Илейн Кейн
Ариел (16)

Глава 16

Когато се почука на вратата, Ариел погледна от мястото, където бяха седнали с малкото момченце и хвърляха камъчета в един кръг, който тя бе очертала с вълнен конец.

Чедила първо открехна и надникна, след това отвори широко и пусна Кристофър да влезе в стаята. Той отново носеше английски дрехи, безспорно красив в яркозеления жакет, стеснените бричове, прилепващи по мускулестите му бедра и лъснатите черни ботуши. Но независимо от дрехите, сянката на боеца витаеше около него. Ястребовият блясък в очите му и излъчващата увереност осанка, които тя познаваше от изминалата нощ, бяха станали още по-магнетични. Наблюдавайки го от другия край на стаята, тя забеляза, че независимо от многото маски, които носеше, неговата същина винаги си оставаше. Той бе същият мъж, независимо дали се наричаше търговец, херцог или воин. Тя се надигна, но Кристофър й махна с ръка.

— Не ставай. — Той клекна до нея и се усмихна на малкото момченце, като го попита на арабски как се чувства. То се вторачи в него и залюля пълната си с камъчета ръка.

— Мисля, че го е страх от теб — каза меко на английски Ариел, за да не може детето да я разбере. — Рима твърди, че си изплашил и двамата. Тя помислила, че си луд джин, изскочил от кошмарен сън.

— Не мисля, че момченцето си е помислило нещо друго — Кристофър я изгледа смръщен от болка. — Това ми напомня, че когато всичко свърши, трябва да кажа една-две думи на един особено твърдоглав евнух.

Ариел се усмихна весело.

— Зайани е от Риф. Там всички са твърдоглави.

— Още не съм срещал някого от Мароко, който да не е твърдоглав.

— А в Англия всички са кротки като агънца.

Веждите на Кристофър се повдигнаха, докато потриваше брадата си, давайки си вид, че размишлява.

— Не мога да се сетя за нито един познат в родината ти, който дори малко да е твърдоглав.

— Така ли! Не знаех, че в Англия няма огледала.

— Огледала ли? — попита Кристофър.

— Как иначе би могъл да не видиш собствения си твърдоглав вид?

Кристофър отметна глава назад и се засмя от сърце.

— И така да е, но нали знаеш какво казват…

Ариел наклони любопитно глава в очакване да завърши.

— Казват, че за да видиш нещо у другите, трябва и ти да го притежаваш.

Ариел се престори на обидена, а после се засмя, присъединявайки се към шегата му. Приятно беше да се шегуваш с него. Седнали на пода заедно с детето, те се чувстваха удобно и Ариел си отбеляза наум, че това бе един безценен миг. Кристофър бе готов да я приема такава, каквато е. Да, твърда глава беше. Но във веселата му забележка звучеше уважение. Това бе съвсем различно от мюсюлманския обичай. Дори жените я укоряваха заради упорството й и беше чудесно, че има някой, който се възхищава на тази нейна черта.

— Как е момченцето? — попита Кристофър.

Ариел въздъхна и нежно приглади с ръка непослушните черни къдрици на детето.

— Не иска да говори. Или по-точно — не може. Повиках и имама, и лекар, за да го видят. Имамът казва, че понякога, ако едно дете преживее такъв ужас, можело да не говори с дни. А се случва така — каза тя, поглеждайки Кристофър, — никога да не проговарят. Той каза, че по този начин Аллах ги предпазва от зверствата, на които са били свидетели.

— Съжалявам — каза той искрено. — Надявам се, че не съм влошил положението му, като нахлух в стаята сутринта?

Тя поклати глава.

— Мястото, на което се срещнахме, беше много по-ужасно от каквато и да било уплаха, която ти би могъл да му причиниш. Надявам се, че нежно отношение и няколко спокойни нощи ще го накарат отново да проговори. Не мога да намеря семейството му, докато не разбера как се казва. Сигурно си мислят, че е мъртво. Искам да ги успокоя.

— Какво ще правиш, ако семейството му е избито?

Ариел погледна момченцето.

— Той е чудесно дете — каза тя и сложи главата му в скута си. Започна да го гали със същите ритмични движения, с които Чедила някога я успокояваше. — Трябва да има някакви роднини — баба, леля, които да са оцелели.

— Понякога децата се оправят по-добре без родители.

