Ед Наха
Робокоп (23)

21

Сержант Рийд седеше зад бюрото и гледаше гневно Старкуедър и Рамирес.

— Сигурно сте полудели.

Люис седеше на едно бюро зад двете протестиращи ченгета и ги наблюдаваше. Страстите бяха нагорещени. Нервите бяха на ръба. Положението в полицейското управление на Стария Детройт не беше розово.

— И на мен не ми харесва, както и на теб, сержант — каза Старкуедър. — Но чуй…

Рийд тресна с ръка по бюрото.

— Ти ме чуй, задник такъв. Искаш да се затвори Главно градско полицейско управление. Без ченгета този град ще се саморазкъса на парчета!

Заговори Рамирес. Гласът му беше спокоен, равен и твърд.

— Аз работя тук, сержант. Ще ти кажа. Профсъюзът мисли, че ти трябва да знаеш. Снощи имаше гласуване за стачка…

Рийд се огледа. Сега стаята се изпълваше с ченгета, които излизаха от съблекалнята. Рийд се взря в лицето на един човек. Ченгето гледаше в краката си. Никой не отвърна на погледа му.

— Безсилни сме, сержант, — продължи Рамирес. — Там прилича на стрелбище. Откакто „Омникон“ пое управлението, станахме изкуствени патици. Престои. Лоши комуникации. Медицинските екипи идват с половин час закъснение. Веднага щом напуснем полицейското управление и ставаме безпомощни мишени за стрелба.

Рийд гледаше пръстите на ръката си. Не можеше да оспори думите на Старкуедър. Смъртността в полицията се беше увеличила, а моралът бе паднал. Там навън бе настъпил ловният сезон за полицаи. „Омникон“, изглежда, изобщо не ги защитаваше.

За един дълъг миг стаята потъна в тишина. Наруши я трясъкът при отварянето на входната врата. Влезе Робокоп — влачеше смазания Бодикър след себе си. Тръшна го до бюрото на Рийд. Кларънс тихо се зъбеше.

Робо кимна към Рийд.

— Регистрирай го. Той е убиец на ченгета.

Робо се обърна и излезе от полицейското управление. Люис изтича до вратата и го видя да подкарва турбокрузъра. Тя поклати глава изумена и насочи вниманието си към кървящия човек пред бюрото на Рийд. Ченгетата огледаха Бодикър със смес от възхищение и гняв. Кларънс отвърна на погледите им.

— Какво, по дяволите, сте ме зяпнали? Само ми дайте телефон да се обадя. Искам да се измъкна от този приют.

Робо насочи турбокрузъра извън Стария Детройт, към модерната част на града. На фона на извиващите се пред него улици той превъртя последния запис в режим на плейбек. За пореден път видя триумфиращото лице на Бодикър, когато обяви:

— Работя за Дик Джоунс. Големия шеф в ОКП. Можеш да му се обадиш. Имам визитната му картичка. Вразуми се, кофо за боклук. Джоунс е номер две в „Омникон“.

С гласа на Кларънс, отекващ в мозъка му, и с лицето на гангстера, появяващо се в нескончаема верига в съзнанието му, Робо натисна педала на газта докрай. Силно.

В кулата на ОКП Джоунс нервно заобиколи бюрото си и рязко вдигна телефонната слушалка.

— Да… да… да — изчатка той. — Разбирам. Помня нашата сделка, но ти ме разочарова. Страшно много. Искам да запомниш това. Ти си ми задължен.

Тръшна слушалката и потъна в подобното на трон кресло. Забарабани разсеяно по бюрото с добре поддържаните си нокти.

— По дяволите — процеди той. — Всичко се обръща в някакъв Франкенщайнов театър.

Издърпа най-горното чекмедже на бюрото и извади малка компютърна карта. Активира я и започна да наблюдава как мъничката червена светлинка се приближава към Кулата.

Робокоп идваше. Джоунс поклати глава и въздъхна. Тази нощ щеше да бъде една от онези нощи.

„Искаш да си играеш на суперченге? — размишляваше Джоунс. — ОК. Ще играем. Но по моите правила.“

Пред Кулата се закова турбокрузърът. Робо излезе от колата, тръшна вратата и закрачи към главния вход. Мина през двете огромни стъклени врати, проправи си път през тълпата изморени служители и тръгна към асансьора.

