Илейн Кейн
Ариел (8)

Глава 8

Ариел пъхна още една сочна смокиня в устата си с облекчение, което нямаше нищо общо с нейното по-ранно мрачно настроение. „Само да успееше да избягва Кристофър Стонтън — си помисли тя непоколебимо, — да отсъстваше винаги, когато проявеше интерес да я вижда, тогава щеше да отхвърли всякакви ангажименти от своя страна, а Язид щеше да разреши проблема с нейния настойник.“ Безпомощността, която я бе обхванала тази сутрин, бе изчезнала, заменена с ясно решение. Тя знаеше, че Кристофър не би се отнесъл снизходително с някой, който се противи на волята му, но всяващите страх, каквито можеха да бъдат само онези стоманено сини очи, я накараха да вземе категоричното решение да излезе победител в тази битка. Херцогът на Ейвън просто трябваше да разбере, че в нейния свят няма място за хора като него, реши тя с устни, свити в израз на упоритост. На вратата се появи Зиад. Ариел скочи от масата и издърпа евнуха настрана, така че Чедила да не чуе за какво се отнася поръчката, която щеше да му даде.

— Ще се срещне ли с мен моят настойник? — нетърпеливо попита тя.

— Моите извинения, любима господарке — прошепна скромно той, — но не бях в състояние да предам вашето съобщение. Бе ми казано, че нашият благочестив мула има срещи от огромно значение и не трябва да бъде безпокоен по никакви причини.

Ариел забеляза голямото неудобство на евнуха и веждите й се сключиха в загриженост.

— Какво има, Зиад? Какво не е наред?

— Не зная. Но в двореца цари голямо напрежение. Този ден се страхувам за Магреб.

Сърцето й полетя. Язид бе говорил с баща си! Трикратното обявяване на имената на лицата, които трябваше да сключат брак, бе отменено, а с това и договорът! Вероятно точно в този момент султанът се занимаваше с Кристофър и неговия случай. Ариел щеше почти да експлодира от радост, докато предвкусваше победата си. Тя бе свободна! Бе спечелила, без дори да се включи в битката.

Трябваше да види султана. Щеше да се хвърли в краката му от благодарност. А Язид. Трябваше да благодари и на него.

— Донесе ми по-добри новини, отколкото можех да мечтая! — възкликна тя, обгръщайки евнуха в импулсивна прегръдка.

— Не разбирам — заяви той и смръщи гъсти черни вежди под лъсналото си голо теме. — Но сърцето ми пее от удоволствие при вашата радост.

— Трябва да отидем в тронната зала. Момент, да взема фереджето си.

— Ариел! — сгълча я Чедила от отсрещния край на стаята. — Не трябва! Никоя жена не може да влиза в тронната зала без специалното разрешение на великия мула. Везирите са там. Могат да те видят. А трябва да мислиш за своя годеник. Той ще бъде посрамен.

Ариел грабна ръцете на дойката си. В този момент нищо не можеше да помрачи настроението й, дори нарастващата загриженост на Чедила за Кристофър Стонтън.

— Моля те, Чедила — промълви тя. — Ще отида в съседната на султанската стая. Ще внимавам. Няма да позволя да бъда видяна. Винаги съм била внимателна, нали?

— Както ти си знаеш — отвърна меко Чедила. Но Ариел вече бе излязла.

Тя остави Зиад да тръгне към двамата стражи, които се издигаха като две минарета от двете страни на вратата на султанската тронна зала, докато сама се промъкна зад преградата, която закриваше входа към стаята на султана. Това не бяха обикновените бухарци, които пазеха султана, забеляза тя, като се вгледа през процепите на резбата. И нещо повече, не й бе приятен начинът, по който погледите им настойчиво бяха насочени зад Зиад, сякаш търсеха нещо или някого. Но тези стражи бяха единственият признак, че нещо днес е по-различно. Ариел се смъмри за това, че е толкова нервна. Тя искаше нещата да бъдат различни. Допълнителната стража само потвърждаваше, че нещо не е наред, и бе сигурна, че това може да бъде само договорът и нейната предстояща женитба.

