Лора Джо Роуланд
Урагири (18)

Глава 17

Още с пристигането си в дома за удоволствия „Полумесец“ Сано отбеляза мрачната промяна във вида на заведението от последния път, когато бе идвал тук. Бамбукови транспаранти покриваха прозорците, хората съвсем съзнателно заобикаляха мястото, куртизанки надничаха страхливо от съседните домове. Един дошин и трима цивилни охраняваха входа, където собственикът Минами крещеше пребледнял от гняв:

— Не мога да си върша работата, когато цялата къща е пълна с полиция! Клиентите ми се разбягаха. Настоявам да напуснете. Незабавно!

Дошинът просто скръсти ръце с изражение на вяла търпимост. Минами отскочи встрани и се втренчи в йорики Ота, който точно излизаше от портата.

— Млъквай или ще те арестувам! — каза му Ота и после поздрави Сано с формален поклон. — Ето ви и вас. Елате. Ще ви отведа при убитата.

Влязоха в къщата. Още дошини и техните помощници стояха в осветената приемна, говореха и пушеха. В сумрачните коридори изплашени слуги се притискаха до стената, за да направят път на Сано и Ота.

— Как е умряла? — попита Сано.

— Самоубийство. Ще видите… — йорики Ота го отведе на горния етаж, където се намираха жилищните помещения на куртизанките — ред малки стаички зад стени от хартиени панели. Отнякъде се носеше истеричен женски плач. — Тя е там вътре.

Пред вратата имаше охрана. Сано предпазливо плъзна встрани дървената плоскост. Лъхна го зловещият метален мирис на смърт. Пазачът донесе един фенер и го окачи на стената. Сано забеляза, че прозорецът е бил отварян, за да се проветри, но в претрупаната стаичка все още бе горещо и задушно. Пеони лежеше на пода до стената с присвити колене, стегнати в полите на пропитите й с кръв одежди. Мухи бяха накацали по покритата със съсирена кръв дълбоката порезна рана, която започваше от лявата страна на врата й и преминаваше през гърлото. Кръв бе текла и от устата й, бе сплъстила дългите й коси в лепкави кичури и бе попила в татамите. В замъглените й очи бе застинал израз на изненада и ужас. В лявата ръка стискаше дръжката на дълъг нож, стърчащ от смъртоносната рана.

Сано поклати глава със съжаление.

— Кой я намери и кога?

— Една от прислужничките. Около обед — отвърна Ота.

Сано се обърна.

— И никой не е забелязал липсата й до този момент?

Ота сви рамене:

— Минами каза, че вероятно се е измъкнала тайно от празненството предишната нощ, качила се е тук и се е самоубила. После имало безредици — част от гостите се сбили и в суматохата никой не забелязал, че Пеони я няма. Другите момичета били заети с клиенти. Прислужниците не обичали Пеони. Тя била подло момиче, немарлива работничка и крадла, тъй че никой не си направил труда да я потърси на сутринта. После готвачът забелязал кръв, която се процеждала през тавана на килера. Запазихме всичко точно както го намерихме, защото смятахме, че ще искате да го видите.

Обясненията звучаха смислено и все пак мисълта, че нещо не е наред, натрапчиво се въртеше в съзнанието на Сано. Той заобиколи трупа и отиде до масата. Върху нея имаше огледало, гребен, лампа и лакирана кутия, съдържаща лист фина хартия, върху която с туш бяха изписани някакви йероглифи.

— Предсмъртното й писмо — поясни Ота.

Сано забеляза, че докато по масата и по другите вещи имаше петна от засъхнала кръв, писмото бе съвсем чисто. То гласеше:

Трябва да умра, защото убих мъжа, когото обичам. Беше нещастен случай, но вината е моя.

По време на нашите любовни игри Спаен сан често носеше пистолет, който иначе криеше в стаята си. Той лягаше на леглото, а аз — отгоре му и насочвах оръжието в него, докато се любехме. Това ни забавляваше, но последния път аз се възбудих твърде много. Пръстът ми неволно натисна спусъка. Пистолетът изгърмя — бум! Спаен сан изкрещя. През дима го видях да лежи мъртъв с кървава рана в гърдите. Бях толкова уплашена, че не знаех какво да сторя. Взех ножа на Спаен сан и се опитах да изчовъркам куршума с надеждата отново да го съживя. Ръцете ми толкова трепереха, че няколко пъти го промуших в гърдите.

