Ед Наха
Робокоп (16)

15

Робо седеше в склада. Очите му бяха затворени. Дремеше. Двама техници седяха лениво пред стаята и от време на време хвърляха поглед към телеметричните прибори, контролиращи системите на Робо.

Техниците бяха явно отегчени. Отначало наглеждането на киборга беше голяма работа. Това ги изваждаше от лабораторията. Но да се седи ден след ден, нощ след нощ в скапаното полицейско управление също не беше рай.

— Ей — подвикна единият техник, като забеляза нередност в някакво показание. — Какво е това?

Другият техник фрасна уреда.

— Японско оборудване.

Върнаха се към разговора си. Вътре в склада Робо седеше. Тъмнина. Бръмчене. Всичко беше неподвижно. Никакви мисли. Никаква мощност. Пукане. Ярък светъл импулс оживи сетивата му. Тъмна фигура пробяга край него. Кой беше този? Спомняше ли си това? Не, той нямаше спомени. Чакай. Гласове. Смях. Щракване. Какъв беше този шум? Пушка. Спомняше ли си това? Да. Много добре. Но откъде?

Пукане. Вихър бяла светлина. Мярване на стая. Квадратни форми. Сандъци. Хора над него. До него. Пушки, насочени към неговото… тяло?

Рев.

Чувството за плът, отделяща се от него.

Робо се събуди внезапно. Челюстта му го болеше от търкането на зъбите. Той отърси глава, а индикаторните лампи на стола затрепкаха неистово. Пред очите на смаяните техници Робо се изправи на крака.

— Ей, виж — изсмя се единият. — Тенекиеното момче се включи.

Вторият техник се намръщи.

— Не му е време. Ти ли го активира?

Първият техник не изпадна в паника.

— Японско оборудване. Вероятно токов удар. Да влезем и…

Беше твърде късно. Робо напускаше склада.

— Ей — възкликна първият техник. — Той не трябва да прави това.

Сега вторият техник възпря паниката.

— Ще му го кажеш ли?

Първият сви рамене.

— Не.

В стаята за регистрация доктор Рузвелт беше на път да удари една полицайка, когато Робо влезе.

— Разбира се, аз съм учен, но се занимавам с гимнастика три пъти седмично. — Рузвелт се ухили. — И… какво по дяволите?

— На мене ли говорите? — попита ядосано полицайката.

— Не. На НЕГО.

Робо прекоси стаята и се насочи към изхода, Рузвелт погледна часовника си и като съобрази, че Робо не е в график, изтича към склада в дъното на полицейското. Двамата техници преглеждаха показанията на приборите.

— Как се случи това? Какво, по дяволите, е това? — пищеше Рузвелт.

— Аа — отговори първият техник, — И ние се чудехме.

Робо затръшна вратата на полицейското управление в Стария Детройт. Навън полицаите Дюис и Старкуедър водеха нагоре по стълбите крадец в белезници, когато Робо се размина с тях, Люис видя, че той се насочи към колите. Тя побутна задържания към Старкуедър.

— Регистрирай го. Ще дойда след малко.

Робо спря пред един празен крузър и отвори вратата. Изражението на решимост не слизаше от лицето му. Нещо ставаше. В него нещо кипеше. Нещо чуждо. Нещо много реално. Почувства нечие присъствие зад себе си. Обърна се. Оказа се лице с лице срещу една полицайка.

— Ей, здравей — обади се жената. — Нямах възможност да ти се представя. Аз съм Ан Люис.

Робо направи крачка към нея. Люис не помръдна, но гледаше нервно бронирания човек. Робо премигна. Мрежи и числа замъглиха погледа му. Едва виждаше лицето й. За момент тя бе единствената жена на света, която го интересуваше. Той премигна отново. Основните инструкции се появиха в мозъка му. Първа инструкция: Да служи на обществото. Втора инструкция: Да поддържа закона. Трета инструкция: Да защитава невинните. Четвърта инструкция: Засекретена.

— Имаш ли име? — попита Люис.

Той премигна отново. Инструкциите и мрежите бяха изчезнали. Люис все още стоеше пред него.

— С какво мога да ви помогна, полицай Люис? — попита Робо, след като си възвърна контрола.

