Ед Наха
Робокоп (12)

11

Робо седеше в тъмнината. Тупкането на сърцето бе единственият му спътник. Отвън светът живееше без него. Той не го съзнаваше. Раждаха се бебета. Умираха старци. Млади двойки се любеха. Робо обаче преставаше да съществува, когато не го задължаваха да функционира.

„Щрак.“

Беше в склада. Доктор Рузвелт стоеше пред него.

— Време е да тръгваш, Робо.

Робо кимна и стана от стола. Мина покрай тримата техници при конзолите и се насочи към стаята за регистрация. Ченгетата вече не му обръщаха много-много внимание. За една седмица той бе станал един от тях. Изглежда, го бяха приели, въпреки — той знаеше това — че го считаха повече за прибор, отколкото за колега. Това не го интересуваше. Не беше програмиран да го интересува. Нито да чувства. Някои го презираха. Други се възхищаваха от него. Той не мислеше за това. Трябваше да следва инструкции.

Над земята се стелеше рядка мъгла. Упъти се към колата. Наблизо стоеше малка група хлапета.

— Ей, ченге — извика едно от тях.

Обърна се и анализира гласа. Възхищение. Уважение. Вълнение.

Момчето, не повече от осемгодишно, вдигна свит юмрук.

— Само така, ченге!

Робо кимна. Без да изчислява отговора си, също вдигна юмрук. Децата го поздравиха, а той седна зад кормилото и потегли в нощта.

Нещо странно се бе случило през изминалата седмица. Хората в Стария Детройт го чакаха да мине край тях при нощните му обиколки. Те го поздравяваха, особено децата. Деца. Малки хора. Той гледаше напред, едновременно към таблото и към улицата. Внезапен, мимолетен образ се мярна пред него, но изчезна за част от милисекундата. Малко момче и усмихваща се жена. Не можа да разгледа добре лицата им. Най-вероятно — дефект в базата данни. Ще трябва да съобщи на доктор Рузвелт, та да го поправят преди следващото дежурство.

Рязък звук привлече вниманието му към таблото. Там блесна сигналната лампа за тревога. Компютърната система проследи поредица карти на града. Една синя лампа на картата светна направо върху кметството.

Гласът на диспечера изклокочи по радиото.

— До всички части. В кметството се развива опасна ситуация — Код 3. Извършителят е въоръжен и държи заложници. Всички части в околността, моля отговорете…

Робо удари превключвателите. Турбокрузърът оживя, сирените и светлините се активираха.

— 44 отговаря.

Когато пристигна при кметството, там вече имаше цяла кавалкада турбокрузъри и микробус на групата СУАТ, разположени зад полицейския кордон. Робо излезе бавно от колата и се огледа. Половин дузина ченгета и дузина членове на СУАТ стояха приклекнали зад отворените врати на колите. Бяха извадили и насочили оръжия към прозорец на третия етаж — единствения светещ прозорец на сградата.

По фасадата й се плъзгаха светлините на огромни прожектори. Робо се обърна и видя на известно разстояние, зад загражденията, неколкостотин зяпачи и дузина репортери. Старкуедър и Рамирес трябваше да удържат тълпата. Това не беше по вкуса и на двамата.

— Ето го суперченгето — каза Рамирес. — Предполагам, че вече можем да си тръгваме.

Старкуедър стисна челюсти.

— Торба с болтове. Ще се оплача в профсъюза.

— Защо? Защото е прекалено добър ли?

— Да — отговори Старкуедър. — Нещо от този род.

Робо се приближи към полицаите откъм гърба. Изпотен командир от СУАТ, твърде млад, за да има окосмяване по лицето, спореше с капитан от полицията, достатъчно възрастен, за да му бъде баща. Първият имаше значка с надпис: „лейт. Хеджкок“. Капитанът се казваше Кормън.

