Илейн Кейн
Ариел (23)

Глава 23

Ариел не можеше да си спомни от колко години портата на Ел Беди се оставяше отворена, а ето, че сега бе затворена. Тя преброи двадесет тежковъоръжени стражи, наблюдаващи тяхното приближаване, и сърцето й се сломи от ужасните промени, които амбициите на Язид бяха предизвикали. Малко късно се сети да пооправи джелабата си, като изпъна гънките и се засуети над мръсните петна, но едва ли можеше да направи нещо, за да изглежда образът й правдоподобен в очите на тези мъже. Седеше в скута на Кристофър, облечена като момче, без тюрбан, воал или нещо, с което да покрие лицето си. Усилията й се оказаха напразни, така че тя се примири, сви ръце на гърдите си и се приготви да посрещне най-лошото.

Кристофър усети, че Ариел изправя рамене и повдига упорито брадичка, затова придържа Анибал. Въпреки гнева, който го владееше в течение на последните дни, гърдите му се стегнаха в признание на нейната смелост. Каквото и да бе направила, тя притежаваше огромна вътрешна сила.

Днес му бе отправила един-единствен въпросителен поглед заради дистанцираното му поведение и след това се бе настанила пред него за дългото пътуване към дома. Но за разлика от вчера се бе облягала на него през целия път в мълчаливо, но постоянно напомняне за това, което се бе случило помежду им.

— Аз съм пратеникът на крал Джордж III — съобщи Кристофър на пристъпилия напред стражник. — Верен служител на мула Мохамед и неговия син, принц Сюлейман.

Въпреки че не бе виждал Сохда Агадир преди, стражникът моментално разпозна с набитото си око властното държане на неверника. Неговият вид и име говореха сами за себе си. Само глупак можеше да не е чувал разказите за великите победи на този воин в защита на султана, и Азани се гордееше, че знае всяка подробност от тези легенди. Той се поклони ниско, направи темане и едновременно даде знак да отворят портите, за да пуснат гигантския жребец и неговите ездачи. Той не попита нищо за прекрасната жена, която яздеше пред Сохда Агадир. Тя, разбира се, бе повереницата на султана и годеницата на великия воин. Той знаеше и тази история. Не можеше да осъжда Сохда Агадир, че желае тя да бъде облечена като мъж, с открито лице. Но се зарадва, че неговата жена никога нямаше да види тази картина.

— Значи не само заради мен дойде в лагера на Язид — каза тихо Ариел, докато вървяха по пътя към двореца.

— Дойдох, защото Мохамед се страхуваше за живота ти.

Надеждата, че той наистина я обича, се бе пробудила и напълно завладяла сърцето й миналата нощ, но сега тя повехна като откъсната роза и погледът й помръкна. Бе се осмелила да мисли, че е проникнала отвъд ледения му щит. Позволи на душата си да запее по-различна песен от тази, която бяха изпълнявали заедно толкова пъти, откакто се бяха срещнали.

Но това не бе достатъчно. Сега вече знаеше цената, която ще плати. С отдаването си тя му бе предоставила неограничената възможност да я наранява — това бе толкова сигурно, колкото и фактът, че досега не му бе давала такава възможност.

Въпреки опасенията за болката, която можеше да й причини, думите й се появиха, преди да има време да размисли или да се подготви за неговия отговор.

— И ти не се интересуваше изобщо от моята безопасност?

— Дойдох, защото Ахмед и Сюлейман ме помолиха. И защото нещо ми липсваше, нещо мое.

Унижена до най-дълбоката си същност, Ариел силно стисна очи.

— Значи съм просто едно притежание? Ето какво ще бъда, когато се върнеш в Англия с мен като твоя съпруга?

Кристофър усети силната болка в гласа й и издигна желязна броня срещу нея по същия начин, както бе направил срещу чувственото й тяло, докато яздеха. Той си бе наложил волята да пренебрегне примамливата гледка на пълните й гърди, когато бе погледнал надолу и бе видял разтворената от вятъра джелаба около шията й. А сега си налагаше да пренебрегне свиването в сърцето му. Ако тя беше предател, нямаше да доживее завръщането му в Англия.

