Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Desert Flame, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 116 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Илейн Кейн. Ариел

ИК „Евразия“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Plamena)

Статия

По-долу е показана статията за Ариел (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Ариел.

Ариел
Ариэль
АвторАлександър Беляев
Създаване1941 г.
Русия
Първо издание1941 г.
Оригинален езикруски
НачалоАриэль сидел на полу возле низкого окна своей комнаты, напоминающей монашескую келью.

„Ариел“ (на руски: Ариэль) е научнофантастичен роман от Александър Беляев, публикуван за първи път през 1941 г. Главният герой, младият Ариел, получава способността да лети без помощта на апарати или приспособления.

По романа е направен едноименен филм през 1992 г., с режисьор Евгени Котов.

Вижте също

Външни препратки

Глава 2

С по една пантофка във всяка ръка Ариел пазеше неустойчиво равновесие на върха на един от петдесетте стълба, които образуваха разкошна колонада около балната зала и лятната градина. Нямаше да е трудно да открие херцога, си казваше тя. Тази вечер тук се бяха събрали дипломати от почти всички страни на Европа, както и от повечето средиземноморски държави, но само шепа хора бяха от Англия. Балната зала, както и останалата част на Ел Беди, бе построена от дядото на нейния настойник. Мула Исмаил бе управлявал царството си с желязна десница. Бе построил двореца, за да докаже, че Мароко е по-велика страна от Франция, а неговият собствен дворец — по-голям от двореца на краля слънце. Сега, осветен от канделабри, с алабастрови стени, покрити с разкошни арабески и мозайки от малахит и яспис, дворецът придаваше магически вид на празненствата и неопровержимо доказваше, че страшният Исмаил е бил прав, най-малкото що се отнася до Ел Беди.

В единия край на балната зала местната аристокрация усърдно се забавляваше. Жонгльори, акробати, танцуващи мечки на здрави вериги, гълтачи на саби и хиляди други развлечения извличаха ентусиазирани викове на удоволствие и поощрение от благодарната тълпа. По-близо до Ариел европейците, и по-специално жените, правеха всичко възможно да не забелязват тези варварски увеселения и танцуваха под звуците на един чудесен парижки оркестър, с който султанът се бе сдобил наскоро. Блестящите одеяния на грациозно носещите се по балната зала дами приличаха на скъпоценности, разхвърляни от небрежен вълшебник — сякаш султанът въобще не го бе грижа за съкровищата му.

За миг сърцето на Ариел заби учестено, когато си спомни как преди години — в нощи като тази — наблюдаваше майка си да танцува. Изискана и деликатна, Каролин бе успяла да въдвори тих покой, който не можеше да бъде нарушен от чужди погледи или речи. Майката на Ариел бе съвършен диамант, чиято чистота и блясък говореха сами за себе си. Тя беше най-любимото съкровище на Мохамед. И въпреки че бе прекрасна, спомените на Ариел за нея бяха изпълнени с топлота и обич, които тя получаваше свободно и постоянно. Те бяха толкова близки, колкото могат да бъдат една дъщеря и майка. Ариел не можеше да си спомни и един ден, през който майка й да не се е намирала наблизо, да я наблюдава как играе, докато самата бродираше на сянка или четеше приказките от „Хиляда и една нощ“, които Ариел бе обикнала с цялото си сърце. Дълго време след смъртта й Ариел бе самотна и отчаяна. Никой, дори Чедила, не можеше да я утеши. Ариел седеше ден след ден в малката градина и чакаше Каролин да се върне. Макар да бе на осем години, когато майка й почина, тя не можеше да приеме факта, че си е отишла завинаги от живота й. Дори и сега, след толкова много години, болката все още пулсираше в сърцето й. Тази вечер Ариел я усещаше по-силно от всякога. И докато наблюдаваше увеселенията в балната зала, тя, както и Мохамед, прекрасно разбираше, че най-ценното украшение на този празник липсва.

