Ед Наха
Робокоп (27)

25

Робо гледаше самотната човешка фигура пред себе си. Болезнените вълни на паметта нахлуха в съзнанието му. Видя Джан. Джими. Усети как пушечен изстрел отнася тила му. Чу жестокия смях в склада. Спомни си тъмнината по време на безбройните операции. Видя в ръцете си бледото лице на Ан Люис. Стисна здраво пистолета, като болезнено осъзнаваше присъствието на стомана там, където някога бе имало плът. Сега това нямаше значение за него. Почувства гняв. Ярост. Това беше човекът, отговорен за огромните му загуби.

Образите избледняха, Бодикър стоеше неподвижен, а Робо бавно се приближаваше към него. Бодикър се изкиска със смеха на луд, притиснат до стената. Извади от якето си последната граната. Дръпна халката.

Робо продължаваше да върви напред. С плавно движение, подобно на котка, Кларънс метна отгоре гранатата към приближаващия киборг. Робо извади пистолета, стреля и я улучи във въздуха. Силната експлозия повали Кларънс на земята. Той падна по гръб и се хлъзна по омазнения под на цеха.

Бодикър запълзя назад. Робо крачеше към него. Той се усмихна на свилия се човек, завъртя пистолета и ловко го пъхна в кобура. Нямаше да има нужда от него. Кларънс опря гръб в стената. Очите му шареха трескаво наоколо. Нямаше път за отстъпление. Отпусна се. Добре, спокойно. Усмихна се на Робо.

— ОК, ОК. Предавам се. Сега щастлив ли си?

Робо продължи да се приближава.

— Казах ти, че се предавам, човече — промърмори Кларънс. — Хайде, арестувай ме. Прочети ми правата.

Робо се наведе над него.

— Хайде, изпей си песента. Имам правото да не говоря. И така нататък.

Робо обви стоманена ръка около врата му и бавно го изправи до стената.

— ОК. Доказа гледната си точка. Ти си суперченге, нали? Разбирам. Сега изпълни дълга си. Арестувай ме.

Робо поклати глава.

— Няма да ви арестувам повече, мистър Бодикър.

Бавно отдръпна назад левия си юмрук. Очите на Кларънс се разшириха. Той видя как ударът идва. Робо вряза стоманен юмрук в лицето му. Юмрукът се появи от другата страна на стената. Капките стичаща се яркочервена течност отразяваха лунната светлина по свитите му пръсти.

Робо издърпа ръка от стената. Пусна останалото без глава тяло да се свлече на пода.

Обърна се и тръгна към Люис. Тя изглеждаше много малка, просната там на пода. Около нея имаше локва кръв. Робо метна една „Кобра“ на рамо и нежно вдигна Люис, обгръщайки я с ръце. Погледна я. За един кратък миг тя беше единствената жена, която имаше значение за него. Излезе от цеха. Слънцето изгряваше. Сирените в далечината бяха замлъкнали. Кой знае защо небето изглеждаше необикновено синьо.

Люис се закашля. Робо погледна нежно в очите й.

— Добро утро — прошепна той.

Тя се усмихна.

— Ей, Мърфи. Наистина съм съсипана. Рийд ще се ядоса.

— Не ми се вярва — усмихна се той.

Излая куче. Робо погледна надолу. До него беше застанала огромната немска овчарка и махаше с опашка.

— Ти също можеш да дойдеш — подкани я Робо. — Онеправданите си принадлежат.

Той отнесе Люис към изхода. Зад кантара видя, че се приближават два турбокрузъри с виещи сирени. От тях изскочиха Старкуедър, Рамирес и две други ченгета.

— Исусе Христе, Робо! — възкликна Старкуедър. Робо внимателно му предаде тялото на Люис.

— Отнеси я в болница.

Обърна се и закрачи към очукания турбокрузър при отворените врати на цеха за пресоване. Кучето го последва. Робо му отвори вратата. Седна зад волана, запали двигателя и профуча край четирите смаяни ченгета.

Насочи се извън пределите на Стария Детройт.

Имаше още работа за вършене в по-добрата част на града.