Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сано Ичиро (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Way of the Traitor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Xesiona (2010)
Корекция и форматиране
maskara (2010)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Лора Джо Роуланд. Урагири

ИК „Труд“

История

  1. — Добавяне

Глава 1

По пустите нощни улици на Едо[1] крачеше сосакан Сано Ичиро — личният следовател на шогуна.

Лятната буря бе прогонила от улиците на търговския квартал Нихонбаши обичайната навалица купувачи, пешеходци и зяпачи. Дъждът продължаваше да се излива и да барабани по керемидените покриви. Сламената шапка на Сано вече беше прогизнала и водата се просмукваше в наметалото му.

Неотлъчно до него вървеше главният му помощник и подчинен Хирата, а на три крачки зад тях подтичваха още десет самураи — до един детективи от елитния корпус, оглавяван от Сано. Обутите им в сандали крака шляпаха по тесния кален път.

— Това е мястото — каза Сано и спря рязко пред представителна къща с висок каменен зид.

Над портите бе спусната черна траурна драперия. Запалените фенери в двора хвърляха трептящо сияние в дъждовната нощ. Сано и хората му се събраха под козирката на един магазин на отсрещната страна на улицата, за да уточнят стратегията за действие, която трябваш да увенчае с успех тъй продължителното им разследване.

Вече три месеца вълна от странни престъпления заливаше Едо. Крадци задигаха трупове от самите домове на покойниците или направо от гробищата, а понякога бяха тъй нагли, че оскверняваха траурните церемонии или пресрещаха траурните шествия. Задигнатите трупове бяха вече девет, без да имат нещо общо помежду си, бяха от различни класи — селяни, търговци и самураи. А имаше и още девет престъпления — на девет странстващи пътници. На местопрестъплението бяха намерени само дисагите им и следи от прясна кръв, но жертвите бяха изчезнали. Нито един от труповете не бе намерен. Престъпленията изпълваха с ужас пътуващите и лишаваха семействата от свещеното им право да почетат както подобава своите мъртъвци.

Още щом получи заповед от шогуна да залови крадците на трупове, Сано веднага разпрати агенти из целия град. Предрешени като пътуващи търговци, те обикаляха чайни, игрални домове и други места, посещавани от криминални елементи. Тази сутрин един от агентите бе дочул някакъв слуга да се хвали, че крадците му платили, за да им помогне да откраднат трупа на починалия му господар по време на бдението край трупа на покойника същата нощ. Агентът бе проследил слугата до дома на богат търговец на масла и бе докладвал местоположението на Сано.

— Ако крадците дойдат, ще ги проследим — припомни Сано на Хирата и на хората си. — Трябва да заловим главатаря им и да разберем какво правят с труповете.

Детективите обградиха къщата на търговеца, а Сано и Хирата се спотаиха точно срещу задната врата. Чакаха повече от час подгизнали от дъжда, но улиците оставаха все тъй безмълвни и пусти. Напрежението на Сано растеше.

Син на ронин — самурай без господар, — някога той бе изкарвал прехраната си, работейки като инструктор по бойни изкуства в школата на баща си и преподавайки история на малки момчета. Благодарение на връзки на семейството бе получил пост на йорики — началник в полицията. Още с първото разгадано убийство бе спасил живота на шогуна и преди година и половина бе удостоен с честта да изпълнява задълженията на сосакан. Тогава пък му бе възложена задачата да разнищи серия ужасни престъпления в Едо и да залови убиеца Бундори. Сано отново се бе справил блестящо и бе спечелил благоразположението на шогуна. Оттогава бе разрешил много заплетени случаи. Доходите му нараснаха, увеличи се и броят на преките му подчинени, работата му доставяше удоволствие, а и през есента предстоеше да сключи изгоден в социално и финансово отношение брак с Рейко — красивата дъщеря на съдията Уеда, единия от двамата магистрати на Едо. И въпреки това тъмен облак помрачаваше съществуването на Сано.

