Илейн Кейн
Ариел (18)

Глава 18

Ариел тихо си тананикаше, докато малката кобилка подскачаше под нея в очакване на някакво голямо приключение. Казбата вече беше съвсем наблизо. Това беше хубаво, мислеше си Ариел, защото слънцето вече беше съвсем ниско на безоблачното небе. Те бяха тръгнали много рано, но Кристофър я изненада приятно, спирайки на соука, като излязоха от Ел Беди. Дори и сега споменът за това я накара да се усмихне. Облечена в бяла джелаба, с тюрбан на главата, тя можеше свободно да се разхожда между сергиите. Никой не я погледна, нито пък се възмути, че лицето й е открито. От време на време възклицанията й, придружени от забележките на Кристофър, предизвикваха по някой бързо хвърлен поглед. Но широките й дрехи напълно прикриваха заоблените й форми и тя толкова се наслаждаваше на новия си вид, че дори не им обръщаше внимание.

Както винаги, мислеше си Ариел, Кристофър се бе погрижил всичко да мине добре.

Когато тя посети толкова много търговци, че се обърка кои сергии е разгледала и кои още не, натовариха покупките й на една камила и ги изпратиха обратно в двореца. Тя и Кристофър продължиха да яздят към околностите на Мекнес. Там към тях се присъедини Зиад с отряд от петима стражници.

Ариел отбеляза с кръстче нещата, които трябваше да оставят до леглото й. Бе избрала за Чедила две красиво оплетени кошници и колие от зелен брокат, обковано със сребро. За Зиад бе поръчала чифт ботуши, направени от най-хубавата мароканска кожа. Щяха да бъдат готови след три дни и тя мислеше да му ги поднесе в знак на благодарност, че по време на бунта се е погрижил за Кристофър. Един търговец й бе показал изящен пищов със седефи, инкрустирани по дръжката му. Тя си помисли, че Язид би се възхитил на такова оръжие, но като си спомни последната им среща, не го купи. Вместо това намери подаръци за Рима и Кармела. Дълбоко в джоба на джелабата й бе скътан подаръкът за Кристофър. Беше трудно да го купи тайно, но докато Кристофър разглеждаше едно много фино изработено седло, тя бързо прошепна поръчката си на търговеца и на тръгване нагласи нещата така, че да минат покрай него, за да вземе покупката си. Тя се усмихна, усещайки тежестта на амулетите върху бедрото си. Те щяха да бъдат чудесен прощален подарък. Въпреки че бе решила да остане тук, искаше той да си спомня за нея, като се върне в Англия. И амулетите щяха да го пазят. Щеше да се чувства по-добре, като се разделят, знаейки, че Аллах бди над него.

— За нещо лошо ли си мислиш?

Кристофър вече яздеше до нея, след като бе свършил разговора си със Зиад.

— Не, изобщо не мисля — усмихна му се тя уверено, като се питаше как винаги толкова лесно отгатваше мислите й. Тази нощ тя щеше да види Язид за първи път след Фантазията. Стотици пъти си беше казвала, че това, което се случи между тях тогава, не означаваше нищо. Все пак не можеше да се отърве от едно лошо предчувствие. По гърба й преминаха тръпки. И кобилката й потрепери, усетила напрежението у Ариел.

— Още можем да се върнем — каза Кристофър, като прецени, че е достатъчно светло. — Ще се приберем в Ел Беди с падането на нощта.

Ариел поклати глава, отхвърляйки лошите си мисли.

— Във всички случаи искам да отида там. Яздихме толкова дълго и бавно нагоре по планината.

— Така ли? Тогава ще препускаш с мен до вратите на крепостта. Мислиш ли, че ездаческите ти умения ще ти стигнат?

— Разбира се — отвърна Ариел, като се зарадва, че нещо може да разсее мислите й за Язид.

— Нещо повече — каза тя и по устните й заигра усмивка. — С тази млада кобилка ще накараме твоя тромав кон да гълта прахоляка зад нас.

— Искаш ли да се обзаложим?

Ариел го изгледа строго.

— Аллах не харесва облозите, лорд Стонтън.

— Да го наречем състезание тогава. Аллах не би възразил срещу такова невинно нещо. — Ариел помисли за секунда, после се усмихна и кимна. — Вечеря?

Тя го погледна с вдигнати вежди.