Ариел въздъхна и насочи мислите си към целта си. Нямаше много време да се спотайва тук, в сянката. Колкото и да беше съсредоточена в търсенето на херцога, Ариел хвърляше постоянно поглед и към двамата огромни африкански пазачи, които бяха застинали десетина метра по-нататък между колоните с ятагани, проблясващи в пурпурни ножници. Не можеше да стои дълго в опасна близост до двамата бухарци от Черната гвардия.

От мястото зад колоната тя можеше да види повечето от танцуващите в залата. Един по един прецени мъжете, като ги отхвърляше в същия порядък. Нито един от тях не приличаше на човека, когото търсеше. Ариел не знаеше нищо за херцога, но затова пък знаеше доста неща за съпрузите, които султанът бе подбрал за принцесите. Накрая насочи вниманието си към мъжете, които разговаряха и пиеха покрай колонадата, и погледът й се прикова върху мъжа, който стоеше на не повече от два метра разстояние.

Облечен в елегантен маслиненозелен брич и дантелена жилетка, той бе около петдесетгодишен. От жабото му стърчеше диамантена игла и той се държеше с грациозност, която издаваше неговото положение и възпитание. Изглеждаше най-вероятният кандидат от всички, които бе видяла досега, така че Ариел го огледа внимателно и се опита да разбере нещо за характера му от премерените жестове, които той си позволяваше.

Беше потънал в разговор с някакъв много по-млад мъж. Наклонил се напред, той съобщаваше нещо с бърз шепот, а младият човек отмяташе глава назад и се смееше. Това бе дълбок, изпълнен със сила мъжки смях, който издаваше приятна самоувереност. Вниманието на Ариел се насочи към него, семената на любопитството й разцъфтяха в жив интерес, а след това в тревога, когато той погледна право към нея и я прониза с наситено сините си очи, в които нямаше нищо от смеха в гласа му.

Тя се скри зад колоната, но една от пантофките й се закачи за мраморната издатина. Ариел я задърпа в безуспешен опит да я освободи, след това я изпусна и се хвана за колоната, за да запази равновесие. Но петите й не можаха да се задържат на тесния ръб и тя започна да се спуска към основата. Ръцете й се плъзгаха по гладкия мрамор и не намираха място, където да се хванат. Ариел загуби напълно равновесие и започна да размахва ръце из въздуха, като се опитваше да открие нещо, което да й помогне да се задържи. Накрая пръстите й напипаха нещо податливо и меко и тя ги заби в плата, придърпвайки го със себе си, докато падаше надолу. Чу сърцераздирателен трясък на счупен кристал и затвори очи в отчаяна молитва. Дано бухарците не ме видят, молеше се тихо тя. Всичко друго, само не и това унижение. Готова за най-лошото, тя се канеше да побегне веднага щом докосне пода.

Тогава, вместо да се приземи на мозаечния теракот, внезапно тя бе изправена рязко и поставена грубо на крака, заклещена между колоната и една снежнобяла ленена риза.

— Какво, за бога, мислиш, че правиш? — Кристофър гледаше жената в обятията си със студено подозрение. Стройната й фигура трепереше под пръстите му, но въпреки това тя го изгледа с високомерно презрение. Очите й излъчваха гордо предизвикателство, принуждавайки го да я подложи на разпит. Това бяха изключителни очи, с цвят на индийско орехче — кехлибар, примесен със злато, — сякаш ръката на Бог ги бе докоснала и посипала с този скъпоценен прах, а след това ги бе очертала с гъсти златни мигли. Между пръстите му се показваше кичур медено жълта коса. Той я беше хванал за голото рамо и сега повдигна главата й нагоре, за да открие изящен врат под коприненото було.

Дори и с було, нямаше съмнение, че тя бе рядка красавица, и той потисна желанието си да повдигне ефирното покривало и да се наслади на цялото великолепие на лицето й. Вместо това Кристофър хвана още един кичур от косата й и придърпа главата й още по-назад.

Сълзи на болка замрежиха очите й, когато тя го погледна.

— Бухарците — каза Ариел тихо, но настойчиво.

Той я измери със скептичен поглед, след това се обърна към двамата стражи. Те проявяваха неочакван интерес към това, което ставаше около колоната, и се намираха на не повече от три метра. Кристофър се обърна отново към нея. Очите му я пронизаха с преценяващ поглед.

