Ед Наха
Робокоп (20)

18

Утринната слънчева светлина се отразяваше в покрива на профучаващия турбокрузър и предизвикваше малка цветна дъга, която блещукаше по предното стъкло. Седнал зад кормилото, Робо гледаше разсеяно пустите криволичещи улици на града. Намираше се извън Стария Детройт, на път към предградията.

Дълбоко в себе си той изпитваше нещо. Чувство на загуба, но и на печалба. Искаше нещо. Имаше нужда от нещо. Не можеше да определи какво точно. Като че ли бе насочван от висша сила — програма, която все още не бе осъзнал.

При уличния знак с надпис ПРИМРОУЗ ЛЕЙН намали скоростта. Подкара крузъра покрай дълга редица съвсем еднакви панелни жилища, но различни по цвят и разположение.

Спря пред потъмняла от времето бежова къща. „ПРИМРОУЗ“ 3128. Слезе бавно от колата и се обърна към фасадата. Моравата отпред беше малка и неокосена. Имаше чувството, че някога е била добре поддържана. В земята бе забито колче с табела ПРОДАВА СЕ. Мина покрай дъсчената ограда. Бялата боя на портичката се лющеше.

Влажният пролетен бриз зашумя в самотното дърво сред моравата. Небето потъмня. Слънцето се скри. Замириса на дъжд. В далечината протътна гръм.

Робо отиде до входната врата и натисна дръжката. Вратата беше отключена. Бутна я нерешително. Изглеждаше му някак познато.

Взря се в тъмнината. Къщата беше малка, но разумно проектирана. В стените имаше вградени миниатюрни устройства. Това беше идеалната електронна къща. Несравнимо по-добра от склада, в който спеше.

Робо се позабавлява над последната си мисъл. Какво беше това? Хумор? Той направи гримаса. Никога преди това не бе се сблъсквал с това. Трябва да го изпробва по-често.

Направи три големи крачки навътре. Къщата се освети. Във въздуха се разля фонова музика. Сепнат, Робо се обърна и забеляза на стената близо до входната врата микрофон. Монитор. Телефон. Командна клавиатура. Мониторът се оживи с присветване и на екрана се появи лицето на изпотен човек на средна възраст с лошо оформен перчем и застинала усмивка. Върху лицето на ухиления продавач се насложи емблемата на КОСМИЧЕСКАТА МРЕЖА. Робо гледаше как той намества зле завързаната си вратовръзка.

— Добре дошъл, купувачо — посрещна го той. — Да се поразходим из новия ви дом…

Робо се намръщи и се отдръпна. Това не помогна. Гласът на продавача бумтеше навсякъде. Робо влезе в празната дневна. Екранът на монитора в стаята примигна.

— Това е еднофамилна къща, построена от ЗМ „Индъстрис“. Разположена близо до училища и магазини, тази развиваща се община има фактор на растеж…

Гласът потъна някъде, когато Робо се загледа в празната стая. Нещо не беше наред със зрението му. Пред него затрепкаха призрачни образи. Той протегна ръка и се облегна на стената. Сега стаята бе пълна с мебели. Едва различимо малко момче седеше със скръстени крака пред блещукащия телевизионен екран. Момчето. Той беше виждал това момче и преди. Робо се втренчи във видението. На призрачния телевизионен екран нескопосно гримиран полицай пръсна някакъв бандит на парчета. После завъртя пистолета си и леко го плъзна в кобура.

Детето-фантом се обърна към Робо:

— Чисто, а, татко?

Робо почувства прилив на… Не можеше да определи чувството. Искаше да се засмее, но не знаеше как. Сълзите също му бяха непознати. Призрачното момче чакаше отговор. Като не го получи, то се обърна към телевизора. Призрачната стая тихо избледня. Робо остана сам срещу стената на съвсем празното помещение.

Объркан, влезе в изоставената кухня.

— Скъпи — чу той женски глас. Обърна се и видя да се появява кухня-фантом. Кухненският високоговорител започна да бръщолеви: — … и няма значение кой готви във вашето семейство, защото в тази кухня всичко се прави само за миг.

Робо потисна желанието си да пръсне с юмрук дърдорещия екран. Погледна кухненската маса. На нея се материализираха комплект прибори и димящо ядене. Погледна към микровълновата фурна. Там стоеше много красива жена с чаша кафе в ръка.

— Искаш ли още една преди тръгване? — усмихна се тя.