А ако Мохамед я сметнеше за невинна? Кристофър бе съгласен, че желае Ариел, но това бе всичко. Не можеше дори да обсъжда възможността Ариел да дойде с него в Англия. Последната нощ не го бе излекувала от желанието му към нея. Все още я искаше. Дори докато отричаше това в себе си, тялото му реагираше на най-малката мисъл за нея.

— Ако дойдеш в Англия с мен, ще бъдеш моя жена. В Англия не е нещо необичайно мъж и жена да се оженят по сметка или, както в нашия случай, заради политическата изгода. — Той бе поразен от сухия си тон, докато й обясняваше видовете брак, които го отвращаваха.

— Но ти каза, че в Англия е различно. На езерото ми каза, че… — Ариел спря внезапно, като осъзна колко отдавна бе това, може би не по дни, а по събития, които се бяха случили. Тогава тя не знаеше кой е той, знаеше само, че е красив и очарователен, и има властта да я омайва с целувките си.

А той нямаше основание да не й се довери.

Тогава тя имаше пълната възможност за избор. „Защо бе избрала възможно най-лошия начин на поведение?“ — си мислеше тя, докато очите й се пълнеха със сълзи от чувството за безпомощност.

Те продължиха пътя си до двореца в мълчание. Кристофър не отговори на нейната последна, недовършена мисъл и Ариел яздеше мълчаливо, изгубена в безнадеждната перспектива, която представляваше бъдещето й. Докато пътуваха към Ел Беди, имаше едно нещо, което тя разбра със сигурност. По-скоро би изживяла остатъка от живота си с презрението на Кристофър, отколкото да остане дори ден без него.

 

— Хвала на Аллах! — Викът на Чедила веднага бе последван от прегръдката на дойката, когато Ариел прекрачи прага на стаята си. — Мислех, че никога няма да видя сладкото ти личице отново, дете мое. Благодаря на Аллах, че твоят любим те е върнал непокътната при нас.

Ариел се отдръпна от Чедила и смръщи вежди от безсилие. Кристофър я бе предал в ръцете на Зиад веднага щом се бяха оказали на безопасно място в двореца, и Ариел нямаше представа кога ще го види пак.

— Защо нарече Кристофър мой „любим“? — бавно попита тя.

— Не е ли така, дете? Аз съм стара жена и много съм видяла. Познавам желанията на твоето сърце по-добре, отколкото теб самата. Освен това, съдбата те е водила.

Ариел нямаше сили вече да отрича своите чувства, особено пред Чедила. Старата наложница бе твърде мъдра, за да може да я излъже, и Ариел осъзна, че всъщност не е много изненадана от изявлението на Чедила, само че се огорчи от това, че й бе трябвало толкова много време, за да го осъзнае самата тя.

— Загубих любовта му — тихо каза тя на дойката. — Загубих я в мига, в който я открих. Ако това е съдбата — продължи Ариел съкрушена, — тогава тя е решила да ми изиграе жесток номер. — Със сломено и изтощено сърце, Ариел падна в ръцете на дойката и сълзите й най-сетне преодоляха бариерата, която толкова грижливо бе издигнала през деня. Тя изля голямата си болка, като разказа всеки епизод между нея и Кристофър. И хвърли вината върху своята собствена упорита гордост, обвини себе си за бездната, която лежеше между нейното желание и действителността.

Чедила нежно я успокояваше и милваше дългите й коси, докато я люлееше като детето, което бе успокоявала преди много години. След смъртта на майка й Чедила знаеше, че времето ще излекува раните на Ариел. Но за сегашните й рани лекарството на времето не съществуваше. Светът се разпадаше около тях. Ариел можеше да намери сигурност и щастие само в родната страна на майка си, далеч отвъд морето. Но дори и там нямаше да открие щастието си, ако живееше без любовта на мъжа, на когото бе отдала сърцето си. Чедила би направила всичко, за да й спести тази разяждаща болка.

Нейните стари, знаещи очи се бяха втренчили някъде извън богато украсената спалня, над балкона с градините долу. Гледаше далеч, към великото, безкрайно небе на Магреб.

— Понякога — прошепна тя — жената трябва да даде на мъжа, който я обича, специален подарък. Дори най-великият воин може да таи страх в сърцето си и да не може да види верния път, докато не узнае, че не трябва да се страхува от своята любов.

