Лора Джо Роуланд
Урагири (14)

Глава 13

Когато Сано се върна в града, небето на запад бе станало тъмнооранжево. По улиците над портите и зад прозорците блещукаха лампи. Хълмовете и скалите губеха очертанията си и се превръщаха във високи, но незначителни прегради за и настъпващата нощ. Сано яздеше нагоре към стражевата кула на Дешима, когато десет гмуркачи доплуваха до брега.

— Намерихте ли оръжието? — попита той.

— Не, пък и вече е твърде тъмно, за да се види каквото и да било — обясни водачът им.

— Подновете диренето сутринта — нареди Сано.

— Той възнамеряваше да разпита отново коменданта Охира и стражите, но преди да успее да слезе от коня и да влезе в стражевата кула, вниманието му бе привлечено от странна гледка. Подкара надолу по крайбрежната алея, за да може да огледа по-добре. Една китайска джонка в пристанището грееше, осветена от стотици фенери, които висяха по мачтите, а златистите платна пърхаха като лумнали пламъци. На палубата музиканти свиреха неблагозвучна мелодия на флейта, барабани и цимбали. Моряците танцуваха, тълпите махаха, песента се носеше над водата. Надолу по хълма се точеше шествие с червени фенери и облечени в оранжеви роби свещеници, понесли две носилки. Върху първата бе сложена голяма златна статуя на дебело усмихнато божество, оградена от цветя и димящ тамян. Върху втората седеше дребничък старец с обръсната глава. Върху духовническите си одежди той носеше пъстроцветен брокатен епитрахил.

Другите свещеници носеха фигурки от златиста хартия: къщи, лодки, животни, хора. Следваше ги буйна тълпа от китайски моряци. Японски стражи с бамбукови сопи придружаваха шествието надолу по вълнолома към джонката.

Сано слезе от коня и се присъедини към тълпата, която се бе събрала да наблюдава шествието.

— Какво става? — попита той един войник.

— Това е церемония по спускането на китайската джонка на вода. Статуята е техният бог на морето. Отправят молитви към него за благополучно плаване.

— А свещеникът на носилката? — попита Сано, вече досетил се за отговора.

— Лиу Юн. Игуменът на китайския храм.

Нетърпелив да огледа по-добре този заподозрян, Сано подаде поводите на коня на един войник и му нареди да се погрижи за него. Проправи си път през тълпата китайци към вълнолома, където монасите помагаха на игумен Лиу Юн да слезе от носилката. Подадоха му запалена факла. Като припяваше с дълбок, плътен глас, той подпали една натруфена къща от позлатена хартия. Към небето лумнаха пламъци, а над водата се разлетяха сажди. От другата носилка златната фигура на морския бог се усмихваше благо, докато символичното жертвоприношение се устремяваше към небесата. Моряците на борда на кораба махаха и викаха. Музиката зазвуча по-силна и побърза. Тълпата надаваше приветствени възгласи. Сано приближи до един от стражите.

— Има ли тук някой, който да превежда от китайски? — попита той и съжали, че се бе научил само да чете, но не и да говори китайски. — Трябва да говоря с игумен Лиу Юн.

— Не ви трябва преводач — прозвуча нечий глас със странен акцент.

Сано се обърна и видя, че другите монаси се бяха заели с изгарянето на жертвоприношенията, а игумен Лиу Юн бе застанал до него. Кожата на лицето му, набраздена от бръчки, бе тънка и прозирна като старинна коприна с жълтеникавия цвят на слонова кост. Главата му, крепяща се на тънък като стъбло врат, изглеждаше твърде голяма за тялото му, но чертите му бяха нежни и фини, със заострена брадичка и уши като дребни мидени черупки.

