в късния следобед.

— Как се казват двамата варвари, които са сега на острова? — попита Сано.

— Помощник-директорът по търговията Маартен де Граеф и корабният лекар Николаес Хюйгенс — отвърна комендантът.

Приятелят на доктор Ито! Писмото под пояса на Сано сякаш набъбна. За да прикрие нетърпението си, той побърза да попита:

— В какви отношения са били варварите със Спаен? Били ли са приятели? Имали ли са противоречия?

Охира се навъси:

— Законът ми забранява да установявам близки познанства с варвари. Откъде да знам в какви отношения са. В мое присъствие винаги се държат възпитано.

— Варварите много се пазят ние преводачите да не чуем нещо важно — обади се Ийшино. — Но невинаги успяват. Веднъж чух Спаен и помощник-директора Де Граеф да спорят за „частната търговия“. Не знам какво имаха предвид, защото, когато ме видяха, престанаха.

— А доктор Хюйгенс? — попита Сано.

— Той се храни с останалите и се грижи за тях, когато са болни, но иначе обича да е сам.

— Ето тук живее помощник-директорът Де Граеф — съобщи Охира.

Сано го последва, доволен да научи за недружелюбните отношения на Спаен поне с един от сънародниците му. Така вече беше по-лесно да се свърже с престъплението и някой варварин.

Охраната въведе Сано, Охира и Ийшино в кабинет, чието разположение напомняше кабинета на директора Спаен. Но стените бяха голи, а на бюрото имаше куп прилежно подредени една върху друга книги с безупречно подравнени ръбове. Единствената лична вещ, която се забелязваше, бе малка картина в рамка, обърната с изображението надолу. Двама стражи и един слуга пазеха помощник-директора Де Граеф, който седеше зад бюрото с изправен гръб и пишеше с натопено в мастило гъше перо. Носеше кафяво сако, дълги до коленете панталони, чорапи, обувки и бяла риза с широка яка. Знойният, душен въздух в помещението бе пропит с вонята му.

— Коничи уа, добър ден. С вас ще разговаря почитаемият сосакан — излая комендантът към холандеца.

Ийшино преведе. Стражите издърпаха варварина от мястото му и го блъснаха на пода с викове: „Поклони се!“ Варваринът се простря по очи. Обезпокоен от тона, който служителите на Дешима бяха наложили за разпита, Сано каза:

— Моля, станете и се върнете на мястото си. Този човек бе представител на могъщата нация, чийто кораб чакаше край брега, и Сано разбра, че няма да спечели нищо, ако настрои свидетелите срещу себе си. Когато варваринът зае отново мястото си, го огледа внимателно. Висок и слаб, помощник-директорът Де Граеф имаше рядка прошарена коса, която стигаше до раменете му. Сива набола брада скриваше продълговатото му лице и гъсти вежди засланяха бдителните му сиви очи. Сано се представи и добави:

— Съжалявам, че ви нося лоши новини. Търговският директор Ян Спаен е мъртъв.

Варваринът погледна Ийшино. Докато слушаше преводача, Сано отново се ядоса заради този отегчителен метод на общуване. Пък и дали можеше да вярва, че няма да изопачи думите — неговите или на варварина.

Де Граеф сключи ръце, сведе глава над тях и замълча за миг, преди да продължи.

— Благодари ви за информацията — преведе Ийшино. — Той ще поеме задълженията на директора Спаен веднага и така търговията ще продължи без прекъсване.

Сега Сано откри неочаквано преимущество в това, че не знае езика на заподозрения. Без да се отвлича от думите, той успя да се съсредоточи върху изражението и гласа на Де Граеф. Преди холандецът да сведе очи, за да се помоли, Сано забеляза в тях странно изражение — шок или тържество? Стори му се важно, че Де Граеф не зададе обичайния въпрос: „Как е умрял Спаен?“

— Директорът Спаен е бил убит — продължи Сано. — Убиецът му трябва да бъде заловен и наказан. Затова се налага да ви задам няколко въпроса.

Де Граеф изслуша превода, кимна и каза нещо.

— Ще ни съдейства напълно — преведе Ийшино. Той поговори с холандеца на неговия език, а после преведе на Сано.

— Обясних на варварина, че веднага трябва да ни каже всичко, което знае. Ако откаже, ще бъде изтезаван — и усмихнат очакваше одобрението на Сано.

За да предотврати опитите на Ийшино сам да води разпита, Сано се обърна към Де Граеф с думите:

— Знам, че не сте яли цял ден. Извинявам се за неудобството, което са ви причинили. Скоро ще ви донесат храна.

А после към Ийшино:

— Преведете думите ми. И отсега нататък въпроси ще задавам само аз.

Ийшино зяпна от изненада:

— Но, сосакан сама…

— Изпълнявайте!

Докато преводачът превеждаше думите му, Сано заповяда на слугата:

— Донеси храна! И по-бързо!

Слугата изхвърча от стаята. Охира и стражите изгледаха Сано с неодобрение.

— Много сте любезен с варварина — обвини го комендантът. — Смятате ли, че е разумно?