Той все повече губеше илюзиите си — за шогуна, бакуфу и самурайския кодекс Бушидо, който повеляваше безпрекословно подчинение на вишестоящия. Все по-ясно виждаше, че страната се управлява от шайка разюздани и корумпирани мъже, които използваха воинските добродетели като средство за репресии и превръщаха йерархията в обикновена диктатура. Често разкритията му се използваха не за друго, а за да се дискредитират, да се пращат в изгнание или да се понижават почтени самураи. Самият шогун не бе по-добър от режима, който оглавяваше. Токугава Цунайоши се интересуваше само от изкуствата и религиите, а заради слабостта си към красивите момчета и юноши често пренебрегваше държавните дела. Освен това неведнъж бе пращал Сано да дири духове, псевдочудотворни лекове или заровени съкровища. Но Сано нямаше друг избор — шогунът бе неговият върховен господар и управляваше съдбата му!

А и в личния му живот нещата не изглеждаха по-розови. Да, времето и самурайската самодисциплина постепенно излекуваха най-страшната болка в душата му — загубата на Аой, неговата единствена любов.

Но той още не можеше да изневери на духа й. Бе забавил сватбата си с повече от година — страхуваше се отново да се сближи с някого, да не би отново да изживее разкъсващата болка от раздялата или от загубата на скъп за него човек. Затова с радост посрещаше всяка нова задача, която поглъщаше усилията му и позволяваше да поддържа емоционалното си уединение.

Сега Сано вдигна глава и напрегна слух.

— Чуй! — каза той на Хирата.

От горната страна на алеята до тях достигаха шляпащи в локвите бързи стъпки.

— Паланкин — прошепна Хирата, когато четирима носачи в качулки и наметала изникнаха от влажния мрак.

Те положиха носилката пред портите на търговеца. Всички бяха самураи с мечове на кръста. Портите се отвориха и двама от тях влязоха в двора. Скоро след това се появиха отново, натовариха някакъв продълговат вързоп в паланкина, вдигнаха носилката и се отдалечиха с бързи стъпки.

Сано сви устни и излая като куче, за да даде сигнал на хората си. Двамата с Хирата последваха паланкина тичешком, използвайки прикритието на портите. Неспирното трополене на дъжда заглушаваше стъпките им. В нощта се раздвижиха едва доловими сенки, когато отрядът детективи се включи в преследването. Паланкинът ги отвеждаше все по-навътре в лабиринта от криволичещите улички на Нихонбаши. Накрая спряха в покрайнините пред една от редицата постройки със сламени покриви — района на майсторите на мечове. Табелата над вратата изобразяваше кръгъл герб, под който бе изписано името Миочин. И Сано се досети каква е съдбата на откраднатите трупове.

Носачите поеха вързопа и изчезнаха във вътрешността на постройката. Зад хартиените прозорци проблесна светлина и заиграха сейки. Сано събра детективите до изоставения паланкин и нареди:

— Обградете къщата и арестувайте всеки, който се появи навън. Аз влизам вътре.

Той извади меча си, но Хирата прошепна припряно:

— Крадците са опасни убийци. Моля, останете тук, за да бъдете в безопасност… — по широкото му момчешко лице бе изписана искрена загриженост. Той впери предан поглед в Сано: — Оставете това на нас.

Тъжна усмивка трепна върху устните на Сано, докато се отправяше към портата. Двайсет и една годишният Хирата приемаше много сериозно ролята си на главен васал и първи защитник и всеки път се противопоставяше, когато Сано проявяваше безразсъдството да се хвърля в битки сам и да поема най-страшния риск. Той не разбираше, че господарят му съзнателно търси опасността заради потребността да се противопоставя на злото. Бушидо — Пътят на воина — учеше, че единствената цел на всеки самурай е да отдаде живота си в служба на господаря. Дълг, вярност и смелост бяха най-висшите добродетели и само чрез тях се осъществяваше самурайската чест. Но личното схващане на Сано за Бушидо включваше и четвърти крайъгълен камък, не по-малко важен за честта от останалите — диренето на истината и справедливостта. Удовлетворението да види престъпника заловен и наказан изпълваше съществуването му с по-дълбок смисъл, отколкото служенето на един непоправимо загнил режим.

— Да вървим — рече Сано.