— Говорите японски много добре, ваше светейшество — каза Сано впечатлен. Пред себе си виждаше елегантния ерудиран финес, който бе очаквал да открие у китайците, но който отсъстваше при търговците. Игуменът създаваше безспорно впечатление за класа, с богатство и образованост. Сано бе изпълнен с благоговение от факта, че наистина е срещнал гражданин на славното Средно царство, и бе любопитен да узнае за него нещо повече. Омразното бакуфу не би допуснало действително съприкосновение с онази земя на древно познание и традиции. — Как научихте нашия език?

— На млади години служех в имперския двор на Мин в Пекин — отвърна игуменът. — Това беше, преди вашето правителство да забрани на своите поданици да пътуват в чужбина — Сано забеляза, че заваля „р“-то и запазва напевния ритъм на собствения си език. — Преподаваше ми учител японец, а по-късно работих като министър на външните работи и се срещах с японски търговци, монаси и учени, които идваха да засвидетелстват почитта си към императора. Освен това вече шест години съм във вашата чудесна страна. Разбрах, че разследвате убийството на варварина. Има ли нещо, с което мога да ви помогна в това начинание?

Сано пое нататък по кея, за да отдалечи игумена от тълпата. Беше рисковано да говори с чужденец насаме, но прие това предизвикателство.

— Разпитвам всички, които са имали връзка с Ян Спаен и холандците. Чух да се споменава името ви…

Игуменът кротко наблюдаваше празненството. Моряците на джонката бяха изнесли на носа дълга платформа, която стърчеше над водата, и един акробат изпълняваше върху нея салта и сложни кълба.

— А, да — каза Лиу Юн и кимна бавно. — Нагасаки, голямото международно пристанище, в действителност е само едно малко клюкарско градче. Значи и моите скромни дела са станали мливо в местната мелница за слухове.

— И какъв точно е поводът за тези слухове? — попита Сано.

— Ян Спаен, макар и не само той, бе пряко отговорен за смъртта на единствения ми брат.

Поредица от гърмежи разтърси земята — от кораба изстреляха ракети, които се пръснаха в щедър дъжд от червени, златни и зелени звезди. Тълпата ахкаше и възклицаваше. Цветните светлини осветяваха спокойното лице на Лиу Юн.

— Как е умрял брат ви? Кога се е случило? — попита Сано, изненадан, че игуменът може да говори за смъртта с такова хладнокръвие.

— Историята на моя брат всъщност представлява част от най-новата история на Китай — отвърна игумен Лиу Юн. — Аз съм на седемдесет и пет, той щеше да бъде на седемдесет и три. Така остаряхме по време на упадъка на великата династия Мин. Ако сте запознат с историята на Китай, сигурно знаете, че тя следва предсказуем цикъл. На власт идва династия, основана от могъщ лидер. Той получава Небесния мандат и става император. Накрая династията губи своята управленска мощ. Възникват проблеми.

— Разорение, глад, граждански размирици — добави Сано, припомняйки си уроците в храма Зоджо. — И когато правителството отслаби значително своя контрол върху държавата, императорът губи Небесния мандат. Сред войни и бунтове като предизвикателство за стария режим се надига нов. Цикълът продължава.

— Точно така — потвърди игумен Лиу Юн. — В този неотдавнашен пример предизвикателството дойде от номадските племена в Североизточна Манджурия. Те завладяха Фушун, Ляоян, Мукден, Шенси, Хонан, Шантунг, Кянан, Кянси, Хупех, Сечуан, Фукиен, Чинчу, Амур и накрая Пекин. Дворцовият управител се провъзгласи за император и основа династията Чин. По-голямата част от населението, включително служители на предишната династия, приеха управлението на манджурците. Аз бях един от многото, които облякоха чуждестранния костюм и сресаха косата си с на път. Но неколцина верноподаници на Мин отказаха да се признаят за победени. Един бунтовник на име Куо Синие събра неколкохилядна войска по крайбрежието и успя да завземе Амой, Кемой, Чинкян и остров Тайван. Владетелите от династията Чин си възвърнаха цялата територия на сушата и после наеха холандската компания „Ист Индия“ да им помогне да си върнат Тайван. Островът падна преди седем години в свирепа морска битка след близо двайсетгодишна война. Брат ми беше един от командващите армията на Куо Синйе — съсипан стар човек, един от последните бранители на тази загубена кауза. А Ян Спаен е бил капитан на холандския кораб, който унищожил ескадрата му. Той взел брат ми в плен и го изтезавал до смърт. Предполагам, понятно е как хората, които знаят тази история, са повярвали, че имам зъб на всички холандци и на Спаен конкретно.

