Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le voyage de Khonostrov, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)
Сканиране и разпознаване
Savcho (2010)
Коригиране
northeast (2010)

Издание:

Борис Виан. Човекът вълк. Разкази

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1989

Редактор: Екатерина Делева

Рецензент: Венко Христов

Художник: Димо Кенов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Бонка Лукова

Коректори: Жанета Желязкова, Мая Поборникова

ЕКП 07/9536611311/5577-59-89

 

Разказите в сборника са подбрани от следните книги:

Boris Vian

Le Loup-garou

Les fourmis

Le Terrain Vague, 1968

Le Loup-garou

Ursula Vian

Christian Bourgois éditeur, 1970


I

Локомотивът нададе пронизителен писък. Машинистът разбра, че спирачката го стяга твърде много и завъртя ръчката в правилната посока, а някакъв човек с бял каскет засвири на свой ред, за да има последната дума. Влакът бавно потегли. Гарата беше влажна и мрачна и той не обичаше да остава тук.

В купето имаше шест души, четирима мъже и две жени. Петима от тях си разговаряха, но не и шестият. На отсрещната седалка, от прозореца към вратата и отляво надясно бяха Жак, Раймон, Брис и млада руса жена, много хубава, Корин. Срещу нея седеше един мъж, чието име не се знаеше, Сатюрн Ламиел[1], а срещу Раймон друга жена, кестенява, не много хубава, но показваше краката си. Наричаше се Гарамюш.

— Влакът потегля отново — каза Жак.

— Студено е — каза Гарамюш.

— Ще играем ли на карти? — каза Раймон.

— Не, да ви вземат мътните — каза Брис.

— Не сте много учтив — каза Корин.

— Защо не седнете между Раймон и мен? — каза Жак.

— Това е добра идея — каза Брис, който не беше учтив.

— Тя ще бъде срещу мен — каза Гарамюш.

— Ще дойда до вас — каза Брис.

— Не се местете — каза Раймон.

— Елате де — каза Жак.

— Идвам — каза Корин.

Всички станаха едновременно, разбъркаха се и трябваше да почнат отначало. Само Сатюрн Ламиел не си беше сменил мястото и продължаваше нищо да не казва. Така че на другата седалка, от прозореца към вратата и отляво надясно бяха Брис, Гарамюш, празно място и Сатюрн Ламиел. Срещу Сатюрн Ламиел — празно място. И после Жак, Корин и Раймон.

— Така сме по-добре — каза Раймон.

Той хвърли един поглед към Сатюрн Ламиел, който го посрещна с открито око и мигна, но не каза нищо.

— Не сме по-зле — каза Брис, — но не много…

Гарамюш намести отново полата си. Вече се показваха никелираните закопчалки, с които закачваше чорапите си… Тя се настани така, че да се виждат еднакво добре и от едната страна, и от другата.

— Не харесвате ли краката ми? — каза тя на Брис.

— Слушайте — каза Корин, — държите се лошо. Такива неща не се питат.

— Страшна сте — каза Жак на Корин. — Ако вашата муцунка беше като нейната, и вие щяхте да си показвате краката.

Погледна Сатюрн Ламиел и той не отвърна глава, а се загледа в нещо твърде далечно.

— Дали да не поиграем на карти? — каза Раймон.

— Пфу! — отвърна Корин. — Това е губи-време. По-добре да побъбрим.

Получи се един неудобен момент и всеки знаеше защо. Брис направи гаф.

— Ако в купето нямаше лица, които не ти отговарят, когато им приказваш — каза той, — нямаше да има нищо по-лошо.

— Хайде де! — обади се Гарамюш. — Защо ме погледнахте, преди да кажете това, а! Да не би аз да не ви отговарям?

— Не става дума за вас — каза Жак.

Той имаше кестеняви коси, сини очи и хубав басов глас. Беше гладко избръснат, но кожата на бузите му бе синя като гърба на недопечена скумрия.

— Ако Брис има предвид мен — каза Раймон, — можеше да го каже направо.

Той погледна Сатюрн Ламиел още веднъж. Сатюрн Ламиел сякаш бе потънал в мислите си.

— Някога — рече Корин — са имали начини да карат хората да говорят. По време на Инквизицията. Чела съм разни неща за тях.

