Ед Наха
Робокоп (4)

4

Полицейският участък в Стария Детройт приличаше по-скоро на въоръжен лагер. Тухлената фасада бе белязана с дупки от куршуми. По повечето полицейски турбокрузъри, строени на улицата отпред, личаха множество щърбавини и драскотини. Мърфи намести своя бензинов микробус на близкия паркинг, грабна сака си и се отправи към главния вход.

Спря затворнически камион и избълва половин дузина отрепки — същинска подвижна заплаха за Дарвиновата теория за еволюцията.

Мърфи извади кодирана полицейска карта и я плъзна в процепа до входната врата. Процепът бръмна, изплю картата и отключи металния портал. Мърфи влезе. В сравнение с вътрешността на полицейския участък всеки коптор би изглеждал приятен. Ченгетата, заети с раирани като насекоми затворници, се щураха из секциите за разпит. Сержант Рийд, ченге около петдесетте, с вид на бизон, властваше над лудостта като древен викинг. Щом забеляза Мърфи, Рийд напусна бюрото си, разположено върху малък подиум, и тръгна към него. Преди да направи и две крачки, за него се лепна подобие на човек в лъскав костюм.

— Що се отнася до моя клиент, обвинението в опит за убийство е смехотворно. Той няма вид на човек, който би убил някого или нещо от сорта. Това е чисто и просто нарушаване на гражданските права на моя клиент, обзалагам се.

Рийд се усмихна мило на човека — само почервенялото му лице разкриваше истинските му чувства.

— Чуй, приятел. Между нас казано, твоят клиент е негодник. И ти си негодник. А тук си имаме закон. Негодниците разговарят със съдията в понеделник сутрин. Сега изчезвай от моя полицейски участък! Твоят клиент ще бъде тук, когато се върнеш.

Адвокатът леко се усмихна и се затътри навън. Мърфи се засмя пресилено. Рийд го поведе към бюрото си.

Мърфи отвори сака и измъкна лист ненужна хартия. Подаде я на Рийд.

— Аз съм Мърфи. Прехвърлен съм от Метро Саут.

Рийд кимна и сложи документа върху куп други безполезни формуляри.

— Прекрасен участък. Чух, че там раздавали закуски в съблекалнята. А ние тук работим, за да си изкараме хляба. Вземи бронежилетка и се екипирай.

— Да, сър — Мърфи се обърна, за да тръгне, — оценявам милите думи.

Рийд го сграбчи за лакътя.

— Ее, Мърфи!

— Да, сър?

— Приятен ден.

Мърфи се изхили и се насочи към задната част на участъка. Мина през две огромни метални врати. На едната имаше стара фотография на Род Сърлинг с размер 8 на 10 и надпис през нея: Добре дошли в Зоната на здрача.

Мърфи се изкиска. Оставете здравия си разум, вие, които влизате тук.

Мина по един коридор край полицаи и полицайки, надяващи бронежилетките си.

— Аз съм Мърфи — каза той на едно ченге.

— Зает съм — отговори ченгето.

— Търся си шкафчето.

Ченгето се протегна и изтегли от вратата вляво табелка с надпис Дафи.

— Вземи това. Никой не го използва в момента.

Мърфи метна сака в шкафчето. На стената зад него три телевизионни монитора бълваха информация от всички райони на града. Непрекъснат шум изпълваше пространството. Мърфи седна на дървената пейка зад себе си. Тя почти се смачка под тежестта му.

— Не сядаме на тях много-много — подметна ченгето отляво, — опасно е за здравето.

Мърфи бавно надяна бронежилетката, като се вслушваше в разговора на три ченгета наблизо.

— Нещо ново за Фредериксън?

— Все още смятат, че е в критично положение.

— Жена му навярно полудява.

Мърфи закопча костюма си, опъна ръкавите с нашивки. На едната пишеше „ДПУ, Детройтско полицейско управление“. На другата — „ОКП, Омниконсюмър Продъктс“. Мърфи се взря в нашивката „ОКП“, сякаш я забелязваше за пръв път. Тя сигурно трябваше да го убеди, че някой от стъклената кула го смята за нещо.

Ченгето отляво забеляза учуденото изражение на Мърфи и се усмихна.

— И така, какво те води в този малък рай?

Мърфи сви рамене.

— Прехвърляне. ОКП преустройва управлението.

— Казвам се Мансън — представи се ченгето.

— Мърфи.

Приближи се второ ченге. На предния му джоб бе изписано името Старкуедър.

— Преустройва, а? „Омникон“. Сбирщина от малоумни. Ще скапят това управление.

— Съкратиха десет момчета в Ийст Сайд — обади се ченгето на име Рамирес, — просто ги освободиха. Казаха, че районът бил преосигурен. Преосигурен ми е задникът. Можем да се справим само ако докарат танкове.

— Я се опитай да извикаш подкрепление, като закъсаш — ухили се Старкуедър.

Менсън изсумтя.

— Пробвай да откриеш медицинския екип, ако си пострадал. Фредериксън трябваше да чака почти час, преди някой да си направи труда да отиде. Този кучи син имаше късмет, че все пак му бе останало малко кръв в тялото, когато задниците от „Омникон“ пристигнаха.

Мърфи стегна обувките си. В стаята утихна. Той погледна нагоре в момента, когато Рийд, със стиснати челюсти и с празна мукавена кутия с надпис Чириъс, спря до шкафчето с името на Фредериксън. Сержантът се загледа в табелката и бавно започна да прехвърля съдържанието на шкафчето в кутията.