— Искате да кажете, че не е истина? — попита скептично Сано. Един самурай би приел изтезанията и убийството на брат си за лична обида и би подирил отмъщение. Толкова различни ли бяха китайците? На борда на джонката акробатът изпълни впечатляващо задно салто, след това се поклони на игумена. Лиу Юн вдигна ръка в жест за благословия, а после се обърна и снизходително се усмихна на Сано.

— Когато постъпих в манастира, се отрекох от болката, страданието и терзанията на земния живот. Изоставих дипломатическата си кариера, богатството и семейството си, за да търся духовно просветление. Някога бих потънал в печал заради смъртта на брат ми, но не и сега, когато приемам скръбта като емоция, присъща на доста по-низшите по дух измерения. Изпитвам единствено радостта от нирвана — вечното, възторженото единение с космоса.

— Значи не сте обвинявали Ян Спаен за убийството на брат ви и не сте пожелавали смъртта му? — попита Сано, все така невярващ.

Смехът на игумена прозвуча като свирукане на щурец в месингова храмова камбана.

— Не съм и не бих го сторил даже и преди да бях загърбил светския живот. Брат ми бе унищожен от собствената си упоритост… Той отказваше да приеме, че Небесният мандат е предаден на владетелите от Манджурия. Ян Спаен и холандската компания „Ист Индия“ бяха просто проводници на неговата съдба.

Избухнаха още ракети, острата миризма на барут изпълни въздуха. Дим забули небето.

— Познавахте ли лично Ян Спаен? — попита Сано.

— Преди да дойда в Япония, оглавявах храм в Батавия, търговското селище на холандците в Индонезия, където има много китайски моряци, търговци и работници — отвърна игумен Лиу Юн. — По онова време Ян Спаен работеше там. Срещнахме се един-два пъти, но не го познавах добре. Холандският ми далеч не е съвършен.

Като имаше предвид колко добре владее японски, Сано нямаше как да не си помисли, че този надарен езиковед бе усвоил същите умения и по отношение на холандския.

— Кога научихте за ролята на Спаен в завладяването на Тайван?

— Година по-късно. Когато един търговски кораб донесе новината в Батавия.

— Възобновихте ли познанството си с него след пристигането му тук?

Игуменът се обърна към Дешима. Там пред стражевата кула горяха лампи. Сано не можеше да каже дали леко кривогледите очи на Лиу Юн съзерцаваха и острова или някаква сцена, която само той си знаеше, но спокойното му изражение не се промени нито за миг.

— Не съм виждал Ян Спаен, откакто напуснах Батавия. Случайността доведе и двама ни в Япония, но не сме имали причина да се срещнем отново.

Сано знаеше, че трябва да провери дневника за посетители и да разпита хората на губернатора за потвърждение на тези думи, но можеше ли да има доверие на служителите на Нагасаки или на документите им? Наистина случайно съвпадение ли беше, че Спаен и Лиу Юн се бяха озовали в Япония по едно и също време, или пък игуменът бе последвал убиеца на брат си?

— Как стана така, че ви изпратиха тук? — попита Сано.

— Предишният игумен почина — отвърна Лиу Юн.

— Моите началници избраха мен да заема мястото му заради езиковите ми умения и бившата ми кариера на дипломат.

— Притежавате ли оръжие, ваше светейшество?

