Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Desert Flame, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 116 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Илейн Кейн. Ариел

ИК „Евразия“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Plamena)

Статия

По-долу е показана статията за Ариел (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Ариел.

Ариел
Ариэль
АвторАлександър Беляев
Създаване1941 г.
Русия
Първо издание1941 г.
Оригинален езикруски
НачалоАриэль сидел на полу возле низкого окна своей комнаты, напоминающей монашескую келью.

„Ариел“ (на руски: Ариэль) е научнофантастичен роман от Александър Беляев, публикуван за първи път през 1941 г. Главният герой, младият Ариел, получава способността да лети без помощта на апарати или приспособления.

По романа е направен едноименен филм през 1992 г., с режисьор Евгени Котов.

Вижте също

Външни препратки

Глава 20

С груб тласък бухарците натикаха Ариел в нейната палатка. Ахмед подскочи, а вечерята му се разхвърча на всички страни, когато се втурна към нея.

— О, любима! — каза той и падна в краката й. — Какво лошо се е случило, та сте върната на моите услуги? Не намери ли великият принц, че всичко е на мястото си? Не ми казвайте, че Ахмед се е провалил по някакъв начин в задълженията си, че моят велик господар е останал недоволен.

Ариел се вторачи в него и се зачуди как е могла да бъде толкова сляпа за нещо, което всеки очевидно приемаше като даденост.

— Ти си знаел, че той ще ме доведе тук, за да стана една от наложниците му.

— Но, разбира се — отвърна евнухът и погледна нагоре към нея като объркано кутре. — Защо иначе моят господар би ме довел със себе си?

— Не зная — прошепна тя.

— Защо би обзавел така пищно тази шатра и би поръчал всички неща, необходими за много нощи удоволствия в леглото? — Ахмед продължи, като се опитваше да й помогне да схване онова, което бе пределно ясно за него. — Защо би довел жена тук, в подножието на планината?

— За да говори с мен! — почти изкрещя тя. — За да се радва на компанията ми, да изслуша какво имам да му кажа!

— Защо да прави такова нещо, о, любима? Защо един велик и могъщ човек ще търси безполезния съвет на една жена?

Ариел го гледаше с широко отворени очи, поглъщаше думите му и за първи път започна да разбира света около себе си. В нея се надигна полунормален нервен смях. Защо наистина? Защо, който и да е мъж, арабин или берберин, би се занимавал с жена, освен ако не желаеше да бъде с нея в леглото? Истерията на Ариел изригна като глух смях и евнухът я гледаше така, като че ли се бе побъркала. „Той е наполовина прав“ — помисли си тя. Бе загубила онази част от своя ум, която можеше да разбере и възприеме подобна логика на разсъждение.

— О, Ахмед. Аз не съм била права. През цялото това време съм мислела толкова погрешно. Никой мароканец не би си дал труда да разговаря с една жена! Как може да съм била толкова сляпа. — Сълзи на веселие, породено от изтощителното разстройство, се затъркаляха по лицето й. — Щом веднъж бъдем използвани за тяхната цел, не искат да правят нищо повече с нас. Затварят ни зад вратите на харема. Зарязват ни заради някоя нова, докато тя също се присъедини към харема. — Докато говореше, настроението й се промени. Смехът избледня и на негово място дойде горчивината от възприемането на действителността, която през целия си живот тя решително бе отхвърляла. — И горко на тази жена, която спечели сърцето и слуха на един мъж. Тя бива заплашвана и прокълната. Няма покой за нея, дори сред собствения й род, докато не бъде унищожена. — Ариел спря, раменете й увиснаха под тежестта на тази нова перспектива. — Това е цялата надежда, която една жена може да има тук — да бъде изоставена или унищожена.

Гневът й се изчерпа. Светът, който тя така внимателно бе градила, за да поддържа своята сигурност и щастие, лежеше разбит на парченца около нея. Бавно, Ариел падна на колене, пръстите й бяха силно стиснати, сякаш искаше някак да запази останките от света, в който бе вярвала, и да го съгради наново. Ръцете й трепереха и тя ги притисна до бедрата си, за да ги накара да спрат, като се давеше в неравно, учестено дишане. И тогава сълзите се отприщиха — парещи сълзи на горест, които се стичаха надолу по бледите й бузи. Плачеше за света, който бе изгубила в течение само на един повратен и ужасен час. Плачеше за себе си, оплакваше невинността си, която знаеше, че си отива завинаги.