Сано си спомни дадената клетва и се запита с тревога дали това, че ще нахрани един гладен човек, може да се изтълкува погрешно като поставяне на холандските интереси над японските. В странните светли очи на варварина обаче прочете облекчение, че най-после е попаднал на разумен и състрадателен японец. Може би Де Граеф ще сътрудничи от благодарност.

— Кога и къде за последен път видяхте Ян Спаен? — попита Сано.

Варваринът отговори, а Ийшино преведе:

— При залез-слънце по време на вечерята в столовата.

— Какво правихте вие и вашите другари след вечеря?

— Прибрах се в стаята си. Мисля, че останалите сториха същото. Обикновено така правим. Имаше силна буря, тъй че не съм излизал цяла нощ.

И без да разбира холандски, Сано долови отпадналия, отрепетиран тон — вероятно Де Граеф многократно бе отговарял на същите въпроси.

— Случайно да сте видели или чули нещо необичайно навън?

— Нищо, освен дъжда и гръмотевиците.

— Знаехте ли, че Спаен е напуснал Дешима? Или пък къде би могъл да отиде?

— Не, нищо не ми е казвал.

Докато Ийшино превеждаше, Де Граеф подпря глава на костеливата си ръка.

— Откога познавате търговския директор Спаен? — попита Сано. — Какви бяха отношенията ви с него?

Варваринът отговори с безизразен поглед.

— Срещнали са се преди десет години в Батавия^[1], Индонезия — преведе Ийшино. — Де Граеф е бил чиновник в „Ист Индия“, а по онова време Спаен е бил помощник-директор по търговията. Продавали европейски стоки срещу подправки, после търгували с подправките по целия свят. Компанията била доволна от печалбите. Двамата били повишени и изпратени в Япония.

— В добри отношения ли бяхте със Спаен?

Зад усмивката на Де Граеф личеше презрение. Вежливостта му сякаш криеше вродената му неприязън към хората изобщо.

— Разбира се. Иначе нямаше да поискаме компанията да ни изпрати заедно, след като напуснахме Индонезия.

— Какво означава „частна търговия“? — попита Сано.

Де Граеф с нищо не даде да се разбере дали този въпрос го е изненадал. Погледът му не трепна, тялото остана неподвижно.

— Когато пътуват по света, агентите на компания „Ист Индия“ често купуват и продават някои стоки, независимо от фирмата си, като сами финансират тези сделки. Това се нарича „частна търговия“.

— Използвате корабите на своите работодатели, за да превозвате свои стоки, и техните търговски мрежи, за да ги продавате? Без налози, при това като се конкурирате с компанията? — на Сано това му се стори твърде подозрително, ако не и незаконно. — Не се ли нарушава с това монополът й върху търговията в Югоизточна Азия?

— Трябва да си осигуряваме компенсация заради ниските заплати, които компанията ни плаща.

Сега Сано откри вероятен мотив за убийството на Спаен.

— Вие и Спаен печелехте ли от своята частна търговия?

Този път, след като Ийшино му преведе, холандецът замълча, преди да отговори, макар че изражението му не се промени.

— Да, но не разбирам защо това ви засяга. В Япония няма закон срещу частната търговия на холандците. Вашите търговци не ги е грижа дали търгуват с компанията или с отделни личности. Шогунът ви също не се интересува, стига само да получава своя дял от приходите.

— Кой ще наследи дела на Ян Спаен от печалбата? — тъй като вече се досещаше за отговора, Сано се приближи до Де Граеф.

В очите на варварина проблесна пламъче.

— Аз. Защото бях негов партньор. Той няма семейство.

Сано се приближи до Де Граеф, доколкото му позволяваше противната миризма на този човек.

— За това ли го убихте? За пари?

Де Граеф скочи от стола си.

— Не съм убивал Спаен!

Нямаше я вече превзетата вежливост, от гняв бе избила червенина по бузите му.

— Седнете! — заповяда Сано. Разтревожен и уплашен, той искаше да запази позиции пред извисяващия се над него варварин. — Признавате, че сте нарушили законите на своята страна заради печалбата. Защо бихте се спрели пред едно убийство?

С въздишка на досада Де Граеф седна, сложи крак връз крак и кръстоса ръце на гърдите. Вместо да погледне Сано или Ийшино, той бе вперил поглед в тавана, докато говореше.

— Той имаше само 10 000 кобана^[2] на свое име. Обичаше жените и хазарта. Влагаше средства в начинания, които невинаги се оказваха печеливши. Повече го биваше в харченето, отколкото в пестенето. Бих имал повече изгода да продължа съдружието си с него, отколкото да го убивам за такава нищожна сума. А сега, ако обичате, бих искал да се върна към заниманията си. Охраната ми каза, че корабът е пристигнал. Има много работа, а след смъртта на Спаен аз трябва да свърша всичко.

Сано не се замисли повече над сумата от 10 000 кобана; в Япония човек би могъл да живее в охолство с тях до края на живота си.

— Как точно бихте спечелили, ако партньорството ви бе продължило? — попита той с риск да предизвика ново избухване на варварина. — Защо не бихте могли да използвате парите на Спаен, за да купите още стоки, а после да продължите сам?