Игуменът отново се изсмя.

— Не, естествено. Моята будистка вяра забранява насилието и убийството. Нямам нужда от оръжие.

— Името ви се споменава и във връзка с тайнствени светлини, забелязани край Дешима.

Игуменът кимна спокойно.

— Чух за тях, разбира се. Моряците ми носят новини за местните събития, но самият аз никога не съм виждал тези светлини. С изключение на специалните случаи, като този, се оттеглям веднага след вечерната служба по залез-слънце и не излизам от жилището си преди зазоряване. Моите служители могат да потвърдят това, ако желаете.

— Значи не знаете каква е причината за тези светлини? — попита Сано разочарован. Дори ако тайнствените светлини наистина бяха свързани с убийството на Спаен, той все още не разполагаше с никакво обяснение за тях. А и игумен Лиу Юн току-що представи алиби за нощта, в която Спаен е бил убит.

Сянка на нетърпение пробяга по невъзмутимите черти на духовника.

— Има много любопитни явления на този свят. По време на моите пътувания съм виждал пращящи светлини да просветват нагоре-надолу по мачтите на корабите. Виждал съм как огнено кълбо пада от небето и подпалва цяла къща. Виждал съм вихър да унищожава град и огромна яма да поглъща цяло стадо волове. Такива явления, в това число светлините в пристанището на Нагасаки, със сигурност са проявления на духове. Възможно е някои хора да умеят да ги предизвикват, но аз не мога, защото не съм магьосник.

Екипажът на джонката спусна две малки лодки във водата. Моряците в тях загребаха към кея. Свещениците внимателно поставиха златната статуя в първата лодка. Морякът във втората извика на игумена.

— Ако имате още въпроси, можете да ме намерите в храма — каза Лиу Юн. — Сега трябва да придружа бога на морето до кораба, за да може да го дари с благословията си.

С блага усмивка игуменът се поклони на Сано и после позволи на подчинените си да му помогнат да се качи в лодката. Съпроводени от песнопенията на свещениците на кея, от разцъфващите в небето ракети и виковете на моряците, които ги очакваха на джонката, лодките се плъзгаха към кораба. Сано не вярваше, че игумен Лиу Юн е надживял мъката по смъртта на брат си, както твърдеше. Китайската и японската култура не бяха чак толкова различни, конфуцианската всеотдайност към рода господстваше и в двете и едва ли можеше да бъде погълната изцяло от религиозен плам. Същата тази и лоялност можеше да накара братството на някой свещеник да представи за него фалшиво алиби. Лиу Юн имаше достъп до оръжие и превоз, който да го откара до Дешима и обратно по вода. Китайците — изобретатели на барута, фойерверките и други магически неща — със сигурност можеха да произведат тайнствените светлини. Но все пак Сано не можеше да арестува Лиу Юн само заради наличието на мотив и на слухове. Можеше ли да открие очевидци, които да си си спомнят, че игуменът се е намирал близо до Дешима преди две вечери?

Врявата откъм морето се засили. Сано отмести поглед по-нататък и разбра, че сега шумът идва откъм една баржа, която тъкмо пускаше котва в един охранителен пункт на пристанището. Моряците се изсипаха на кея, а паническите им викове отекнаха над водата. Обзет от страшно предчувствие, Сано забърза нататък. На крайбрежната улица спря някакъв войник, който тичаше към града.

— Какво става? — попита Сано напрегнато.

— О, добре, че сте вие сосака сама — възкликна задъхан войникът. — Неприятности с холандския кораб. Нося ви ужасна новина! Вчера предадохме вашето съобщение на капитана на холандския кораб и той побесня заради допълнителното забавяне на кораба — избърбори войникът. — Днес реши, че ви няма доверие и че няма да проведете справедливо разследване на убийството. Смята, че японците избиват сънародниците му на Дешима и възнамеряват да накажат за престъплението невинни холандци. Каза, че ако не му занесете главата на японеца, убил Ян Спаен, и не позволите до два дни на екипажа да слезе на брега, ще заличи Нагасаки от лицето на земята!