Тя го погледна изненадано.

— Как можеш да кажеш такова нещо!

— Не всички деца са обичани от родителите си, Ариел. Понякога е по-безболезнено да не ги виждаш никога отново, отколкото да живееш ден след ден, усещайки, че не те искат. Разреши ми да разбера кои са родителите му. Може би ще му е по-добре с теб.

Ариел гледаше изпитателно Кристофър, докато той, взел в ръка камъчетата, оставени от момченцето, ги хвърляше едно по едно в кръга. Тя интуитивно усещаше, че говори за себе си, и се чудеше какво се е случило в детството му, за да мисли, че не е обичан от родителите си. Лорд и лейди Белмет говореха с голяма нежност за майка му, и Кристофър, по всичко личеше, изпитваше същото чувство. Но той никога не беше споменавал баща си и Ариел бе предположила, че вероятно е починал. Тя си помисли за своя баща, когото никога дори ни бе виждала. Винаги беше смятала, че няма по-лошо нещо от това да не си виждал родителите си, но след думите на Кристофър можеше да си представи колко по-лошо би било, ако живееше с баща си и той не я обичаше. Сърцето я заболя при мисълта, че Кристофър може би е живял с такъв баща. Тя протегна ръка и го докосна по буйните кестеняви къдрици. Кристофър погледна въпросително.

— Ще останеш ли за вечеря? — попита тя. — Сигурно си много гладен, а и аз бих искала да ми разкажеш за днешната битка. Почти нищо не зная за нея.

Кристофър й се усмихна и сърцето на Ариел подскочи.

— Нищо не бих желал по-силно.

Изведнъж Ариел почувства, че са отделени от света, че не съществува нищо, освен тях. Той бе толкова близо, че дъхът му галеше бузите й. Тя виждаше тънките бразди умора, които покриваха лицето му, и един дълъг белег, който пресичаше ъгъла на веждата дотам, откъдето започваше косата му. Без да мисли, тя протегна ръка, за да изглади белезите и умората. Неговите пръсти срещнаха нейните. Той ги придърпа към устните си и без да сваля поглед от нея, целуна краищата им един след друг.

Суетейки се около тоалетката, Чедила тайно наблюдаваше двамата млади любовници в огледалото и се усмихваше. Те бяха любовници, поне в сърцата си, което беше от значение. Още няколко дни, още няколко откраднати часове в усамотение и сърцето на Ариел щеше да й подскаже това, което разумът й не желаеше да разбере. Този млад английски херцог бе колкото красив, толкова и умен, отбеляза Чедила с растящо уважение. Нямаше по-сигурен начин за убеждение, освен обсада на сърцето чрез търпение и постоянство, и този мъж с очи с цвета на небето на Аллах знаеше добре това. Но за любов си имаше време и, естествено, да се прави това в нейно присъствие не бе особено подходящо. Тя свърши с подреждането и изпусна роговата четка за коса на Ариел с трясък върху мраморния под.

Ариел се сепна и дръпна ръката си от Кристофър. След това взе една възглавница и я нагласи под главата на детето, стана и започна припряно да шета наоколо, като се стараеше Кристофър да не забележи, че бузите й горяха и едва си поемаше дъх. Как бе позволила да се случи това пред Чедила! И това не бе само целуване на ръката й. Това бе много, много повече. Той я прелъстяваше, а тя му разрешаваше. Слава Богу, че Чедила бе в стаята. Ариел почувства тръпки да побиват гърба й при мисълта какво би могло да се случи, ако бяха сами. Тя отчаяно се нуждаеше от разстояние между себе си и Кристофър. Как би могла да мисли в негово присъствие! Той можеше да я накара да забрави всичко, което бе от значение за нея. Трябваше да запази разума си ясен. Чувствата й към Кристофър, независимо какви бяха те, не трябваше да пречат на целта й. Тя принадлежеше на тази земя и на тези хора. Това бе най-важното.

Кристофър се изправи, протягайки изтръпналите си крака.

— И така, какво има за вечеря? — Ариел се изправи от тоалетката, която пренареждаше. Устата й се отвори, когато го погледна. — Да не би да забрави?

Тя прехапа устни разтревожено. Беше забравила. Повече от всичко друго тя изпитваше нужда да е далеч от него. Но нямаше какво да се прави, вече го бе поканила и не можеше да си вземе думите назад. Трябваше само да го държи на разстояние. Така щеше да се чувства добре.