— Не мърдай — заповяда той и я притисна към гърдите си. Почти без да се обръща, за да погледне през рамо, той даде остро нареждане на бегъл арабски: — Всичко е наред. Не се тревожете.

Африканците го изгледаха подозрително и направиха крачка напред.

— Казах ви, че всичко е наред. Моят приятел пи малко повече, отколкото може да понесе. Няма нужда от вашата помощ.

Двамата бухарци измърмориха нещо обидно, сякаш не очакваха нещо повече от един неверник. Но се подчиниха на заповедта му и тръгнаха към края на колонадата, откъдето можеха да ги наблюдават по-дискретно.

— Благодаря — каза Ариел, без да смее да диша под оценяващия поглед на сините му очи.

Ледът в тях започна да се разтапя и той изруга тихо:

— Това не означава, че няма да ги повикам обратно.

— Това ще ми струва всичко.

— Тогава ми кажи защо подслушваше разговора ни.

Държеше толкова близо, че тя можеше да усети топлината, която излъчваше тялото му и се смесваше с нейната. Беше строен и тъмнокос. И опасен. Махагоновата му коса се спускаше на безгрижни вълни над веждите му, а очите му бяха поразително сини на загорялото му бронзово лице. Ноздрите й се изпълниха със смесената миризма на топла кожа, мускусен одеколон и разлято шампанско. Там, където ръцете му стискаха голите й рамене, кожата й гореше, а тънкият лен на ризата му се притискаше към гърдите й.

— Не подслушвах.

Очите му се присвиха в израз на подозрение и недоверие, макар че не можеше да се застави да мисли, че тя е способна на предателство. Той отново погледна многозначително към бухарците.

— Моля те, не ги викай.

— Какво правеше тук?

Тя го изгледа с метежен поглед.

— Не мога да ти кажа.

— Така ли? — Той започна да се обръща към бухарците.

— Недей! — Ариел сграбчи ръката му точно в момента, когато той се канеше да им сигнализира. — Моля те, не ги викай.

— Кажи ми какво правеше, висейки на колоната на султана като маймуна на жонгльор. — Думите му бяха изречени с ледена любезност, която не търпеше никаква съпротива.

— Първо ме пусни — каза тя. Той освободи хватката си малко, позволявайки на косите й да се разсипят между пръстите му. Кръвта отново нахлу в лицето й, когато тя отпусна мускулите на врата си, които се бяха схванали.

— Хайде! — заповяда той. — Кажи ми.

— Не тук. — Ариел се надигна на пръсти и се опита да намери стражите през рамото му.

— Мисля — каза той, като сведе поглед към краката й, — че именно това надзъртане ти докара белята на първо място.

Обидена, Ариел се отпусна отново на пети.

— Няма да ти позволя да ме баламосваш дълго — добави той. Погледът му се разхождаше оценяващо по туниката й от чиста коприна и свободните шалвари.

— Не гледах вас, сър — прошепна Ариел и страните й пламнаха от унижение.

— Не?

— Не! — Хвърляйки тревожен поглед покрай колонадата, тя възвърна гласа си. — Защо трябва да се интересувам от вас?

— Това беше и моят въпрос.

— Моля ви — изрече тя разтревожено, когато африканците започнаха да се придвижват в тяхна посока. — Не мога да остана тук.

— А къде би предложила да отидем?

— В градината. — Тя кимна към тъмното. В желанието си да се скрие Ариел не забеляза удивения израз на лицето му.

— Както желаеш. Но освен ако не планираш да танцуваме валс през цялата нощ, ще трябва да ме пуснеш да мина пръв.

Погледът на Ариел се спря на мястото, където пръстите й все още стискаха кобалтово сините ръкави на жакета му. Бе се вкопчила в него като уплашено дете, макар той отдавна да я беше освободил. Засрамена, тя отпусна ръце покрай тялото си и отстъпи назад с огромното желание да се разтопи в мозаичните рисунки на пода.