Сега влакът се движеше бързо, но това не му пречеше всяка половин секунда да размишлява с колелата си за същото. Навън нощта беше мръсна и пясъкът на степта отразяваше няколко звезди. От време на време някое дърво бръсваше с щръкналите си листа голямото студено стъкло.

— Кога пристигаме? — каза Гарамюш.

— Не по-рано от сутринта — каза Раймон.

— Имаме време да тъпеем — каза Брис.

— Е, ако хората искаха да разговарят — каза Жак.

— За мен ли се отнася това? — каза Корин.

— Съвсем не! — каза Раймон. — За него става дума!

Изведнъж всички млъкнаха. Протегнатият пръст на Раймон сочеше Сатюрн Ламиел. Същият не помръдна, но другите четирима подскочиха.

— Той има право — каза Брис, — никакви увъртания. Този трябва да проговори.

— И вие ли отивате в Коностров? — каза Жак.

— Харесва ли ви пътуването? — каза Гарамюш.

Тя зае празното място между себе си и Сатюрн, като остави Брис сам до прозореца. При това движение се разкри горният край на чорапите й и розовите ластици на никелираните й закопчалки. Както и част от кожата на бедрата й, загоряла и гладка колкото си щеш.

— Играете ли на карти? — попита Раймон.

— Чували ли сте за Инквизицията? — попита Корин.

Сатюрн Ламиел не помръдна и натъкми краката си под шотландското одеяло в зелено и синьо, което беше на коленете му. Имаше много младо лице и русите му коси, грижливо разделени на прав път, падаха на равни вълни върху слепоочията.

— Мамка му! — каза Брис. — Той ни провокира.

Тези думи нямаха никакъв отзвук, нещо естествено, като се вземе предвид, че стените на едно влаково купе се държат съобразно конструкцията си като звуконепроницаеми материали, а впрочем трябва да си припомним, че тука играе и известна дължина от седемнадесет метра.

Мълчанието беше неловко.

— Дали да не поиграем на карти? — обади се тогава Раймон.

— Уф! И вие с вашите карти! — каза Гарамюш.

Тя явно имаше желание да ги накара да оправят нещата.

— Оставете ни на мира — каза Жак.

— По време на Инквизицията — каза Корин — им горели краката, за да ги накарат да проговорят. С нажежено желязо или какво да е там. Изтръгвали им и ноктите или им избождали очите. Те…

— Добре — отсече Брис. — Ето нещо, с което можем да се занимаваме.

Всички станаха едновременно, с изключение на Сатюрн Ламиел. Влакът мина през тунел, надавайки силен пресипнал вой, придружен с шум от разпръснати камъчета. Когато излезе от тунела, Корин и Гарамюш бяха до прозореца. До Сатюрн Ламиел седеше Раймон. Между него и Корин имаше празно място. Срещу Сатюрн бяха Жак, Брис и празно място, след това Гарамюш.

Върху коленете на Брис видяха съвсем ново жълто кожено куфарче с никелирани халки на дръжката и инициалите на друг човек, който също се казваше Брис, но чието презиме започваше с двойно П.

— В Коностров ли отивате? — попита Жак.

Той се обърна директно към Сатюрн Ламиел. Последният беше затворил очи и дишаше леко, за да не се събуди.

Раймон сложи отново очилата си на място. Беше едър и силен мъж, с големи очила и път отстрани на леко разрошената коса.

— Какво ще правим? — попита той.

— Пръстите на краката — каза Брис.

Той отвори жълтото си кожено куфарче.

— Трябва да му събуем обувките — подхвърли Корин.

— Бих предпочела да му приложим метода на китайците — каза Гарамюш.

Тя млъкна и се изчерви, защото всички я гледаха ядно.

— Не започвайте отново — каза Жак.

— Дявол да го вземе! Мръсница! — каза Брис.

— Преувеличавате — каза Корин.

— Какъв е методът на китайците? — попита Раймон.

Този път настъпи истинска мъртвешка тишина, още повече че в момента влакът се движеше по каучуковия участък на линията между Консидерметров и Смогоголец, който бяха построили съвсем наскоро.

