Лора Джо Роуланд
Урагири (27)

Глава 26

В общото помещение на холандските търговци доктор Николаес Хюйгенс седеше с помощник-директора Де Граеф и тримата им колеги. Вече шест часа стояха там в очакване на новини за развитието на инцидента с кораба на „Ист Индия“. Стражите отвън не им позволяваха да напускат помещението. Хюйгенс проследи с поглед как Де Граеф стана от масата и закрачи напред-назад. Усети, че го обзема ужас, и целият плувна в пот.

— Защо трябва да ни държат заключени тук? — изхленчи търговският секретар вероятно за стотен път. — Кога ще ни кажат какво става? Какъв беше този взрив преди малко? Какво ще стане с нас?

Де Граеф изсумтя.

— Както вече ви казах, сигурно нашият кораб е влязъл в пристанището без разрешение и е открил огън срещу японците. Което означава, че сме военнопленници.

За да успокои страховете си от предстоящото, Хюйгенс обикновено се потапяше в спомени от миналото. Представяше си някогашната лаборатория в Лайденския университет^[1], тамошните отрупани с книги рафтове, препарираните екземпляри по стените, стъклениците, лампите и микроскопите по бюрата, опитните животинчета, изследователските записки по патология… И още — операционната зала, амфитеатралните студентски банки, лекциите по физиология…

После си спомни своята малка къща, жена си Джудит, пълнобузестия Петер…

Днес тези щастливи спомени изглеждаха избледнели и далечни. Също като лекарство, вземано твърде често, те бяха загубили свойството си да облекчават болката. Затова мислите му го отнесоха още по-назад, към безгрижните дни на юношеството, когато като син на богат търговец от Амстердам замина да следва в Лайденския университет. Но седемнайсетгодишният Николаес изобщо не го бе грижа за науките. Гуляеше по таверните с компания буйни приятели. Задяваха девойки се и се замесваха в улични кавги. Когато все пак си направеше труда да посети някоя лекция, вечно се заяждаше с преподавателите си. От университетската управа го заплашиха с изключване. Баща му беше бесен. И въпреки това Хюйгенс продължи с разгулния си живот, докато не срещна Ян Спаен.

Беше по време на кермис — холандския годишен фестивал. Под пъстроцветни шатри търговци предлагаха вкуснотии и дрънкулки, акробати и клоуни забавляваха тълпата, циганки предсказваха бъдещето. Една от атракциите включваше изложба на телесни аномалии — показваха двуглаво прасе и човек без крака. Подпийнали и развеселени, Хюйгенс и приятелите му се промъкваха през навалицата. Търсеха съперническа студентска компания — обичаят на кермис беше да размажат по лицата на „враговете“ си брашно и разтопен восък.

— Излез навън, Франц Тулп, страхливецо! — викаше Хюйгенс към главатаря на противниковата банда.

Франц Тулп отвърна само с презрителна усмивка.

Хюйгенс хвърли брашно и восък към него, а в отговор Франц Тулп го заля с чаша бира. После изведнъж, незнайно защо, забавлението премина в истинска битка. Размахаха се юмруци; засвистяха бастуни. Смехът премина във викове на болка. Хюйгенс подгони Тулп и го притисна в дъното на една алея. Алкохолът замъгли съзнанието му и той бръкна за късата глинена пръчка, която носеше винаги у себе си…

Внезапно вратата на общото помещение се отвори с трясък и заместник-началникът по охраната Нирин се втурна вътре. Той изблъска Хюйгенс от стаята, преведе го през потъналата в полумрак уличка и го закара в лечебницата. Прозорците светеха. Нирин отвори вратата и го бутна вътре с думите: — Спаси го, варварино!

В стаята стояха четирима пребледнели стражи и един уплашен младши преводач. На масата лежеше неподвижно млад самурай с дълбока рана на голото с бедро.

— Негов син — обясни преводачът на развален холандски. — Ранен кога холандски кораб потопя патрулна лодка. Моля, доктор, ти него спаси?

Хюйгенс приближи до младежа, пипна студената шия и усети едва доловим пулс.

— Донесете топла вода! — нареди той.

Преводачът преведе; стражите се подчиниха. След като изми кръвта от раната, Хюйгенс извади тънка игла и дълъг косъм от човешка коса. Заши срязаната артерия с малки бодове. Събра плътта около нея с по-дебела игла, вдяната с конски косъм. Японците зашепнаха в благоговение. Хюйгенс превърза раната и каза на Нирин:

— Синът ви е загубил много кръв. За да живее, ще му трябва допълнително. Донесете едно куче.

Стражите го изгледаха с подозрение — нима Хюйгенс възнамеряваше да наруши Декрета за защита на кучетата — странния закон, поставящ живота на четириногото над живота на човека. Токугава Цунайоши бе издал този указ, защото будистки свещеник му бе предсказал, че ще се сдобие с наследник само ако закриля бездомните псета.

— Няма време за обяснения — повтори Хюйгенс нетърпеливо. — Донесете кучето или момчето ще умре.

Стражите хукнаха навън. Докато ги чакаше, докторът отново се върна към спомените си.