Не останаха разделени дълго. Дори нямаше време да погледне нагоре, когато той я придърпа отново към себе си и я повлече към сенчестата тъмнина на градината. Не я пусна, докато не прекосиха градината до отсрещния й край, където една посадена отдавна глициния, с тежки пролетни цветове, се бе прилепила към колоната и образуваше покрита ниша. В момента, в който я освободи, Ариел се отдръпна в гъстия листак, обзета от яд и унижение. Той я беше повлякъл в нощта като изхвърлена от двореца просякиня просто защото искаше отговор на въпросите си. Почти бе решила да повика бухарците на помощ. Какво право имаше да й заповядва?

— Едва не попадна в ръцете им. — По устните му заигра полуприкрита усмивка.

— Какво?

— Стражите бяха точно зад теб.

Очите на Ариел се разтвориха разбиращо и нейната ярост бе отнесена от студения нощен въздух.

— Можехте да ме предупредите — каза тя и в думите й прозвуча наранена гордост.

— И да те предам? Не мислиш ли, че и двамата си създадохме доста неприятности? — На лицето му изгря една учудващо детска усмивка, която имаше опустошителен ефект върху Ариел, сякаш по вените й се разля гъсто, горещо кафе.

Без да съзнава, че действията й са съблазнителни, тя притвори очи от приятното чувство и отметна глава назад, като позволи на бриза да издуха объркването й.

Остро покашляне я накара да отвори очи наново.

— Канеше се да ми кажеш защо надничаше от тази колона като някое десетгодишно момиче, което шпионира забавленията на родителите си.

За миг Ариел се замисли дали да не изфабрикува някоя лъжа, но сякаш четейки мислите й, той присви очи и в тях проблесна предупреждение.

— Търсех някого — призна накрая тя.

Той я изгледа скептично и почака да продължи.

— Всъщност се криех. И търсех някого — каза тя, като удави гордостта си в отчаяна усмивка.

— И можа ли да го откриеш в тази огромна блъсканица?

— Да. — След това го погледна с отново появил се страх и попита: — Как разбрахте, че търсех мъж?

— За една прекрасна жена това е оправдано предположение.

Тя се загледа съсредоточена във върха на пантофките си, а сърцето й заподскача от този комплимент. След това осъзна неговите последствия и отново повдигна глава. Ариел не можеше да не забележи как леко заплашителните, сякаш издялани от мрамор черти на лицето му се смекчиха, когато той й се усмихна.

— Аз не го търсех, за да се срещна с него. Напротив, исках да го избягна.

— Това започва да прилича на много изискана афера — изрече той със сух хумор. — Какво толкова ти е направил този джентълмен, че се опитваш да го шпионираш и да го избягваш едновременно?

— Иска да се ожени за мен.

— И ти си против неговото предложение?

— Това е брак с чисто политическа цел.

— А, значи той прилича на истинско чудовище. Но нали именно така се уреждат браковете тук?

— Понякога. Но аз не съм принцеса. Няма защо да бъда принуждавана да напусна дома си.

— Все някога трябва да напуснем дома си.

— Но не и страната си и никога да не се завърна.

— Той да не е дипломат на султана? Затова ли трябва да напуснеш Мароко?

— Той е дипломат на вашия крал.

— Ти си обещана на англичанин?

Ариел се стресна от внезапната емоционална сила в гласа му.

— Да. Всичко това е част от договора.

— И името на джентълмена, когото търсеше тази вечер, е…

— Херцогът на Ейвън — отвърна Ариел. За момент лицето му се покри с безизразна маска, стегната и непроницаема. Ариел беше забравила, че той познава човека. Тя гледаше настрани, сгорещена от оценяващия му поглед. — Говорехте с него точно преди да падна. Съжалявам, ако е ваш приятел. Нямах намерение да обиждам никого.

— И ти не искаш този брак?

— Вие бихте ли искал да се ожените за непозната? — попита тя. — Аз съм само елемент от сделката. Някой иска да ме отстрани и в замяна на това Мохамед ще получи своя договор.

— Защо?

Тя се засмя горчиво, като си помисли за иронията на положението, в което бе попаднала.

— Везирите смятат, че аз съм заплаха за тях. Опасяват се, че ще насърча взаимноизгодните отношения между мюсюлманите и неверниците.