Зиад се върна, мина зад преградата и се поклони пред Ариел.

— С неудоволствие трябва да ви съобщя, че тези бухарци нямат уважение към възлюбената повереница на султана. Казват, че той вече не е тук, и отказват да разкрият местонахождението му. Такава ценна информация не би трябвало да бъде отказвана на възлюбената султанска повереница. Казвам ви, най-прекрасна господарке, не харесвам тези стражи. Търбусите им са пълни с гнилоч — заключи той с жест на отвращение.

— Няма значение, Зиад. Казаха ли ти поне кога ще се върне султанът?

— Да. След доста пререкания ми разкриха, че очакват великият мула да се върне. Но не казаха кога. Вероятно ще минат доста часове, преди мула Мохамед да пристигне. Мисля, че най-добре ще бъде да се върнем в покоите ви и да ми позволите аз да изчакам султана.

Ариел влезе в малката чакалня. Както очакваше, тя бе празна. В центъра на стаята върху разноцветен персийски килим, който застилаше голяма част от полирания, покрит с плочи под, стоеше ниска месингова маса. Навсякъде около нея бяха подредени възглавници за удобство на онези, които очакваха благоволението на султана. Единственият тесен прозорец бе защитен от външния свят с декоративна желязна решетка. Тя можеше да усети съвсем лекия повей на вятъра, а слънцето още не бе изгряло от тази страна на двореца.

Ариел се настани удобно върху двете възглавници с пискюли, които бяха най-близо до прозореца. Толкова голяма част от живота, изглежда, минаваше в чакане, си помисли тя. Завиждаше на мъжете, че могат да предприемат действия, да вземат решения, докато тя трябва да седи в тази малка, задушна кабина и да чака за позволение дори за да изкаже своята благодарност.

Сигурно се бе унесла в сън, защото когато чу неясни гласове в съседната стая, кабината се бе превърнала в парна баня и тънък слой пот покриваше лицето й. Ариел пое въздух на пресекулки, надигна се от възглавниците и приглади паяжината от гънки по копринената си туника. Натисна бузите си с ръце в желание да се успокои. Не искаше да се появи пред своя настойник разчорлена и безумна.

„Защо Зиад не бе дошъл да й каже, че султанът се е върнал?“ — почуди се тя. Не бе характерно за него да е нехаен, особено когато някой го поставеше в опасно положение, както бяха направили бухарците. Ариел тръгна към вратата, която свързваше харема с тронната зала. Вече бе започнала да завърта валчестата дръжка, когато осъзна, че двата гласа идваха от другата страна на вратата. След като султанът не бе сам, тя не можеше да влезе. Бе нужно да повика Зиад и той да съобщи за нея, така че стаяла да се освободи — разбира се, ако черните стражи го пуснат. Ариел притисна буза към вратата и се опита да реши как да действа. Разговорът в тронната зала замря и тя се запита с надежда дали посещението не е свършило. Ще почака тук още малко, реши тя. Ако можеше да открадне няколкото минути със султана, от които се нуждаеше, без евнухът да съобщава за нея, то никой нямаше дори да знае, че е била тук. И след като везирите бяха много недоволни от разтрогването на предстоящия брак, щеше да бие по-малко на очи, че тя е била тази, която им е попречила.

Внезапно, със силно дръпване от другата страна, вратата се отвори и Ариел застана лице в лице с единствения човек в цял Ел Беди, когото се бе надявала никога да не види повече.

— Навик ли ти е постоянно да шпионираш хората? — попита Кристофър с тон, който моментално я накара да се наежи, готова за борба.

— Бих могла да попитам същото и теб, но маниерите ми са значително по-добри — изстреля тя, като се измести настрани, за да погледне зад широките му рамене, които й пречеха да вижда.

— Аз разглеждам няколко карти, които султанът ми остави — отвърна той любезно. — А ти?