През цялото време Ахмед стоеше мълчалив в тъмната шатра. Когато най-накрая сълзите на Ариел започнаха да пресъхват, той се обърна и си намери работа в своя ъгъл. Ариел пое облекчено дъх, пресуши последните сълзи с опакото на дланта си и огледа шатрата, като виждаше всичко в нова светлина. От ъгъла на евнуха се разнасяше звънтенето на стъклени мускали и далечната миризма на цветя. „Сигурно измисля някое любовно питие, което да доведе Язид до нови върхове на страстта“ — си помисли тя с разкривена гримаса. Нещо, което да го накара да забрави, че тя просто го отхвърля. Но Ариел нямаше никакво намерение да даде както на Ахмед, така и на неговия господар и най-малка възможност да видят плановете си осъществени.

Не й бяха останали никакви илюзии. Със сигурност никакви, що се отнася до положението й в този момент. С идването си тук бе изложила на риск живота на всички обичани от нея хора — султана, Чедила… всички. Но Язид бе допуснал грешка. Той й бе казал твърде много. Вярваше, че след като вече е в неговия лагер, тя ще се превърне в пленница, в човек, който нямаше да може да го спре да вземе каквото иска от нея. Но той я подценяваше. Ариел щеше да направи всичко, за да поправи грешката си. Трябваше само да използва информацията, която имаше. Можеше да не доживее да види отново онези, които обича, но някак щеше да оцелее достатъчно дълго, за да спре Язид. За миг лицето на Кристофър се появи пред нея и сърцето й я заболя при мисълта за това как бе пропиляла онези ценни часове с него. Защо не го бе послушала? Защо бе толкова упорита и отричаше всичко, което й казваше?

Ариел стана, прекоси шатрата и спря пред големите сандъци, които Ахмед бе наредил до едното платнище.

— Какво има в тях?

Ахмед изостави бъркането и меренето, и бързо пресече помещението.

— А-а, любима, тези сандъци съдържат инструментите за прелъстяване. Облекла, пудри, украшения, които събуждат мъжките желания.

— Мога ли да видя? — Евнухът енергично отвори първия сандък и позволи на Ариел да надникне вътре. Бе пълнен догоре с копринени и сатенени дрехи. Много от тях бяха ушити като предизвикателни костюми подобни на този, който носеше сега, други просто образуваха дълги, свободно падащи дипли. Ариел извади една дреха от сандъка, защото внезапно й хрумна нещо. — Как се носи това?

Ахмед се усмихна с радост.

— Любима господарке, виждам, че сега разбирате пътищата на Аллах в света.

— Да, наистина — му отвърна Ариел с усмивка. — Искам да доставя удоволствие на принца. Но тъй като имахме толкова лош късмет в началото, опасявам се, че ще се нуждая от нещо много специално, за да го накарам да ме пожелае.

Евнухът сериозно сви устни.

— Да, да, разбирам. Ще се нуждаете от нещо повече от своята красота и чар, които всъщност са несравними. Принцът трябва да види с колко много желание сте изпълнена, колко сте пламенна.

Ариел кимна.

— Какво му доставя най-голямо удоволствие, Ахмед? Какво иска от своите наложници, което те рядко му дават? — Ариел не знаеше какво търси. Усещаше само, че съществува нещо, което може да направи, за да спре по някакъв начин Язид, да напипа слабото му място. Ако можеше да го съблазни с обещание за сексуални удоволствия и останеше нащрек, може би щеше да намери възможност да го обезоръжи. Може би трябваше да го упои с повече кеф и да го остави в безсъзнание достатъчно дълго, за да успее да избяга. Само ако можеше да предупреди Сюлейман. Ако успееше да пристигне в Казбах час преди Язид, можеше и да помогне.

— Има едно нещо, което господарят обича повече от всяко друго удоволствие — й каза Ахмед.

Той се колебаеше, докато се въртеше нерешително над сандъка.

— Кажи ми — подтикна го Ариел. Имаше толкова малко време. Всеки момент бухарците можеха да се върнат за нея. Ако отидеше неподготвена… Ариел отхвърли немислимото от съзнанието си. Щеше да направи каквото трябва, за да успее да спре Язид. В противен случай ще се бие с него до смърт. — Ако това е някакво особено негово удоволствие, той със сигурност ще ми прости, когато види колко искам да го удовлетворя.

