Илейн Кейн
Ариел (26)

Глава 26

— Остава един час, Ариел.

Ариел гледаше Язид с открито пренебрежение, но така и не му позволяваше да види безнадеждния страх, който я обхвана, когато принцът се насочи към стаята в кулата.

— Един час и всички мои пълководци ще са получили своите инструкции. Тогава ще очаквам да те видя в покоите си. — Той й се усмихна с грозна усмивка, която бе предназначена по-скоро да я изплаши, отколкото да я подкупи. — И се постарай, сладка моя, да се подготвиш добре. Не искам в леглото си любовница, която да смърди на бащината ми прислуга.

— Ти никога няма да получиш това, което искаш от мен, Язид.

— Да, но ще го имам. И ще му се насладя още повече, защото ще се бориш срещу това да го получа. Много време мина, малка Ариел, откакто жена е била толкова глупава, че да ми откаже.

Тя тръсна гневно глава и продължи със смелост, която не чувстваше в себе си.

— Може и да успееш да ме насилиш, Язид. Но това няма да има никакво значение, защото това, което наистина искаш, вече съм подарила на друг.

Очите на Язид се присвиха и в миг той пресече стаята. Сграбчи я за китката, дръпна я към себе си и се загледа в очите й. Ариел наложи на лицето си победна маска, която трябваше да потвърди нейните думи.

— Лъжеш. — Той направи движение, сякаш за да я пусне и после внезапно пак я придърпа назад, като извъртя рамената й и заби пръсти в плътта й. Главата на Ариел се отметна назад и сърцето й се качи в гърлото от страх. — Не може да си такава глупачка, Ариел. Аз не използвам остатъците от вечерята на някой друг. Ако довечера открия, че си позволила на друг мъж да те има, ще те убия с голи ръце. И ако този мъж наистина е неверникът, то това, което ще изстрадаш, ще бъде по-лошо и от смъртта.

Той я отхвърли настрани с такава сила, че тя полетя към стената. Главата й се удари в камъка и светът експлодира в ярки цветове. Докато се смъкваше на пода, на лицето й се изписа усмивка. Вероятно сега щеше да умре. Това щеше да бъде чудесен номер за Язид.

Но тридесет минути по-късно Ариел стоеше пред бронзовата решетка, която превръщаше стаята й в затвор. Главата й ужасно я болеше, а в устата й все още имаше вкус на кръв там, където си бе прехапала устната, когато се удари в стената. Но тя бе жива. Би било твърде лесно, реши тя, да умре толкова бързо.

Отвъд решетката цареше непрогледен мрак. Знаеше, че нощта се спуска над равнините, заобикалящи Мекнес и това трябваше да я успокои. Но вече не я усещаше така безопасна, както някога. Нейният дом, мястото, което обичаше повече от всичко на света, вече не бе неин дом. Тя бе направила всичко възможно и го бе правила толкова старателно, за да остане тук. Бе толкова непоколебима и целенасочена в преследването на целта си, че никога не бе отчитала възможността, че може би не тя е тази, която решава. Нейният дом й бе отнет — не защото бе омъжена и трябваше да бъде изпратена далеч, а заради нещо съвсем различно. Сега осъзна, че Мохамед вероятно е знаел нещо за плановете на Язид. Но вместо да се довери на мъжа, който я направи своя избраница, тя упорито бе отказала да му съдейства. Оттогава много малко неща бяха тръгнали правилно.

Тя се отдалечи от прозореца и се обърна към огъня, който бумтеше приятно в огнището. Само нещата, които не притежават чувства, продължаваха да съществуват незасегнати от събитията на деня. Тя обаче бе променена завинаги. Нямаше нужда да гледа навън в нощта. Този път Кристофър нямаше да дойде. Когато бе срещнала Язид в неговия лагер извън Фез, се бе молила да бъде спасена и Кристофър се бе появил, сякаш в отговор на силното й желание. Но този път той нямаше да дойде.

Дори само за да й отмъсти, както бе, когато я бе измъкнал от лагера на Язид, въпреки всичко, независимо от причините, от които той се ръководеше, тя искаше той да дойде. Искаше да му каже, че го обича. И й се струваше, че той също трябва да я обича, поне малко. Когато я бе довел тук, за да види Сюлейман, тя бе вярвала, че я обича. И в оазиса, когато се бяха слели в едно под небето на Аллах. Тогава също бе вярвала, че я обича. Тя знаеше, че го обича. Но знаеше също, че бе измамила Кристофър.