— Аз чакам моя настойник. — Ариел се опитваше да се съвземе и едва успя да укроти чувствата си.

Деляха ги само няколко инча и височината на Кристофър, както и увереността в маниерите му, всичко действаше против нейната собствена самоувереност. Чувстваше силния си пулс в слепоочията. И въпреки всичко тя знаеше, че се страхува от неговата реакция, сега, когато бе спечелила своята победа. В момента не се чувстваше много като победителка. Напротив, изглеждаше като заблудено дете, хванато в някакво грубо прегрешение; сякаш по-скоро тя бе предателката, а не предадената.

Тази мисъл надигна вълна от възмущение в нея. Той бе този, чието място не беше тук! А не обратното. Каква арогантност от негова страна да иска да знае какво прави тя тук! Ариел изпъна рамене, повдигна решително брадичка и точно тогава погледът й попадна на мъжа, който стоеше до масата. Яростта й се умножи десеторно, като гледаше към фалшивия херцог на Ейвън, мъжа, за когото Кристофър умишлено я бе оставил да повярва, че е нейният противник, докато истинският херцог изказваше своите извинения.

Кристофър срещна обвиняващия й поглед с мрачна усмивка. Като видя непокорното движение на главата й и гневните проблясъци в очите й, който искряха като самородни късове злато, го обхвана хладна ярост. Очевидно загрижеността му за това, как да обясни своята истинска титла и промяната в намеренията му спрямо нея, беше напразна. Тя вече знаеше.

Той се обърна на една страна, така че да й позволи да го види.

— Мога ли да ти представя лорд Робърт Белмет, маркиз Симсбъри. Робърт, лейди Ариел Ленъкс, маркиза Хърстбек.

— Маркизо! — повтори Робърт с нисък поклон.

— Ваша милост! — каза тя, като вложи силен сарказъм в думите си.

— Но моля ви! — отвърна любезно Робърт. — Страхувам се, че не заслужавам съвсем такава учтивост. Надявам се, че не сте разочарована, че не съм херцог.

— Ни най-малко, лорд Белмет — изгука нежно Ариел. — Но, изглежда, бях повярвала, че наистина сте херцог.

Кристофър я гледаше мълчаливо и собственият му гняв се усилваше. Бе казал на Мохамед Бен Абдулах с красноречиви думи, че именно той ще разкрие на Ариел своята истинска самоличност. Който и да бе човекът, който му бе отнел това право, той си играеше лошо с чувствата й, при това за негова сметка. Точно тази бе сцената, която Кристофър искаше да предотврати, затова възнамеряваше да открие кой бе успял да обърка така плановете му.

— Аз не съм ти казвал, че Робърт е херцог, Ариел — каза той хладнокръвно. — Ти сама стигна до това заключение.

— Как смееш! — изсъска тя достатъчно тихо, за да не може лорд Белмет да чуе. — Как смееш да стоиш там като някой невинен свидетел и да се преструваш, че не знаеш нищо. Ти ме измами. Ти караше моето доверие да нараства, докато през цялото време си знаел кого търся. Подведе ме, като измисляше истории, за да ме уловиш в капана. Сякаш, сякаш… — обърка се тя, за миг неспособна да свърже неговото държане с нищо човешко или животинско, което би предало подходящо нейното презрение. — Даде ми честната си дума, че ще предотвратиш тази женитба, а в това време си я оркестрирал! Ти си най-противното и низко влечуго. Най…

— Достатъчно, Ариел! — Гласът на Кристофър бе категоричен и студен.

Но тя бе като разфучала се лъвица, решена да отмъсти. Крехкото й тяло кипеше от гняв, който я караше да трепери.

— Достатъчно ли? Аз едва започвам, ваша милост. Това е правилното обръщение към теб, нали?

Кристофър я сграбчи за ръката и наведе глава над ухото й.

— Ако не искаш да станем за смях пред вуйчо ми, ще си прибереш езика зад зъбите, докато не ме изслушаш!