— За вас, о, любима, това удоволствие на моя господар няма да бъде приятно. Той се опива от него, но същевременно то е едно жестоко удоволствие, което той желае повече от всичко друго.

Тръпки я полазиха по гърба, но тя преглътна страха си и отново отправи настойчива молба.

— Не се страхувам, Ахмед. Покажи ми.

Евнухът затвори пълния с коприни сандък и се придвижи до най-отдалечения. Отвори капака му и бавно извади една златна кутия, инкрустирана със скъпоценни камъни.

— Това ще достави удоволствие на Мохамед Ел Язид, великия принц на цяло Мароко — каза тихо той. — Тази кутия съдържа неговите най-големи удоволствия.

— Какво е това?

Евнухът я погледна с колебание.

— Ако не зная какво е то и му го занеса, как ще мога да се подготвя? — го насърчаваше тя. — Как ще зная какво да правя?

Ахмед постави кутията на земята между тях. Приклекна на пръсти, щракна ключалката и повдигна тежкия позлатен капак. Вътре, върху алена кадифена облицовка, лежаха пет предмета. Те бяха красиви, подобно на много други украшения, които бе виждала някога, но безкрайно по-смразяващи. Това бяха златни белезници — един чифт малки белезници, подходящи за деликатни китки, друг чифт по-големи — за глезените, и трети, по-богато украсени от останалите. За един дълъг миг Ариел не можеше да откъсне очи от тях и осъзна опасността, на която се излага. Най-накрая тя вдигна поглед. Очите на евнуха срещнаха нейните и мълчаливо потвърждаваха това, което вероятно я очакваше.

— Какво ще направи, когато ме прикове за леглото с тях? — прошепна Ариел.

Евнухът вдигна белезниците от кутията. Предната им част бе по-дебела и покрита със сложна рисунка, направена в кръг около огромен сапфир, който бе поставен в легло от инкрустирани цветя. Ариел ахна.

Ахмед я погледна с изненада.

— Знаеш ли какво има на тези белезници?

— Какво има ли? — Ариел поклати глава. — Рисунка. Виждала съм я и преди.

— Това е символът на саадинците.

Ариел поклати глава.

— Кои са саадинците?

— Кои бяха саадинците — я поправи Ахмед със своя напевен, женствен глас. — Те управляваха цялата тази земя, целия Магреб, преди великият Исмаил да разруши династията им и да стане султан.

Ариел го погледна с изненада.

— Видях килим със същата рисунка в Казбах.

— Тогава сте открила нещо, за което дори султанката не знае. Но крепостта е много по-стара от Ел Беди; тя е била построена по времето на саадинските султани.

— Как е взел Язид тази кутия? — каза Ариел, колкото на евнуха, толкова и на себе си. — Кристофър спомена, че килимът вероятно е бил пропуснат, когато съкровищата на старите управители са били приспособявани като украшения за двореца на Исмаил. Нещо толкова ценно не може да е било пропуснато. — Тя вдигна поглед към Ахмед и умът й стигна до единствено възможното заключение. — То е можело да оцелее само ако някой го е бил скрил.

Евнухът кимна. Изведнъж той не изглеждаше вече толкова обикновен, колкото си мислеше в началото Ариел. Бе стар, ъгълчетата на очите му бяха осеяни с бръчици, а ставите на пръстите му бяха станали възлести от възрастта. Годините му се криеха под меката, неокосмена кожа и кокетни маниери. Как можеше да знае толкова много за историята на Магреб? На кого бе служил преди Язид? Осъзна, че, както бе правила много пъти в своя живот, и него бе превърнала в това, което й се иска да бъде, без да вижда какъв в действителност е той.

— Султанката на саадинците — каза той.

— Дайва? — Ариел се втренчи в белезниците, след това бавно отвори капака на кутията. Тя бе там отново — скрита сред пищността и завъртулките на прекалено усърдния художник, но все пак там, рисунка, изобразяваща голямо пространство с цветя, свити в кръг от арабески. Ариел погледна към стария евнух, като се надяваше да чуе цялата история. Вежливо, като че ли бе чакал години наред някой да го попита, той започна да говори, а гласът му стана лиричен и напевен, когато разкриваше това, което знаеха само той, Дайва и Язид.