Двамата с Хирата се промъкнаха до постройката. Сано безшумно плъзна вратата встрани и надникна в просторно помещение, осветено от висящи фенери. Вътре, натрупани върху подпорите на стените, се виждаха много мечове в ножници и стоманени остриета без дръжки. Буквите, гравирани в горния им край, удостоверяваха, че с тях са били посичани човешки тела в тамешигири — официалния метод за изпробване на мечове. В дъното на помещението при входа към мокрия вътрешен двор стояха седем мъже: четиримата крадци в подгизналите наметала — вероятно ронини, двама млади селяни с памучни ленти на главата и един възрастен мъж, облечен в черна туника и панталони с герба на Миочин. На бледото му лице с орлов нос пламтяха потънали в орбитите очи. Крадците стовариха вързопа на пода и го развиха. Показа се труп на як мъж в погребални одежди от бяла коприна. Миочин сведе поглед към него и рече:

— Идеален екземпляр. Искрени благодарности.

Според закона на Токугава за изпробване на мечове можеха да се използват труповете на екзекутирани престъпници, но напоследък недостигът на подходящи предатели, крадци и подпалвачи значително бе ограничил наличния материал за майсторите. За капак бакуфу предостави всички екзекутирани трупове на богатите фамилии — потомствените изпитатели Ямада, Чокуши и Накагава, защото те предложиха най-висока цена. Това бе принудило по-низшите кланове, като Миочин, да използват сламени чучела. Само че посичането на човешка плът и кости бе единствената истинска проба за качеството на острието и мечове, изпитвани по друг начин, се продаваха на доста по-ниски цени и вдъхваха по-малко респект. Самураите избягваха да купуват оръжия от майстори, които не можеха да удостоверят най-голяма степен на якост и сила. Явно Миочин, твърдо решен да не загуби доходите си, бе наел ронини да му осигуряват трупове чрез грабежи и убийства.

— Ще изпробваме остриетата от майстор Ибе — каза Миочин на двамата млади селяни, които по всяка вероятност бяха синовете му. — Аз ще изпълня рьокурума и океса (най-трудните удари — през таза и през раменната кост). А вие ще използвате ръцете и краката за по-малките остриета.

Крадците се размърдаха нервно.

— Възможно е някой да ни е проследил — каза единият. — По-бързо, плащайте и да се махаме от тук.

Миочин им даде няколко монети. Отвън Сано и Хирата изтеглиха мечовете си и нахлуха в помещението.

— Специалният полицейски отряд на Токугава! Всички сте арестувани! — изкрещя Сано.

Сред възгласи на изненада и ужас крадците извадиха мечовете си от ножниците. Миочин и синовете му грабнаха оръжия от рафтовете на стената. С ясното съзнание, че ако ги заловят, ги чака смърт, престъпниците се хвърлиха срещу Сано и Хирата с оголени остриета и изопнати от отчаяние лица.

— Къщата е обградена! — извика Сано. — Хвърлете оръжието и се предайте!

Миочин се изсмя.

— Когато воловете полетят и змиите проговорят! — възкликна язвително той. — Няма да ме пратиш на палача само защото се мъча да си изкарам прехраната!

Престъпниците се нахвърлиха върху Сано и Хирата. Отрядът воини, дочули суматохата вътре, нахлуха в помещението. Сано се биеше с Миочин. Острието на изпитателя разсичаше въздуха като вихър. Постепенно той изтласка Сано назад в двора. Сано отвръщаше на удара с удар и бавно отстъпваше назад, докато не се препъна в купчина овъглени кости — явно остатъци от незаконно придобитите трупове. Изправи се на крака и отново се хвърли към Миочин. Мигом си даде сметка, че силата на Миочин се крие в лъжливите му движения и в отбраната, затова сведе меча си, сякаш възнамерява да нанесе удар в стомаха на съперника си. После внезапно острието му се отклони и парира удара, насочен диагонално към гърдите му в последния миг. Ответният му удар разсече бедрото на Миочин. Той изохка от болка, но не се олюля. И тогава Сано предприе риск, който някога бе обучавал учениците си да избягват. Когато Миочин стисна меча си с две ръце, готов да нанесе смъртоносен вертикален удар, Сано заложи на предположението, че това е пореден финт. Противопоставяйки се на инстинктивния порив да вдигне меч, за да предпази торса си, той сведе острие, замахна странично и разсече стомаха на противника си от край до край. Миочин изрева слисан и ужасен. Светлината в очите му угасна още преди да рухне на земята.