Тя долови мрачната напрегнатост в погледа му и разбра, че беше готов да осъществи заплахата си. Гърдите й се надигаха и спускаха, докато обуздаваше неукротимата си ярост, но от сърцевината на нейното същество като от нажежени въглени се излъчваше безмълвна омраза.

Кристофър освободи китката й и тя издърпа ръката си. Отправи й предупредителен поглед, но тя само го изгледа гневно, като повдигна високомерно брадичка, въпреки че цялата трепереше.

— Мога да стоя изправена без ничия помощ.

Кристофър изви вежди в съмнение, но не предприе по-нататъшен опит да я задържи.

— Съгласен съм, че има неща, които трябва да ти обясня. Ще го направя, докато те придружа до стаята ти, Ариел — каза той, като я хвана за лакътя. Пренебрегна опитите й да се освободи и я изведе през вратата. — Ще се видим след час, Робърт.

— Беше удоволствие да се запозная с вас, лейди Ариел — извика Робърт след тях. — Очаквам…

Останалата част от изречението бе заглушена от кедровата врата, докато Кристофър я тласкаше напред през чакалнята и покрай стражите. Дори не погледна към Зиад, когато евнухът тръгна в крак след тях. Едва след като бяха достатъчно далеч от погледа на бухарците, забави крачка.

— Махни ръцете си от мен — изсъска яростно Ариел.

— Не и преди да бъдеш отведена на сигурно място.

— Не съм видяла султана, а имах категоричното намерение да направя това. Така че, ако просто кажеш каквото имаш да казваш, ще мога да се върна, за да го изчакам.

— Султанът е зает днес, Ариел. Можеш да чакаш и в своята стая.

— Това аз ще реша, и във всеки случай мога да се върна и сама в стаята си.

— Сигурен съм в това. Но има някои неща, които трябва да обсъдя с теб, и мисля, че е най-добре да го направим насаме.

— Нищо от това, което можеше да ми кажеш, не би ме заинтересувало.

— Мисля, че женитбата ни е въпрос, на който можем да отделим време.

— Женитбата е отменена — избухна гневно тя, преди да се обърне и повика евнуха. — Зиад, Лорд Стонтън, изглежда, е неспособен да си държи нечестивите ръце далеч от мен. Вероятно ще можеш да му помогнеш.

Зиад сякаш бе изчезнал в безплътния въздух, защото наоколо нямаше и следа от нейния доверен слуга. Никой ли нямаше на своя страна? — изруга тихичко тя. Зиад я бе охранявал години наред, а сега, само защото вярваше, че е сгодена за този варварин, той го бе оставил да се държи с нея както си иска.

Кристофър замря на място посред пътя и дръпна Ариел.

— Кой ти каза, че женитбата е отменена?

Тя тръсна глава.

— Принцът.

— Тогава принцът е погрешно информиран. Документите са подписани и султанът е много доволен. — Той пое дълбоко въздух, преди да продължи с по-умерен тон. — Възнамерявах да ти кажа по-късно днес кой съм и защо реших да се оженя за теб. И ще се погрижа този, който ми е отнел това право, да си плати за развързания език.

— Не мисля така — отвърна тя. — Мохамед Ел Язид ми каза всичко снощи, включително и това, кой е лорд Кристофър Стонтън. Ако не беше той, все още щях да съм очарована от твоите измами, ваша милост. Вероятно не би имал никакви скрупули да ме подвеждаш дори в момента, когато имамът изпълнява церемонията. Сигурна съм, че това би подхождало на извратеното ти чувство за хумор — да се насладиш на моята изненада, когато видя, че на олтара стоиш ти, а не лорд Белмет.

Кристофър прокле наум Язид. Бе подозирал нещо такова. Принцът бе успял да създаде затруднение, който ще изисква цялата му концентрация, за да го разреши в момент, когато трябваше да се фокусира върху други проблеми.

— Язид не ти е направил добра услуга.