Хеджкок го убеждаваше:

— Моите момчета могат да се справят с тази ситуация за десет минути. Ще влезем вътре с газ и огън и ще имаме добра възможност да спасим кмета.

Кормън не се впечатли.

— Той вече уби един от помощниците. Ако влезете по този начин, синко, ще си събирате частите оттук до Чикаго.

Хеджкок се наежи. Над горната му устна избиха капки пот.

— Да, добре, но ще се получи много лошо, ако този тип застреля кмета, докато ние се мотаем тук и обсъждаме какво би станало, ако…

Робо постави тежка длан на рамото на човека от СУАТ.

— Поддържайте разговора с престъпника. Кормън погледна към стоманеното ченге.

— Но…

От прозореца на третия етаж изтрещя автоматен откос. Кормън и Хеджкок залегнаха, а асфалтът около тях изригна в малки пясъчни циклони. Робо погледна към дупките от куршуми, които се появиха точно пред краката му. Извади своя А-9 и се отправи към входната врата.

Хеджкок се вторачи в крачещата фигура.

— Кой, по дяволите, е този?

— Въпросът е какво, по дяволите, е това — поправи го Кормън.

Капитанът сви рамене и взе мегафона.

— ОК, Милър — излая той. — Не причинявай вреда на кмета и ще ти дадем всичко, каквото искаш.

Докато Кормън дърдореше, Робо влезе в кметството. Престъпникът Милър крещеше от прозореца на третия етаж:

— Първо, не ме будалкайте. Аз съм отчаян човек!

— Няма проблеми, Милър, — извика Кормън в отговор.

Робо се изкачи по стълбите към третия етаж. Озова се в излъскан, украсен коридор. Тръгна по него. Гласовете ставаха все по-силни. Стигна до огромна дървена врата с надпис Кмет. Загледан в нея, той активира командата термограф. Върху вратата се появиха неопределени очертания. Тя беше прекалено дебела за по-ясни изображения. Робо мина покрай кабинета на кмета и застана до вратата на съседното помещение.

В кабинета на кмета определено побъркалият се бивш градски съветник Рон Милър стоеше до прозореца с автоматичен пистолет „Узи“, насочен към тримата заложници. Костюмът му беше мръсен и изпомачкан. Той не бе спал няколко нощи и едното му око трепкаше спазматично, докато дъвчеше бисквита. Пристъпваше нервно. Обвивки от бисквити шумоляха под обувките му — три дузини обвивки, съдържали до скоро бисквити.

Кметът Уолдо Гибсън се бе свил в ъгъла с двама от помощниците си. Третият помощник, младолик мъж на име Еди, все още лежеше проснат там, където падна преди час. Вътрешните му органи сега бяха външни, благодарение на стрелбата на Милър. Гибсън, един от малцината останали в Детройт черни политици, наблюдаваше как Милър поглъща бисквита след бисквита. Устата на Гибсън бе пресъхнала. Колкото повече гледаше как трохите от бисквитите се ронят на пода, толкова повече пресъхваше устата му.

— Бих искал малко мляко — промърмори Милър. — Хей, Кормън, все още ли си там?

— Да, Милър.

— Моето второ искане. Искам мляко. Студено мляко. Имаш ли? Не нискомаслен боклук. Мразя го. Искам редовно хомогенизирано мляко. Нискокалоричният боклук има блудкав вкус.

— Добре. Млякото идва. Няма проблеми.

— Трето: искам повторно преброяване на гласовете от изборите. И независимо от резултата, си искам старата работа. И искам по-голям кабинет. С хладилник. Ама не маломерен. Голям. Достатъчно голям, за да побира много мляко. И сладолед. И искам също нова кола. И искам кметството да плати за всичко.

Гласът на Кормън дойде от тъмнината:

— Каква кола, Милър?

Милър се замисли.

— Дай ми минутка.

Той се обърна към Гибсън.

— Разбираш ли от коли?

Гибсън поклати отрицателно глава.

Милър сви рамене.