— Служех на майката на султанката. Тя бе много красива и султанката бе нейният идол. — Той притвори очи, унесен в спомени. — Цветът на кожата им бе толкова тъмен и арабски, когато вървяха, телата им правеха такива движения, сякаш приканваха някой мъж да ги докосне. Но те живееха бедно, само двете и аз, грижех се за това, от което имаха нужда. Султанката нямаше съпруг и Дайва, детето, никога не задаваше подобни въпроси. Тя никога не питаше откъде се е взел този евнух при тях. Никога не питаше защо я държат далеч от останалите деца. Тези въпроси бяха забранени. Такова хубаво момиче; но нямаше никакво потекло, никакви маниери, с които да привлече вниманието на някой султан. Дори един паша не би я погледнал втори път. Тогава, един ден, всичко се промени.

Майката страдаше от продължителна и мъчителна болест, но не искаше никакви лекари, нямаше нужда дори и от имам. Не трябваше да привлича ничие внимание върху себе си. Когато накрая разбра, че смъртта наближава, султанката повика дъщеря си. Разказа й за стария султан, последния от саадинците. Нали разбирате, тя беше дъщеря на кралска наложница. Била родена след победата на Исмаил над саадинците. Нейната майка, последната наложница, която лежала на султанското легло, трябвало да бъде унищожена заедно с другите, когато Исмаил превзел трона, но имало един млад воин, който бил запленен от нейния чар. Той се смилил над нея, или може би се надявал да я има в леглото си, и й помогнал да избяга. Едва по-късно наложницата, бабата на Дайва, му разкрила, че носи султанско семе в утробата си. Той трябвало да я убие, но младите са глупави… Не искам да обидя никого, о, любима — бързо се извини евнухът. Ариел се усмихна и поклати глава, като го насърчи да продължи. — Вместо това той побягнал, а наложницата, доста мъдра за годините си, също побягнала, но в друга посока, и месеци по-късно родила момиченце. Подобно на султанката момичето било държано далеч от другите деца от града. Тя обаче нямала нищо против. Знаела коя е и че е нещо повече от другите. Когато наложницата видяла как тя израства и се превръща в красива жена, започнала да крои планове. Един ден на вратата им почукал млад мъж. Той бил от добро потекло, но своеволен, а баща му бил много строг човек, зачитащ Вярата. Наложницата му обещала удоволствието от красива девица в замяна на един слуга. Младият мъж доведе мен като подарък. Бях доста млад, но наложницата бе доволна. Момичето бе срамежливо, но младият мъж бе красив и силен, и скоро те станаха любовници.

Той идваше много, много пъти и наложницата им позволяваше да се съвкупяват. Не се говореше за женитба, нито за превръщането на момичето в негова наложница. Вярвам, че младият мъж се е смятал за най-големия късметлия сред воините на Аллаха. Един ден наложницата го повика в своята стая. Дъщеря й щеше да има дете и воинът не трябваше да идва повече. Той искаше да вземе момичето в своя дом, да отгледа детето. Предполагам, че беше влюбен. Но наложницата не искаше и да чуе за такова нещо. Бях твърде млад, за да разбера всичко, което се случи тогава, но години по-късно осъзнах, че наложницата е искала само едно. Да отмъсти за годините, изпълнени със страх, лишения и самота, годините, през които бе страдала. Тя щеше да види продължаването на саадинската династия. Резултатът от съвкуплението бе султанката, и династията наистина бе продължена. — Ахмед спря, за да почине, а Ариел премигна, осъзнала изведнъж в какво състояние на транс бе изпаднала, докато слушаше разказа.

— Но как тогава Дайва е привлякла вниманието на Мохамед? — попита тя. — Изглежда така, сякаш ръката на Аллах ги е напътствала.

Ахмед се усмихна.

— Съдба? Късмет? — Той сви тайнствено рамене. — Може би, о, любима. Нейната майка бе научена от своята собствена майка да се страхува от новата власт, и тя, от своя страна, се опитваше да внуши тази мъдрост на дъщеря си. Техният момент все още не беше настъпил, предупреждаваше я тя. Тяхното задължение бе само да продължат кръвната линия. Трябваше да намери мъж с чиста, силна кръв и да го съблазни. Това бе заветът, който старата султанка предаде на дъщеря си. Но Дайва не я послуша. Майка й умря същата нощ. Младото момиче, моята нова господарка, сблъсквайки се всекидневно с мизерията и беднотията, в които живееше, мечтаеше за живот в двореца като този на своята баба. В нея течеше кралска кръв. Същата нощ аз чух да си дава обет, че ще си възвърне онова, което по право й принадлежи. Един ден самата тя отново ще седне върху султанска възглавница.