Люис не знаеше какво да каже:

— Оо, аз… Не това имах предвид. Имаш ли име?

Робо се втренчи в нея. За какво говореше тя?

Люис се намръщи.

— Хайде, Мърфи. Това си ти, там отдолу, нали? Робо отстъпи предпазливо.

Мърфи?

Люис се взираше дълбоко в сините му очи:

— Наистина ли не си спомняш за мен?

Робо се плъзна в колата.

— Не. Извинете ме. Трябва да работя. Някъде се извършва престъпление.

Той включи турбокрузъра и отпраши в нощта. Няколко мига по-късно съсипаният доктор Рузвелт изтича към тротоара, където объркана и несигурна все още стоеше Люис. Стиснал куп листа, от управлението излетя Тайлър и застана до шефа си.

— Какво му говорехте, полицай?

Преди Люис да може да отговори, една лимузина спря със скърцане пред управлението.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита Мортън.

— Тя говореше с него — обясни Рузвелт с вид на ученик, който донася за нечестен другар.

— За какво? — изиска отговор Мортън.

— Просто така. — Люис сви рамене.

— За какво по-точно? — настоя ядосано Мортън.

— Във връзка с работата. — Люис се подсмихна.

— Той е ченге, нали? — избоботи гласът на Рийд зад гърба на Мортън. — Защо да не си побъбри с колегите?

Младият директор се обърна и застана срещу едрия възрастен полицай.

— Мисля, че изясних, че този проект не влиза в работата на вашите хора!

— Доколкото вашият проект е ченге в моето управление, той може да говори с когото или с каквото си поиска — напуши се Рийд.

Мортън се обърна към Тайлър:

— Какво, по дяволите, става тук? Дефект ли има, или какво?

Тайлър се загледа в тестето листа:

— Е, нямаме стопроцентова сигурност. Имам предвид, че системата не е проектирана да изпитва детайлизиран соматичен отклик.

— Изглежда Робо е имал сън, мистър Мортън, — обясни Рузвелт.

— Глупости — изсъска Мортън. Той се обърна към Люис. — Какво му говорехте?

— Е — Люис се предаде. — Попитах го дали има име. Той не знаеше.

Очите на Мортън се изцъклиха. Той бе на път да изпадне в истерия.

— О, страхотно. Позволете ми да ви изясня това, лейди. Той няма име. Той има програма. Ясно ли е?

Люис сви рамене.

— Да.

Рузвелт беше все още загрижен:

— Предлагам да го приберем, да проверим изправността на системите…

Мортън притвори очи. Цялата му кариера, положението му, договорите за около три милиона долара, изнесени на корицата на списание Тайм, се въртяха пред очите му, пропадайки в огромна, високотехнологична тоалетна. Той изръмжа към Рузвелт:

— Искаш да го изключиш, защото е сънувал? Шегуваш ли се?

— Аха — отговори Рузвелт не съвсем по научному.

Мортън не бе свършил с представлението си. Погледна ядосано възрастния сержант.

— Ще си имаш неприятности, Рийд. Това ще си остане за твоя сметка. Този проект не засяга полицаите. Той е секретен. Той е на ОКП. Официалното мъмрене ще го имаш на бюрото си утре сутринта. Дисциплината на Люис е твое задължение.

Рийд изгледа младия директор.

— Мисля, че тя трябва да получи медал, че е заговорила тази торба с болтове. Вашият Робокоп се държи като… вицепрезидент на „Омникон“.

Мортън се навъси.

— Ще го държим на улицата — нареди той на Рузвелт. — Ще спазваме програмата. Не мога да си позволя прекъсване точно сега. Дайте ми показанията.

Мортън, Тайлър и Рузвелт забързаха назад към полицейското управление като подплашени гризачи. Люис сви рамене и се ухили на Рийд.

— Съжалявам, сержант. Попрекалих.

— Забрави го, детето ми. Мортън е истински задник.

Възрастният човек се загледа към празната улица в посоката, в която бе отпътувал Робо.

— Аз лично се възхищавам от тази ламаринена кофа, защото е помислила за промяна. Никога не е изглеждал, като че ли тръгва за някъде. А сега той се беше разбързал.

Люис кимна.

— Да, но накъде?