Сано отстъпи назад. Видя хората си — всички живи и здрави, видя мъртвите тела на другите престъпници, видя кръвта на Миочин по острието на меча си. Макар че убиването бе естествен акт за един самурай, отнемането на човешки живот го изпълваше с отвращение, караше го да се чувства принизен до убийците, които преследваше.

— Сосакан сама[2] — гласът на Хирата извади Сано от моментното му вцепенение. — Сумимасен, извинете, но това, което направихте, бе твърде опасно. Можеха да ви убият. Мой дълг е да ви служа и да ви охранявам. Трябваше аз да се оправя с Миочин…

— Няма значение, Хирата, всичко вече свърши… — рече той. „И слава Богу, без жертви!“ После, все още задъхан, добави: — Ще докладваме на местните сили на реда за нападението. Те могат да затворят работилницата, да приберат труповете и да върнат откраднатия мъртвец.

Хирата откъсна подгъва на наметката си и превърза лявата ръка на Сано над китката. Явно в разгара на битката бе ранен, което дори не бе забелязал.

— Ще имате нужда от лекар, когато се приберем в замъка Едо.

„В замъка Едо“ — перспективата да се върне пак там помрачи удовлетворението на Сано от разкриването на поредния случай. В замъка той трябваше да докладва на шогуна и за пореден път да се изправи лице в лице с доказателството, че един слабоволев и глупав деспот притежава душата му. Трябваше отново да заеме мястото си в корумпираната политическа машина на Токугава. И после да се върне в пустия си дом, обитаван единствено от спомените за Аой. Докато му възложат ново дирене на истината, което да осмисли съществуването му и да го изпълни с достойнство и чест.

 

На сутринта след изнурителното нощно писане на рапорти и отчети в управлението на силите на реда Сано, Хирата и отрядът детективи пристигнаха в замъка Едо. При портата на двореца стражите му кимнаха и сториха път на хората му.

— По-късно ще се видим у дома — каза Сано на Хирата и се запъти към отредената му къща в онази част на замъка, предназначена за висшите служители на шогуна и за подчинените им. Пое по един проход, който се виеше нагоре по хълма между закритите коридори и наблюдателните кули на въоръжената стража. Влезе във вътрешния сектор, прекоси градината и спря пред самия дворец — внушителна сграда с варосани хоросанови стени, резбовани дървени порти, тънки решетки на прозорците и сив керемиден покрив.

— Сосакан Сано Ичиро на доклад при негово превъзходителство — обяви той на застаналите отпред стражи.

Те се поклониха и отвориха портата. Сано продължи към вътрешната градина. Мина покрай канцелариите и работните помещения и през вратата в далечния край на коридора излезе на калдъръмена пътека, която го отведе до личната градина на Токугава. Гъстите клони на боровете бяха увиснали неподвижно, натежали от влажна горещина. Лилии изпълваха въздуха с опияняваща сладост. Лениво жужаха пчели. Сухи кленови листа плуваха изящно върху огледалната повърхност на езерото. Над замъка тъмните буреносни облаци се открояваха на сивото небе като мастилени петна върху мокра хартия. Долавяше се далечен тътен на гръмотевици. Потискащата атмосфера засилваше у Сано натрапчивото чувство, че е хванат в капан. В замъка Едо то бе негов неизменен спътник. Вървеше като обречен и тайно се надяваше шогунът да го натовари с ново разследване, но в този миг съзря летния павилион на Токугава и спря смутен. Полуизлегнат в беседката седеше не шогунът, а дворцовият управител Янагисава Йошиясу, дясната ръка на върховния владетел. Облечен в лятно копринено кимоно в синьо и слонова кост, той стискаше голям лист бяла хартия и елегантна четчица. Един слуга чакаше отстрани, готов да напълни отново мастилницата, да сложи още вода в купата за размиване на туша или да му подаде друг лист хартия. В два реда отстрани коленичеха петимата мъже от съвета на старейшините — най-близките съветници на шогуна и лакеи на Янагисава. Други слуги обикаляха павилиона, махайки с ветрила, за да правят изкуствен вятър. Но Токугава Цунайоши не се виждаше никъде.