Не можеше да чете, но от този ден нататък започна да търси на пазара книги за изкуството на наложниците и изучаваше илюстрациите. Ходеше при стари вещици и мистици, при всеки, който можеше да я научи на средствата на прелъстяването. Научи се да използва кохл[1] и други пудри, които можеха да я преобразят в най-желаното създание, и се обучи във всяка възможна техника за доставяне удоволствие на мъжа. Един ден, като се ровеше в принадлежностите на майка си, попадна на златната кутия. Не вярвам султанката някога да е използвала инструментите, които тя съдържа. Нямаше нужда от тях.

Чрез своите собствени изобретения тя привлече погледа на главния евнух на палата. Откри начини да доставя удоволствие дори на него и той се съгласи да я препоръча пред султана, тъй като всъщност тя беше все още девица. Султанът я задържа шест месеца като своя любимка и тогава тя му роди син. Мохамед Бен Абдулах бе много доволен. Направи я своя първа съпруга. Изминаха много години и султанката беше много щастлива. Имаше всичко, което поискаше. Тя бе Хатум Кадън, а нейният син щеше да стане султан. Династичната й линия щеше да бъде възстановена. Отново саадинец щеше да управлява Мароко, при това без дори самият султан да знае.

Ахмед спря за момент. Голямото усилие от дългия разказ бе предизвикало избиването на лъщяща пот по голата му горна устна. Пое си дълбоко дъх и се приготви да продължи, но преди да проговори, Ариел знаеше какви ще бъдат следващите му думи.

— Тогава дойде англичанката.

Той кимна.

— Трудно бе с нея. Тя не беше наложница за задоволяване нуждите на султана. Носеше семето на друг мъж в утробата си. Не правеше нищо, за да изглежда съблазнителна. Криеше тялото си под широки дрехи и се унижаваше, като ходеше с незабулено лице. И въпреки това султанът бе привлечен от нея като муха от сладко. Султанката често заварваше Мохамед да седи под смокиновите дървета и да споделя с англичанката своите мечти. Тя трябваше само да отвори уста, за да направи султанът каквото му каже. Дайва обаче се страхуваше от нея. Страхуваше се от силата на тази жена, която успяваше да очарова един мъж по-скоро със своя ум, отколкото с тялото си. Но бе търпелива. Бе видяла много страсти да отминават, откакто бе станала Хатум Кадън.

Един ден султанът не повика никого от харема в леглото си. Това продължи много, много дни и накрая султанката научи, че англичанката спи със султана. Тази нощ тя обезумя от ревност. Аз останах с нея, докато всички останали избягаха от страх. Тя виеше, разкъсваше дрехите си и се кълнеше в святото име, че тази жена няма да я победи. Султанката направи всичко възможно, за да настрои султана против нея, но това изобщо не подейства. Накрая Аллах разреши проблема на моята господарка, като причини смъртта на англичанката.

Ариел стоеше като вцепенена до златната кутия. Твърде лесно бе разпознала в разказа на стария евнух неща, които самата тя знаеше, за да отрече истинността му. Единственото нещо, което Ахмед не знаеше, бе, че не ръката на Аллах е прекратила връзката на майка й с Мохамед Бен Абдулах, а тази на Язид.

— Кога Дайва е дала кутията на Язид?

— Тя му направи подарък за седемнадесетия му рожден ден. Той бе необичайно обезверен и султанката се надяваше, че този подарък за рождения му ден ще запали отново светлина в очите му. В жилите му течеше кръвта не на един, а на двама султана, и тя искаше той да знае колко велико е бъдещето му.

— И?… — Ариел се бе страхувала от това, което знаеше, че може да й бъде казано, но сега вече се бе освободила от този страх. Късмет. Може би ръката на Аллах водеше всички тях. Довечера кръгът щеше да се затвори. Не беше ли законът на исляма правилен в крайна сметка? Дали правосъдието, което целеше Аллах, наистина не бе „око за око, зъб за зъб“? Ако убиеше Язид довечера, щеше да отмъсти за смъртта на майка си. Династията, която е трябвало да умре преди повече от шестдесет години, щеше най-сетне да бъде унищожена, а дейността на Мохамед в името на благоденствието и обединението щеше да продължи, без да бъде заплашвана. Може би затова бе останала през цялото това време в Мароко; защото тя бе инструментът, чрез който щеше да действа божията ръка.

