Лора Джо Роуланд
Урагири (22)

Глава 21

На разсъмване Сано се прибра у дома, за да открие, че къщата му е като лагер на войници — бяха навсякъде, изпълваха коридорите, а в приемната командирът им крещеше на изплашените слуги:

— Къде е Хирата? Идвал ли е тук? Говорете или ще умрете!

Сано въздъхна с облекчение — Хирата все още бе на свобода. Но докога? После се замисли какво да предприеме. Трябваше да победи враговете, които бяха скалъпили срещу него тези възмутителни обвинения. Трябваше да докаже пред трибунала, че е невинен и че е провеждал разследването си изцяло в рамките на закона. И най-сетне, трябваше да разкрие кои са контрабандистите и кой е убиецът на холандеца Спаен.

Той грабна дървения пропуск за достъп до Дешима — за щастие не го носеше в себе си, когато го арестуваха. На първо място трябваше повторно да разпита варварите на Дешима, които със сигурност бяха замесени в контрабандата.

— Господарю, господарю! — Стария шаран се втурна в стаята. — Вярно ли е, че двамата с Хирата сте обвинени в държавна измяна?

— Несправедливо обвинени — поправи го Сано. Тикна пропуска в наметалото си и добави: — Ако Хирата се свърже с теб, кажи му… — той се запъна. Какво да му каже? Да се предаде и да чака да го екзекутират? Да окаже съпротива и да умре? Или да избяга и да живее като разбойник извън закона? — Кажи му да се крие и да се моли!

Сано отиде в кухнята, изяде набързо няколко оризови питки и сушена риба, след което пийна вода да прокара погълнатото. После яхна коня си и излезе през портите, като търсеше начин, как да се отърве от тайните преследвачи. Забуленият в мараня ален диск на слънцето се издигна над града като бойно знаме, заливайки с враждебни кървави отблясъци къщите, улиците и плъзналото по тях простолюдие. Духаше топъл и влажен вятър. Морето бе мътно, безцветно и набраздено от пенести вълнички. Огромни буреносни облаци затъмняваха небето. При контролния пост на входа за Дешима Сано показа пропуска си.

— Вече не е валиден — отсече пазачът.

— По чия заповед? — попита Сано.

— На губернатор Нагай.

Трябваше да го очаква. Хрумна му друг план.

— Кога е погребението на търговския директор Спаен? — попита той.

— Тази сутрин. В часа на змията^[1].

Според обичая холандците щяха да напуснат Дешима и да съпроводят трупа на своя другар до гробищата. Каква по-добра възможност да разбере онова, което Де Граеф и д-р Хюйгенс знаеха за контрабандата. А засега можеше да разговаря с коменданта Охира.

Сано стигна до канцеларията на Охира точно когато дъждът плисна на силни талази. Слезе от коня си и го остави под дълбоката стреха на постройката. Влезе и видя Охира — бе коленичил зад бюрото си и говореше с двама стражи. Комендантът се обърна към Сано и в миг застана нащрек, сякаш навлече невидима броня. После нареди на войниците:

— Напуснете помещението и се погрижете никой да не ме безпокои, докато разговарям със сосакан Сано — когато стражите излязоха, той заговори с нескрита неприязън: — Мислех, че ще разсъждавате над грешките си, ще прочиствате духа си и ще се подготвяте да умрете като истински самурай. Какво търсите тук?

Един по-внимателен поглед върху коменданта неочаквано събуди жалостта и възхищението на Сано — пепелявата кожа на Охира бе така изопната върху лицето му, че се виждаше всяка кост по лицето му; сенките около очите му бяха тъй дълбоки, че изглеждаха като синини; съсухреното му тяло приличаше по-скоро на скелет под диплите на одеждите. Охира се бе поболял от мъка по Кийоши и въпреки това като истински самурай продължаваше да изпълнява задълженията си. Сано заговори по-вежливо, отколкото бе възнамерявал:

— Искам да зная защо скалъпихте срещу мен обвинение в предателство.

Охира го изгледа втренчено.

— Уверявам ви, че не зная за какво говорите — каза той през стиснати зъби. — Вашето обвинение е абсурдно, макар че престъпниците често се опитват да прехвърлят другиму вината за прегрешенията си. Това, което не мога да разбера, е как успяхте да въвлечете и такъв почтен и достоен момък, като сина ми…

Внезапно съмнение изникна в съзнанието на Сано. Може би Охира не е част от контрабандната мрежа и няма нищо общо с убийството на Спаен и Пеони. Може би с искреното убеждение, че Сано е злодей, който е съсипал Кийоши, сега той търсеше разплата. Сано реши да смени тактиката си:

— Аз самият вярвам, че Кийоши е невинен — каза той. — Ако кажете истината, може би ще успеете да го спасите.

Охира стана и отиде до прозореца.

— Разбира се, че е виновен — възрази му той и зарея поглед навън. — Кийоши бе хванат на местопрестъплението и направи признания… Трябва да понесе наказанието си; такъв е законът. Сега вече никой не може да го спаси.

И въпреки това Сано долови нотка на надежда в безизразния му глас.

— Губернатор Нагай и преводач Ийшино замесени ли са в контрабандата? Или вие заедно изпълнявате преките заповеди на дворцовия управител Янагисава да ме унищожите?

— Вашите обвинения срещу Нагай и Ийшино са клеветнически — Охира упорито се взираше навън. — А аз не съм посветен в заповедите на почитаемия Янагисава.