— Ако спечелиш, ще вечеряш с принцовете, както, сигурен съм, би желала. Но ако спечеля аз, ще вечеряш с мен.

На Ариел й бе на устата да му обясни, че принцовете и без друго не биха приели да вечерят с нея. Но тя се отказа, защото реши, че и в двата случая ще й е по-приятно да вечеря с Кристофър, отколкото сама. Беше й твърде неудобно да му каже истината.

— Съгласна съм.

Тя пришпори с бедра кобилата и бързо остави зад гърба си Кристофър, Зиад и стражниците. Наведе се ниско над шията на кобилата.

— Трябва да се поизпоти, за да ни настигне — каза тя в ухото на животното. — Тичай като вятър!

Ариел не трябваше да я подтиква повече. Те полетяха по прашния път, завиха на един завой, след който пътят изведнъж започваше да се изкачва по планинския склон. Кобилата, която наричаха Бабу от времето, когато не беше по-голяма от женски чехъл, задиша тежко. Ариел притисна глава до шията й и опъна така силно юздата, че пискюлите по нея загъделичкаха носа й. Тя спря Бабу пред портите под крясъците на стражите по наблюдателниците. Кристофър бе точно зад гърба й.

— Идваме да се срещнем с принцовете от името на султан Мохамед Бен Абдулах — извика той на арабски.

— Сохда Агадир? — извика един страж. — Отворете вратите! — извика той на хората долу. — Сохда Агадир идва да се срещне с нашите принцове.

Вратите бавно се отвориха и Кристофър вкара коня си пред Ариел.

— Видя ли, че конят ти не можа да победи дъщерята на пустинята — засмя се тя весело.

— Не беше честно — отвърна Кристофър със суха усмивка. — Не изчака Зиад да даде знак. Освен това мисля, че това ще ти трябва — каза той, като й подаде полуразвития й тюрбан.

Ариел зяпна. Той беше спрял, за да вдигне тюрбана и въпреки това бе пристигнал почти заедно с нея.

— Предполагам, че би желал да вечеряме заедно, независимо от победата ми.

Кристофър й се усмихна кисело.

— Разбира се. Но първо ти предлагам да си сложиш тюрбана, преди да са те видели, ако не искаш да предизвикаш суматоха сред войниците на Сюлейман и Язид.

Ариел бързо уви памучния плат около главата си в безупречен тюрбан и преди да влязат в крепостта, тя отново се превърна в малък паж.

Чакаха много повече, отколкото Ариел бе предполагала — почти час, — преди да ги въведат при принцовете. През това време, докато изчакваха пристигането на Зиад, ги наобиколи тълпа войници и бербери, които искаха да видят Кристофър. Зиад явно бе прав, споменавайки нарасналата през последните дни популярност на Кристофър.

Един берберин се приближи зад нея и я удари яко по гърба.

— Аллах ти се усмихва, като те дава на такъв велик воин — каза загрубелият в пустинни битки мароканец. — Но по-добре си прикрий обожанието. Приличаш на влюбена девойка. Аллах забранява такива връзки между момче и мъж, а Сохда Агадир се нуждае от солиден страж. Затова се стегни, момче.

Ужасена от намека на боеца, че гледа с обожание Кристофър, тя се дръпна навътре в тълпата. Но Кристофър каза на един войник нещо, което тя не чу, и изведнъж усети, че я хващат за врата, вдигат я във въздуха и я понасят от мъж на мъж.

— Ето я — обяви същият груб номад и я пусна до Кристофър — хилавата пустинна мишка. Ако имаш нужда от момче, което да ти точи ятагана, аз имам седем сина, които с радост ще ти служат.

— Ще имам предвид това, но засега съм доволен от този.

— Съмнявам се, че може да ги вдигне ботушите — извика един войник и тълпата се заля в смях.

— Не оставяй видът му да те лъже, приятелю — отвърна Кристофър. — Това е първият урок за боеца.

Мъжете в тълпата замърмориха одобрително, възхищавайки се на проницателността на неверника. По молба на Кристофър му сториха път, за да минат с Ариел. Тя едва се въздържа да не срита в слабините берберина, който я бе нарекъл мишка. Когато най-после стигнаха до стаята, предназначена за команден пункт на султанските войски, ги посрещна само Сюлейман.

— Добре дошъл, лорд Стонтън! За мен е радост да ви посрещна. Надявам се, че Аллах ви води с добри новини.