— Никой от нас не би се справил сам с това, което вършехме в екип. Двамата работехме добре.

— Но наскоро сте се скарали за частната търговия, нали? — попита Сано.

Варваринът взе картината от бюрото си, обърна я и тя се оказа рисунка с маслени бои на калдъръмена улица с каменни къщи от двете страни. Де Граеф се загледа в изображението, докато слушаше превода на Ийшино. После остави картината настрана с лицето нагоре.

— Ние със Спаен често спорехме. Той беше избухлив, както и аз. Винаги обаче уреждахме разногласията си в името на общия интерес.

„Така твърдиш ти“, помисли си Сано, а на глас попита:

— Доктор Хюйгенс също ли имаше разправии със Спаен?

— Работата ми е да се грижа търговията да върви гладко. И щом там всичко е наред, личните отношения между колегите не ме засягат.

Какво означаваше този уклончив отговор? Израз на откровено неведение? Лоялност към другарите? Или нещо повече? Сано не можеше да повярва, че след двегодишен затворнически режим в буквалния смисъл на думата между тях не са възникнали конфликти или пък че Де Граеф не е знаел за тях.

— Какво правехте в нощта, когато е изчезнал Ян Спаен?

— Работих, тук. После си легнах. От охраната могат да потвърдят това. Бяха пред вратата ми през цялото време.

Сано бе уверен, че стражите ще потвърдят думите му, дори и да не бяха истина, защото друг отговор би бил равносилен на признание, че са пренебрегнали служебните си задължения. Освен това не можеше да си представи как Де Граеф би могъл да се освободи сам от тялото на Спаен. Вероятно един или повече японци са играли някаква роля в убийството — поне са оказали помощ за прикриването му. Сано с мъка потисна тази неочаквана мисъл. Де Граеф имаше основателен мотив за убийство. Бе необходимо само доказателство за вината му.

— Извинявам се, че нарушавам вашето право на уединение, но трябва да претърся стаите ви — каза Сано.

— Каза да го направите, нямал какво да крие — преведе Ийшино думите на варварина.

Сано огледа кабинета на Де Граеф, но не намери нищо, освен още счетоводни книги, неизписана хартия, лула и кесия за тютюн. Нямаше сувенири от пътешествия и ловни трофеи както в стаята на Спаен. Какво друго, освен взаимната страст към парите бе свързвало тези двама тъй различни мъже? Сано премина в спалнята на Де Граеф, където цареше същата аскетичност. В шкафове и сандъци бе подредено оскъдно употребявано облекло.

— Това е всичко, което притежава — обади се Ийшино. — Няма чужди вещи.

Застанали до вратата, помощник-директорът Де Граеф и комендантът Охира наблюдаваха действията с му с каменно изражение.

— Какво е това? — обърна се Сано към Ийшино и му показа някакви книжа, които бе намерил в шкафчето до леглото. На всички тях се открояваха червените печати на цензурата — законът изискваше задължителна проверка на чуждестранните документи, преди да бъдат внесени в страната. Ийшино бързо се приведе над книжата и ги огледа.

— Писма от бащата на помощник-директора Де Граеф. Той е на смъртно легло и моли сина си да се върне у дома, да стане свещеник и да поеме поста му в селската църква.

Оскъдните улики обезсърчиха Сано. Той надникна под леглото, огледа останалите мебели, изследва пода и стените за възможни тайници, но не намери нито нож, нито следи от кръв. Надвеси се от прозореца и погледна към двора. Пръстта изглеждаше корава и гладка, а кравата на варварите бе опасла тревата. Де Граеф каза нещо и Ийшино преведе.

— Попита дали сте доволен, че не той е убил директора Спаен.

„Съвсем не“, помисли си Сано, но бе принуден временно да се признае за победен. Никак нямаше да е лесно да се разкрие убиецът и да бъде обвинен само холандецът.

Прислужникът се върна с поднос с храна, която варваринът изгледа лакомо.

— Е, сосакан сама, все още ли мислите, че можете да разгадаете тайната? — попита Охира.

С усилие Сано успя да запази невъзмутимо изражение.

— Това е всичко засега — каза той на холандеца и кимна на слугата, който постави подноса пред Де Граеф.

— Вижте го само как яде! Варварин! — извика Ийшино през смях.

Сано извърна очи към холандеца, който лакомо поглъщаше храната. Вместо да отпива супа от купата, той сърбаше с дървена лъжица. Вместо да използва пръчици, той тъпчеше ориз, риба и зеленчуци в устата си с ръце. Между хапките шумно лочеше огромни глътки вода и саке. Тези груби маниери на хранене го отвратиха, а интуицията му подсказваше, че холандецът знае повече за смъртта на Спаен, отколкото му бе казал.

Придружен от Охира и Ийшино, Сано слезе по стълбите и се отправи надолу към жилището на доктор Николаес Хюйгенс — доверения приятел на доктор Ито и последен заподозрян холандец, на когото Сано възлагаше надежди за бърз и успешен край на разследването.