Това разбуди Сатюрн Ламиел. Красивите му лешникови очи се отвориха изведнъж и той придърпа шотландското одеяло, което се свличаше от коленете му. А после затвори пак очи и като че ли заспа отново.

Раймон стана яркочервен, спирачките рязко изскърцаха и той не настоя повече. Гарамюш мърмореше в своя ъгъл, погледна дали носи червилото си, бързо го извади и прибра два-три пъти крадешком, за да може Раймон да разбере. Той стана още по-червен.

Брис и Жак се бяха навели над куфарчето, а Корин гледаше Гарамюш с отвращение.

— Краката — каза Жак. — Събуйте му обувките — подшушна на Раймон.

Последният, щастлив, че ще бъде полезен, коленичи пред Сатюрн Ламиел и се опита да развърже връзките на обувките му, които, виждайки го, че приближава, засъскаха и се заизвиваха на всички страни. Като не успя, той се изплю отгоре им като разярена котка.

— Хайде — каза Брис, — бавите ни.

— Старая се — каза Раймон, — но не се развързват.

— Дръжте — каза Брис.

Той подаде на Раймон малки остри и блестящи клещи. Раймон разряза кожата на обувките около връзките, за да не ги повреди, и след като извърши операцията, ги нави на пръстите си.

— Добре — каза Брис, — остава само да му смъкнем обувките.

С това се зае Жак. Сатюрн Ламиел все още спеше. Жак ги сложи в мрежата.

— Защо не му оставите чорапите? — предложи Корин. — Държат топло и раната се замърсява. После може да се инфектира.

— Това е добра идея — каза Жак.

— Дадено! — отвърна Брис.

Раймон беше седнал отново до Сатюрн и си играеше с връзките.

Брис извади от жълтото куфарче хубава миниатюрна бензинова горелка и една бутилчица и наля бензин в отвора. Жак драсна клечка кибрит и запали бензина. Красив синкаво-жълт димящ пламък се издигна и опърли веждите на Брис, който се разпсува.

В този момент Сатюрн Ламиел отвори очи, но веднага ги затвори. Красивите му дълги и поддържани ръце лежаха върху шотландското одеяло, преплетени по толкова сложен начин, че опитвайки се да го разбере, Раймон от пет минути имаше главоболие.

Корин отвори чантата си и извади гребен. Среса се пред прозореца, защото тъмният фон на нощта й позволяваше да се огледа. Навън вятърът духаше много силно и вълците галопираха, за да се стоплят. Влакът задмина някакъв пътешественик, който въртеше педалите по пясъка с последни сили. Брискипотолск не беше далече. Степта продължаваше така до Корнопучик, на две версти и половина от Бранчочарковня. По принцип никой не можеше да произнесе имената на тези градове и бяха свикнали да ги заместват с Юрвил, Макон, Льо Пюи и Сент-Машин.

Бензиновата горелка заработи, като започна да храчи безразборно, и Брис регулира вентила, за да получи къс син пламък. Подаде я на Раймон и сложи жълтото куфарче на земята.

— Дали да не направим последен опит! — предложи Раймон.

— Да — каза Жак.

Той се наведе над Сатюрн.

— В Коностров ли отивате?

Сатюрн отвори едното си око и пак го затвори.

— Мръсник! — каза Брис вбесен.

На свой ред коленичи пред Сатюрн и повдигна единия му крак, без да уточни кой.

— Ако запалите първо ноктите — обясни Корин, — боли повече и по-дълго време заздравява.

— Подайте ми горелката — каза Брис на Раймон.

Раймон му връчи горелката и Брис прекара пламъка по вратата на купето, за да види дали нагрява. Лакът започна да се топи и замириса на лошо.

Чорапите на Сатюрн замирисаха още по-лошо, когато на свой ред започнаха да горят, и Гарамюш разбра, че са от чиста вълна. Корин не гледаше, беше взела някаква книга. Раймон и Жак чакаха. От крака на Сатюрн се разнасяше пушек, силно цвърчене и миризма на изгорял рог, а по пода падаха черни капки. Кракът се гърчеше в потната ръка на Брис, който с мъка го Удържаше. Корин заряза книгата си и дръпна малко прозореца, за да проветри.

— Спрете — каза Жак. — Ще опитаме пак.