Всички се бяха вторачили в Рийд. Всички освен застаналия с гръб Старкуедър, който продължаваше своята тирада:

— Ще ви кажа какво ще направя с тия задници от „Омникон“. Трябва да стачкуваме. Да плюем на тях и на техните високотехнологични платежни чекове.

Мърфи хвърли към Старкуедър бърз поглед, който означаваше „Не сега“. Старкуедър се извърна бавно, точно навреме, за да види как Рийд изважда снимка на семейството на Фредериксън и я слага в кутията. Сержантът издърпа табелката от вратата и я постави върху личните вещи на Фредериксън. Когато се обърна с лице към хората си, изглеждаше поне с десет години по-стар от преди няколко минути.

— Погребението ще бъде утре — съобщи той с равен глас. — Управлението моли да присъстват всички свободни от дежурство полицаи. Дарения за семейството на Фредериксън могат да бъдат давани на Сесил… както обикновено.

Ченгетата в стаята гледаха гневно в пода. Рийд взе кутията и пое към изхода, но спря за момент пред Старкуедър.

— И не искам да чувам нищо повече за стачка. Не сме водопроводчици. Ние сме полицаи. А полицаите не стачкуват.

Рийд тръгна към вратата. Обърна се за последен път:

— Мърфи. При мен.

Мърфи зареди деветмилиметровия си служебен револвер „Матеба“, грабна шлема си и тръшна вратата на шкафчето. После сложи успокояваща длан на рамото на Старкуедър.

— Не се безпокой. Точно сега всички в управлението са объркани.

— Да, вярно.

Мърфи се върна в главната зала на управлението. Напрегна очи, за да открие Рийд. Сержантът не беше зад бюрото. Мърфи видя изумен как един заподозрян — мъж с телосложение и нрав на ранен носорог — неочаквано стана от стола по време на разпита и както си беше с белезници, се втурна към изхода. Дребно ченге с шлем и спуснат визор, което едва ли стигаше до рамото на мъжа, подскочи високо във въздуха и ритна побеснелия в слабините.

Гигантът в белезниците замахна със свити юмруци към ченгето. Дребното ченге застана в защита, превъртя се на пода с глух звук. Като грабна полицейска палка, ченгето се хвърли към огромния мъж и с поредица от учудващо бързи движения заудря главата на гиганта до кръв.

Рийд се приближи откъм страната на Мърфи и извика по посока на врявата:

— Хей, Люис, когато се оправиш с твоя заподозрян, ела насам!

Ченгето, наречено Люис, фрасна гиганта по главата за последен път. Затворникът се сгромоляса на пода и отнесе със себе си три стола. Люис тръгна към Мърфи, докато Рийд се отправи към бюрото си върху подиума.

— Люис — разпореди Рийд, — този приятел ще бъде новият ти партньор.

Дребното ченге кимна. Рийд погледна към Мърфи.

— Мърфи, това е Люис. Люис ще те разведе наоколо.

Мърфи протегна ръка. С вдигането на шлема Люис тръсна свободно вълна от спускащи се ягодовочервени коси. Мърфи се опита да скрие изненадата си. Люис грабна ръката му и я стисна така, сякаш искаше да я направи на масло.

— Радвам се да се запознаем, Мърфи — усмихна се сладко тя.

Мърфи дръпна ръката си. Беше почервеняла от нейното стискане.

— Насам — посочи тя, като се отправи към една странична врата.

Мърфи поклати сконфузено глава и тръгна след нея. Рийд седна на бюрото си ухилен.

— Давам ви моята благословия — издекламира той. — Вие сте толкова приятна двойка.

Беше тъпа шега, но най-близките ченгета все пак се изсмяха. Биха приели какъвто и да е хумор, стига да го намереха.

Мърфи и Люис влязоха в гаража. Мястото вонеше на бензин и изгорели газове — дузина ченгета се бяха скупчили около турбокрузърите и ги подготвяха за следобедните обиколки. Люис, дъвчейки дъвка, поведе Мърфи към една патрулна кола.

— Разкошно, а — рече гордо Люис. — Имахме много работа по нея миналата седмица. — Загладихме дупките от куршуми.

Мърфи кимна.

— Разкошно — съгласи се той.

Люис се отправи към волана и се наведе да отвори вратата.

— По-добре е да карам аз, докато научиш пътя.

Мърфи се мушна край нея на мястото на шофьора.

— Винаги карам аз, когато имам нов партньор. Той затвори вратата, като остави отвън Люис яростно да дъвче дъвката. Мърфи включи двигателя, докато тя заобиколи колата и се качи отдясно.

— Налагаше ли ви се да карате в Метро Саут? Или си имахте шофьори — подигра му се тя.

В отговор Мърфи натисна газта и турбокрузърът полетя към изхода на гаража. На рампата бяха спрели две полицейски коли, а ченгетата в тях си разказваха ужасни истории от нощното дежурство. Мърфи се ухили зло и плъзна турбокрузъра между двете коли, минавайки на косъм от тях. Колата влетя в улицата и изгърмя в северна посока.

Люис наду голям балон и го спука.

— Не е лошо — констатира тя. — За новак.

Колата се плъзна по странична улица и остави назад блестящите очертания на обновените райони на Детройт, грейнали в лъчите на следобедното слънце. Навлизайки в бордеите на Стария Детройт, Люис посочи огледалото за обратно виждане.

— Сбогувай се с цивилизацията, Мърфи — посъветва го тя.

Мърфи хвърли поглед към огледалото, където ярко блестеше сто петдесет и един етажната кула от стъкло и стомана на „Омникон“.

— Не съм сигурен, че бих нарекъл това цивилизация — промърмори той.

— Бързо схващаш — усмихна се Люис.