Онемял от ужас, Сано гледаше към морето. Холандците бяха реагирали така, както се бе опасявал; подозренията му относно капитан Ос се оказаха основателни. Амбициозният варварин възнамеряваше да използва убийството на Спаен като повод Холандия да обяви война на Япония, да заграби богатствата й и да пороби поданиците й. Сано си спомни разказите за холандските завоевания. Дали да отиде до кораба и да се опита да предотврати заплахата? Не — с ултиматума на варварите нямаше време за дълго пътуване, с което и бездруго едва ли би постигнал нещо особено.

Набързо подреди мислите си и каза:

— Предай на капитан Ос следния отговор: „Моето разследване доказва, че директорът Спаен е застрелян от японец. Ще направя всичко възможно да открия виновника и да го предам на правосъдието. Имате думата ми, че няма да прикрия убиеца, независимо от националността му.“ Кажи му също, че ще отида при него след два дни с главата на убиеца. Дотогава почтително моля за неговото търпение.

— Да, сосакан сама — поклони се войникът.

— Ще уведомя губернатор Нагай за случилото се — каза Сано.

Той се върна при коня си, яхна го и потегли към града. От умората крайниците му бяха натежали, старата рана на ръката го болеше, както и главата от мисли за всичко, което трябваше да направи през следващите два дни: да изкопчи истината от коменданта Охира и стражите на Дешима, да проследи и връзката на убийството с християнската религия и да ги разпита повторно Пеони, Урабе, Кийоши и игумен Лиу Юн, чиито истории се нуждаеха от очевидци, за да потвърдят или да отхвърлят казаното. И най-сетне, трябваше да усмири неподчинението на Хирата. Докато вървеше край порутени къщи и по тъмни алеи, Сано предусети опасност. В бедняшкия квартал рибарите, които ставаха рано сутрин, по това време вече отдавна спяха. Светеха само фенерите над портите на отделните квартали. Единствените пешеходци, които видя, бяха няколко пияни самураи. Сано яздеше с повишена бдителност, да не би да се натъкне на бандит или разбойник, и постоянно държеше ръката си върху дръжката на меча. Напрягаше изтощеното си съзнание да остане нащрек. Пътят се заизкачва по хълма. На върха на баира Сано се обърна, за да прецени колко се е отдалечил. В небето над пристанището плаваше нащърбена луна с цвят на слонова кост и сиянието й проблясваше по тъмните води и по силуетите на закотвените кораби. Черната плащаница на мрака бе обвила брега, по който се мяркаха само слабите светлинки при патрулния участък на пристанището и при кулата на Дешима.

Изведнъж сърцето му заби учестено. Някъде далеч над водата, около скалите в източна посока, бързо проблесна ярка зелена светлина пет пъти подред. После на нейно място грейна морава, последвана от няколко премигвания в ослепително бяло. Сано не откъсваше поглед от тях. Светлините се повториха в същата последователност и започнаха да се придвижват към Дешима.

Той обърна коня и се понесе надолу по хълма. Налагаше се срещата му с губернатор Нагай да почака. Сега му се удаваше възможност да разследва тайнствените светлини на Нагасаки и да установи ролята им в убийството на холандеца.

Лъкатушещият път го изведе на обиколна пътека, която свършваше до пристанището. Сано погледна към водата и видя светлините да проблясват на половината път до Дешима. Профуча през неохраняваната порта, чиито пазачи сигурно се бяха разбягали от страх. Пешеходците бяха изчезнали. Нощта изглеждаше неестествено тиха, сякаш притаила дъх в очакване опасността да отмине. Сано стигна до брега. Нямаше жива душа. Дали пристанищната охрана също се е изпокрила заради духовете? Сано започна трескаво да прехвърля възможностите в ума си. Ако светлините са от устройство, създадено да всява суеверен ужас и да прогонва хората от пристанището, значи си има работа с цяла банда престъпници. Ако пък са природно явление, както бе предположил игумен Лиу Юн, то вероятно убиецът е използвал тяхното прикритие, за да извърши пъкленото си дело.