— Кой варварин е помагал на Спаен да внася стоки незаконно? — попита Сано. — Де Граеф или д-р Хюйгенс? Кой от вашите хора е помогнал да се преместят стоките от острова? Кой е управлявал лодката със светлините? Кой е убиецът на Ян Спаен? — Охира бавно се обърна към него. Сано продължи да говори тихо, като се опитваше да спечели предимство: — Само истината може да спаси честта на Кийоши.

В мига, в който чу името на сина си, Охира сякаш се вкамени:

— Вие загубихте властта си в Нагасаки, когато нарушихте закона — рече той хладно, — и аз не съм длъжен да ви отговарям… — въображаемата му броня стана почти осезаема.

Съмненията на Сано се подновиха и той започна да напада коменданта:

— Вие сте отслабили охраната на Дешима — обвини го той. — Наредили сте на пазачите да преместят стоките от склада, да отворят портите във водата и да оставят лодката със светлините да се приближи. Силите на реда и пристанищният патрул са на ваше подчинение. Жителите на града не са се намесвали; те са се страхували от тайнствените светлини. Пак вие сте оставили варварите да напуснат Дешима, защото са настояли да придружават стоката и да събират платата от клиентите… И после обвинихте мен, за да спасите собствените си кожи? — завърши той горчиво.

— Съсипахте сина ми, а сега си позволявате да ме обиждате? — очите на Охира пламтяха гневно. — Посветил съм живота си да защитавам закона. Никога не бих го нарушил и ще ви кажа защо. Когато бях десетгодишен, имах трима много близки приятели. Един ден замислихме да се гмуркаме за перли и после да ги заменим при китайските търговци за фойерверки. Беше противозаконно, но охраната около китайската колония не беше строга и често сделките се сключваха дори и през оградата. Случи се така, че баба ми се спомина и аз не можах да изляза от къщи, тъй че моите приятели отидоха сами. Единият се удавил, докато се гмуркал за перлите. Другите двама — те бяха братя — продали перлите на китайците, но на следващата нощ къщата им се подпалила от фойерверките и те обгорели до смърт. Само аз оцелях, защото не участвах. Приех го като знамение от боговете, че не бива да престъпвам закона и най-вече — да възпирам другите да го нарушават. И трябва да ви уверя, че съм изпълнил дълга си. Всеки, който твърди друго, ще заплати с кръвта си! — и посегна към меча си.

Сано сграбчи Охира за ръката, преди да измъкне острието от ножницата. Чувстваше, че комендантът е невинен, но не вярваше, че толкова способен и интелигентен човек като него изобщо не си дава сметка, какво става на Дешима. Затова попита:

— Къде се намирахте по времето, когато е изчезнал Ян Спаен?

Охира се напрегна, опитвайки се да изтръгне ръката си от хватката на Сано.

— Пуснете ме и се сражавайте като самурай!

Сано хвана и другата ръка на Охира, преди комендантът да успее да достигне късия си меч:

— Може би Пеони е видяла нещо, което я е направило опасна за вас? Вие ли я убихте?

— Пеони извърши самоубийство… — извика Охира и Сано усети в дъха му възкиселия мирис на болест. — Аз никога не доближавам този отвратителен квартал.

— Вие ли накарахте стражите да стрелят по мен? Къде бяхте миналата вечер?

— Предател! Страхливец! Боиш се да се биеш, когато чуждоземските ти съучастници ги няма да ти се притекат на помощ?

Това бе най-тежката обида за един самурай и Сано усети как поривът да се бие го връхлита като тайфун. Но после видя болния блясък в очите на Охира — комендантът жадуваше да умре в дуел, който да сложи край на мъките му. Сано издърпа мечовете му и ги запрати в другия край на помещението.

— Отговорете ми! — изкрещя той, докато с мъка сдържаше гнева си.

Охира се изправи с ледено достойнство:

— По време на въпросния инцидент бях в канцеларията си на Дешима, заобиколен от хората си. Уверявам ви, че на никого не съм давал нареждане да стреля по вас.

В този момент влезе заместник-началникът по охраната Нирин.

— Охира сан, трябва да поговорим! — той, изглежда, не забеляза, че началникът му не е сам. — Събитията от снощи променят всичко и имам нужда от нови заповеди относно…

— Не виждаш ли, че съм зает? — прекъсна го рязко Охира. — Излез!

Нирин хвърли поглед към Сано и се намръщи:

— Съжалявам, че ви прекъсвам, но въпросът не търпи отлагане. Исках да кажа, че… трябва да усилим охраната на Дешима през нощта, за да предотвратим бъдещи кражби. Трябва ми вашето разрешение да пратя още войници при складовете… — той докосна меча си: — Сосакан Сано безпокои ли ви?

— Тъкмо си тръгвах — обади се Сано.

Докато излизаше през портите, бе обзет от радостна възбуда. Заместник-началникът по охраната се бе усетил много бързо, но Сано знаеше, че всъщност бе възнамерявал да попита коменданта как да продължат с контрабандата, след като операцията вече е разкрита. Само че Охира никога нямаше да направи самопризнания, защото това не би спасило Кийоши, а, напротив — по закон цялото семейство на извършителя щеше да понесе наказанието му. Признаеше ли вината си, Охира щеше да обрече на гибел себе си, Кийоши, съпругата си и другите си пет деца. Без необорими доказателства Сано никога нямаше да сломи Охира.

Ето защо трябваше да пречупи другите заподозрени — японци или холандци.