Ед Наха
Робокоп (2)

2

Пълната луна осветяваше Стария Детройт, като му придаваше мъртвешки, зловещ блясък. Четири монолитни небостъргача се извисяваха над разкривените силуети на нивото на улицата: бъдещето гледаше с презрение надолу към последните разпадащи се останки от миналото. Три часът през нощта. По-голямата част от града отдавна спеше, но в Стария Детройт през всички часове цареше варварски уличен живот.

Патрулиращите полицаи Фредериксън и Конърс насочиха турбокрузъра по една пуста улица. На две пресечки пред тях бръмчеше водещата кола. Тази нощ Фредериксън и Конърс осигуряваха тила. Нямаха нищо против. Беше монотонна работа, но в този район монотонността беше добре дошла.

Наблюдаваха как ниската полицейска кола пред тях изчезва в една пресечка. Колите не бяха кой знае какви на вид, но вдигаха адски шум из улиците. Когато ускоряваха, техните двойни турбодвигатели издаваха звуци на виещи банши.

Двете ченгета си позволиха да приспят чувството си за сигурност. От време на време сигналните светлини на покрива на колата се отразяваха върху сградите и зле поддържаните витрини. Ярка разкъсана реклама привлече погледа на Фредериксън:

По онова време „Муункорп“ щедро обещаваше да ангажира хора за колонизиране на обратната страна на Луната. Сега дори пътешествията в космоса бяха стара работа. Имаше списък от чакащи, готови да напуснат порутените градове срещу обещанието за нещо по-добро някъде, където и да е.

Като шофираше, Фредериксън хвърли поглед към компютърното табло на крузъра. Там пробягваха цифри. Още цифри. Той се размърда на седалката в напразно усилие да се намести удобно. Половината от трудностите, свързани с работата в полицията, идваха от униформата, която причиняваше болка в буквалния смисъл. Подплатени костюми, удароустойчиви пластични бронежилетки, лъскави, но тежки шлемове. Опита се да открие положение, при което по-малко да притиска вече напрегнатия си пикочен мехур. Лош късмет. Потъна на мястото си и пое неудобството със стоическа въздишка.

Фредериксън и Конърс взеха завоя без усилие. Водещата кола 01 ново беше пред погледа им. Далеч пред нея някаква сянка се плъзна през улицата. Фредериксън се напрегна. Внезапна реакция. Чудеше се дали Алкът и Дафи в колата отпред са я забелязали.

Неговото радио изкряка. Някой в комуникационния център също бе засякъл проблясващата точка на екрана на радара.

— Забелязан заек, бяга на изток към Хувър. Проверете го.

Водещата кола избоботи в отговор:

— Прието. Фасулска работа, сър. Край.

Смях. Можеше да бъде само Алкът. Той полагаше голямо усилие да не взема всичко на сериозно.

— Спокойно, приятел. Засякохме те на мрежата.

Фредериксън се поотпусна. Бягащият се придвижваше бързо върху компютърната карта на района. Водещата кола увеличи скоростта, зави зад ъгъла и изчезна от погледа. Светеща червена точка на таблото на втората кола показваше къде се намира. На картата Фредериксън можеше да види как първият крузър се приближава към жертвата си.

Нищо повече от рутинна работа. Най-вероятно да е някой пиян. Все пак приятелчето беше прекалено бързо за един пиян.

Фредериксън се наведе над микрофона:

— Виждаш ли нещо, Алкът?

От първата кола се донесе гласът на Алкът:

— Прилича на жена.

Конърс, забол очи напред, хвърли учуден поглед на Фредериксън. От първата кола се донесе смях.

— Исусе! Ощипи ме, Дафи — възкликна Алкът. — Или аз съм луд, или тя е гола-голеничка.

Дафи се престори на изненадана.

— Държи надпис. Пише: „Оставете наркоманите на мира“.

Фредериксън и Конърс се ухилиха един на друг. По радиото избумтя гласът на Алкът:

— О, боже! Фредериксън, това е… това е жена ти!!!