Сано подкара коня към патрулния участък на пристанището. Сградата тънеше в мрак и тишина.

— Хей! Има ли някой там? — извика той.

Никакъв отговор. Сано се отказа от първоначалното си намерение да вдигне под тревога властите и да получи помощ за залавянето на светлините. Дръпна силно поводите на коня и препусна по крайбрежната улица. Сега светлините присветваха по-ярко и се — приближаваха към портите при самия остров. Той пришпори коня си. Нещо изсвистя силно откъм лявата му страна, профуча край лицето му и издрънча на камъните недалеч от него. Сано се сниши. Конят рязко, се закова на място. Сано се огледа предпазливо с разтуптяно сърце. Веднага разпозна звука и нямаше нужда да вижда стрелата, за да разбере, че някой бе стрелял по него. В посоката, от която бе долетяла — по протежението на крайбрежната улица, имаше нагъсто долепени дюкяни и къщи. Сред покривите им се движеше неясна фигура. Сано погледна към морето. Светлините приближаваха портите на Дешима. Над тях се издигаше черен дим. Гърлото му бе сковано от вълнение. Вместо да потърси прикритие, той препусна към Дешима.

Втора стрела прелетя над главата му. Явно стрелецът не желаеше присъствието му около Дешима в този момент. Сано обърна коня си в противоположната посока, за да заблуди убиеца, че се е отказал да ходи към острова. Въпреки това трета стрела за малко да се забие в петата му. Сано погледна през рамо и видя загадъчните светлини да проблясват в лилаво, зелено и бяло досами портите на Дешима. Той сви наляво и пое нагоре по една улица, която водеше към вътрешността на рибарския квартал. Спря, за да се огледа. Улицата беше пуста. Издадените балкони на къщите спираха лунната светлина. Тутакси една стрела профуча над рамото му и се удари в стената на постройката наблизо. Сано изсумтя раздразнено — тайнствените светлини сигурно бяха вече на Дешима. Трябваше да ги залови и да открие източника им!

В този миг долови тропот над главата си. Видя стрелеца, облечен в черно, с голям лък в ръка да коленичи на един покрив и да се прицелва. Стрелата го улучи в дясното рамо и се заби със страшна сила в костта. Той се прекатури от коня и се стовари тежко на хълбок. Извика от болка. Опипа пръчката на стрелата, пронизала ключицата му. Топла кръв потече по ръцете му. Не смееше да изтръгне стрелата, защото се боеше, че кръвта ще бликне още по-силно и ще влоши положението. Но не можеше да остане тук и да чака следващото фатално попадение. С мъка се изправи на крака. Стъпките на стрелеца заглъхнаха — явно нападателят се отдалечаваше. Сано посегна към меча си и изкрещя:

— Върни се, страхливецо!

От рязкото движение силна болка отново прониза рамото му. Нуждаеше се от незабавна лекарска помощ, иначе раната можеше да го осакати завинаги или дори да се окаже смъртоносна. Искаше му се да продължи преследването на тайнствените светлини, но трябваше да се върне вкъщи незабавно. С болезнена гримаса се качи отново на коня си, притисна с ръка раната и продължи бавно да се изкачва по смълчаните улици. Кой ли бе стрелецът? И защо се измъкна, без да го довърши? Дали бе изпратен от дворцовия управител Янагисава? Или е убиецът на Ян Спаен, уплашен, че Сано твърде много се е доближил до истината? Или пък е някой друг, който не желае тайната на загадъчните светлини да бъде разкрита?