— Той обичаше кутията — говореше Ахмед. — Не можеше да откъсне очи от нея. Но всъщност желаеше нейното съдържание. За разлика от своята майка той обичаше не емблемата на своите саадински предшественици, а белезниците. Султанката много пъти се опитваше да му обясни от какво голямо значение е кутията — че тя е единственото нещо, което е спасено от варварството на Исмаил. Но моят господар виждаше само белезниците. Накрая султанката му каза това, което знаеше за белезниците и тяхното предназначение. Благодарностите му бяха сърдечни, но породени от порочността му. Страстно желаеше да изпита удоволствията от използването на белезниците; изобщо не го беше грижа за значението на кутията.

— Още не си ми казал за какво служи третият чифт белезници — каза Ариел след дългото мълчание, което бе настъпило между тях.

Ахмед постави палеца си върху сапфира и леко го натисна. По-бързо, отколкото можеха да проследят очите й, от едно скрито чекмедже изскочи мъничка кама.

— Това е инструмент за възбуждане — тихо каза той. — Той ще го използва, за да възбуди теб и себе си. След тази нощ може да имаш малки порязвания. Може дори да стигне дотам, че да те нарани и по-лошо.

— Би ли могъл да ме убие, ако поиска? — прошепна тя, като гледаше как малкото острие проблясва на светлината на огъня.

— Острието на камата може да предизвика смърт. Но не мисля, че принцът ще направи това. Той не изпитва удоволствието от това, да убива, а да причинява болка на безпомощните.

И така, камата можеше да убива.

Ариел затвори очи. Това бе нейната единствена надежда, но представата, че може да се окаже безпомощна срещу смъртоносното острие, я смазваше. Би ли могла да го използва добре срещу Язид? Би ли могла да го забие в сърцето му, с цел да го убие или поне да го обезсили, за да не може я преследва? Един провал означаваше сигурна смърт. Успехът означаваше убийство.

Но в края на краищата нямаше избор. Ариел взе малката кама от ръката на евнуха. Идеално прилягаше в дланта й. Тя я върна на мястото й и няколко пъти изпробва освобождаването й, като гледаше как острието се изстрелва от своята ножница, и се научи да го държи по-добре.

— Ще вземете ли кутията?

Ариел не отговори, а вместо това просто надяна белезниците върху ръката си. Ахмед я гледаше сериозно.

— Принцът ще бъде доволен.

— Искам да остана сама, Ахмед. — Евнухът покорно се оттегли в своя ъгъл, като отнесе златната кутия и останалите два чифта белезници със себе си. Ариел се обърна с лице към гърба на палатката, падна на колене и опря чело на килимчето.

— Аллах, прости ми за това, което възнамерявам да направя — се помоли тя. Усещаше белезниците тежки и студени до кожата на ръката си. Стисна очи, отправяйки още по-силна молитва. — Не искам да съм твой инструмент за насилие. Ако има някакъв друг начин, помогни ми да го открия.

 

Кристофър стоеше в тъмнината и наблюдаваше Ариел, коленичила над кутия със сложна изработка, която сигурно струваше почти цялото състояние на неговото семейство. Той се бе промъкнал зад шатрата с намерението да отведе незабелязано Ариел от лагера на Язид. По-късно, когато се окажеха на безопасно разстояние от полезрението на принца, той щеше да я смъмри за това, че бе избягала така глупаво. Но вместо една уплашена млада жена, пред себе си той виждаше такава, която е извлякла полза от урока за доверието и щеше да бъде поразен да види колко привлекателна е тя, хвърляйки се в ръцете на своя любим.

С всяка измината секунда Кристофър губеше контрол над чувствата си. Наблюдаваше как Ариел слага златните белезници на място и чу как евнухът я похвали за нейния избор, като й каза, че принцът ще бъде много доволен. Ярост изпълни гърдите му. Пръстите му се свиха около дръжката на ятагана. В този момент не желаеше нищо толкова силно, колкото тази тясна дръжка да бе прекрасното гърло на неговата годеница. Неговата годеница. Неговата бъдеща съпруга. Той бе дошъл тук, за да я спаси! Със знанието за това, каква огромна бездна зее между действителността в Мароко и нейната представа за нещата, Кристофър не бе изненадан, че тя се бе почувствала принудена да предупреди Язид за пашата. И все пак се вбеси, че се бе измъкнала през нощта, без да помисли дори за миг за опасността, на която се излага. Но той бе наивен, доверчив глупак. Тя бе избягала, за да дойде при Язид. Развратница! Безочлива, двулична, лъжлива развратница.