Застана неподвижен до асансьорната клетка. Натисна бутона. След минута стъкленият асансьор слезе, пълен със стреснати чиновници и секретарки. Те притичаха нервно край обгорелия гигант, а той влезе в асансьора. Блъсна с пръст квадратния бутон за сто и дванайсетия етаж и едва не проби стената на асансьора.

Асансьорът се разтресе и спря на сто и дванайсетия етаж. Робо излезе разгневен и тръгна по празния коридор. Спря се пред вратата с надпис:

Без да се колебае, я отвори широко, със замах.

Приемната беше празна и тъмна, но под съседната врата с надпис ВХОД ЗАБРАНЕН се процеждаше светлина.

Робо отвори и влезе в стаята.

Тя бе осветена от една-единствена настолна лампа. Дик Джоунс седеше зад бюрото и гледаше към светлините на града далеч долу. В ръката си държеше чаша.

— Влез, полицай — усмихна се той. — Знаеш ли, обикновено не приемам без предварителна уговорка, но в твоя случай ще направя изключение.

Робо тръгна напред с ръка над белезниците, окачени на колана му.

— Вие сте арестуван — оповести той монотонно.

— О! — Джоунс се престори на учуден. — И какво е обвинението?

— Подстрекателство и активна помощ на известен престъпник.

— Клетият аз — възкликна Джоунс. — Звучи сякаш ще си имам неприятности. О, боже. По-добре ще бъде да ме отведеш.

Робо посегна към белезниците. Паника обхвана мозъка му. Нещо не беше наред. Той не функционираше. Тласна ръка към белезниците. Тя не помръдна. Цялата му ръка беше умъртвена, вкаменена на място.

Робо поклати глава. Дочу тихия смях на Джоунс. Робо премигна. Основните инструкции се появиха пред очите му. Първа инструкция: Да служи на обществото. Втора инструкция: Да поддържа закона. Трета инструкция: Да защитава невинните. Четвърта инструкция: [СЕКРЕТНА].

Четвъртата инструкция започна да изниква в паметта му. През полезрението му премина поредица от мрежи и кодове за достъп. Четвърта инструкция: ПРОДУКТ НА ОКП 943054-СЦ.

Още кодове за достъп проблеснаха пред очите му. След малко се разкри и Четвъртата инструкция.

ЧЕТВЪРТА ИНСТРУКЦИЯ: ПРОДУКТЪТ НА ОКП НЕ ДЕЙСТВА ПРОТИВ ИНТЕРЕСИТЕ НА ОКП; ПРОДУКТЪТ НА ОКП НЕ ДЕЙСТВА ПРОТИВ КОЙТО И ДА Е ВИСШ СЛУЖИТЕЛ НА ОКП; ПРОДУКТЪТ НА ОКП НЕ ДЕЙСТВА ПРОТИВ ИНТЕРЕСИТЕ НА ОКП…

Робо усети, че коленете му се подкосяват. Сетивата му започнаха да се притъпяват. Ръцете му безволево се отпуснаха. Той се бореше да запази равновесие. Беше безполезно. Енергията му бавно изтичаше.

— Но какво става, полицай? — запита мило Джоунс.

Робо остана на крака, като гледаше как стаята закръжи около него.

Джоунс отпи от чашата си.

— Ще ти кажа какво става, синко. Това е малката застраховка, наречена „Четвърта инструкция“. Моят малък принос към твоя психологичен профил. Всеки опит да се арестува висш служител на ОКП води до блокиране. Ооо.

Четвъртата инструкция продължаваше да пробива в мозъка на Робо. Системите започнаха да блокират една след друга. Лавина от предупредителни светлини премина пред очите му. През заглъхващата му памет, неистово и безконтролно, профучаваха данни. Робо бавно се отпусна на колене. Губеше зрение. В лещите му имаше видеоповреда. Стаята се напукваше от хоризонтални и вертикални линии. Джоунс се измъкна иззад бюрото и погледна треперещия андроид.

— Какво си мислеше, глупако? Мислеше ли си, че си обикновен полицай? Един от останалите? Ти си наш продукт. Ти си наша собственост, включително и батериите. Не можем да си позволим нашите продукти да се обръщат срещу нас, нали?