Гневът на Ариел се надигна като разтопена лава.

— Напротив, лорде мой. Ще му бъда задължена до края на живота си.

— Не бъди глупава, Ариел. Тук има повече неща, отколкото изглежда на пръв поглед.

Бяха стигнали до вратата на стаята й и тя се обърна да го изгледа колкото се може по-заплашително.

— Ако имаш поне капка чест в черната си душа, ще ми дадеш това, което искам, и ще приключиш моментално с напразните си усилия.

Кристофър се наведе над нея с почти почернели от гняв очи. Тъмната му коса докосна бързо веждата й, а устните му се раздвижиха срещу ухото й, като искаше окончателно да й внуши своята позиция.

— Нека изясня добре един факт, Ариел. Не влизам в споразумения лесно и винаги изпълнявам поетото обещание, след като веднъж съм се ангажирал.

— Тогава си допуснал голяма грешка. — Тя се отдръпна от него и стисна с пръсти дръжката на вратата до побеляване. — Защото ще се боря с теб с всяка частица от своето същество. Ако наистина не ме заблуждаваш и назоваването на имената ни пред олтара още не е отменено, то и това ще стане. — Тя рязко отвори вратата с намерение да я затръшне под носа му, но безцеремонно бе издърпана обратно в коридора. Кристофър я притегли към себе си и притисна тялото й в смазваща прегръдка. Погледна надолу към нея, като стоманеният оттенък на очите му не търпеше никакво предизвикателство.

— Повярвай ми, Ариел, когато онзи ден ти казах, че нямам интерес да се оженя за теб, наистина го мислех. Но нещата тук не са винаги такива, каквито изглеждат. Надвиснала е опасност, за която не мога да ти кажа точно сега. Съгласих се на тази женитба само по една причина. Защото си твърде упорита и наивна, за да се защитиш от гибелта, която ще се стовари върху това място. И в пристъп на очевидна лудост си помислих, че ще се радваш на моята закрила. Проклетият принц, който ти е толкова мил, е този, с когото трябва да внимаваш, не с мен. Ако го беше толкова грижа за теб, щеше ли да ти каже нещо, което само твоят настойник или аз имаме право да кажем? Може би трябва да разгледаш по-отблизо мотивите на Язид, Ариел.

— Не смей да злословиш срещу Язид. Той има…

— Какво има той? — попита Кристофър, като стегна захвата около китките й.

Ариел си пое дълбоко дъх. Нямаше да каже на Кристофър за обещанието на Язид. Колкото по-малко бе подготвен за нейната евентуална победа, толкова по-добре.

— Той е загрижен за мен.

— Не му се доверявай, Ариел — отвърна мрачно той. — Той не е това, което изглежда.

— Казано от човек, истински запознат с измамничеството — изстреля гневно в отговор тя.

— Никога не съм те мамил, Ариел. Всичко, което ти казах за себе си, беше истина. Откакто реших да откажа договора, не виждах никаква необходимост да те плаша с разкриването на моята титла. Затова се извинявам.

— Ние имахме споразумение.

— Нещата се промениха. Нямаш ли желание да чуеш нещо друго, освен това, което ти се иска?

— Не съм в опасност, но дори и да бях, щях да се погрижа сама за себе си. Досега много добре съм се справяла и сама, затова ти обещавам, че ще продължа да го правя без твоя закрилящ меч!

— Прекалената самонадеяност е опасно нещо, Ариел — внимателно я предупреди Кристофър. — Не се оставяй да те изиграе. — Чертите му омекнаха, макар и съвсем леко, като впери поглед в нея, и жаждата, която й ставаше все по-позната, потъмни цвета на очите му. — Защото сега, малка моя, имам по-важни грижи, с които да се заловя, отколкото да лекувам наранената ти гордост.