— Чедила, лорд Стонтън ще вечеря с мен. Погрижи се да сервират достатъчно храна за двамата.

— По-добре за трима — каза Кристофър, протягайки най-напред единия, после другия крак. — Не съм обядвал и от дългото яздене и битката съм страшно огладнял.

— Да взема ли детето? — попита Чедила.

Ариел погледна към детето, което беше заспало там, където бяха играли. Гледката развълнува сърцето й. Тя никога не бе се грижила за дете и времето, прекарано с малкото момченце й доставяше огромно удоволствие.

— Да — каза тя, усмихвайки се несъзнателно. — Сами сигурно ще спи дълбоко до утре сутринта. Но ме повикай, ако се събуди.

— Разбира се — съгласи се Чедила и отнесе детето от стаята.

— Сами. Кога започна да го наричаш така? — Приближавайки се зад нея, той отмахна един кичур коса от врата й и устните му погалиха кожата й.

Ариел подскочи, но остана на мястото си въпреки бясното биене на сърцето й, което я предупреждаваше, че целувките му ще я накарат да загуби самообладание.

— Мисля, че трябва да го наричам някак.

— Един ден ще си имаме наши деца — надявам се, много! — пошепна той в ухото й.

Ариел се изчерви и замачка с ръце края на туниката си, като гледаше в пода. Те бяха сами и той с едно докосване можеше да я развълнува. Всеки поглед на тези очи я пронизваше до дълбините на душата й. Защо не можеше да запази нито за секунда самообладание от мига, в който го бе видяла за първи път? Трябваше някак да прекрати връзката помежду им. Трябваше да го накара да се откаже от идеята да бъдат някога заедно. Те никога, никога нямаше да бъдат заедно. Нейният свят бе тук, а неговият беше в Англия, и между тях лежеше бездна, която тя никога нямаше да прескочи.

— Аз не мога да се оженя за теб, Кристофър.

— Защо не? — попита той, обсипвайки раменете й с нежни целувки.

Тя въздъхна. Обръщайки се в прегръдката му, тя изпъна рамене.

— Аз принадлежа на Мароко. Колко пъти трябва да ти го казвам?

— Докато не кажеш нещо друго.

Ариел погледна встрани.

— Никога няма да кажа нещо друго.

— Защо? Кой държи сърцето ти в окови тук?

— Никой — каза твърдо тя.

Лицето му бе съвсем близо до нейното и тя виждаше как очите му я наблюдават изпитателно, но избягваше погледа му, защото се страхуваше, че ще загуби контрол и ще се съгласи на всичко, което той пожелаеше. Объркана и разстроена, тя се отдръпна.

— Няма друг мъж, Кристофър. Става дума за мен. И за моето желание да остана тук. Защо непрекъснато ме питаш дали има друг мъж?

— Защото не мога да повярвам, че би пожертвала всичко, дори живота си, заради едно място.

— Заради моя дом — подчерта тя.

Ариел прекоси стаята и излезе на балкона, който гледаше към градината. Кристофър я последва. Опитваше се да я разбере. Ариел знаеше това и искаше той да я разбере. Защото не можеше повече да отрича, че не й е безразличен. Дори сега кожата й потръпваше от допира на ръката му. Бе красив и внимателен и тя чувстваше неща, които никога не бе сънувала. Но Магреб, земята на запад, бе нейната страна и тя никога нямаше да я напусне. Щеше да й остане вярна.

— Баща ми замина, преди да се родя — прошепна тя, гледайки през градината над стените. — Майка ми умря, когато бях на осем години. Никой от роднините ми не ме потърси. Мисля, че са чули слуха, че съм дете на Мохамед. Чедила, Зиад, Мохамед са единствените ми близки. Те са семейството ми и аз няма да ги напусна.

— Ариел, сега не е същото.

— Откъде знаеш? — каза тя горчиво. — Не искам да бъда това, което бе баща ми, няма да бъда и като семейството му и да си обърна гръб. Зная какво означава да си верен, да си при близките си, когато те се нуждаят от теб!

— Ти си като пъстърва, която плува срещу течението. Не виждаш ли? Има разлика между това да изоставиш семейството си и това да го напуснеш, защото си пораснала. Ако баща ти и семейството му са виновни за първото, аз много съжалявам. Но ти не можеш винаги да си дете, Ариел.