— Англичаните са неверници, но въпреки това везирите са готови да приемат договора с тях само за да се освободят от теб?

— Така изглежда. — Отговорът й прозвуча като тих шепот и по страните й потекоха сълзи на безпомощност.

Кристофър повдигна брадичката й между палеца и показалеца си и бавно отстрани воала, който прикриваше долната част на лицето й. Тя стоеше тихо и гледаше към него с горда решителност въпреки влажната мъгла на отчаянието, която премрежваше очите й.

Значи това беше неговата годеница. За момент го обзе чувство на съжаление. При други обстоятелства той би пожелал да вкуси обещанието на фино очертаните й устни. Пълни, но не прекалено, помисли си той. Пораждащи желанието за безкрайна целувка. Носът й бе прав и тънък, а брадичката й малка, с едва очертана ямичка. Скулите й бяха високи и украсени в розово от притеснение поради това, че я разглежда.

Той прокара палеца си по овала на лицето й; кожата й бе бяла като сатен.

— Ти не изглеждаш способна на предателство.

— Само преди няколко минути именно вие бяхте готов да ме предадете на бухарците — обвини го меко тя.

— Преди няколко минути не те познавах.

— И сега вече ме познавате?

— Знам само, че везирите са алчни хора, ръководени единствено от собствените си интереси. Но съм сигурен, че нямат никакво основание да се страхуват от теб.

— Но ще ме накажат, освен ако не придумам херцога да се откаже да приеме техните условия.

— Вероятно аз ще мога да направя това — каза й той нежно.

— Вие? Защо пък ще направите подобно нещо за мен?

— Аз съм тук, за да помогна за сключването на договора. Освен това ти вярвам.

— Ще говорите ли с херцога? Познавате ли го добре?

— Познавам го по-добре от всекиго.

— Каква е вашата цена? — попита тя и златистокафявите й очи изведнъж станаха предпазливи.

Кристофър повдигна едната си вежда от изненада. Значи тя бе помислила, че предложението му е чисто търговско. Така да бъде, реши той. След като се канеше да й помогне да избегне женитбата, която нито един от двамата не желаеше, тогава неговата цена щеше да бъде да опита вкуса на това, от което се отказваше.

— Една целувка.

— Какво?

— Целувка. Това е най-ниската цена, за която съм съгласен да накарам херцога да се откаже от споразумението. — Той я наблюдаваше внимателно, като преценяваше кога да продължи. — Нали именно това искаш?

— Да. — Ариел не се поколеба нито за секунда. Всичко изглеждаше толкова просто. От нея се искаше само една целувка и утре тя щеше да бъде свободна да остане във втората си родина.

Той докосна бузата й, една нежна милувка, която я накара да потрепери. В края на краищата това беше само една целувка, напомни си тя, но трепетът остана в нея като предупреждение, че връщане назад няма. Ариел го погледна. Под лунната светлина той изглеждаше повече като скулптура, отколкото като човек. Полумесецът посребряваше падащата му на вълни коса, а сенките оформяха причудлива картина на лицето му, която подчертаваше дълбоките му очи и силната му челюст. За миг тя си го представи на върха на някоя пясъчна дюна в мароканската пустиня, западния вятър, който разрошва тъмната му коса като пръсти на игрив любовник. Поразена от този чувствен образ, Ариел изхвърли това видение от мислите си.

Когато отново погледна нагоре, не можеше да обърка изражението на лицето му. В него тлееше желание. Въпреки опасенията й една малка част от нея омекна, стана податлива и открита за обещанието, което прочете на лицето му. Тя бе готова да плати цената, която искаха от нея, и да получи желаното. Нямаше никакви съмнения, че той щеше да успее да убеди херцога. Не изглеждаше като човек, който може да се ангажира с празни обещания. Устата му беше близо до нейната, топлият му дъх галеше страните й. Ариел притвори очи в очакване устните му да я докоснат. Ръцете му я обгърнаха като топло одеяло и той я придърпа към себе си. Тя изпъна рамене назад, извивайки се като дъга в него, докато устните му се съединиха с нейните. Той обгърна извивката на устните й, изпращайки топла тръпка надолу по гръбначния й стълб. След това в нея избухна вулкан от горещи, вибриращи цветове. Целувката му ставаше по-страстна и я принуждаваше да му отвърне. Тя се притисна към тялото му, като се разтапяше в него сякаш в разтопена лава. Пръстите й освободиха кръста му и залазиха по фината тъкан на ленената риза, промъквайки се през гънките на жакета, докато стигнаха до врата му.