Робо с усилие сподави вик на болка. Какво чувстваше? Нещо, което беше скрито от него. Викът, зародил се дълбоко в гърдите му, беше всичко друго, но не и част от програмата му. Викът беше нещо тъмно. Нещо изначално. Нещо реално. Той тръгна към бара, като се олюляваше под въздействието на последните халюцинации. На бара имаше чаша за кафе. Реална ли беше, или беше продукт на зле работещия му мозък? Той протегна опушена метална ръка, обви два пръста около чашата и я повдигна. На нея имаше надпис. Стар. Избледнял. Съпруг от световна класа.

Потънал в скръб, постави с непреценено движение чашата на бара. Дръжката й се счупи в ръката му.

Робо тръгна по коридора към спалнята. В коридора премигна друг екран. Вездесъщият натрапник се усмихваше и говореше бързо:

— Нямате налични? С финансиране от „Мастър Баджит“ вие спестявате чрез вашето жилище. Ние ще управляваме вашите приходи, така че да можете да се справяте в живота.

— По дяволите — изръмжа Робо и влезе в спалнята.

През прозорците струяха снопове буреносно сива светлина. Робо си помисли, че в слънчеви дни тази стая сигурно е била красива. Четирите огледала в пълен ръст сигурно са я правели да изглежда по-голяма, отколкото бе в действителност.

Сега продавачът беше в ъгъла и бърбореше с пълна сила.

— А, родителската спалня. Функционално пространство с елемент на елегантност.

Робо видя как се появява легло с царски размери. Скринове. Цветя върху ъгловата маса. Жената от кухнята влезе в спалнята, облечена в пеньоар.

— Джими има нужда от нови дрехи за училище. — Гласът й проехтя в главата му. — Семейство Уебстър ни канят на парти.

Тя погледна към Робо и се усмихна. Боже, каква красива усмивка имаше. А тези очи.

— Ей — каза тя. — Изглеждаш секси в тази риза. Тя остави пеньоара да се свлече на пода и се отправи към банята. Робо я последва. Той видя как призрачната жена влиза под димящия душ. Тя започна да си напява. Проста мелодия. Нищо специално. Малко фалшиво. На Робо обаче му се стори прекрасна като симфония.

Той се обърна и улови отражението си в огледалото на банята. Какво беше той все пак? Видя очите, надничащи иззад визьора. Бяха човешки. Бяха реални. Вдигна почерняла стоманена длан. Но това? Какво беше това? Хладен безчувствен метал.

Що за отклонение беше той? Плът и кръв… и стомана? Това не му изглеждаше редно. Не му изглеждаше естествено. Не му се струваше… добро.

Мониторът до огледалото в банята го стресна.

— Е, обмислихте ли всичко? Защо не направите предложение? Готов съм да сключим сделката.

— Сключи сделка с това — изръмжа Робо.

Той фрасна монитора със стоманен юмрук. Дъжд от искри се посипа от вътрешностите му. Тихата музика, следвала го навсякъде, замлъкна. Светлините в къщата премигнаха и угаснаха.

Робо прекоси пълната с видения къща и се насочи към входната врата. Вълна от звуци нахлуваше в съзнанието му. Жената си напяваше. Телевизорът бърбореше. Малкото момче се смееше. От кафеварката се процеждаше кафе. Телефон. Целувка. Въздишка. Робо изтича през входната врата и се озова вън, с вперени в разгневеното небе очи. Дъждът започна да се излива на талази. Небето тътнеше. Трещяха гръмотевици. Светкавици разцепваха пространството. Робо се замисли дали те можеха да въздействат на системите му. Започваше отново да халюцинира.

Блясване на светкавица. Лицето на дребния Емил от бензиностанцията. Друга светкавица. Появи се Джо. Друг гръм. Чан. И друг. Леон. И друг. Кларънс Бодикър. Робо вдигна ръка, за да се заслони от вятъра и от виещите банши, развилнели се из небето. Изведнъж видя един кръст на гробището. Чу хлипане. Загледа се в кръста. В основата му имаше думи.

— Какво искате от мен? — прошепна той във водовъртежа на дъжда. Дочу слабото ехо от далечно ридание. Жената и детето. Призраците.

Робо издаде гърлен звук, звук на ранено животно, и се спусна към колата. Седна зад кормилото и тялото му се разтърси. После се разтърси отново.