Робо призова всеки грам от волята, останала в обвивката му, и докато търсеше пипнешком пистолета си, приличаше на пиян войник при уволнение. Извади го от кобура. После загуби контрол над пръстите си. Изпусна го.

Джоунс се забавляваше.

— Аа. В теб още има желание за борба. Хм. Може би вече е време да се срещнеш с един мой много добър приятел.

Джоунс отиде до бюрото и натисна четири бутона. Светлините в стаята се запалиха. Един стенен панел зад Джоунс се отмести. Появи се гаргантюанското тяло на ЕД-209. Извисяващата се бойна машина изви двете си ръце в положение за стрелба. Джоунс потупа ЕД по коляното.

— Това е моят приятел ЕД. Той не обича непознати.

ЕД тромаво заобиколи бюрото и се насочи към Робо. Джоунс седна на ръба на бюрото.

— Трябваше да убия Боб Мортън, защото той направи грешка. Тази грешка си ти. Сега мисля, че е време да поправя грешката. ЕД, скъпи, кажи думите, които искам да чуя.

Джоунс вдигна чашата до устните си, а ЕД-209 фокусира вниманието си върху тресящата се обвивка на Робо.

— Вие нарушавате частна собственост…

Робо едва чуваше думите на тромавата машина-убиец. Откос от оръдието на ЕД го шибна право в гърдите. Ударът го отхвърли назад към вратата с надпис ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО. Тя се разцепи от сблъсъка и Робо тупна отпуснато в приемната.

Усети, че визьорът му се счупи. За пръв път виждаше без помощта на обслужвания от компютър визьор. Но само с едно око. Така си и беше. Той имаше едно око. Човешко око. То все още функционираше. Премигна със здравото си око и видя, че ЕД-209 минава с трясък през остатъците от вратата. Робо направи усилие да се изправи. Беше безполезно. ЕД-209 използва едната си ръка като масивна бухалка. Ударът попадна странично в главата на Робо. Той отлетя през прага към коридора.

Облегна се на стената срещу кабинета на Джоунс. Тялото му започна да потръпва. Той започна да зове някаква стара, неподозирана сила. По дяволите. Ако виждаше с човешко око, трябваше да има и други човешки качества. Някаква човешка сила. Изрови я, човече, извика той на объркания си мозък. Направи връзките.

Връзки с какво?

С миналото!

Но той нямаше минало… Или поне не знаеше за такова! Съсредоточи се, като се опита да стигне до нещо. Беше невъзможно. Беше свършен. Не, по дяволите. В него, в духа му имаше нещо, което той все още не разпознаваше, но беше нещо добре дошло.

Той напрегна цялото си съзнание, за да го възкреси.

ЕД-209 премина с трясък през стената и се появи в коридора. Вдигна дулото на оръдието и го насочи на няколко инча от лицето на Робо.

— Упълномощен съм да използвам смъртоносна сила — обяви ЕД-209.

Нещо вътре в Робо щракна. В момента, в който ЕД започна да стреля, той фрасна с юмрук протегнатото дуло на оръдието, с колкото можа по-голяма сила. Ръката на ЕД се люшна край тялото му. Дулото се удари със звън в другата му ръка и снарядът изригна. Чу се звук на строшен метал и замириса на изгорени проводници. ЕД-209 бе отнесъл собствената си ръка.

ЕД-209 стоеше в коридора озадачен. Заразглежда пушещата останка от ръката си, докато Робо се опитваше да се изправи. Като придържаше ранената си глава с ръка, той се заклатушка по коридора.

ЕД-209 забеляза движението, вдигна оцелялата си ръка и изстреля самонасочваща се миниатюрна ракета от дулото, разположено до това на картечницата.

Робо продължаваше да се препъва по коридора. Почувства опасност, погледна през рамо и видя как ракетата свисти по коридора към него.

Робо сви зад един ъгъл — накуцвайки, тичаше толкова бързо, колкото му позволяваха омаломощените крака. Все още насочена към жертвата си, ракетата изсвистя край ъгъла. За миг, докато тя почти го настигна, Робо се поколеба и се просна на дебелия килим. Ракетата пръсна една стена и изпрати голям къс от сто и дванайсетия етаж в траектория към земята.

Стъкло, бетон, мазилка и парчета от кабинетно обзавеждане се сгромолясаха на земята, като смачкаха дузина коли на паркинга.