Кристофър я придърпа още по-плътно до себе си и тя почувства нарастващия натиск на неговата мъжественост върху крака си. Дъхът й секна в гърлото и от него се изтръгна меко, еротично стенание, когато мускулестото му тяло раздразни връхчетата на внезапно напрегналите й се гърди. Значи именно за това говореха в харема. Преживяването, заради което живееха всички, усещането, че си притискана толкова страстно. Очарованието да харесваш и да бъдеш харесвана.

Ухание на жасмин изпълваше нощта. Листата шумяха в прохладния пустинен въздух. Ариел като че ли възприемаше всичко наново, настроена по един невероятен начин към света, начин, за който не предполагаше, че е възможен. Тя се чувстваше опиянена и въпреки това жизнена като никога преди, сякаш цялото й същество се бе сляло с този мъж в горещината на споделената им близост.

Внезапно на не повече от метър от мястото, където стояха, се разнесе шум от стъпкани листа. Ариел замръзна. Дъхът й спря в гърлото, леден страх сграбчи сърцето й. Устните му се бяха отдръпнали и на тяхно място се бе появил предупреждаващият му пръст, все още от топъл от допира с тялото й. И докато стоеше неподвижна, разумът — студен и порочен — изхвърли паяжината на желанието от съзнанието й. Една целувка. Това трябваше да бъде само една целувка. Но се оказа нещо, заради което можеше да загуби главата си, ако я откриеха. Не й беше хрумвало, че можеха да ги открият, или че една проста целувка можеше да продължи толкова дълго или пък да се превърне в нещо със същото име, но със съвършено различно значение.

Човекът, стоящ от другата страна на глицинията, със сигурност беше бухарец. Но дори и да не беше — това нямаше никакво значение, помисли си тя, обзета от внезапна истерия. Ако ги откриеха, нямаше да има защо да се тревожи повече за английския херцог. Щеше да бъде побита с камъни от обитателите на харема или натирена в пустинята. Тогава какво полза щеше да има, че се е освободила от задължението за брак, с горчивина си помисли тя.

Кристофър се отпусна едва когато мароканецът подмина храста. Тежката и сладникава миризма на опиум не оставяше никакви съмнения, че човекът нямаше и представа за тяхното съществуване. Въпреки това Кристофър бе ядосан на себе си. Тя беше повереницата на султана — жената, за която той отказваше да се ожени и която току-що бе обещал да освободи от всякакви брачни задължения. Какъв глупак беше да я целува именно тук, в двореца на великия мула. Последното нещо, от което имаше нужда, бе да го убият за насилие над повереницата на султана. Протегна се за ръката й с намерението да я придружи, до който си избере изход от градината, но тя я издърпа. Ариел отказваше да го погледне, но той я принуди да повдигне глава.

— Утре сутринта ще имам отговор от херцога — каза й той. — Ще се срещнем по пладне в конюшните.

Тя се обърна настрани, без да отговори нищо. Щеше да избяга, ако не я беше хванал за ръката и придърпал отново към себе си.

— Ще бъдеш ли там?

— Ами ако не бъда?

— В такъв случай херцогът ще подпише брачното споразумение.

— Дори не знам как се казвате.

— Името ми е Кристофър Стонтън.

— Ще бъда там, мистър Стонтън — отвърна тя.

— А твоето име? — настоя той, раздразнен от пренебрежителното й отношение.

Ариел.[1]

Въздушна фея — изрече Кристофър на нощта, защото Ариел бе изчезнала, стрелвайки се като чучулига в тъмния проход на един от съседните коридори.

Бележки

[1] Арабска газела, или мароканска кошута (англ.) — Б.пр.