При тази мисъл гордостта на Ариел прерасна в протест. Винаги му бе казвала истината — освен когато бе напуснала Казбах с пратеника на Язид. Но дори и тогава тя искаше да му каже, само че не разполагаше с никакво време. С въздишка, Ариел потисна гордостта си. Вече нямаше значение кой трябва да бъде винен или кой кого бе излъгал. Бе изгубила Кристофър. Постигнала бе своето желание; сега щеше завинаги да остане в Мароко. Но се надяваше, че това завинаги нямаше да бъде за дълго. Искаше Язид да я умори бързо и знаеше, че ще се бори с него до самия край. Завинаги изглеждаше много дълъг срок без човека, когото обичаше.

Да обичаш човек е много повече от това да обичаш страна, си мислеше тя. Колко глупаво беше да мисли по друг начин. Как можеше да си помисли, че едно място, гледка, сграда можеха да й дадат същото, което обещаваше един влюбен поглед. Тя бе вярвала, че може да бъде щастлива с неодушевеното, но след като веднъж бе усетила пламъка на неговата жизнена сила до себе си, изведнъж бе видяла колко пуст е пейзажът без него.

Само ако имаше възможност да му каже това, си мислеше тя. Но той дори не бе погледнал към нея в тронната зала. Ариел мислеше за Чедила и за думите, които тя й бе казала само преди няколко дни. Понякога човек трябва да даде нещо по-ценно от думите на този, когото обича. Болките в главата бяха забравени, когато тя зарови нос в украсената с пискюли възглавница и се усмихна тъжно. Това бе първото хубаво чувство, което бе изпитала през целия ден. Бе направила нещо добро за човека, когото обичаше. Той вероятно вече пътуваше към пристанището в Сале с Ан и Робърт. Поне те бяха в безопасност. Тя бе направила това. Бе дала на Кристофър нещо ценно. Неговата свобода. Това бе свобода от Язид, и от нея също. С това, че тя задържаше Язид тук, Кристофър получаваше възможност да избяга. Това беше добре. Можеше да се върне в Англия и към своя живот. Това също бе добре, тъй като той го искаше. Тя можеше да му докаже своята любов по този начин. Кристофър никога нямаше да узнае това. И това бе най-хубавото от всичко.

Огледа стаята в кулата. Язид я бе настанил в стаята, която тя и Кристофър бяха споделили за няколко часа. Тук те бяха открили таен изход. Спомни си залеза, който бяха наблюдавали от назъбения парапет. Ариел погледна към саадинския гоблен, окачен на стената. Като че ли се издуваше от бриза, което означаваше, че изходът, който бяха открили тогава, отново бе свободен.

Тя тръсна глава и отмести поглед встрани. Нямаше отново да се опитва да избяга от съдбата си. Този път щеше храбро да я посрещне. Щеше да се хвърли с главата напред и с отворено сърце. Това бе нейният дар за Кристофър. Той трябваше да си върне своя свят, докато тя остане в своя.

Ариел сви колена под брадичката си и обхвана с ръце краката си, за да ги предпази от студа на нощта. Саадинският гоблен се заиздува и запърха отново и тя усети силен студен повей по гърба си. Затвори очи и отпъди мисълта, която изникна в съзнанието й. Не бъди глупава, си каза тя. Ти желаеш отново нещо, което не можеш да имаш. Но в ума й заговори друг глас, нов глас. Той говореше за доверие, за вяра. Довери се на себе си, Ариел. Довери се на съдбата. Довери се на Аллах. И тогава онова, което изглежда невъзможно, може да се превърне в реалност.

Ариел се обърна бавно със затворени очи, като изчака момента, когато ще можеше да види изцяло гоблена. Притаи дъх в желание да повярва на този нов глас, като същевременно се страхуваше да изостави стария. Отвори очи и се взря в гоблена. Той висеше изпънат и неподвижен на стената. Нямаше никакъв бриз, нито отворена врата, нито Кристофър. Тя въздъхна, притвори очи от болката, която надеждата бе причинила в сърцето й. По-добре да не се надява, си помисли тя. По-добре просто да седи в тъмното и да чака.

— Пак ли се молиш? Ти се молиш, само когато имаш много сериозни неприятности.

Ариел внезапно отвори очи. Сърцето й започна да бие силно, не можеше да повярва на привидението, което стоеше срещу решетката на прозореца. Той бе там. Реален и невредим, и по-прекрасен от всякога.