Робо се оказа покрит от половината стена. Той бавно запълзя по пода. Видя два гигантски крака да нагазват в отломките. Присви човешкото си око. Това определено не беше добро място.

ЕД-209 продължи да гази през развалините, за да го търси. Той така и не разбра откъде се появи Робокоп, който скочи и се озова на раменете му. Неговата маса притисна и без това тежкия робот към земята. ЕД-209 изстреля откос от оръдието, който отнесе част от пода и ловко пренареди половината от кабинетното пространство на долния етаж.

Робо се обърна замаян назад и се хвърли с главата напред към вратата с надпис АВАРИЕН ИЗХОД.

В офиса, заподозрял най-лошото, Джоунс изджафка няколко заповеди по телефона.

— Изпратете лейтенант Хеджкок. Имаме неприятности в Кулата. Един дефектирал прототип руши всичко наред.

Робо се заклати надолу по стълбището. От тялото му изтичаха ценни течности. Някаква сянка заслони светлината над него. Погледна през рамо. ЕД-209 се бе появил отново по петите му. Робо удвои усилията. Но вече не можеше да генерира мощност. Движенията му бяха несигурни и слаби.

От върха на стълбището ЕД-209 прецени ситуацията. Спря се, преди да направи първата крачка. Стъпалата му бяха почти три пъти по-големи от стълбите, предназначени за хора. Придвижи се колебливо. Постави пета на първото стъпало. Протегна другия крак. И този път успя да закрепи пета на стъпалото. Внимателно направи трета крачка. Собственото му тегло го увлече и той се подхлъзна по тясното стъпало.

ЕД-209 иззвънтя безсилно и тупна безпомощно на площадката. Силният удар го запрати през перилата към долната площадка, а оттам — към следващата. Накрая се приземи по гръб, с очи вперени в светлините горе. Лежеше неподвижен. Високотехнологична костенурка, обърната по гръб. Започна да маха с крака и с оцелялата си ръка в безуспешен опит да се преобърне. Но понеже му липсваше едната ръка, това не му се удаде. Объркан, започна да стреля с всички оръжия, които имаше на разположение.

Стени и осветителни инсталации се посипаха наоколо.

Под него Робо продължаваше шеметната си спирала надолу. Краката го боляха. Едва принуждаваше ръцете си да се захващат за перилата. Зрението му беше неясно. Всяко преодоляно стъпало отекваше с болка, пробягваща по сухожилията му.

Той чуваше как ЕД-209 безпомощно стреля далеч над него.

Робо се затътри към изходната врата на аварийното стълбище. Опита се да си припомни разположението на сградата и установи, че вратата води към съседния покрит паркинг, към безопасността. Оказа се прав.

И все пак грешеше.

Едва премина вратата и беше залят с бялата светлина на десет огромни прожектора. Робо присви око от ослепяващия блясък, заслони го със счупената си ръка. Пред него един до друг бяха строени турбокрузъри. Лейтенант Хеджкок и неговата група СУАТ, както и половин дузина полицаи от полицейското управление в Стария Детройт, бяха наклякали зад колите с извадени оръжия.

Робо погледна объркан към множеството. Чу изщракването на оръжията.

Лейтенант Хеджкок се обърна към хората си с мегафон:

— Готови за стрелба.

Полицаите Старкуедър и Рамирес се спогледаха объркано.

— Ей, почакай за минутка. Каква е тази глупост? — попита Старкуедър.

Хеджкок сви рамене.

— Заповядано ни е.

— Да, но кой даде тази заповед?

— Мистър Джоунс…

— По дяволите Джоунс и ОКП! — извика Старкуедър, като сочеше към Робо. — Той е добро ченге, за бога! Страшно добро ченге!

— Имаме заповед да го унищожим — изръмжа Хеджкок.

Старкуедър мушна пистолета си в кобура и обърна гръб на групата СУАТ.

— Прибирай и обръщай — промърмори той.

Един по един ченгетата от района на Стария Детройт прибраха пистолетите си и се отдалечиха. Това не разтревожи Хеджкок.

— Стреляй на месо — извика той.