Без предупреждение той я целуна, като устните му поеха нейните, сякаш бе техен познат притежател. Съкрушаващата топлина на устата му възвърна всички спомени за прегръдките им край езерото, но този път в докосването му имаше приятна настойчивост. Той разтвори жадно устните й, вече не като пионер, а като мъж, добре запознат с територията, в която се движи. Езикът му се мушна смело в кухината на устата й, търсещ подкрепа у нейния, който се нахвърли върху него.

Докато умът й го проклинаше, душата й се грееше от страстта на прегръдката му. Спомените, които мислеше, че е пропъдила, нахлуха отново на топли вълни, които я връхлитаха и отмиваха яростта й заедно със съпротивата й. Тя се разтапяше в него, ръцете й се плъзгаха по рамената му, бягството бе забравено. Езикът й срещна неговия и отвърна на възбудата с възбуда. Тя се изгуби в магията на прегръдката му. Ръцете му я притиснаха и обхванаха изпъкналостите на таза й в длани, през нея на талази се лееше възбуждащ екстаз. Целувката се задълбочи и телата им се наместиха едно в друго. Някъде дълбоко в ума си тя се опитваше да си спомни, че това е мъжът, когото се бе заклела, че ще победи, мъжът, който я бе излъгал и щеше да я отвлече от нейния дом. Но атаката на нейните усещания разводниха решението й, докато всички мисли за това какво трябва да бъде, не бяха пометени от бързия поток на желанието й.

Когато Кристофър най-накрая се отдръпна, палецът му нежно докосна бузата й, като очерта линия по нея до челюстта й. Наклони лицето си към нейното. Очите му блестяха потъмнели от силата на страстта му, но в ъгълчетата им играеше нежно разбиране.

— Довечера ще поправя грешката си. Ще ти кажа каквото мога за това, което се случи.

Като си припомни обещанието да се съпротивлява на всяка крачка, Ариел бе покрусена колко лесно я бе отклонил от целта й. Отдръпна се, завъртя се на пръсти и преполови пътя до вратата, когато Кристофър я последва.

— Не си помисляй дори и за секунда да влизаш в стаята ми, лорд Стонтън. Ще пищя колкото могат да издържат дробовете ми и Зиад ще те разсече на две, преди дори да попита защо. Не се подмамвай от привидната му мудност и отстъпчивост. Би дал, без да се замисли, живота си в моя защита.

— Не се съмнявам, Ариел — отвърна категорично Кристофър. — Исках да те поканя на вечеря. Ще дойда да те взема в осем.

— Няма да вечерям с теб — надменно отсече тя. Ръцете й трепереха, докато стискаше гънките на панталоните си, но не му позволи да види колко я бе обезкуражил.

— Ще бъда тук в осем. Ясно ли е?

— О, съвсем ясно, лорде и господарю мой — отвърна язвително Ариел. — Вероятно ще бъде най-добре да доведеш няколко бухарци все пак. Това ли е единственият начин да ме принудиш да се пригодя и към най-дребното ти желание. Една моментна целувка няма да промени начина ми на мислене. Не искам да се омъжвам за теб, и нищо няма да промени решението ми. А сега ще бъдеш ли така любезен да махнеш ръце от вратата ми? Бих искала да остана малко сама.

— Само още нещо, Ариел — каза той, като отстъпи настрани.

— Да? — попита тя раздразнено.

Кристофър й се усмихна язвително.

— Въпреки всичко, което казваш, ти наистина ме желаеш. Целувка като тази не лъже.

Ариел затръшна вратата с всичка сила, като се завъртя, щом прекрачи прага на стаята. Да бъде проклет дано! Да бъде проклета и тя, че му позволи да я целуне. Това никога нямаше да се повтори, зарече се тя. Ще бъде готова да се бори с него на всяка крачка, докато той толкова се умори да се занимава с нея, че не помоли Мохамед да анулира споразумението. И нищо, нищо няма да я принуди да му се отдаде. Кристофър Стонтън ще научи, че не може да я насили да се омъжи за него, нито пък да я подмами да го направи. Ще се разкайва за деня, в който бе изтъргувал лъжите си за нейната целувка.