— Какво изобщо бих могла да му дам, за да запълня пукнатината в неговото доверие, Чедила?

— Това само Аллах може да ни разкрие. — Тя взе гладките ръце на Ариел в състарените си длани и продължи. — Ще узнаеш отговора само когато Аллах реши да ти го разкрие.

— Така беше и с майка ми, нали, Чедила? — каза Ариел, нарушавайки тишината. — Когато реши да остане в Ел Беди, тя даде на Мохамед най-големия подарък, който можеше да му предложи. Подари му своя живот.

Чедила кимна. Сякаш се запали факел и целият свят се освети за Ариел. Сълзите й пресъхнаха, когато тя започна да разбира.

— Ето кое направи любовта им достатъчно силна, за да издържи на всички сили, които действаха против тях. Те си имаха доверие.

— Без него не би могло да има любов — отвърна Чедила. — Само страх и терзание, и съмнения.

— А с него те бяха непобедими.

— Това е истинският път на любовта, дете мое. И въпреки това малцина го виждат.

Няколко мига Ариел остана мълчалива, опитвайки се да възприеме това новооткрито знание. След това вдигна поглед и срещна черните очи на Чедила.

— Кога разбра това, Чедила?

— Бе много, много отдавна, дете мое. Още преди да дойда в двореца на султана, преди дори да съм сънувала, че ще живея в разкоша на харема. Но то още живее с мен. Оттогава го зная.

 

След като Ариел се изкъпа и закуси, Рима й помогна да облече смарагдово зелената туника над тънката й блуза, която носеше над харемските панталони. Изгаряше от нетърпение да види Сами. Изплакала нещастието си пред Чедила, за първи път от дни наред тя бе способна да насочи съзнанието си към неща, различни от Кристофър.

— Отивам да видя Сами.

— Момчето укрепва — увери я Рима.

— Родителите му предложиха ли услугите си вече?

Чедила започна да сплита косата на Ариел в дълга плитка и поклати глава.

— Опасявам се, че той няма да види отново семейството си.

Ариел се замисли.

— Сигурно се е загубил в блъсканицата, Чедила.

— Ръката на Аллах движи всичко и невинаги можем да видим истинските причини.

— Това научих и аз.

 

Робърт прокара нервно пръсти през сребристата си коса и пресече още веднъж стаята.

— Не зная как да привлека вниманието на Мохамед. Издигнали са толкова много бариери, за да държат всички далеч от него. Не мога да ги преодолея. Ей богу, явно остарявам. Дори не зная кои са „те“ — горчиво заяви той. — Освен че са много близо до султана и имат голяма власт. Кълна ти се, Кристофър, използвах всичко, което е във възможностите ми, за да говоря с Мохамед Бен Абдулах, но, уви, напразно.

— Аз също не можах да видя султана, макар да заявих, че съобщението ми е от най-голяма важност — добави Фатим от фотьойла, на който се бе изтегнал срещу Кристофър в гостната на Белметови. — Но зная кой ни пречи.

Робърт спря и заби втренчен поглед в берберина.

Фатим сви рамене, разстроен от сериозността на ситуацията, в която виждаше, че се намират.

— Това може да бъде само Дайва. Тя е като оса. Едновременно може да бъде навсякъде и отравя всичко, до което се докосне.

— Какво те кара да мислиш, че е Дайва? — попита Кристофър. Той бе съгласен с преценката на Фатим, но сега не беше време за догадки. Ако Хатум Кадън бе отговорна за изолирането на Мохамед от всякаква външна информация, то тя заговорничеше с Язид. Това се подразбираше. От вътрешността на двореца Дайва можеше да съобщава на Язид всички новини, от които той се нуждае, за да улесни неговите действия. Вероятно е станало точно така. Тя е могла да попречи информацията от лагера на Сюлейман да достига до Мохамед, което обясняваше защо султанът нямаше интерес да се срещне както с Робърт, така и с него. Вероятно той дори не знаеше за присъствието на Фатим в Ел Беди.

— Не зная, братко мой. Казвам само това, което мъдростта на Аллах ми подсказва. Твоята годеница не се ли е сблъсквала често с подлостта на първата съпруга?