С поредица бързи и грациозни извивки и чертици Янагисава прокара четчицата по хартията, изписвайки колона от йероглифи.

— Сосакан Сано — измърмори той. — Няма ли да се присъедините към нас?

Сано изкачи стъпалата на павилиона, коленичи, поклони се и отправи официален поздрав към събралите се.

— Почитаеми управителю, дошъл съм да докладвам на шогуна… — безпокойство сви сърцето му, защото присъствието на Янагисава на аудиенциите при шогуна не вещаеше нищо добро.

Дворцовият управител огледа стиховете, които бе написал. Смръщи се, поклати глава и даде знак на слугата да махне листа. После вдигна поглед към Сано. Трийсет и две годишен, Янагисава бе любовник на шогуна още от ранна младост. Висок и слаб, с фини черти и големи влажни очи, той притежаваше магнетична мъжка хубост, която нямаше нищо общо с характера му.

— Опасявам се, че негово превъзходителство отсъства в момента — каза той. — Каквото имаш да кажеш, можеш да го кажеш на мен.

Благият му тон зле прикриваше непреодолимата враждебност. От първия ден, в който Сано бе поел длъжността на сосакан, Янагисава гледаше на него като на главен съперник за благоволението на Токугава Цунайоши. Опасяваше се за поста и влиянието си над слабоволевия господар — затова бе саботирал разследването на Сано във връзка с убийствата Бундори и дори бе дал заповед да го пребият до смърт. Въпреки всичко Сано бе изпълнил задачата си успешно. За зла участ обаче в поставения за убиеца капан се бе хванал и самият дворцов управител, който бе станал жертва на жестоко насилие. Янагисава никога нямаше да прости на Сано това неволно прегрешение.

— Негово превъзходителство ми заръча да му докладвам лично — възпротиви се Сано. Знаеше, че Янагисава съвсем преднамерено възпрепятства достъпа му до шогуна. Много отдавна бе изоставил покорното поведение, защото то, така или иначе, не успяваше да уталожи ревността на дворцовия управител. — Ще говоря пред него!

Сано зае леко предизвикателна поза. До този момент дворцовият управител бе опитвал какво ли не, за да го дискредитира — първо пусна слухове за него, че е алкохолик и развратник, после прати хора да го предизвикат към скандал. След това на няколко пъти се опита тайно дори да го премахне — веднъж някакъв конник за малко да го прегази на улицата; после, докато бе в гората, уж случайно бе засипан със стрели… Въпреки всичко Сано продължаваше да се радва на благоразположението на Токугава Цунайоши, който се бе привързал към него с необичайно за него постоянство и изискваше непрекъснато да му бъде в услуга и на разположение.

Но сега Сано изтръпна, когато Янагисава каза:

— Негово превъзходителство има треска и се нуждае от строг режим на покой и тишина. Не може да приема никого… освен мен, разбира се… — фино очертаните му устни се извиха в злобна усмивка. — Ще му предам новините за смъртта на Миочин. По сведения на официални източници той и неговите крадци са заловени и посечени от моята вярна стража.

В душата на Сано лумна гняв, но той усети, че старейшините тайно се надяват да направи сцена, и успя да се овладее.

— Не можете вечно да скривате истината, почитаеми управителю — отбеляза той с равен тон. — Когато шогунът оздравее, аз ще му разкажа какво се случи в действителност.

Дворцовият управител Янагисава топна четчицата в мастилото и бързо изписа три йероглифа върху чистия лист. Сано ги прочете от горе на долу: успех, вятър, дърво.

— Със съжаление трябва да отбележа, че ти няма да си тук, когато негово превъзходителство се оправи — Янагисава бутна листа настрани, взе нов от слугата и отново топна четчицата в мастилото, — тъй като аз имам поръчение за теб… Задача, която ще те отведе далеч, много далеч от Едо.