Не, поправи се той. Тя не бе излъгала. От самото начало му бе казала, че не иска да има нищо общо с него. Бе дала клетва за вярност пред Язид. Той бе този, който искаше тя да промени решението си. Бе вложил повече време и сили, отколкото искаше да си признае сега, и сам се убеждаваше, че тя се радва на компанията на принца и му се доверява. Сега си получаваше точно това, което си бе изпросил. Тя му показваше собствената му глупост и доверчивост. Но дори да е бил глупав да й се доверява, той можеше да разпознае един истински изменник по вида му, а тя щеше да си плати пред исляма за своето предателство. Той щеше да се погрижи за това. Отсега нататък можеше да си намери някой друг, който да се прави на глупак заради нея. Той имаше всички необходими доказателства, че Язид води бунта на бухарците, а Ариел бе тук при него. Ако не успееше да хване водача на бунта веднага, още в този момент, щеше поне да хване неговия съучастник.

 

Ариел стана и отиде в центъра на стаята, докато Кристофър продължаваше да я наблюдава и не можеше да повярва на очите си, въпреки твърдото си решение да остане безучастен. Тя бе полугола. Гладкият й прекрасен корем бе оголен, а сребърната жилетка, която носеше, едва покриваше извитите дъги на назрелите й гърди. Въпреки решението, което бе взел, тялото му реагира, което го разяри още повече поради това, че губеше контрол. Бъди проклета. Как смееш да се правиш на скромна девица, след като имаш душа на блудница. В този миг той искаше да се обърне и да си отиде завинаги от Ариел Ленъкс. Да забрави, че някога я е срещал, да забрави, че я е целувал и усещал уханието на жасмин, което изпълваше въздуха, когато тя минаваше. Но като кралски пратеник и с обещанието си към Англия да бъде съюзник на мароканския султан, той не можеше да направи това, което искаше. Щеше да отведе Ариел обратно при нейния настойник и да го остави той да се справя с нейното лицемерие. Щеше да стане вдовец, преди още да се е оженил.

 

Пратеникът на Язид щеше да се върне всеки миг. Ариел знаеше, че бе почивала повече, отколкото можеше да й разреши Язид. Трябваше да бъде готова. Не можеше да мисли за нищо друго. Всяко сетиво трябваше да бъде изострено докрай, за да действа, преди Язид да успее да направи нещо. Да използва камата първа, преди него. Преди да стане негова играчка, средство за задоволяване на неговото извратено желание за удоволствие. Преди да стане твърде късно, трябваше да предупреди султана, и Сюлейман, и Чедила, и Кристофър. Тя потрепери и скръсти ръце пред себе си, за да се предпази от внезапно обхваналия я студ.

Кристофър. Тя се опита да го изхвърли от мислите си. Имаше нужда от него тук. Не можеше да си позволи да мечтае сега. Но беше трудно. Толкова силно искаше да го види, да му каже, че съжалява за бягството със странния монголски слуга на Язид. Че съжалява, задето не е послушала сърцето си. Ариел разтърси глава и тръгна към задната част на палатката, като се опита да изгони образа на Кристофър от съзнанието си. Той изглеждаше така близо. Почти можеше да усети присъствието му — властното изражение, което винаги носеше на лицето си, непреодолимата му сила.

Ариел замря неподвижна, нито един неин мускул не трепваше. Около секунда тя не можа да забележи нищо в тъмния ъгъл на палатката; след това долови движения. Тихо и величествено, като гладка пантера, Кристофър пристъпи към осветената част. Без да мисли, Ариел се втурна към него, като сърцето й почти щеше да се пръсне от радост.

— Не изглеждаш ли много съблазнителна — се подигра през стиснати зъби той, като я хвана за ръката. — Такова възхитително залъче за твоя любовник.

— Моя любовник? — категорично поклати глава Ариел. — Благодаря на Бога, че си тук. Язид иска да…

— Какво иска? — Кристофър злобно се ухили. — Мисля, че имам много ясна представа какво иска Язид. Наполовина съм решен да те оставя на него. Ти заслужаваш това. Но би било твърде лесно. В края на краищата би получила всичко, което пожелаеш, нали? Не — каза той, стискайки я като в менгеме, толкова силно, че в очите й се появиха сълзи. — Мисля, че ще бъде много по-справедливо да се срещнеш със своя настойник. Знаеш ли какво е наказанието за престъпленията ти в Мароко?

