Лора Джо Роуланд
Урагири (12)

Глава 11

Като поразпита из града, Сано откри Урабе в китайската колония на Нагасаки. Тя се намираше близо до пристанището и бе заобиколена с висока дървена ограда, ров и рибарски къщурки. Следобедът преваляше, слънчевите лъчи бяха станали меднозлатисти, а морето — кобалтовосиньо.

Сано навлезе в селището и се озова сред оживен площад. Китайски търговци стояха до сергии, украсени с червени фенери и отрупани с порцеланови съдове, топове естествена коприна, бурета със захар, терпентин, камфор и смирна, тиково дърво от Камбоджа, корени от женшен от Корея, книги, лекарства и всякакви екзотични стоки. Продавачите сновяха насам-натам, а опашките се виеха все по-дълги, докато траеше пазарлъкът с клиентите. Пръстите на търговците светкавично отмятаха мънистата на сметалата и изчисляваха цените. Бързата им реч привнасяше някаква трескавост в пазарната атмосфера. Китайците се ползваха с повече привилегии от холандците — годишно пристигаха по седемдесет техни кораба; те притежаваха оръжие, можеха безпрепятствено да напускат своя жилищен район, имаха собствен храм.

Сано вдигна поглед към червената пагода горе на хълма и си припомни какво му бе разказал Хирата — за тайнствени светлини в пристанището и за омразата на китайския игумен към холандеца.

В края на редицата от сергии, покрай която Сано се движеше, търсейки Урабе, внезапно настъпи суматоха. Двама китайски търговци с викове се нахвърлиха един срещу друг. Размахваха юмруци и се ритаха.

Намиращите се наоколо техни сънародници се струпаха около побойниците, крещяха и махаха възбудено. Подаваха си монети — вместо да прекратят уличната свада, те залагаха!

— Престанете! — японската стража разтърва биещите се и разпръсна събралата се тълпа. — Забавлението свърши. Залавяйте се за работа!

Сано наблюдаваше удивен. Като учен той винаги бе смятал, че великото Средно царство^[1] е извор на знания и цивилизованост.

Много устои в японската култура бяха дошли от Китай — будизмът, конфуцианската система на образование и управление, медицината, официалната писменост. Китайското влияние бе оформило облика на японската архитектура, музика, изкуство и литература. Китайските учени бяха изнамерили стоманата, лака, хартията, порцелана, кибрита, барута, печатарството и компаса. Тези китайци, които Сано виждаше сега, приличаха на истинска паплач. Лишен от своите илюзии, той приближи един от стражите и го попита:

— Къде мога да намеря търговеца Урабе?

Стражът посочи.

— Ето го там при сергията за дървен материал, със зеленото кимоно. Напоследък търговията хич не му върви.

Сано си проправи път до Урабе — четирийсет и пет годишен смръщен мъж, който тъкмо оглеждаше няколко дъски.

— Това дърво е проядено от червеи — заяви Урабе. — Няма да платя повече от петдесет моме^[2] за всичките.

Китайският търговец срещу него избухна в гневни крясъци.

— Е, тогава сделката се проваля. Довиждане.

Г-н Урабе тръгна надолу по пътеката и даде знак на хората си да го последват. Китаецът забърза след Урабе. Говореше нещо неразбрано, молеше се и жестикулираше.

— Последно, седемдесет моме — проскърца Урабе с войнствено издадена напред брадичка. — Или приемаш, или повече нямаме приказка.

Китаецът се съгласи с явна неприязън. Размениха парите и носачите на Урабе натовариха дървения материал. Сано пристъпи напред.

— Урабе сан — каза той. — Аз съм Сано Ичиро, сосакан на шогуна. Разследвам убийството на холандеца Ян Спаен и бих желал да поговоря с вас.

„Е, и какво?“, говореше изражението на Урабе, но — на глас той каза:

— Разбира се, господарю.

— Какво се случи между вас и Спаен, когато се срещнахте на Дешима онзи ден вечерта?

— Съжалявам, но грешите — Урабе свърна по пътеката към друга сергия. — Не съм бил на Дешима, откакто варварите продаваха стоките си там миналата година.

Предупреден, че името на Урабе липсва в книгата за посетители, Сано бе очаквал той да отрича.

— Искате да кажете, че не сте виждали Ян Спаен оттогава?

— Точно това казвам. Кой твърди, че съм бил там онзи ден вечерта?

— Свидетел, който ви е видял там — отвърна Сано, тъй като не желаеше да разкрие източника си.

Урабе се изсмя презрително.

— Обзалагам се, че е курвата на Спаен. Ха, прав съм, нали? Всичко, което Пеони говори за мен, е лъжа. Иска да ми навлече неприятности.

— И защо Пеони ще иска да ви навлече неприятности?

— Миналия месец бях на една забава в „Полумесец“. Отидох да си купя питие, потърсих си кесията. Нямаше я. Огледах се наоколо и видях онази грозна курва да се измъква от стаята ми. Предположих, че тя е задигнала кесията, и я обадих на Минами. Той я последва, взе кесията и я наби. Затова сега тя ме мрази. Когато сте я попитали за варварина, тя ви е насочила към мен от злоба.

За съжаление обяснението звучеше приемливо. При положение че Сано не може да припише убийството на една проститутка, следващият безопасен избор е търговецът. Не е изключено бакуфу дори да приветства осъждането на Урабе като основание да сложи ръка върху парите му.

— Чувам, че бизнесът ви не върви — смени темата Сано.