Кристофър кимна.

— В такъв случай не трябва ли да потърсим нейното мъдро мнение по този въпрос?

— Не! — Отговорът на Кристофър бе рязък и твърд като каменна стена.

— Ай-ай-ай! — Фатим подскочи от стола и ръцете му полетяха диво и възбудено, което накара Робърт да отстъпи от пътя му, или да рискува да получи удар в окото. — Ти си твърдоглав като жена. Как мога да те удостоя с честта да те наричам мой брат, когато действаш като упорита камила? По-скоро би позволил страната ми да изгние под смрадливата ръка на бухарците, отколкото да благоволиш да помолиш Ариел за помощ! Започвам да мисля, че това, което казват за англичаните, е вярно!

— И какво е то?

— Няма значение. Тъй като съм пристрастен, аз не одобрявам тези приказки, но, ако не използваш всяка възможност да спасим Магреб, това ще се стовари върху името на моето семейство! И ще ми бъде много трудно да ти простя.

Кристофър впери леден поглед в него.

— Свободен си да потърсиш помощта на Ариел, Фатим. Но аз предпочитам да не го правя. Робърт — продължи той, като насочи вниманието си към своя вуйчо, — ще говоря с Мохамед. По един или друг начин ще се добера до него. Можеш ли да предадеш едно съобщение на Сюлейман?

— Предполагам, че да.

— Добре. Предупреди го, че Дайва може би помага на Язид и че той и неговите хора трябва да бъдат в двореца. — Той хвърли още един сърдит поглед към Фатим. — Поне един от нас трябва да се добере до ухото на султана. Въпрос е дали Мохамед ще ни повярва.

 

Хатум Кадън се движеше бавно към малката горичка от лимонови дървета в оградената градина. В нея имаше малка беседка с пълзящ хибискус. Много скрито място. Идеално. Тя спря, извади от златния калъф на кръста си малката кама, която носеше, и отряза една-единствена кървавочервена роза. Не си направи труда да оцени упоителното й ухание, а я задържа на една ръка разстояние.

— Безупречна! — промърмори тя с дрезгав глас. — Един съвършен цвят, достигнал апогея на своя живот в първия ден от новия режим. Денят, в който династичните права на моята кръвна линия ще бъдат възстановени. — Тя тържествуващо отметна глава назад и през нея се разля вълна на усещане за могъщество. — Най-сетне. Най-сетне. Днес престолът ще бъде мой. Ще отмъстя на Мохамед за това, че ме отблъсна. Ще си отмъстя на цяло Мароко, че изпрати моето семейство в изгнание и ме остави да израсна в бордей. — Зад тънките стебла на дърветата тя съзря движението на черната туника и се усмихна самодоволно.

Навлезе в горичката и предложи розата на своя син.

Язид захвърли цветето настрани.

— Закъсняваш, майко моя.

Невъзмутима, Дайва само изви грижливо изписаните си вежди. При други обстоятелства не би понесла подобно отношение от страна на Язид или когото и да било другиго. Но това бе техният ден на триумф и той беше двигателят на нейната победа. Един-единствен път щеше да му позволи да се държи по този начин.

— Специално се погрижих за облеклото си. Ще бъда на върха на славата си, когато победоносно застана до теб. — Кафтанът й бе тъмнопурпурен, пронизан със златни нишки и отрупан със скъпоценни камъни по маншетите. Дайва никога не носеше нещо, което жена с по-ниско положение можеше да притежава. Дори пръстените й бяха по-многобройни от обикновено, най-хубавите в колекцията й.

— Време е — каза тя, като понижи глас.

— Да. Моите хора са събрани точно пред стените на двореца. Когато им дам сигнал, ще нападнат двореца. Без баща ми войските му ще бъдат като разтопено масло на слънцето.

— И утре ще царуваме. — Тя се наведе да вземе розата и продължи: — С моето влияние в Билад Ал Махзан, когато седнеш на трона, страната ще бъде наша за един ден.

— Не наша, майко!

Тя замръзна с ръка, увиснала във въздуха над мястото, където цветето лежеше на тревата. След това внимателно се изправи.

— Разбира се. Ти ще бъдеш султанът. Аз съм само една жена. Но аз съм твоя майка и като майка на султана ще заема по-почетно място, отколкото заемам сега.