Изпълнена с радост при вида на Сюлейман, Ариел пристъпи напред, забравила съвсем, че е страж на Кристофър.

— Сюлейман, така се радвам, че си жив!

Принцът отвори уста и се вторачи в нея. После се обърна към двамата воини, които бяха на пост в стаята.

— Оставете ни сами.

В мига, в който излязоха, той се обърна към нея с укор.

— Какво правиш тук? Това не е място за жени. Всички мъже от армията видяха лицето ти. Вече си голяма за такива детинщини.

Той се обърна към Кристофър и продължи:

— Лорд Стонтън, разбирам, че Ариел е ваша годеница и се намира под вашата опека, но аз съм много разтревожен, че сте й разрешил да ви придружи дотук, и то преоблечена като момче.

— Помислих, че така ще е по-добре, отколкото да дойде облечена като жена, мула Сюлейман. И тъй като или трябваше да я доведа, или сама щеше да се измъкне и да дойде, реших, че първият вариант е по-добър.

Ариел застана пред Кристофър.

— Аз поисках да дойда. Много се тревожех за теб и за Язид. Казах на Кристофър, че искам да се уверя с очите си, че сте живи. Нямаше никакви препятствия по пътя ни, затова, моля те, не ме кори.

— Упорита си като камила, Ариел. Даже два пъти повече. Много добре. След като сте вече тук, предполагам, че най-добре е да се погрижим да се прибереш невредима.

— Няма да ме отпратиш веднага! — възкликна разстроена Ариел. — Ние току-що дойдохме и аз съм си донесла спална постеля. Кристофър каза, че не можем да се върнем през нощта, Сюлейман. Моля те, искам да ми разкажеш за всички битки, а и още не съм видяла Язид!

Сюлейман погледна към залязващото слънце и поклати глава.

— Скоро ще се стъмни. Така е, не можете да тръгнете. Ще дам нареждания да ви настанят за през нощта и ще ви разкажа каквото знам за въстанието, колкото и да е малко. Но се опасявам, че ще трябва да се задоволите само с мен. Язид замина с един батальон тази сутрин.

— Замина? — запита рязко Кристофър.

— Призори. Доложиха ми, че бухарците са се прегрупирали и са направили стан в подножието на Атлас. Брат ми възнамерява да удари предателите, преди да са успели да възстановят напълно силите си и да нападнат Мекнес. Мисли, че ще успее да ги разбие, ако ги атакува от засада.

— До подножието има един ден езда, нали?

Принцът кимна.

Ариел слушаше внимателно. Тя едва прикриваше облекчението си, че няма веднага да се види с Язид. Но забеляза, че Кристофър се намръщи. Нещо го беше разтревожило. Нещо, което не желаеше да обсъжда със Сюлейман. Въпреки че умираше от любопитство, тя разбираше, че е излишно да го разпитва, преди да останат сами. Затова насочи вниманието си към картата, разгъната по средата на килима.

— Обясни ми какво става, Сюлейман.

Той се усмихна.

— Винаги съм казвал, че прекарваш твърде много време с учители.

Ариел му се усмихна също.

— След първата битка по време на Фантазията — започна да разказва Сюлейман, сядайки на една възглавница и навеждайки се над картата — бухарците бяха отблъснати зад стените на града. Беше грешка от наша страна, че не продължихме да ги преследваме. Те използваха нощта, за да се съберат отново, и на сутринта ни нападнаха с подновени сили.

Седнала до него, Ариел слушаше как Сюлейман обяснява различните етапи, през които бе минала битката, като посочваше на картата местата на засадите и на по-големите боеве. По тревогата в гласа му бе ясно, че те неколкократно са подценявали броя на въстаниците.

— Те като че ли винаги знаят къде да ударят — отбеляза тя.

Сюлейман я погледна от килима. В очите му проблесна уважение.

Кристофър продължаваше да гледа картата. Погледът му се местеше от мястото, където бе отбелязан Казбах, до мястото, където бе разположен лагерът на бухарците, които Язид бе тръгнал да разгроми.

— Биха ли нападнали Фез? — попита той, като не отместваше поглед от картата.

— Възможно е, но не вярвам. Пашата на Фез е слаб човек. Ще бъде лесно да го прогонят, след като падне Ел Беди. Той ще избяга, без да се сражава.

— Той би ли се присъединил към тях?