— Аз не съм дете.

Кристофър изсумтя.

— Понякога си мисля, че си по-неспособна да се справиш със света, отколкото това малко пустинно дребосъче, което доведе със себе си. Той поне е с отворени очи. Ти обаче се въртиш в кръг, сляпа като просяк, в желанието си да намериш пейзаж, който да е по вкуса ти. Но това няма да продължи дълго, Ариел — предупреди я той. — Един ден ще трябва да видиш истинския свят, в който живееш, надявам се, за твое добро, това да стане по-скоро — той сърдито прекоси балкона, облегна се с едното рамо на стената и се загледа в зеленината.

Пред тях слънцето залязваше и менеше цвета си от яркооранжево и червено до тъмновиолетово. Въздухът ухаеше на нощния жасмин, сладко пееше славей. В очите на Ариел пареха сълзи, които тя не искаше да пролива. Сърцето я заболя, когато видя да се появяват първите звезди. Жадуваше Кристофър да я прегърне, за да прогони с целувки съмненията й, които ставаха все повече с всеки изминал ден, но знаеше, че той няма да го направи. Не и след това, което се бе случило между тях.

Тя се обърна, за да влезе обратно в стаята, спирайки за миг да види дали той я наблюдава. Но той я остави да мине, с поглед, втренчен в мрака. Сърцето й се сви още повече. На вратата тихо се почука и Чедила влезе, последвана от шестима слуги със сребърни подноси, върху които бе наредена вечерята. Докато сервираха, Ариел наблюдаваше Кристофър, който напрегнато се бе облегнал на перилата на балкона. Тя се опита да запомни точно как изглежда той в този момент. Силата, очертанията на мощния му гръб, меките къдрави крайчета на косата му. За първи път през живота си тя искаше да е другаде. Другаде, където ще бъде възможно да има всичко, което желае, където можеше поне да помисли дали да се омъжи за Кристофър и въпреки това да запази „семейството“ си.

— Защо ти наистина не беше берберски воин? Защо трябваше да си англичанин? — прошепна тя на себе си.

— Храната е сервирана, лорд Стонтън — обяви Чедила от вратата.

Кристофър погледна през рамо към дребничката дойка. Тя познаваше Ариел най-добре, но не издаваше нищо за повереницата си. Тя и Зиад бяха сенки, но той усещаше, че и двамата са на негова страна и желаеха този брак, както и той бе започнал да го желае.

— Благодаря ти, Чедила.

— Ако нямате още желания, ще се погрижа за други неща. Оставям в ръцете ви благосъстоянието на повереницата ми, докато се върна.

Значи ги оставяше сами.

— Благодаря за честта — каза той, оценявайки безгласния съюз, който бе сключен между тях.

Той въздъхна и прекара ръка по косата си. Бе започнал да се съмнява в здравия си разум. Никога не бе преследвал жена дори и с една десета от решителността, която бе положил заради Ариел, и само Бог знаеше защо. Нейната детинщина понякога го влудяваше. Толкова ограничена в представите си, толкова твърда и неотстъпчива, че беше трудно да повярва, че това бе същата жена, която така чувствено бе отвръщала на прегръдките му. Когато я целуваше, тя не се преструваше, от упоритостта й нямаше и следа. Тя жадуваше всяко ново усещане и даваше двойно повече в замяна. Тя бе девица в един момент и жадна и опитна жена — дете в следващия. Той бе абсолютно сигурен само в едно. При Ариел всичко бе стопроцентово — каквото и да правеше, тя го правеше с цялата си същност. В каквото и да вярваше, тя вярваше напълно, и това, заедно с обещанията, които тялото й даваше, можеше да подлуди един мъж и си струваше да има такава съдба, ако можеше да държи Ариел в прегръдките си.

Кристофър се изправи и отиде в стаята, където го чакаше Ариел. Спря вцепенен на вратата — стаята бе променена от стая за игра на малкото дете в място за прелъстяване. Навсякъде бяха сложени свещи, които светеха леко и оставяха балдахин от мрак да пада от сводестия таван като плащ, който да покрива близостта им. До огъня бе наредена малка масичка със златни чинии и кристални чаши. Жасминови клонки бяха сложени в подредени навред из стаята висока вази и той се усмихна, като чу от градината да долитат първите звуци на лютня.