Знаех, че ще бъда наказана, ако някой разбере какво съм направила, затова реших да представя всичко така, все едно е избягал. Облякох му панталоните. Сложих разпятие на врата му и увих тялото му в завивките. Извлякох го навън досами портите при водата. Валеше проливен дъжд, наоколо нямаше никой. Отворих портите и бутнах Спаен сан в морето. Хвърлих ножа и пистолета след него. После се върнах тичешком в стаята му. Измих се, застлах леглото с чисти завивки и се престорих, че спя, когато стражите дойдоха на сутринта.

Дано духът на моя любовник ми прости за стореното. Дано се срещнем отново в рая и да прекараме цялата вечност заедно.

Пеони

— Смятам, че това слага край на нашите проблеми — каза йорики Ота. — Ще наредя да увият тялото, за да бъде откарано на холандския капитан. Ще кажа на пристанищния патрул да уреди ескорта на кораба, а на коменданта Охира да се приготви да ги посрещне тук.

Сано не отговори. Сценарият, който Пеони предлагаше, изглеждаше достоверен, колкото и обстоятелствата около нейната смърт. Можеше да приключи случая и да оправи холандско — японските отношения, а двамата с Хирата можеха да се заемат с възложената инспекция на Нагасаки. Но как да си затвори очите пред явните несъответствия? Сано се обърна към йорики Ота:

— Убиецът на Ян Спаен все още не е заловен.

Йорики Ота рязко повдигна вежди.

— Но тази проститутка е направила самопризнания. Тя се е самоубила от угризения. Какви доказателства повече са ви необходими?

— Когато срещнах Пеони вчера — поясни Сано, — тя наливаше чай и решеше косите на друга куртизанка с дясната ръка. Смятате ли, че би се намушкала с нож с лявата?

Ота сви рамене.

— Хората правят странни неща, когато съзнанието им е затормозено.

— Гмуркачите не са извадили нито нож, нито револвер от водите край Дешима. Ами това писмо… — Сано вдигна листа към очите на йорики Ота: — Красиво изписано, чисто… Само че Пеони бе проста селянка. Бих се учудил, ако въобще е можела да пише, камо ли толкова смислено.

— Значи е имало кой да й го напише — Ота настояваше на своето, но бакъреният му тен потъмня. — Тя е водила мизерен живот. По-ужасен, отколкото на животно; да прибира в леглото си мръсни чуждоземци. Собственикът Минами, клиентите, другите куртизанки и даже слугите са се отнасяли с нея като с измет. Смъртта вероятно е изглеждала по-привлекателна от всичко това. Убийството на любовника й вероятно е било капката, която е преляла чашата. В силите на реда съм от двайсет години. И вие твърдите, че не си разбирам от работата?

Сано си представи друга зловеща картина.

— Ами ако снощи тя е дошла тук не да се самоубие, а да се срещне с някого? Той идва; двамата се скарват; той я намушква… — Сано се обърна към йорики Ота. — После, преди да си тръгне, той оставя писмото — без капчица кръв, защото го е държал у себе си… или в кутията…

Ота се разсмя гръмко.

— Това е нелепо. Ножът е от кухнята на долния етаж, готвачът го е разпознал. Минами казва, че Пеони непрекъснато е задигала разни неща. Самата кутия също е крадена. А и кой ще иска да убие тази гнусна проститутка?

— Убиецът на Ян Спаен — отвърна кротко Сано. — Пеони е била на острова със Спаен през нощта, когато е изчезнал. Може да е видяла нещо… — Сано си спомни предпазливите й намеци за онова, което ставало на Дешима. — Убиецът не е можел да я остави жива, че да го издаде. Той не се поколеба да стреля по мен, та какво остава за тази беззащитна жена?

— И кой може да е този човек? — попита Ота пренебрежително.

— Търговецът Урабе — отвърна Сано. — Пеони го е видяла на острова същата нощ. Той има финансови проблеми и може да я е убил, за да избегне изнудване… Освен това той е редовен клиент на „Полумесец“. Може да е бил на празненството снощи и тайно да се е промъкнал до жилищните помещения на жените… — и тогава в съзнанието му проблесна една друга, още по-зловеща възможност. Ами ако Пеони е знаела нещо опасно, което засяга управата на Нагасаки или някого от администрацията на Дешима? Дали този човек не е организирал „самоубийство“ заради Сано? Той не сподели съмненията си с Ота, защото йорики също влизаше в кръга на заподозрените. Никому не можеше да разчита. Оставаше му само надеждата, че планът за вечерта ще го отведе до истината и до истинския престъпник. — Освен това — добави Сано — съществува най-малко още един човек, освен Урабе, който е имал възможност свободно да се движи из града и със сигурност е желаел смъртта на Пеони.