— Аз също. Никога не съм имал нова кола. Само таратайки.

Той отново се обърна към прозореца.

— ОК. Искам нещо с подвижни кожени седалки, нещо, което наистина върви бързо. Нещо голямо и тежко.

Кормън се замисли.

— Какво ще кажеш за един „Сакс“ 6000?

— ОК. Но кметството да плаща горивото и поддържането.

Робо се прокрадна в съседния кабинет. Огледа помещението — изглеждаше солидно, но стените бяха променяни през осемдесетте години. Евтина конструкция. Но оскъпена. Завъртя пистолета и го мушна обратно в кобура. Не мислеше, че ще има нужда от него. Тръгна покрай стената между двата кабинета и прокара ръка по нея. Отвън чуваше Кормън, който се опитваше да бъде дипломатичен.

— Няма проблем, Милър. Освободи кмета и ще получиш кола, бели гуми, видеоигри, стереоуредба — каквото искаш, човече.

При прозореца Милър се наведе за още една бисквита. Не беше останало нищо. Той се надвеси над перваза.

— Не ме изкарвай от търпение, капитане. Ако ме изкарате от търпение, ще ги убия. Искаш ли да видиш?

Прекоси стаята, издърпа кмета да стане на крака и го затегли към прозореца. Изтика го до отвореното крило и застана с гръб към стената, като приготви своя „Узи“ за екзекуцията.

— Никой никога не ме е вземал на сериозно — изкрещя Милър. — Добре, хайде сега всички да станем сериозни.

От другата страна на стената Робо настрои термографа. Сега картината беше много по-ясна, отработеното от компютъра изображение му показа съвсем близо настръхналото тяло на Милър. Пръстът на Милър бе започнал да натиска спусъка на картечницата.

— Хайде всички да целунем задника на кмета за довиждане — изписка Милър.

Робо изтегли дясната си ръка назад и я стовари върху стената. Тя експлодира. Милър бе започнал да се обръща, когато гигантският юмрук се появи от разрушената стена. Робо хвана Милър в удушаваща хватка и го дръпна. Милър натисна спусъка. Пръски горещо олово изсъскаха през кабинета на кмета. Гибсън и помощниците му се хвърлиха да се прикрият, а куршумите отнесоха парчета от мебелировката и мазилката.

Робо дръпна по-бързо и по-силно. Той изтегли пищящия, ритащ Милър през стената в съседния кабинет. Милър продължаваше да стреля. Куршумите удряха в тавана. Душ от мазилка се посипа върху двамата. Милър се изви и се обърна към Робо. Замахна с цевта на автоматичния си пистолет и цапардоса полицая в челюстта. Робо почти не усети удара.

Той погледна към убиеца и сви левия си юмрук. Заби го в тялото на Милър. Милър се сви на две. Вилата на удара накара съветника да литне назад. Тялото му се удари в прозореца на кабинета.

Милър крещеше мръсотии, докато хвърчеше от третия етаж на кметството, за да намери долу смъртта си.

Робо премина през стената в кабинета на кмета. Потресеният Уолдо Гибсън стоеше до бюрото. Робо огледа кабинета и се увери, че останалите заложници са невредими.

— Радвам се, че сте в безопасност — обяви той. — Извинявам се за материалните щети, причинени при обезвреждането на нарушителя.

Той кимна, излезе от стаята и затвори вратата лед себе си.

— Приятна вечер.

Кметът Гибсън се втренчи в затворената врата. После погледна дупката в стената.

— Трябва да е много яко ченге — констатира той. После тръгна, за да помогне на помощниците си да се изправят на крака, като газеше разхвърлените обвивки от бисквити по пътя си.

Пред кметството Робо се отправи към колата си. Запали мотора на турбокрузъра и погледна тълпата зад полицейските заграждения. Тя ликуваше. Тя го поздравяваше.

Докато караше нататък, би трябвало да се почувства добре от всичко това… но не знаеше как.