— Моето престъпление? — Ариел го гледаше с невярващ поглед. Отвори уста да обясни, но след това замълча. Наблюдаваше стиснатите челюсти на Кристофър, а в погледа му можеше да прочете пълно презрение. Ариел затвори уста, без да издаде никакъв звук. Когато бе видяла Кристофър да стои в мрака като привидение, бе пожелала това да се окаже действителност, бе помислила, че той е божественият отговор на нейните молитви. Бе си представила, че го е призовала с цялата сила на потребността си от него. Но мъжът пред нея не бе нейният спасител. Красивите му сини очи блестяха като студени кристали на яростта. Ариел бе израснала сред най-силните между силните. Тя бе свидетелка на застрашаващи живота свирепа ярост и жестокост, познаваше ревността и отмъщението, с които завършваше понякога той. Бе понасяла омразата на Дайва и презрението на Райзули. Но никога в живота си не бе срещала толкова силно контролирана ярост. И никога презрението не я бе засягало толкова болезнено.

Дълбоко в нея една ледена празнота изпълни стомаха й. Искаше й се да заплаче. Искаше да се освободи от гневната му хватка и да се хвърли към него, да стопи ледената броня от омраза, която носеше върху себе си, и под нея да се открие милия, сърдечен човек, който я бе целувал със страст и любов. Любов, помисли си тя. Да, той я бе обичал. А сега, понеже тя бе тук и той мислеше, че е любовница на Язид, я мразеше. Не искаше да чуе истината. Имаше си своя собствена.

— Какви точно са тези „престъпления“ в които съм обвинена, и кой ме обвинява? — попита тя и отстъпи от него. — Или ти си решил сам да ме съдиш, лорд Стонтън?

— Няма нужда да го правя аз — рязко отвърна той. — Мохамед и всички мароканци ще се погрижат за това. А сега се преоблечи в нещо, с което ще можеш да яздиш — нареди той. След това с унищожителен укоряващ поглед я изгледа от главата до петите и добави: — Или не мислеше да излизаш от леглото си толкова рано?

Ахмед се дотътри от своя ъгъл. За част от секундата Кристофър се завъртя и единственото, което се видя, бе сребърното проблясване на ятагана му на светлината на лампата.

— Не! — изпищя Ариел. Евнухът се олюля напред. Ятаганът, забит до дръжката в него, стърчеше между ребрата от гърба му. Тя се втурна към Ахмед и подложи ръце под него, докато падаше.

— Вашата джелаба, о, люби… — Последните му думи се удавиха в предсмъртни хрипове. Струйка кръв прокапа от ъгъла на устата му, а снежнобялата джелаба се разстла по пода.

— Той беше само един роб. — Тя хвърли свиреп поглед към Кристофър, а в очите й напираха сълзи от гняв. — Той беше мил с мен. Знаеш ли значението на тази дума? — Ариел не можа да спре сълзите си, въпреки че в този момент последното нещо, което искаше да види Кристофър, бе, че плаче. Не искаше да види нейната уязвимост. — Може да е бил роб на Язид, но той беше мил и честен, и предан… — Тя не продължи — нямаше смисъл. Постави внимателно неподвижната глава върху направената набързо възглавница от дрехата, която Ахмед бе приготвил за нея.

— Можеше да бъде и един от стражите на Язид — отвърна Кристофър и я издърпа от пода.

— Но не беше — категорично заяви Ариел.

— Трябва да го оставиш. Няма какво да правим повече тук.

— Как смееш? Как смееш да идваш тук, да хвърляш обвинения срещу мен и да убиваш човек, невинен човек, без никаква милост.

— Ариел! — Той я отдели от неподвижното тяло със студен и непреклонен израз на лицето. Взе джелабата изпод главата на евнуха и натика напоената с кръв дреха в ръцете й. — Тръгваш с мен. Веднага. — Със силен тласък той я избута през прореза в платнището и я последва по петите. Именно тогава Ариел чу как стражите повдигат чергилото на входа и монголецът изпищява при вида на Ахмед.

Бележки

[1] Черен грим за очи (араб.) — Б.пр.