Тя се хвърли в ръцете му със стремителността на планински поток, течащ към морето. Тяхното единство притежаваше сила, непозната за никой от тях преди това, сякаш най-сетне всеки бе намерил онази част, която до този момент бе липсвала на техните души. Ръцете на Кристофър я обгърнаха с целебна топлина и Ариел я прие, като балсам, който облекчи изранената й душа.

— Кристофър… — започна тя, но той притисна пръст към устните й, за да я накара да замълчи.

— Разполагаме само с няколко минути. Ще имаме цял живот за обяснения. — Той я наметна с голямата черна пелерина и кимна към гоблена. — Можем да бъдем благодарни на саадинците поне за едно нещо.

Когато Ариел пристъпи към Кристофър, косата й леко докосна брадата му. Неспособен да контролира желанието, което го изгаряше, той я повдигна на ръце. Ариел се стопи в прегръдката му. Тялото й се нагоди към неговото без съпротивление и те познаха сладост, за каквато дори в мечтите си не се бяха подготвили. Ариел вдигна към него поглед, изпълнен с любов и доверие, и вяра, която нищо не можеше да съкруши. Тя обви врата му с ръце и се надигна на пръсти, притегляйки главата му към устните си. Кристофър наведе глава, за да получи целувката, която тя предлагаше, и сливането на устните им бе далеч по-сладко от всичко, което някога бе опитвал всеки от тях.

— Обичам те — прошепна тя. Езикът й се стрелна между устните му и той изстена, отмалял от сладостта на нейното отдаване. Кристофър я привлече силно към себе си, с една ръка обхванал таза й през тънката коприна на харемските панталони, докато с другата силно я притискаше към себе си.

— Ти си ме омагьосала като един от джиновете на Фатим, защото никой дух не може да ме доведе до такова умопомрачение. С радост бих приел това, което ми предлагаш, но…

Кестенявите очи на Ариел го пронизаха с поглед, изпълнен с разбиране.

— Надявам се езерата за срещи в Англия да са толкова тайнствени, както и в Ел Беди, защото много удоволствие ни предстои да споделим. И имам много да се отплащам.

Кристофър изстена и се отдаде на празничния огън от желание, който опустошаваше душата му. Устните му поеха устата й в целувка, тя му отвърна и те се озоваха отвъд границите на въображаемото. Тя бе негова. Не като собственост, не като играчка, която да бъде показвана навред. Тя бе негова, както той притежаваше своя живот. Безвъзвратно и истински. Ариел запълваше празнините в душата му и удовлетворяваше неговите нужди, които му бяха причинявали само болка през целия му живот. С нея някак кръгът се затваряше. Той можеше да се освободи от гнева и болката на своето детство. Запълваше незаетите места в своето сърце с нейната любов. Златоока, красива Ариел. Изкусителка без лукавство, жена, която познаваше само честността и гордостта. Най-после тя бе в прегръдките му и мълвеше думи, на които той се бе присмивал. Притисна я към себе си и тихо повтори думите й на себе си: Обичам те.

Вратата на стаята се отвори внезапно в мига, в който устните им се разделиха. За секунда пространството се изпълни с бухарци, добре владеещи ятагани и мускети. Те бяха огромни, всеки от тях с равен на Кристофър бой. Имаше поне десетина такива.

И в средата стоеше Язид.

Ариел изпадна в паника, като искаше да избяга през тайния изход на свобода, но стоеше прикована от страх на мястото си. Знаеше, че Язид е извън себе си от гняв. Знаеше, че няма спасение. И все пак до себе си усещаше хладнокръвието на Кристофър.

— Никой не смее да докосва притежание на Мохамед Ел Язид, султан на цял Магреб.

— Принц Язид — отбеляза Кристофър с ледено самообладание.

— Султан Мохамед Ел Язид, невернико.

— Не мисля така, Язид. Не още.

— Аз съм султан на всички земи от западните пясъци на Сахара до брега на морето. В мен тече кръвта на Мохамед, а чрез него и кръвта на самия Аллах. Никой не смее да ме отрече. — Той насочи вниманието си към Ариел. — И никоя жена, която ме отблъсква, не ще живее.

— Един крал не се крие зад войниците си — се подигра Кристофър. — Ако наистина заслужаваш титлата, която се опита да откраднеш чрез убийството на своя баща, то докажи го. Бий се с мен.