Ариел стоеше до огъня. Тя не бе чула стъпките му. Златистата светлина я обливаше и очертаваше нежното й тяло под лилавата туника. Беше прибрала част от косата си назад с няколко гребена от слонова кост, а останалата се спускаше като меден златист воал до кръста й.

— Всеки път, когато те виждам, ти изглеждаш все по-хубава! — въздъхна Кристофър, но Ариел, потънала в мислите си, не го чу.

Заставайки до нея, той протегна ръка.

— Позволете…

Тя подскочи, като чу гласа му толкова близо, после се усмихна на реакцията си.

Въпреки усмивката й той забеляза тъга в очите й, когато тя го погледна и кимна. Искаше да я притегли в прегръдките си и да прогони причината за нейното нещастие, решен да я ухажва нежно, да й докаже първо своето приятелство, а след това и своята страст. Притискайки пръстите й в извивката на лакътя си, той я съпроводи по краткия път до масата и й помогна да се настани. Тя тихо прошепна едно „благодаря“, когато той седна срещу нея, а после и двамата потънаха в мълчание. Кристофър наблюдаваше как Ариел си играе с приборите, после впери поглед в ръцете си, положени на скута й, докато сервираха вечерята. Дали целувките с език я бяха притеснили толкова? Все пак тя бе готова дори за повече. Минутите изтичаха и той усети пробождаща вина. Занапред щеше да се държи малко по-деликатно с нея.

— Бухарците бяха отблъснати отново далеч извън пределите на града — отбеляза той, като ясно си даваше сметка, че новините за въстанието щяха да я извадят от меланхоличното й настроение.

Ариел го погледна. Тъгата й започна да се разсейва с възбуждането на интереса й и Кристофър продължаваше да се чуди защо той е толкова голям.

— Войските на султана успяха да ги преследват дълго. Сега те са в пустинята. Мисля, че до няколко дни ще бъдат напълно унищожени.

— Какво друго трябва да се направи?

— Предводителите още не са известни. Докато не ги хванем или не ги накараме да се предадат, те могат да организират въстаниците в по-малки групи и да нападнат отново.

— Как ще ги хванем?

— Има няколко начина — обясни Кристофър, — но не зная какви са плановете на Мохамед Бен Абдулах. Не съм говорил нито със Сюлейман, нито с Язид. Въпреки че Мохамед е много зает, Робърт се надява тази вечер да получи аудиенция при него.

— Виждал ли си принцовете?

— Днес не съм. Но и двамата са добре. В крепостта са.

— И в града ли всичко е наред?

Кристофър кимна.

— Също и голяма част от околностите на Мекнес.

— Значи няма да е опасно утре да отида в Казбах.

Кристофър се намръщи.

— Защо искаш да отидеш там?

— За да видя Сюлейман и Язид.

— Ариел, те се бият за реда в страната. Не са седнали да пушат хука. Дори и да те заведа, шансът да ги намериш там е много малък.

— Но ако им пратя вест? — настоя Ариел.

— Не могат да си планират битките заради това.

— Зная — каза Ариел нетърпеливо. — Но и двете страни не могат да се бият през нощта. Тази нощ ще е безлунна и ще бъде тъмно като в рог. Сигурна съм, че ако отидем привечер, ще мога да ги видя.

— Това значи, че трябва да нощуваме там. Опасно е да се връщаме през нощта, независимо дали има или няма луна.

— Тогава ще пренощуваме.

Кристофър й хвърли един поглед, пълен с раздразнение. „Тази малка вещица винаги получава това, което иска“ — помисли си той ядосано. Най-малко му се искаше да я води в Казбах. Може би пътуването щеше да е безопасно, ако вземе голям отряд. Но щабът на една сражаваща се армия не беше място за жени. Мохамед Бен Абдулах никога не би одобрил такъв план, което означаваше, че трябва да я вземе тайно, а и това не му се нравеше. Беше готов да й откаже и да приключи с въпроса, но го възпря изкусителната мисъл, че толкова дълго ще бъде с нея. Това посещение имаше също така и друга цел. То бе чудесна възможност да види Язид. Въпреки докладите, че Язид е на фронтовата линия, той имаше усещането, че престолонаследникът крои други планове. Това беше начин, освен слуховете и тайните доклади, да прецени реално заплахата, която идваше от Язид.