Фредериксън отпусна педала на газта. „Умници“ — помисли си гой. Чуваше по радиото как Алкът и Дафи се смеят истерично. Отдясно долови глух шум. Смехът от първата кола рязко секна. Фредериксън се обърна и видя, че Конърс едва сдържаше смеха си, но е пребледнял.

Радиото донесе дрезгав вик. Конърс се наведе над микрофона. Пълна тишина.

Фредериксън погледна към мрежата на компютърното табло. Червената точка, която допреди малко обозначаваше водещия турбокрузър, избухна внезапно и заля екрана с червена светлина.

— По дяволите — промърмори Конърс.

Фредериксън натисна газта с всичка сила. Турбокрузърът се плъзна напред, понесе се с писък покрай ъгъла със запалени светлини и виеща сирена. Колата направи завой. Фредериксън стисна зъби. Беше уморен от тази улична война.

Удари спирачките и се вгледа в улицата напред. Конърс откопча пистолета си, без да мисли, като се опитваше да контролира бълникащото повдигане в себе си. На по-малко от десет фута пред тях горяха смачканите останки на първата кола. Телата на Дафи и Алкът бяха проснати на платното с неестествено разперени крайници, сякаш разпокъсани парцалени кукли. Зловещ облак от черен противен пушек се издигаше от разбития мотор на полицейския крузър.

Фредериксън с усилие запазваше самообладание. Изхриптя в микрофона:

— Ранени офицери, част 217, подкрепление и медицински екип.

Отговорът, който дойде в мъртвата тишина, беше кратък и по същество:

— Част 217, всички налични части в момента са ангажирани. Действайте като първична контактна част. Молбата за медицинска помощ — приета.

Конърс стовари юмрук върху таблото.

— Страхотно. Като по времето на Джон Уейн.

Открехна дясната врата.

— Хайде. Ще те прикривам.

Фредериксън и Конърс бавно отвориха вратите на турбокрузъра. Който и да бе взривил колата пред тях, е бил абсолютно смахнат. Който и да е бил, навярно все още е там. Сега ги наблюдаваше. Конърс стоеше пред колата и бавно се обръщаше. Лъчът от лазерния прицел, монтиран на пушката му описваше малки светлинни кръгове върху затворените прозорци и неравните покриви на сградите. Докато Конърс изучаваше района, Фредериксън със спуснат шлем се приближи до горящия крузър.

Вгледа се в смачкания шлем на Дафи. Под плексигласа лицето беше смазано. Стефани Дафи, двайсет и осем годишна, от четири години в полицията. Никакви признаци на живот.

Конърс погледна Фредериксън, като продължаваше да се върти бавно.

— Как е Дафи?

Фредериксън вече отиваше към Алкът.

— Тя е мъртва. — И се наведе над втория паднал полицай.

Алкът беше все още жив. Тялото му започваше неконтролируемо да се гърчи и тресе. Конвулсивни тръпки. Огромна рана на гърдите. Исусе, през разкъсаната бронежилетка той можеше да види сърцето на Алкът. Фредериксън усети как в очите му напират сълзи. Каква безсмислица! Защо тези двамата? Защо патрулиращи полицаи? Той застина над тялото. Гневът му се надигаше. Конърс не преставаше да се озърта.

Отново и отново насочваше прожектора към едни и същи точки. Там нямаше никого, нали? Защо тогава беше така нервен?

— Хайде, човече! Да изчезваме оттук.

Едва доловимо щракване го накара да се извие надясно. Вдигна пушката. Помисли си да извика към Фредериксън. Това беше последната му истинска мисъл. За миг той изпита учудване, когато откос от пет изстрела разкъса бронежилетката му на десетки парчета. Неговото умиращо съзнание проследи как ръцете му изпускат пушката на земята. Той беше облян в кръв. Собствената му кръв.

Ревът на оръжията беше кратък, но смъртоносен. Фредериксън видя какво се случи с Конърс и побягна към колата, като стреляше непрекъснато. Не можеше да види никого, по дяволите. Беше наистина ужасно тъмно. Стреляше, без да спира, в обкръжаващата нощ. С малко късмет би улучил. Но нямаше никакъв късмет. Откъм тъмното проблесна слаба светлина. На левия му крак зейна двуинчова рана, голяма тъмночервена сълза избликна от панталона му. Закуцука към турбокрузъра. Изглеждаше му на мили далеч.