Сюлейман рязко вдигна глава и срещна погледа на Кристофър. Той кимна бавно.

— Единствената причина, според мен, да стануват между двата града, е възможността да получават продоволствия и муниции.

— Аз лично ще пронижа безличната пиявица — закле се Сюлейман. — Той е чичо на баща ми, но по-голямо нищожество не съм срещал.

— Позволи ми да взема стражите, които дойдоха с нас, и още десетина от твоите хора. Ще мина в гръб на бухарците. Тогава ще бъдем сигурни.

Ариел и Сюлейман го изгледаха изненадано, но той не им даде обяснение.

— Защо не изпратиш вестоносец при Язид, Сюлейман — попита Ариел. — Той може по-лесно да изпрати хора, а и трябва да го предупредиш. Ако бухарците имат муниции и повече хора в редовете си, Язид може да бъде победен.

Кристофър я наблюдаваше напрегнато. Ариел се сви и отмести поглед, очаквайки отговора на Сюлейман.

Принцът сви устни.

— Язид трябва да бъде предупреден, но докато със сигурност разберем дали чичо ни е предател, Язид ще пропусне възможността да ги изненада.

— Може да попадне в клопка — каза тя развълнувано. Как би могъл Сюлейман, който винаги поставяше другите пред себе си, да не предупреди първородния син на султана.

— Нека да отида утре, Сюлейман.

Принцът потърка с ръка челото си.

— Трябва да помисля за това. Ще го обсъдим по-късно.

Ариел поиска да възрази, но замълча, когато Кристофър я стрелна с поглед, пълен с предупреждение. В такъв случай тя щеше да поговори със Сюлейман, когато Кристофър го няма. Тогава щеше да изложи доводите си за безопасността на Язид, без Кристофър да я обстрелва с погледите си.

Сюлейман плесна два пъти с ръце и стражите влязоха в стаята.

— Пригответе две стаи за лорд Стонтън и момчето му — нареди той.

След като стражите излязоха, той се загледа отново в картата. Очите му издаваха колебанието му.

— Понякога е толкова трудно да взема решение. И този път трябва да потърся помощта на Аллах.

Ариел и Кристофър се сбогуваха и тръгнаха по криволичещия коридор на крепостта. Тя бе започнала да се тревожи какви приготовления за нощуване бяха сметнали за необходимо да направят войниците за един воин и слабоватото му момче. Тревогите й се оказаха напразни. След няколко завоя те бяха въведени в един просторен апартамент от няколко стаи, приготвен специално за тях. Бяха запалили огън да прогонят вечерния хлад от каменните стени. Ариел понечи да влезе в стаята, когато една ръка й препречи пътя.

— Твоята стая е тук — каза й стражникът, като й посочи една доста тясна врата вдясно.

Тя отвори вратата и влезе в една малка стая без прозорци за проветрение и без огнище.

— Подходяща килия за една изгнаница — каза зад гърба й Кристофър.

— В никакъв случай не мога да остана тук — каза тя, опитвайки се да скрие тревогата си. — Стаите ни са съединени. Сюлейман не би позволил това.

Кристофър повика един роб и след минута той вече беше хукнал да намери друга стая.

— Докато чакаш, с радост бих те поканил до моя огън.

Ариел влезе в стаята му, в която имаше не само огнище, но и два прозореца и красиви килими, които покриваха стените. Ариел дори не погледна огъня, а веднага отиде до стената и прокара пръсти по единия килим.

— Разбираш ли от килими? — попита Кристофър.

— Никога не съм виждала такъв. Той има по-друго предназначение.

Тя проследи сложно преплитащите се нишки, които рисуваха безброй жълти и оранжеви цветя, открояващи се на черния фон.

— Това вероятно е гербът на някоя стара династия. Колко странно, че още виси тук. Трябва да са забравили да го откачат, когато тя е паднала.

— Красив е. Излъчва могъщество и благост. — Тя проследи с ръка извивката на черния контур и изведнъж замръзна. Приближи се до края на килима и го дръпна. Стаята се изпълни с прахоляк. Кристофър се приближи до нея кашляйки.

— Какво правиш?

— Напипах нещо в стената.

Кристофър се засмя и свали напълно килима.

— Не мисля, че си направила кой знае какво откритие. Сигурно е изход, който води към крепостната стена. Това е стая в бойница, предназначена вероятно за султанското семейство. Сигурен съм, че всички такива стаи имат изходи, които извеждат до стените. Това е основен принцип при строежа на крепости.

Разочарованието на Ариел трая само миг.

— Хайде да проверим!

Кристофър с готовност натисна с рамо вратата.

— Отдръпни се — каза той, когато вратата се отвори след няколко напъна. Той я удари силно с крак и тя зейна широко. Ариел изтича да погледне.

Точно както бе казал, те излязоха на западната стена на крепостта. Стената бе дебела, а коридорът, който водеше дотам, широк. Навън бе вечер. Слънцето бе залязло и звездите светеха в небето.

— Има нещо особено в тези стари строежи. И Блантайър е такъв.

— Блантайър?

— Това е моят дом. Не е замък, а огромна къща в едно имение. Човек изпитва особено чувство, когато знае, че тук преди него са живели много други хора. Всичко се е огладило като камъните, от които е построено. Не можем да открием груби ръбове или остри ъгли. Вятърът ги е загладил и те прилягат съвсем точно един към друг.

Ариел се приближи до стената и докосна червения марокански камък. Тя си представи как робите, потящи се под същото слънце в един далечен век, полагат новите каменни блокове. Прав беше. Времето ги беше огладило. Пролуките между блоковете бяха едва забележими. Тя леко се наклони над каменната стена и се взря в мрака.

— Небето в Англия е същото. И там греят същите звезди. Има повече облаци, а понякога е влажно и студено, но също има балове, приеми и вечери, на които жените са желани и уважавани. Водят се разговори за политика, за театър, има езда в парка. Това е друг свят, но той има всички неща, за които жадуваш, Ариел. Дай си възможност да ги получиш. Аз мога да ти ги дам. И още много други неща. Само трябва да спреш да се бориш срещу мен, трябва да ми се довериш.

Ръцете му обгърнаха раменете й и погалиха врата й. Ариел затвори очи. Прогони мрака и извика в съзнанието си образите, които той бе събудил. Би било чудесно да обсъжда важни теми, както днес бе направила с Кристофър и Сюлейман, да слуша виртуозно изпълнени музикални произведения, да язди всеки ден, да посещава града, когато пожелае, без да е необходимо да се прикрива. Днес тя бе вкусила от живота извън стените на Ел Беди, бе отпила жадно като човек, който досега е пил само застоялата вода на кладенец, а сега отпиваше от бързия планински извор. Всичко, което той желаеше в замяна, бе да се довери на неговия разум. Той искаше тя да му вярва, когато й казваше, че там ще бъде по-щастлива, отколкото е тук. Кристофър познаваше и двата свята. А тя само този. Можеше ли да му вярва.

Ръцете му се плъзнаха към кръста й. Той се наведе, за да докосне с устни възглавничката на ухото й. Целувките му я накараха да потръпне от удоволствие, но сега Ариел трябваше да мисли. Намираше се много близо до нещо важно. Усещаше, че е на границата на едно откритие, притежаващо силата да промени живота й завинаги. Въпреки че жадуваше да се отдаде на целувките му, тя трябваше да задържи усещането, че открива нещо, да не му позволява да изчезне. Обърна се към него и много нежно се опита да го отклони.

— Кристофър, моля те…

— Всичко, което пожелаеш — каза той и покри устата й с нежна целувка.

За миг Ариел се отдаде на насладата. Желанието й да забрави мислите си и да се отпусне в прегръдките му беше много силно. Но тя не можеше да му се отдаде. Трябваше да мисли и най-после да вземе решение. Точно сега.

Тя леко докосна гърдите му с ръка и се отдръпна.

— Кристофър — промълви тя отново.

Той я погледна и нежността, която съзря в очите му, събуди в нея сладостен трепет. Той почака само миг и отново наведе глава към нея, за да притисне устните й в нова целувка.

Ариел знаеше, че всичко е загубено, ако се отдаде пак на ласките му, и затова се отдръпна настойчиво. Но тъй като не искаше да си помисли, че отхвърля напълно интимността му, тя се облегна с една ръка на крепостната стена. Твърде късно усети, че нещо не е наред. Вместо каменна стена, зад нея нямаше нищо. Чу как се затъркаляха камъчета, когато стената поддаде под тежестта на тялото й и се пропука. Усети, че пада, и я обзе някакво много странно чувство. Като че ли не тя падаше надолу. Опита се да запази равновесие, но разбра, че е невъзможно, и се ужаси. Падаше със срутващата се под нея стена. До нея долетя сподавен вик. Тя смътно се зачуди какво значи това и защо не може да разбере откъде идва.

— Ариел! — Кристофър се спусна към нея. Ръката му стисна нежната й китка. Тежестта й го повлече надолу, но той стисна ръката й още по-силно, а с другата си ръка се облегна на здравата част на стената. Почти цялата стена пропадаше, а Ариел го блъскаше, опитвайки се да го спаси.

— Не! — заповяда той и я натисна към острите червени камъни. Краката й под нея се люлееха, а ръката й бе изопната до краен предел.

— Ще те издърпам силно — процеди той през зъби, като с всички сили я стискаше, за да не се изплъзне от ръката му. — Ще те заболи. Дръж се здраво и каквото и да стане, не поглеждай надолу.

Ариел стисна очи и изстена, когато той задърпа ръката й. В следващия миг той я издигна и тя отново се озова в обятията му, изподраскана и окървавена, но стъпила върху оцелялата част на стената. Беше спасена.

Той я притисна силно и тя се отпусна в спасителната му прегръдка. Ръцете му трепереха от усилието, което бе положил, за да я спаси.

— Никога не рискувай толкова, за да се измъкнеш от една прегръдка!

Тя го погледна. Искаше да му каже, че не е желала толкова много да се измъкне от прегръдките му, но това бе пряко силите й. Без да каже нито дума, той я взе на ръце, стисна тялото й здраво и я понесе.

Ариел се събуди в една непозната, тъмна стая. Ръката я болеше ужасно и като си спомни колко близо беше до смъртта, изтръпна. Приготви се да се свие под пухената завивка, когато чу шум и сенките се раздвижиха.

— Кристофър? — попита тя тихо.

Една ръка с черна ръкавица се плъзна към устата й и плоското лице на слугата на Язид внезапно се появи съвсем близо до нейното.

— Ш-ш-шт! — вдигна той предупредително пръст и се втренчи в нея, а ръката му продължаваше да стои на устата й, докато Ариел не кимна, че е разбрала.

— Ела! — каза той, като леко отдръпна ръката си, за да й позволи да говори.

— Къде е Мохамед Ел Язид? — попита тя.

— Ела!

— Язид ли иска да ме види?

Мъжът кимна.

— Носиш ли ми вест от него?

— Не. Идва с мен.

— Как мога да съм сигурна?

— Водил тебе при него преди, я хагга.

Ариел кимна. И макар това, което той казваше, да бе истина, интуицията й я предупреждаваше да бяга от него.

— Къде е Язид?

— Трябва бързаме. Времето е скъпо. Не мога чакам.

Ариел бързо скочи от леглото. Опипвайки в тъмнината, тя откри джелабата, шалварите и ботушите. Докато сваляше нощницата, се запита дали Кристофър я беше съблякъл. Мисълта я изпълни с удоволствие, но не можеше да губи време за такива разсъждения. Облече се набързо, грабна тюрбана, погледна го и го захвърли пак на стола. Нямаше време да го навива, а и едва ли щеше да има нужда от него, докато язди в мрака, отдалечавайки се оттук на много левги. Човекът на Язид я чакаше в коридора. Беше пусто и тя се изненада, че Кристофър не е сложил стража пред вратата й.

Мъжът тръгна надолу по едно тясно стълбище, което тя дотогава не беше виждала.

— Чакай! Трябва да оставя една бележка.

— Никакви бележки!

— Но…

— Никакви бележки, я хагга. Сега ние много бърза.

За един кратък миг Ариел се поколеба. Беше дошла под грижите на Кристофър. Беше му дала дума, че няма да се отделя от него. Стомахът й се сви от притеснение. Ако го събудеше, той нямаше да й разреши да тръгне, а пратеникът с плоското лице й беше казал ясно, че няма време да чака. Не знаеше защо Язид го бе изпратил за нея. Предусещаше, че е във връзка с женитбата. Въпреки че вече почти не желаеше да я предотврати, тя дължеше на Язид поне едно обяснение. Освен това щеше да му съобщи за съмненията на Кристофър и да го предупреди за клопката, към която може би вървеше.

Въпреки нарастващата тревога тя последва пратеника надолу по виещите се стълби, мина през една тайна врата и потъна в пустинната мароканска нощ.