— Моля те, Кристофър.

Тя пак го молеше заради Язид. Язид беше единствената причина да се смири. Това дълбоко жегна Кристофър.

— Цял ден стоях в стаята си, както ме помоли. Не зная нищо за положението, освен това, което току-що ти ми каза. Заведи ме да ги видя. Ако си с мен, няма да ми се случило нищо лошо. Няма да се отделям от теб през цялото време. Обещавам ти! На сутринта ще се върнем. Искам само да ги видя. Моля те!

Той знаеше, че тя е способна да отиде и сама, ако й откаже, и че той не би могъл да й се противопостави. Облегна се на стола. Пред него изстиваше димяща купа с кускус.

— Добре — каза той. — Ако утре не е опасно, ще отидем.

— Благодаря ти! О, благодаря ти! — извика тя, подскачайки на стола си.

— Не съм свършил — продължи той. — От мига, в който напуснем стените на Ел Беди, до мига, в който се върнем, ти няма да се отделяш от мен. Ще яздиш с мен, ще се храниш с мен и ще правиш всичко, каквото ти кажа, без никакви въпроси. С изключение на времето за спане, ти ще си с мен изцяло. Ясно ли е, Ариел?

Очите на Ариел пламнаха от непокорство, но тя твърдо кимна.

— Да, разбирам.

— И си съгласна?

Тя повдигна раздразнено очи.

— Съгласна съм. Сега, моля те, нека да вечеряме. Мислех, че си гладен, Кристофър.

Той се наведе над чинията с храната, без да я докосне.

— Не ме разбирай погрешно, Ариел, Животът и на двама ни зависи от това.

— Понякога говориш много патетично.

— Понякога си голяма наивница.

— Ще бъдем заедно с Язид и Сюлейман. Не мога да си представя по-сигурно място — каза Ариел.

— Не приемай нищо за абсолютно сигурно. Дори и когато се отнася до членове на „семейството“ ти.

— Ти на никого не се доверяваш, Кристофър. Сигурно е трудно да живееш така — винаги да се оглеждаш, винаги да си сам.

Той се втренчи в нея. Очевидно тя не можеше да знае за какво говори. Но той почувства, че е отворила старите му рани, които отдавна бе забравил.

— Доверчивостта не е типична мъжка черта — процеди той през зъби.

— Нито пък е нещо безпричинно — добави тя иронично, докато се хранеше. — Ще те следвам навсякъде. Няма нужда да изтръгваш обещания.

Кристофър се нахвърли върху яденето си. Разкъса в ледено мълчание едно пържено бутче от гълъб. „Да върви по дяволите!“ — помисли си той, като хвърли остатъка в чинията. Апетитът му беше изчезнал. Всичките усилия на Чедила мушката, цветята, свещите, бяха отишли напразно. Миналото бе нахлуло в стаята. Той не можеше да мисли повече за това да я ухажва. Нямаше да бъде по-невъзможно, отколкото ако баща му наистина стоеше зад гърба му.

Той се облегна на стола и отпи голяма глътка вино. Защо все надничаше в душата му, откриваше мисли, които той искаше да забрави, молеше го да преразгледа решения, които отдавна бе взел. Заслужаваше ли тя неговото доверие само защото не бе направила нищо, което да предизвика недоверието му. Всички инстинкти на Кристофър бяха дълбоко вкоренени в убеждението, че не можеш да се довериш на никого от пръв поглед. Но с Ариел не бяха заедно за първи път. Тя бе сдържала обещанията си: беше дошла в конюшнята, беше на вечерята и ако бе тръгнала с Язид онази вечер, това все пак не означаваше, че го отбягва. Онзи ден, по време на разходката до соука, тя не бе пожелала компанията му, но поне открито му го бе показала.

Наблюдаваше Ариел през масата, а преди това тя тайно не сваляше поглед от него, докато се хранеше. Може би Робърт беше прав. Тя щеше да стане негова жена. Може би сега бе моментът да забрави миналото и да започне да й се доверява. Без това бракът им нямаше да бъде истински. Той искаше тя да има живота, за който мечтаеше, който никога не би имала тук. Но той не би могъл да й го даде без доверие. Може би това бе шанс да забрави жестокостта на баща си и глупостта на Стефан. Може би Ариел бе ключът, който би могъл да го освободи от тях.