Сега можеше да види как стрелците се приближават. В началото не му приличаха на хора, само тъмни петна, които тичаха напред. Фредериксън се гмурна към отворената врата на турбокрузъра. Докато се наместваше зад волана, във въздуха свистяха куршуми.

— За бога — промърмори той, затръшна вратата и включи двойните турбини. Колата оживя с рев. Мониторите и показанията на таблото внезапно светнаха. Издърпа тялото си да седне, насочи колата към пресечката, но когато се отправи към улицата, предното стъкло експлодира с трясък.

Почувства, че главата му се блъсва назад в седалката, а шлемът му се пръска. Лицето му пареше. Бе лепкаво. Съзнанието му плуваше. Всичко му изглеждаше по-гръмко от обикновено. Всичко беше по-ясно. Всичко беше ултра.

Фигурите се появиха откъм сенките. Фредериксън едва не се изсмя. Бяха хора. Обикновени хора. Не демони. Не чудовища. Само хора. Улична измет. Той видя нисък слаб мъж да притичва край тухлена стена, озарена от лунната светлина. При вида на димящия турбокрузър мъжът — с флакон боя в ръката — слабо се изкиска.

Втори, върлинест мъж, закрачи към потрепващото тяло на Алкът, насочи пистолет и изстреля куршум в мозъка на умиращото ченге. Конвулсиите спряха.

Снажен мъж с високо чело и величествена походка поклати одобрително глава към останките на Конърс и Алкът. Намести слънчевите си очила и тръгна към Фредериксън. Фредериксън сподави смеха си. Никога не бе разбирал защо хората носят слънчеви очила през нощта.

Босът на гангстерите отвори вратата до Фредериксън и се усмихна.

— Как се чувстваш?

Фредериксън понечи да отговори. Вместо звук на устните му се появи кръв. Гангстерът се ухили любезно.

— Върни се и предай на твоите приятели ченгета съобщение: Стойте надалеч от Стария Детройт.

Мъжът се наведе и насочи дулото на автоматичния си пистолет към Фредериксън. Фредериксън се напрегна. Дулото на пистолета се плъзна край тялото му и достигна лоста на скоростната кутия. „Щрак. Щрак.“ В отговор колата изрева, вратата на шофьора се затръшна. Фредериксън сграбчи волана, като се бореше да запази самообладание. Погледна през счупеното предно стъкло и видя как сцената пред него потъва назад в тъмнината.

Видя боса на гангстерите да зарежда автоматичния си пистолет и малкия идиот с флакон боя да отива при телата на трите мъртви ченгета. Там той нанесе със спрея три огромни числа върху смазаните им тела: 29… 30… 31.

Други четирима се появиха откъм сенките: негър, азиатец, широкоплещест бандит и висок, добре сложен тип. Огромният мъж взе пистолета на Конърс и го подхвърли на хубавеца. Негърът се усмихна към горящите останки, а азиатецът запали цигара. За тях това беше само още една изтекла нощ.

Фредериксън излезе с бесен ход на улицата, където няколко минути преди това се бяха шегували с Конърс, Алкът и Дафи. Той кашляше и плюеше кръв. Протегна трепереща ръка към лоста на скоростната кутия. Бавно обърна колата в една пресечка и залъкатуши по пътя.

Оцелялото ченге изплю кръвта и се наведе към микрофона.

— Полицай има нужда от помощ — изхриптя той. — Сектор ЖК 2. Полицай има нужда от помощ в Стария Детройт.

В мозъка му прогърмяха собствените му думи. Всеки нерв в тялото му като че ли се пръскаше.

— О, Исусе — процеди той. — Видяха ми сметката.

Колата се понесе надолу по улицата. Фредериксън се плъзна в тъмнината. Не почувства удара, когато турбокрузърът влетя направо в куп ръждясали боклукчийски кофи.