— Играете ли на карти? — запита приветливо Жан, като се обърна към Сатюрн.

Сатюрн се сви в ъгъла на купето. Устата му беше леко изкривена, а челото му се бърчеше. Успя да се усмихне и стисна още по-силно очи.

— Няма смисъл — каза Жак. — Той не иска да говори.

— Какъв мръсник! — каза Брис.

— Този тип е невъзпитан — каза Раймон. — Когато в едно купе има шест души, те разговарят.

— Или се забавляват — каза Гарамюш.

— Да ви имам устичката! — каза Брис. — Знаем какво ви се иска.

— Бихте могли да опитате с вашите клещи — намеси се Корин в този момент.

Тя вдигна хубавото си лице и клепачите й трепнаха като крила на пеперуда.

— По дланите ще намерите интересни за атакуване елементи.

— Спираме ли с горелката? — попита Брис.

— Ами, продължете и с двете — каза Корин, — закъде сте се разбързали? Коностров е далече.

— Накрая той ще проговори — каза Жак.

— Да го вземат дяволите! — каза Гармюш. — Все пак е говедо.

Върху овалното лице на Сатюрн Памиел се изписа бегла усмивка. Докато Раймон ровеше в куфарчето, Брис отново взе горелката и нападна другия крак, точно по средата на ходилото.

Синият пламък на горелката успя да пробие крака на Сатюрн в момента, в които Раймон намери нерва. Жак го насърчаваше.

— Опитайте след това под коляното — подсказа му Корин.

Те проснаха тялото на Сатюрн върху една от двете седалки, за да работят по-удобно.

Лицето на Сатюрн беше съвсем бяло и очите му вече не трепваха под клепачите.

В купето ставаше голямо течение, защото миризмата на изгоряло месо беше станала непоносима, а на Корин това не й харесваше.

Брис загаси горелката. От краката на Сатюрн течеше черна течност по изцапаната седалка.

— Дали да не спрем за малко? — каза Жак.

Той изтри лицето си с опакото на ръката. Раймон запуши с длан устата си. Искаше му се да запее.

Дясната ръка на Сатюрн приличаше на разпукана смокиня. От нея висяха парчета месо и сухожилия.

— Много е труден — каза Раймон.

И подскочи, като видя как ръката на Сатюрн пада от само себе си на седалката.

Не можеха и петимата да се съберат на отсрещната страна, но Раймон излезе в коридора, за да си изтърка краката, след като взе парче гласпапир и пила от жълтото куфарче.

И така, от прозореца към вратата се виждаха Корин, Гарамюш, Жак и Брис.

— Какво говедо! — каза Жак.

— Не иска да говори — каза Гарамюш.

— Ще видим тая работа! — каза Брис.

— Предлагам ви друго — каза Корин.

II

Влакът продължаваше да се движи сред бялата степ и срещаше върволици от просяци, които се връщаха от подземния пазар в Голдзин.

Сега беше съвсем светло и Корин гледаше пейзажа, който забеляза това и скромно се скри в миша дупка.

На Сатюрн Ламиел му оставаха само един крак и ръка и половина, но както беше заспал, не беше разумно да се очаква, че ще проговори.

Минаха Голдзин. Наближаваха Коностров, след шест версти.

Брис, Жак и Раймон бяха изтощени, но духът им все още се държеше на три зелени конеца, по един за всеки.

Богословната камбанка отекна в коридора и Сатюрн подскочи. Брис захвърли иглата си, а Жак май се изгори с електрическото желязо, което държеше. Раймон прилежно продължаваше да търси точното място на черния дроб, но прашката на Брис не беше достатъчно прецизна.

Сатюрн повдигна клепачи. Седна с голяма мъка, защото от липсата на лявата ябълка от задника си, изглежда, губеше равновесие, и придърпа шотландското одеяло над парчетата от своя крак, обувките на другите жвакаха по пода и по всички ъгли имаше кръв.

И така, Сатюрн разтърси русите си коси и мило им се усмихна.

— Не съм от най-приказливите, нали? — каза той.

Точно в този момент влакът навлизаше в гарата на Коностров. Всички слязоха там.

Бележки

[1] Мед (фр.). — Б.пр.

Край
Читателите на „Пътуване до Коностров“ са прочели и: