Лора Джо Роуланд
Урагири (30)

Глава 29

Диренето на още свидетели се оказа безплодно, но в замяна богът на късмета отпусна на Сано двоен дар. Парите му, съхранявани в огнеупорно ковчеже, бяха оцелели въпреки унищожителните пламъци. А когато напусна мястото на произшествието, никой не го последва — вестта за оцеляването му още не бе стигнала до враговете му. И той побърза да се възползва от това временно предимство.

Даде дългия си меч на съхранение при уличния надзорник. В търговския район смени обгорелите си дрехи с късо кимоно, широкопола сламена шапка, сандали, гамаши, които да прикриват превръзките върху раните от изгарянията по краката му, и широка наметка, под която да скрие късия си меч. При един въжар купи топ сламено въже и завърза към него метална кука, която взе от един ковач. Уви въжето около кръста си, пусна наметката отгоре и се отправи към брега. Доказателствата, от които се нуждаеше, за да изобличи контрабандистите и да свали обвиненията от себе си и Хирата, се намираха на Дешима. Но как да стигне дотам?

В този момент видя как една патрулна лодка напусна поста си. Екипажът с гребане се насочи към патрулния участък на пристанището и слезе на кея. Нов екипаж зае освободеното място, пое обратно към Дешима и там отново застана на пост. Сано побърза към кея и се скри зад караулното. После бързо се спусна по един стълб и се озова във водата. Соленият й хлад преряза раните му. Той бързо свали наметката и шапката си и ги тикна между стълба и диагоналната подпора. После си пое дълбоко въздух, гмурна се под вода под пристана и заплува към следващия стълб, където щеше да пристигне друга лодка. Водата бе толкова мътна, че едва виждаше. Покрай него във водата се носеха отпадъци. Екипировката затрудняваше движенията му. Ритането и загребването напрягаха обгорелите му крайници и раненото му рамо. Дробовете му конвулсивно се бореха за въздух. Точно когато вече си мислеше, че гърдите му ще се пръснат, пръстите му докоснаха лигавата повърхност на покрито с водорасли дърво. Сано се вкопчи в стълба и предпазливо показа глава над водата, като се мъчеше да не вдишва шумно. Патрулната лодка застана успоредно на пристана, толкова близо, че почти можеше да я докосне. Единият гребец беше на кърмата, а другарят му седеше на извиващия се над водата нос. И двамата носеха аркебузи. Треперещ, Сано наблюдаваше как двамата вързаха лодката, чу ги да поздравяват войниците, които им помогнаха да се качат на пристана. Смяната им слезе в лодката. Сано бързо се гмурна под вода и доплува зад кърмата. Греблото точно се врязваше във водната повърхност и за малко да го удари. Носът се обърна към Дешима и извитото дъно се плъзна обратно към острова. Все още под водата, Сано се обърна по гръб. Като риташе усилено, той настигна лодката и се равни с нея по дължина. Отчаяно се нуждаеше от въздух, давеше се. Лодката се движеше твърде бързо. Целеустремеността му вдъхваше сили. Той се вкопчи в носа и се издърпа нагоре, докато лицето му се показа на повърхността. Лодката взе да набира скорост и морето сякаш го всмукваше. Полагаше отчаяни усилия да не се изпусне. Изви глава и видя, че наближават външния бряг на Дешима, където още две патрулни лодки се поклащаха на водата пред стълбовете. Мъжете в тях седяха с лице към пристанището.

Преди да попадне в полезрението им, Сано се пусна и се гмурна под вода. Вкопчи се в кърмата и се остави да го влачи.

Лодката плавно спря недалеч от северозападния край на острова. Сано предпазливо показа глава над водата и заплува към каменистия бряг. Оградата се издигаше високо над него. Той бързо размота въжето от кръста си и метна металната кука към върха. Тя се удари с трясък в дървената повърхност и после шумно затрака надолу по скалите, като влачеше въжето след себе си. Сано изруга под нос. Хвърли куката отново. Този път тя се закачи за оградата и се задържа. Като се оттласкваше с крака от скалата, се изкачи до върха и надникна от другата страна. Беше празно, но дочу гласове наблизо. Прехвърли се през оградата и се приземи на чакъла със силно хрущене. Бързо натика въжето и куката под мокрото си кимоно и побърза към портата. Предпазливо я отвори и надникна вътре.

В градината на варварите трима пазачи седяха и играеха на карти с гръб към него. От лулите им се виеше пушек. Мършави кози пощипваха трева. Пилета шареха в курника до зеленчуковата градина. Зад тях бяха къщите на варварите. Сано се промъкна през портата, затвори я безшумно и се втурна през градината. Шмугна се зад навеса на козите и погледна към стражите, които не бяха забелязали нищо нередно. Стълбите към балкона бяха на десетина крачки. Почти бе стигнал. Още десет крачки. Притисна се до стената и изпусна въздуха, който бе задържал. После внимателно се огледа в двете посоки. Освен пазача на всяка стражева кула силите по охраната на Дешима бяха съсредоточени главно в постройката на общата зала — от другата страна на улицата, петдесетина крачки вдясно от Сано. Пред вратата имаше десетина мъже, трима на балкона и вероятно още толкова отзад. Как да им отклони вниманието, как да ги накара да се отдалечат, за да влезе при доктор Хюйгенс? В този миг съзря Нирин, който излизаше от лекарския кабинет. Сано се втурна обратно в двора и побърза към лечебницата. Надникна през прозореца.

Вътре до масата, на която бяха правили аутопсията на Ян Спаен, стоеше доктор Хюйгенс. Сега на нея спеше младеж, покрит със завивка. Единственият пазач се бе опрял на стената с гръб към вратата. Миг по-късно Сано беше вътре, стиснал в желязна хватка пазача за гърлото. Пациентът не се събуди, но доктор Хюйгенс възкликна от изненада.

— Тихо! — изсъска Сано, напрягайки се да надвие извиващия се в ръцете му пазач. Стисна по-здраво. Кашлицата премина в хрипове, после пазачът се отпусна в безсъзнание и Сано го положи на пода. Затвори вратата и се изправи срещу Хюйгенс: — Защо ме излъгахте?

Доктор Хюйгенс изпусна въздишка на тъга, примесена с облекчение.

— Не иска мислиш аз убива Спаен. Аз страхува.

— Вие сте се карали със Спаен преди смъртта му. За какво?

Хюйгенс се поколеба. Или не знаеше, че Сано е загубил правомощия над Дешима, или не се интересуваше, защото явно изпитваше потребност да направи самопризнание.

— Аз иска напусне компания. Иска вкъщи. Спаен не пуска мен… — последва разказ за пропиляна младост и настъпила промяна; за това, как Ян Спаен бе постигнал надмощие и бе експлоатирал Хюйгенс. — Аз не иска убива Франц Тулп. Аз пиян. Луд. Ние бием. Аз удря твърде силно. Той пада… После идва Спаен. Той вижда тяло Тулп и мой кървав ръце. Аз страхува той… такова… обажда…

— Полицията — подсказа му Сано.

Хюйгенс припряно продължи:

— Спаен казва той помага. Вдига труп и крие. Аз казва може някой види? Спаен казва чака. После идва… такова… коне и кола и минава върху труп. Ние бяга. Чува кола спира, хора вика. Те мисли те убива Тулп.

По-късно Хюйгенс разбрал, че властите причислили смъртта на Тулп към подобни злополуки, които не били нещо необичайно за холандските фестивали — пиян младеж бил премазан от конска кола, карана от други пияни младежи. Приятелите на Хюйгенс от бандата мълчали от страх да не бъдат наказани. И той можел да се измъкне безнаказано, ако не бил Ян Спаен. Сано изпита жал към Хюйгенс и се възхити на усилията му да изкупи греха си. Неприязънта му към Спаен нарастваше. За да разбули загадката около смъртта на този жесток човек, Сано бе рискувал всичко. Но не можеше да допусне антипатията към мъртвия да се отрази върху чувството му за справедливост. Нито пък можеше да оневини заподозрян, който му беше симпатичен.

— Ще ви попитам отново — каза Сано. — Къде бяхте в нощта, когато Спаен изчезна?

Доктор Хюйгенс направи стъпка назад, но смело издържа погледа му.

— В моя стая. Спи. Не убива Спаен.

— Пренасяли ли сте тайно стоки от склада на Дешима до едно заливче в пристанището?

— Аз не краде стоки, не убива.

— Вие ли изстреляхте куршума в тялото на Спаен?

— Не! Не! — Хюйгенс тромаво се свлече на колене пред Сано.

Сано бе обзет от ядно отчаяние. Нямаше материално доказателство, което да свързва убийството с контрабандата, и въпреки това бе убеден във вината на доктора. Хюйгенс веднъж бе убил свой колега студент в пристъп на пиянска ярост. Ако не се е променил наистина, възможно е да е сторил същото и с Ян Спаен. Не биваше да се доверява на варварин! Техните светове бяха твърде различни!

— Трябва да тръгвам — каза Сано.

Свали дрехите и шлема на изпадналия в безсъзнание пазач, взе дългия му меч и предпазителите за краката. Преоблече се и натика тялото на припадналия в един шкаф. Хвърли вътре въжето и куката и отиде до вратата.

— Ако дойде някой, кажете му, че пазачът е излязъл — нареди на доктор Хюйгенс и се измъкна безшумно и навън.