Ед Наха
Робокоп (15)

14

Робърт Мортън крачеше уверено по коридора в Кулата на „Омникон“. Стъпките му пружинираха при мисълта за успеха. Той, сам, можа да направи ОКП фаворит и в света на бизнеса, и в популярната преса. Кимна на групата усмихнали служители, които го поздравиха във фоайето.

Интересно колко бързо могат да се променят нещата. Само преди няколко месеца беше един от многото. По-лошо, беше никой. Тогава Джоунс се провали. Провали се с трясък. Мимолетният спомен за проснатото върху макета на Делта Сити тяло на Кини се мярна в паметта му.

Момчето я оплеска. Беше тъпо. Все пак смъртта му послужи за висока кауза — кариерата на Мортън.

Млад, самонадеян служител на име Уолкър, забърза след него.

— Ей, Боби, вицепрезидент, а? Поздравления. Ще играеш ли волейбол вторник вечерта?

Мортън се усмихна бащински на младия фукльо.

— Бих искал, Бил… но имам среща. Две манекенки ще дойдат у дома.

— Брей? Имаш ли нужда от компания?

— Защо? Познаваш ли трета, която да можеш да доведеш?

Мортън спря пред директорските сервизни помещения. Измъкна златна карта, плъзна я в процепа и пристъпи в мястото с ограничен достъп. Уолкър го последва.

Вътре, при вида на шикозната обстановка, Мортън се усмихна на себе си. Блестящ, покрит с плочки под се простираше пред него. Малки позлатени табелки указваха към душовете, гимнастическия салон, кортовете за скуош. Това беше сбъднатата мечта на стремящия се към върховете служител.

Тоалетната беше празна, ако не се смяташе някакъв мъж в една от кабините. Мортън и Уолкър се спряха пред писоарите. Уолкър дърдореше, докато разкопчаваше ципа си.

— Ползваш се с добро име в отдел „Сигурност“ с Робокоп, Боби.

Мортън кимна.

— Но — добави Уолкър, — да ти кажа честно, чух, че Джоунс е много ядосан.

— Да… да… да. — отговори Мортън, като уринираше. — Знам. Той се сдоби с репутация на убиец. Вече е нула. Не може да хапе. Пропадна.

Уолкър изцъкли очи. Мортън ходеше по тънък лед.

— За един и същ Дик Джоунс ли говорим?

Мортън се ухили. Това момче трябва да разбере, че в Кулата има нов ред.

— Уолкър, помисли. Джоунс е стар. Ние сме млади. Това е животът. Оцеляване на най-кадърните, нали? Дарвинизъм.

— Да, но…

— Той изгърмя.

Уолкър не отговори. Гледаше в огледалото точно пред себе си. Кабината зад двамата мъже се отвори. Дик Джоунс бавно отиде до умивалниците и започна да мие ръцете си. Уолкър се напрегна. Със самообладанието на самурай спря да уринира, затвори ципа си и се отправи към вратата.

— Ей — промърмори той. — Имам среща и трябва да вървя. Чао.

Мортън продължи нервно да се оправя пред писоара. Видя как Дик Джоунс бавно изтри ръце в хартиена кърпа, сви я майсторски, многозначително, на топка и я хвърли в кошчето. Джоунс се обърна, тръгна към Мортън и спря точно зад него. Буквално дишаше във врага му.

— Поздравления за повишението, Боб — каза Джоунс, като почти напъха ястребовия си нос в ухото на Мортън.

— А, благодаря, Дик — отвърна плахо Мортън. Джоунс гледаше в огледалото Мортън в очите.

Мортън ядосано закопчаваше ципа си, а Джоунс продължи:

— Помня времето, когато бях млад служител в тази компания. Наричах Стареца със смешни имена. Веднъж дори го нарекох „задник“.

Мортън забърза към умивалниците и започна да се мие яростно. Джоунс го последва.

— Но — това е важен момент, Боб, — винаги имаше уважение. Винаги знаех къде е границата.

Мортън се протегна за кърпа. Джоунс го сграбчи за китката.

— Ти прекрачи линията, Боби. Оскърби ме, оскърби и тази компания с това твое отвратително създание.

Мортън зяпна към Джоунс. Джоунс дори не крещеше. Той даже не повиши тон. Интонацията на гласа му беше крясък. Не, повече приличаше на безумен писък. Очите на Джоунс бяха като че с размерите на грейпфрут.

— Имах гарантиран военен пазар за ЕД 209. Програма за обновяване. Резервни части за двайсет и пет години! Никой не се интересуваше дали работи, или не. Никой.

Мортън се опитваше да заглади ситуацията. Опита се също да освободи китката си от хватката на Джоунс. Не успя нито в едното, нито в другото.

— Е — обади се той. — Стареца мислеше, че това е много важно, Дик.

Джоунс пусна китката на Мортън. Гласът му омекна.

— Знаеш ли, Боби, той е симпатичен старец и е доброжелателен. Но няма да живее вечно. А аз съм номер две тук, Боби. Сега математиката е проста, нали? Когато номер едно го няма, идва ред на номер две.

С огромно удоволствие Джоунс се изхрачи право в лицето на Мортън:

— Току-що ти унижи когото не трябва, Боб — усмихна се Джоунс. — По-добре се моли на бога твоят Робокоп да не се изпорти. Ако това стане, ще те смажа.

Излезе от тоалетната, като си подсвиркваше.

Мортън грабна кърпа и избърса слюнката от лицето си. Затътри се към вратата. Самоувереното пружиниране се бе изпарило от походката му.