Очите на Язид проблеснаха жълто-зелени на светлината на свещта. Бавна усмивка разтегли устата му от край до край. Със скоростта на змия той извади ятагана си от ножницата и разсече въздуха пред себе си.

— С удоволствие, невернико. С радост ще видя мръсната ти кръв да потече като река през пясъците на моята страна. Ти ще бъдеш първият. И когато бъдеш победен — великият Сохда Агадир… — присмя се той, — ще направя така, че улиците на градовете и водите в пристанищата да почервенеят от изтичащата кръв на неверниците. Ще унищожавам мъжете, жените и потомците на нечестивата им плът, докато страната ми се очисти отново. Докато ти и твоят род завинаги бъдат заличени от Мароко.

Кристофър не възприе нито дума от речта на Язид. Той просто кимна към бухарците.

— Вървете — реагира Язид. — Този неверник е само мой.

Възпитани от години в абсолютно подчинение, бухарците се изнизаха покорно от стаята, без нито един да погледне назад или да остави ятагана си изваден в случай на измама. Но Кристофър не можеше да мисли за нищо друго, освен да накара Язид да плати за злините, които бе причинил на Ариел. Мисълта, че я е докосвал дори, бе достатъчно, за да накара кръвта на му да закипи. Язид щеше да си плати за своите престъпления. Тази вечер Кристофър възнамеряваше да получи кръвна отплата.

Ариел се прилепи до стената, когато ятаганът на Кристофър изсвистя от ножницата, и се опита да се притаи колкото може повече. Не искаше да го разсейва по никакъв начин. Въпреки че неговото поведение бе страшно хладнокръвно, Ариел можеше да усети нажежената до бяло интензивност на тялото му и абсолютната му концентрация на духа, когато двамата мъже започнаха да обикалят стаята. Язид се усмихна арогантно.

— Ела да опиташ острието ми, невернико.

Ти си глупак, Язид, си помисли Ариел.

Принцът се засмя и пое офанзивата. Ятаганът му се изви като дъга във въздуха, но Кристофър се изплъзна без особено усилие. Отвърна със своя собствен ятаган, като изненада Язид със скоростта и страхотната точност на прицела си. Звукът на стомана о стомана зазвънтя във въздуха, когато двамата мъже се сблъскаха. Язид бе принуден да отбие удара му, като отстъпи назад, за да запази равновесие. Но отстъплението му не трая дълго. Когато се обърна, той застана лице в лице с Кристофър, този път хванал с две ръце дръжката на ятагана си и без капка на високомерие в него. Гледаше го с омраза, която се излъчваше на горещи вълни. Бавно, той издигна ятагана си над главата му.

— Сега ще умреш, невернико.

Замахна с всичка сила надолу, но Кристофър се отмести и острието се заби в една махагонова маса, като я разцепи на две. Язид не загуби нито секунда за възстановяване, а завъртя сабята настрани и се хвърли към Кристофър.

Направи нещо, молеше се Ариел тихо. Защо позволяваше на Язид да прави всичките тези движения? Защо постоянно се отдръпваше и използваше ятагана си само за да отбива ударите на Язид? Язид отново се придвижи към Кристофър, ятаганът му разпори въздуха с умение, което го бе направило легендарен из цял Магреб, и сърцето на Ариел се сви. Кристофър бе хвърлил предизвикателството. Бе посмял да поиска да се бие с Язид. А сега не се биеше; оставяше Язид да доминира над него. Позволяваше му да спечели. Острието на престолонаследника се движеше като светкавица, сякаш едновременно навсякъде — винаги в движение, винаги принуждаващо Кристофър да отстъпва. А той бе почти до стената; още един удар и щеше да бъде притиснат, без да има къде да отиде, освен към ятагана. Моля те, безмълвно повтаряше тя. Моля те, бий се.

Язид също видя тази удобна възможност. Дива усмивка се разля по лицето му, когато ятаганът в ръката му се изви в дъга към Кристофър. Той скочи напред, като разцепи въздуха, с намерението да пръсне сърцето на неверника на хиляди парченца. Тогава англичанинът внезапно се раздвижи. Не към стената, както очакваше Язид, а право към него. Незнайно откъде ятаганът на неверника се удари в неговия с вертикално повдигащо движение, което накара дръжката да се изплъзне от ръката му и запокити ятагана му с дрънчене върху каменния под. Язид се извъртя, за да избегне острието на християнина, но усети как то разпаря тънкия муселин на туниката му и засяга плътта му. Той се изви и обърна с лице към християнина, и едва когато го направи, разбра трика на неверника. Сега християнинът бе този, който залости него в ъгъла, и неговият ятаган танцуваше сега пред него като смъртоносна змия.