Робо успя да накара краката си да се задвижат, когато групата СУАТ откри огън. Куршумите заплющяха по гърдите му. Изкараха дъха от крехката му обвивка. Преобърна се във въздуха и се тръшна върху една стена. Превъртя тяло и се изтъркаля зад бетонна колона. Куршумите свистяха край него.

Дишаше тежко. Знаеше, че тези от СУАТ имат огневата мощ на малка армия. Картечници ХК-91, „Узи“ и други от този род. Всеки от тях бе професионален войник. Стреляха, за да убиват.

— Цели се в главата му — чу той заповедта на Хеджкок. — Това е единственият начин да го спрем.

Робо потръпна. Шибан кучи син.

Той се втурна слепешком към съседната колона на някакви си петнайсет крачки. Куршумите заудряха по шлема му, като оставиха щърбавини по метала. Сви юмруци и ги вдигна пред лицето си. Друг залп удари в негова посока и го повали на земята. Запълзя яростно към съседната колона, а куршумите плющяха по бронекостюма му.

Край него изсвириха снаряди. Земята изригна в малки гейзери от настилка и метал. Беше мъртъв човек. Изкиска се вътрешно. Е, мъртъв непочтичовек. Беше започнал да придобива чувство за черен хумор. Отбеляза си това, когато се затича към следващата колона. Бавно и болезнено се изправи на крака зад прикритието. Стрелбата спря. Погледна наляво. На двайсет крачки се издигаше ниска бетонна стена. А след още десетина, от другата й страна, беше улицата. Ако можеше да преодолее стената, вероятно щеше да успее.

Робо пое дълбоко въздух. Тишината около него му отговори звучно. Групата СУАТ очакваше следващото му движение. Той нямаше да ги разочарова.

Затича се към стената. Гаражът изригна в непрестанна канонада. Светът край него оживя в разтопено олово. Робо се приближи до стената. Един куршум се сплеска в гърба на бронекостюма му. Запрепъва се напред. Не биваше да губи равновесие, иначе щеше да забие глава в стената. Краката му яростно бутаха. Изви гръб, протегна ръце и отскочи напред.

Преметна се над стената, като отнесе поне два инча от нея. Изтърколи се в уличката зад Кулата. Можа да чуе как горе военните от СУАТ бързат към крузърите си. Нямаше много време. Турбинните двигатели вече виеха извън гаража. Скоро улиците щяха да загъмжат от кръстосващи крузъри, хукнали след него като гладни чакали.

Робо се запрепъва по безлюдната уличка. Дотук добре. Изведнъж се вкамени. В края на уличката чакаше турбокрузър със запалени светлини. Робо се обърна и се затича в обратната посока. Крузърът бавно го последва.

Той се прокле, че позволи да свърши така. Не трябваше да подценява Джоунс. За кого, по дяволите, се мислеше все пак? Робо сви рамене. Опитваше се да разбере това от седмици.

Внезапна болка в левия крак го накара да закуцука. Залитна настрани върху редица от кофи за смет и задълба в отпадъците, подобно на давещ се човек в море от нечистотии. Светлините на крузъра сега паднаха върху него. Сирената на колата удари в ушите му и го накара да трепне. Изправи се на крака. По дяволите. Ако смятаха да го заловят, беше решен да се бори с тях.

Обърна се с лице към светлините. Сви доскоро мощните си стоманени длани в два колосални юмрука. Зае стойка на класически боксьор-призьор.

От колата изскочи дребно ченге и застана пред него с вдигнати ръце.

— Мърфи — прошепна ченгето. — Всичко е наред. Това съм аз, Люис.

Робо отпусна ръце. Започнала губи равновесие. Люис притича от едната му страна.

— Облегни се на мен — каза тя.

Робо протегна изпочупена ръка. Люис я обви около рамото си и го поведе към крузъра. Тя внимателно го намести на седалката и затвори вратата след него. Седна зад кормилото и се вгледа в изпотрошеното тяло на Робокоп.

— Изглеждаш като жалък кучи син — констатира дружелюбно тя.

— Трябваше да видиш другия — полуусмихна се той.

Тя изведе крузъра от уличката и се насочи към безопасността на безбройните убежища на Стария Детройт.

— Добре дошъл отново, партньоре — усмихна се Люис.

Робо се отпусна в предната седалка на крузъра. Не знаеше точно защо, но чувстваше, че мястото му е там.