— Не!

Това беше категорично и просто твърдение, в което липсваха гневът или темпераментът, характерни за Язид. Дайва заговори внимателно, като се опитваше да разбере тази непредвидена промяна в сина си.

— Ти си мой потомък, Язид. Принц или не, без мен не би станал султан.

— А-а, тук грешиш, майко. Някога нямаше да стана султан без теб. Някога се нуждаех от теб. Нуждаех се от лъжите ти. От подлостта ти. Но сега ще бъда султан с теб, или без теб. Именно днес ще получа своето и никой не може да отрече правото ми на това. Освен теб, мила моя майко. Ако наистина трябваше да те издигна до такова високо положение. Ако ти дам такава власт, как ще ти се доверя? Познавам отблизо твоята измамна природа. Защото ти беше тази, която ме научи никога да не се доверявам и никога да не давам власт на никого. Следователно разбираш, че твоята мечта е абсолютно неизпълнима.

— Как смяташ да задържиш везирите, Язид? Те ще хукнат да бягат като пъзльовци, каквито са, ако аз не съм с теб. Познават ме добре. Именно мен са следвали през изминалите месеци, а не теб. — Тя го погледна самодоволно, сигурна, че все още има власт над него. Бе играла такива игри с властта много пъти и винаги бе излизала победителка. Все пак се възхищаваше от дързостта на сина си. Не беше ли го възпитала тя така? Но той все още се учеше, докато тя бе господар на играта, в която Язид се опитваше да вземе надмощие. Не можеше да спечели.

— Те ще се научат да ме следват.

— Не смятам така, Язид.

— Но ще го направят, майко. Те ще мислят за теб и всичките им съмнения ще изчезнат.

— В такъв случай аз или ще бъда на почетно място в твоето царство, или това, което казваш, няма да го бъде — заплаши го тя, като ясно даде да се разбере, че няма да му съдейства, ако не получи онова, която иска.

— О, да! — отвърна меко той и се приближи, сякаш за да я прегърне. — Високо положение, любима майко. Но не при мен, а редом с Аллах.

Камата проникна лесно между ребрата й. Бе изненадана от топлината й, когато достигна сърцето й и отне живота й. Макар ефектът от острието да бе мигновен, то не й причини болка, защото зрението й вече се замъгляваше. Тя се свлече на земята и усети до нея да достига ухание на роза. Какво се бе случило с идеалния й план? Смъртта бе безболезнена. Но собствената й глупост поглъщаше като страшна отрова душата й. Толкова близо. Тя бе стигнала толкова близо до целта. „О, как ли им се присмиваше сега Аллах — си мислеше тя. — На всички тях.“

 

Ариел тръгна надолу към стаите, пригодени за Сами. Освен нея и Зиад, който тихо я следваше, наоколо не се виждаше жива душа.

Когато завиха към една малко използвана част от двореца, Ариел се запита дали Дайва бе наредила да поставят повереника й в такава изолация, или Чедила се бе опитала да предпази Сами от далекобойния и смъртоносен обхват на Дайва. И в единия, и в другия случай те бяха далеч от оживлението в двореца и коридорите бяха странно пусти.

Тя се вълнуваше от срещата си със Сами. Би било чудесно да прегърне отново малкото момче. Бе свикнала с усещането за малкото му телце в скута си, докато му четеше приказки или помагаше на Рима да го подготви за лягане. Но когато зави зад ъгъла, този, когото намери, съвсем не беше Сами. Вместо това тя застана лице в лице с монголеца.

За миг се втренчи онемяла в студените, бездушни очи на наемника на Язид; след това, когато ятаганът му се изви като сребърна змия от ножницата, писъкът, който бе замръзнал на устните й, излетя навън.

Зиад моментално изхвърча пред нея и собственият му ятаган проблесна като дъга.

— Бягайте, о, любима! В двореца на султана има предателство. Той трябва да бъде предупреден!

Дори когато чу удара на стомана в стомана, тя не погледна назад. Имаше една-единствена причина монголецът да е в стените на двореца. Като дух, роден върху крилата на страха, тя политна по коридора, желаейки само едно — да стигне до Мохамед преди Язид.