Ариел гледаше и едва можеше да повярва на очите си, поразена от внезапната промяна в двубоя. За секунди Кристофър си бе сменил мястото с Язид. Той си бе играл с него, като го бе оставил да повярва, че печели, докато умело го примамваше към място, където можеше да го хване в капан с едно-единствено движение. Сега Кристофър държеше ятагана си над Язид, но у него нямаше нищо от високомерието на принца. Той бе спокоен и хладнокръвен. И много сериозен.

— И така, Язид, сега ще говорим ли? — Въпреки настройващите за разговор думи, тонът му не търпеше възражение. Върхът на ятагана му сочеше право в сърцето на принца и той не изпускаше от поглед своя пленник.

Вместо него се усмихна Язид и очите му се свиха в доволна самоувереност.

— Мисля, че ще трябва да ти откажа, невернико, както винаги. — Преди още отказът му да бе изречен, вратата се отвори. Монголецът атакува Кристофър изотзад, като го наръга в рамото, преди той да има възможност да реагира. В същия миг Язид се хвърли към изпуснатия си ятаган и тържествуващо го завъртя над главата си, сякаш отново бе в страната на фантазията. Кристофър се блъсна в каменната стена и смачка малкия монголец между себе си и камъка. Слугата на Язид се свлече зашеметен от гърба му; но той му бе нанесъл по-голяма повреда, отколкото дори си представяше, защото камата му бе отворила отново раната на рамото на Кристофър, като бе прибавила още една към нея. Кристофър се опита да спре изтичането на кръвта и обхвана рамото си със свободната си ръка, докато с другата продължаваше да размахва ятагана си.

— Ариел — извика той, като се приготви за нападение към Язид. — Вратата. — Не беше нужно да казва повече. Ариел се втурна към гоблена на стената и го дръпна с всичка сила. Старото конопено въже, което го придържаше на мястото му, поддаде и килимът падна с грохот на пода, вдигайки облаци прах из цялата стая. Ариел не загуби нито секунда и се спусна през масивния килим. Подпря с хълбок тайната врата и я отвори без усилие. Кристофър веднага я последва, почти връхлитайки върху й, когато побягнаха от Язид. След тях Ариел чу сатанинския му смях.

— Бягайте! — извика той. — Няма спасение за вас. Неверници такива! Ще видя главите ви върху копията на моите стражи и ще погреба телата ви в стените на моя дворец. Няма поражение за могъщия!

Ариел знаеше, че Язид е прав в известен смисъл, защото нямаше къде да отидат. Зъберът на бойницата се опираше в друга врата, която, подобно на своя близнак, вероятно не е била отваряна от сто години. Там за тях нямаше спасение. Кристофър се спря зад нея и Ариел се обърна, като го сграбчи за ръкава. Бе блед като смъртта, а черната джелаба бе станала тежка и мокра от кръвта, която се стичаше от раната му.

— Дай ми ятагана — настоя тя. Ако трябваше да останат тук, тя щеше да се бие редом с него. Ариел бе загубила всичко, но не би загубила Кристофър. Той не обърна внимание на настояването й, като пристъпи напред, за да я защити от Язид. Ариел видя лъсналото му от пот лице. Това, заедно с налудничавия блясък в очите на принца, му придаваше вид на умопобъркан. Кристофър вдигна ятагана си и Ариел знаеше, че това са последните му сили. За трети път през всичките тези дни тя се помоли за чудо. Два пъти Аллах я бе чул, но този път тя се нуждаеше от чудото повече от всеки друг път.

Като видя немощното му усилие, Язид не можа да се сдържи и се засмя.

— Страхувай се, невернико. Сега ще срещнеш гнева на Аллах! — Язид размаха ятагана си и скочи от стената на зъбера. Приземи се почти на метър от мястото, където само преди няколко дни Ариел без малко щеше да намери смъртта си. И както не бе издържал нейната тежест тогава, така парапетът на бойницата не издържа и силното, младо тяло на Язид. Древният червен камък се сгромоляса под краката му и последното нещо, което направи Язид, бе да изпълни нощта с яростния си вик. И тогава в беззвездната нощ остана само звукът на вятъра.