Спаен се бе появил точно в момента на това нелепо убийство. Стъписан и ужасен, Хюйгенс побягна и се скри в жилището си. Дни наред стоеше и чакаше да дойде полицията или Спаен да поиска нещо от него. Но когато минаха седмици и не се случи нищо, той си позволи да повярва, че е избягнал наказанието и му е даден втори шанс. След инцидента с Тулп Хюйгенс се промени напълно. Прекара следващите двайсет години, изкупвайки греха си. Напусна бандата, престана с пиенето, залегна над уроците и завърши първи по успех в курса си. Спечели мечтаното преподавателско място в Лайденския университет. Канеха го за лекции в Рим и Париж. В частната си клиника лекуваше както изтъкнати личности, така и пациенти без пукнат грош. Ожени се за Джудит, роди им се син и Хюйгенс почти бе забравил своето злодеяние и мъжа, който бе запазил съучастнически тайната му. И точно тогава, след една лекция, когато Хюйгенс излизаше с група колеги от залата, забеляза във фоайето полузабравен призрак от миналото. Замръзна на място.

Ян Спаен се усмихна.

— Великолепна лекция, доктор Хюйгенс — каза той. Чертите му все още бяха красиви, тялото — силно, косите — златисти, а погледът — дързък и интелигентен. Би го познал навсякъде. Хюйгенс си даде сметка, че Спаен е дошъл да си прибере заема. — Имаме доста да си поговорим… — и отведе доктора в една пуста уличка. — Аз съм търговец в компанията „Ист Индия“, скоро корабът ми отплава отново. Търся добър лекар за екипа си. От лекцията ви разбрах, че сте специалист по травматични рани и тропически болести. Какво ще кажете?

Хюйгенс се вцепени, заекна:

— Но… аз не мога… Работата ми… семейството…

— „Герти“ ще отплава за Островите на подправките следващата седмица — каза Спаен. — Ще се видим тогава.

Хюйгенс нямаше друг избор, освен да приеме. Ако онова, което Спаен знаеше за него, станеше публично достояние, той и бездруго щеше да бъде съсипан. Напусна преподавателското си място и закри клиниката си въпреки протестите на семейството и колегите. Обзет от страх, че ще загуби любовта и уважението им, ги остави да си мислят, че е развил внезапна страст към далечните морски плавания. В онзи студен мрачен ден Хюйгенс за последен път видя съпругата и сина си, а животът на море се оказа по-ужасен, отколкото си бе представял — бури, пирати, отвратителна храна, болести; непрестанна заплаха от бунтове, безброй злополуки, военни стълкновения. Но Ян Спаен вирееше добре въпреки всички опасности. Ден след ден Хюйгенс трябваше да търпи дебелашките му шеги и закачки. Две години по-късно един холандски моряк му донесе новината, че Джудит се е споминала при някаква епидемия. Петер, неговият обичен син, бил пратен в бедняшки приют, където починал скоро след това. Всичко това нямаше да се случи, ако Хюйгенс не бе напуснал семейството си! Омразата му към Спаен се разрасна неимоверно. Професионалната етика забраняваше на доктора да отнема човешки живот и въпреки това той мечтаеше да убие Спаен…

Висок лай отвън обяви завръщането на стражите. Те внесоха в лечебницата игриво черно куче, вързано с въже за врата. С един-единствен удар по врата Хюйгенс го уби. Направи няколко бързи среза във врата му, извади дълга бяла жила, която продължаваше да пуска топла кръв в ръцете му, и я изплакна в кофа с чиста вода. После се обърна към Нирин:

— Седнете на масата и си запретнете ръкава, за да мога да прелея част от вашата кръв на сина ви.

Извади от медицинската си чанта две малки сребърни канюли — с по един тъп и един подрязан под ъгъл край. Мислено отправи молитва операцията да протече успешно. Щеше да прелее кръв от близък роднина на пациента, което в повечето случаи увеличаваше шансовете за успех, но невинаги. Неясно защо, но невинаги.

Хюйгенс опипа с пръст студената, безчувствена ръка на младежа и намери една вена. Проникна в нея с острата част на канюлата и я свърза с кучешката жила. По същия начин свърза жилата с другата канюла, която пък заби в тялото на Нирин. Кучешката жила почервеня, когато кръвта на заместник-началника потече по нея. Отвън долитаха гласовете на стражите, които бяха отишли да скрият останките на кучето — поредната тайна на Дешима. В лечебницата цареше изпълнена с очакване тишина. Нирин наблюдаваше лицето на сина си. Хюйгенс усети как пулсът на момчето постепенно се усилва. Цветът му се възвърна; клепачите му трепнаха и той отвори очи.

— Ото сан — прошепна момъкът.

Суровите черти на Нирин омекнаха; той докосна сина си по бузата. Преводачът засия. За момент Хюйгенс усети въодушевлението, с което го бе изпълвало спасяването на всеки живот. После ужасът и нещастието се върнаха. Дори медицинските чудеса не бяха в състояние да компенсират всичко загубено, откакто бе започнал работа за „Ист Индия“. Смъртта на Спаен не можеше да върне онова, което си бе отишло завинаги, нито да сложи край на омразата му към него. А ако сосакан Сано научеше истината за доктора, нямаше повече да търси убиеца на Ян Спаен.