Старейшините се размърдаха. Сано отвърна:

— Не можете да го сторите. Аз съм подчинен единствено и само на шогуна. Моят дълг е към него, не към вас.

Янагисава се разсмя:

— Когато негово превъзходителство е неразположен, командвам аз. Мога да направя, каквото реша. И сега решавам да те пратя на инспекция в Нагасаки.

— Нагасаки? — възкликна Сано ужасен. Градът бе на два месеца път от Едо. Придвижването дотам и обратно плюс самата работа на място можеха да отнемат цяла година — време, в което Янагисава бе в състояние изцяло да съсипе репутацията на Сано, да настрои шогуна против него и да го лиши от позициите му. А и… може би нещо още по-лошо?

— Изглеждаш ми недоволен, сосакан — Янагисава едва успяваше да скрие задоволството си. — Не виждам защо. Нагасаки е престижно местоназначение. Там трябва само да отразиш състоянието на управлението и икономиката и настроенията на гражданите — на празния лист той отново изписа същите йероглифи — успех, вятър, дърво, след което даде знак на слугата да му донесе чист лист. — Няма да се налага да работиш усилено и докато се наслаждаваш на спокойния живот по красивото крайбрежие на Кюшу, можеш да изискаш част от годишния данък върху външната търговия… — Янагисава се изхили самодоволно. Сано отлично знаеше, че в Нагасаки и най-безобидното поведение, погрешно възприето като предателство, можеше да обрече човек на смърт — особено ако е набеден от враговете си като неблагонадежден. Разбираше защо Янагисава е решил да го изпрати в Нагасаки — дворцовият управител добре познаваше склонността му да нарушава правилата и да засяга важни хора по време на разследванията си. Сигурно тайно се надяваше, че в Нагасаки Сано ще си навлече достатъчно сериозни неприятности, та сам да се провали веднъж завинаги. А и властта на Янагисава, която се простираше достатъчно надалеч, можеше да обезпечи този изход. — Наистина, сосакан Сано, трябва да ми благодариш за тази възможност! — дворцовият управител вдигна четка над новия лист хартия. — Мисля, че вече съм готов да напиша целия стих — обърна се той към старейшините.

— Убеден съм, че ще бъде великолепен, почитаеми управителю — обади се главният старейшина с отявлено ласкателен тон.

— Трябва да остана в Едо за годежа си — възпротиви се Сано, макар че не изгаряше от нетърпение да сключи брак.

Янагисава отново се изхили:

— Опасявам се, че ще трябва да отложиш плановете си за неопределен срок.

Сано стана и се поклони. Нямаше какво повече да губи.

— При цялото ми подобаващо уважение, почитаеми управителю, аз няма да отида в Нагасаки.

Янагисава се разсмя с цяло гърло. После пое дълбоко въздух и започна да пише бързо. Йероглифите изникваха плавно един след друг и скоро изпълниха целия лист. Той огледа работата си с въздишка на задоволство и остави четчицата си.

— И все пак мисля, че ще го сториш, сосакан Сано! — той опипа тънките белези на устната и клепача си — спомен от ужасното му преживяване с убиеца Бундори. Отправи към Сано изпълнен с отмъстителна наслада поглед, плесна с ръце и каза на появилите се петима стражи: — Погрижете се сосакан Сано да се качи на кораба, който утре заминава за Нагасаки. А, да, и преди да отидеш да се подготвиш за пътуването си, драги ми Сано — добави Янагисава с блеснали от жестокост очи, — кажи ми какво мислиш за моето стихотворение. Съчиних го специално с мисълта за теб… — и с грациозен жест той обърна листа към Сано.

Разнесе се грохот на гръмотевица. Дъждът заплющя по покрива на павилиона. Сано прочете:

Във този труден и несигурен живот

успехът често е измама:

виж, вятърът е впрегнат във хомот,

а пък дървото на живота корен няма…

Бележки

[1] Старото име на Токио — Б.пр.

[2] Думата се добавя след името или титлата на вишестоящ в знак на вежливост — Б.пр.