Урабе рязко обърна глава с гневно изражение:

— Не е вярно. Кой ви го каза?

— Неудачно сключени сделки напоследък? — притисна го Сано. — Парични затруднения?

Урабе се огледа да види дали някой не ги е чул, и постави предупредително пръст върху устните си.

— Само малки спънки, нищо повече. Не искам слуховете да стигнат до моите банкери.

— Какви спънки?

— А-а — търговецът махна с ръка. — Мислех, че цената на медта ще се повиши, затова взех пари на заем и купих доста. Когато дойде ред да я продавам, бакуфу определи доста по-ниска цена. Но ще се оправя. Това е бизнес — ту печелиш, ту губиш.

— Холандците май купуват доста мед от нас, нали? — попита Сано. Урабе потвърди и той продължи:

— Значи медта, която сте купили на висока цена, бе продадена на загуба. Така ли ви измами в сделката Ян Спаен?

Урабе се намръщи.

— Никой не ме е мамил. Със сигурност не и варвари. Бакуфу определи цената. Спаен няма нищо общо със загубата ми.

Сано усети, че някой ги наблюдава, и се обърна. На пътеката наблизо стоеше една жена, а слънцето я огряваше откъм гърба. Сърцето му спря, после заблъска в радостен ритъм, когато видя прибраната назад коса, очертанието на квадратното лице. „Аой!“

Фигурата се приближи и илюзията изчезна. Бе около четиринайсетгодишно момиче с прибрани зад ушите коси, облечено в розово кимоно. Единствената прилика с Аой бе формата на лицето й. Нослето й бе малко и кръгло, а устните — две нежни розови листенца. При нея напълно отсъстваше невъзмутимото самообладание на Аой, а очите й грееха с невинността на младостта. Възрастна жена с кисела физиономия и двама слуги, явно нейните придружители, се носеха след нея.

— Ото сан — извика момичето. — Татко.

Урабе махна с ръка да я спре.

— Не сега, зает съм.

— Сумисамен, ото сан — гласът й бе свенлив и нежен. Тя се поклони и бързо се оттегли.

— Съжалявам, че ни прекъснаха — каза Урабе. — Това беше дъщеря ми Джунко. Най-малката, единствена все още неомъжена — той поклати мрачно глава. — Четири дъщери и нито един син. Със сигурност боговете са ме проклели. Можеха поне да ми изпратят някой богат зет, подходящ да ми бъде съдружник в търговията. Но не — от тези, които имам засега, единият е пияница, вторият — нехранимайко, третият — малоумник. Джунко е последният ми шанс да се сдобия с капитал и талант в семейството. Смятам добре да спечеля от зестрата й.

Сано проследи с поглед Джунко, която обикаляше из пазара. Трябваше ли да прекара остатъка от живота си, припознавайки Аой във всяка срещната жена? Той си пое дълбоко дъх и си наложи да се съсредоточи върху разследването.

— Вие продавате на холандците и други стоки, освен мед, нали? Бяхте ли в приятелски отношения със Спаен?

— Разбира се.

— Ако не сте били на Дешима онази нощ, тогава къде бяхте? — попита Сано.

Урабе вирна брадичка и загледа предизвикателно.

— Работих до късно в магазина, после се прибрах и заспах. Моите служители и жена ми могат да го потвърдят.

Сано не повярва на това алиби — жената на Урабе имаше личен интерес, а служителите му щяха да кажат, каквото им заповяда господарят им. При все това, дори Урабе да имаше мотив да убие Спаен, щеше да е трудно да се докаже присъствието му на Дешима. Откъм пътеката до него достигна нежният глас на Джунко, която пееше:

От миналата есен все пътувам

и следвам обещанието за любов.

Дъждът студен е, но не се страхувам,

защото чакам теб — да чуя твоя зов.

Сано видя как тя взе и заоглежда една ваза наклонила грациозно глава. Неволно си представи Аой на нейно място. С мъка отмести поглед към Урабе и попита:

— Чувам слухове за някакви тайнствени светлини в пристанището край Дешима — започна той.

Песента на Джунко секна и се разнесе силен трясък. Сано погледна натам и срещна уплашения поглед на момичето. То бързо се наведе и започна да събира парчетата от разбитата ваза. Търговецът китаец се приближи към нея с гневни викове.

— Непохватно момиче — разфуча се Урабе. — Сега ще трябва да платя тази ваза. Какво попитахте?

Видът на Джунко издаваше, че е слушала внимателно. Защо се интересуваше тя от тази част от разговора им? Сано повтори въпроса си и добави:

— Имате ли някаква представа, откъде са тези светлини?

— Не знам за какво говорите. Твърде зает съм, за да си губя времето с разни светлини.

Сано осъзна, че няма да измъкне нищо повече от него, и се сбогува. Напусна китайския квартал и се замисли за следващия си ход. Трябваше отново да зададе някои въпроси на коменданта Охира и на стражите в Дешима, да предаде на Пеони думите на Урабе и да разпита варварите за отношенията на Спаен с японските жители.

Вече потегляше към пристанището, когато чу шум от шляпащи нозе. Обърна се и видя как Джунко тичешком излиза от квартала и се втурва нагоре по хълма. Сано бе отдал странната й реакция на факта, че бе споменал за тайнствените светлини. А може би тя знаеше нещо за сделките на Урабе с холандците? Пък и тази болезнена прилика с Аой… Той обърна коня и подкара след нея.