Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le loup-garou, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)
Сканиране и разпознаване
Savcho (2010)
Коригиране
northeast (2010)

Издание:

Борис Виан. Човекът вълк. Разкази

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1989

Редактор: Екатерина Делева

Рецензент: Венко Христов

Художник: Димо Кенов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Бонка Лукова

Коректори: Жанета Желязкова, Мая Поборникова

ЕКП 07/9536611311/5577-59-89

 

Разказите в сборника са подбрани от следните книги:

Boris Vian

Le Loup-garou

Les fourmis

Le Terrain Vague, 1968

Le Loup-garou

Ursula Vian

Christian Bourgois éditeur, 1970


I

Живееше в гората „Измамен покой“, долу на пикардийския бряг, един много хубав възрастен вълк с черна козина и с големи червени очи. Казваше се Дени и любимото му развлечение беше да гледа как колите, идващи от Вил д’Авре, дават пълна газ, за да изкачат зеления от светлина склон, където краткотрайният дъжд посребряваше понякога маслинените отблясъци на големите дървета. Обичаше също да се скита през летните вечери по сечищата, за да изненадва влюбените, които се бореха трескаво със сложните ластични гарнитури, отрупали за съжаление основната част от бельото в наши дни. Той философски наблюдаваше усилията им, понякога увенчавани с успех, и целомъдрено се отдалечаваше, поклащайки глава, когато видеше как някоя жертва се съгласява да бъде изнасилена. Потомък на стар род цивилизовани вълци, Дени се хранеше с трева и сини зюмбюли, през есента обогатяваше менюто си с няколко подбрани гъби, а през зимата, съвсем противно на волята си — с мляко в бутилки, задигнати от големия жълт камион на фирмата, той изпитваше ужас от млякото заради животинския му вкус и от ноември до февруари проклинаше немилостивия сезон, който го принуждаваше да разваля стомаха си.

Дени живееше в разбирателство със съседите си, защото поради дискретността му те не знаеха, че съществува. Подслоняваше се в малка пещера, издълбана преди много години от някакъв отчаян златотърсач, който, след като през целия си живот нямал късмет и се уверил, че никога няма да намери „Кошницата с портокали“ (това е от Луи Буснар[1]), в края на живота си решил да извършва своите неплодотворни и маниакални разкопки в умерен климат. Дени си беше обзавел уютно убежище и с течение на годините го беше украсил с тасове от колела, гайки и части от автомобили, събирани по пътя, където често ставаха катастрофи. Увлечен по механиката, той обичаше да съзерцава трофеите си и мечтаеше за ателието, което сигурно щеше да си направи някой ден. Един капак от куфар, поставен върху четири лоста от лека сплав, му служеше за маса, леглото беше направено от кожените седалки на стар „Амилкар“, целунал пътьом един голям як чинар, а две гуми служеха за луксозни рамки на портретите на прескъпите му родители, всичко това беше изискано съчетано с по-обикновени неща, събирани някога от златотърсача.

През една хубава августовска вечер Дени ситнеше по пътя на своята ежедневна разходка за храносмилане. Пълнолунието превръщаше листата в дантели от сенки, а очите на Дени придобиваха под ясната светлина меките рубинени отблясъци на арбоазко вино. Той се приближаваше до дъба, обикновено крайна точка на разходката му, когато съдбата изпречи на пътя му Сиамският маг, чието истинско име беше Етиен Пампл, и малката Лизет Кашу, чернооката сервитьорка от ресторанта „Гроней“, привлечена в „Измамен покой“ от мага под лъжлив претекст. Лизет се бе пременила с чисто новия си корсет, марка „Натрапчивост“, и именно на този детайл, чието разрушаване беше коствало на Сиамския маг шест часа усилия, Дени дължеше въпросната доста късна среща.

За нещастие обстоятелствата се оказаха твърде неблагоприятни за Дени. Беше точно полунощ, нервите на Сиамския маг бяха изопнати до скъсване, а наоколо растяха в изобилие магарешки уши, вълчи крак и бял заек, които от известно време са задължителни спътници при явленията на ликантропията[2] или по-скоро на антрополицията[3], какъвто е нашият случай. Побеснял от появата, при това дискретна, на Дени, който вече се отдалечаваше, мънкайки някакво извинение, Сиамският маг, отчаян от Лизет и натрупаната енергия, която трябваше да изразходи по един или друг начин, се хвърли върху невинния звяр и го захапа жестоко за плешката. Дени изскимтя уплашено и побягна в галоп. Когато се прибра, някаква странна умора го повали и той заспа тежък сън, прекъсван от неспокойни бълнувания.

Лека-полека забрави случката и дните отново се заточиха, еднакви и различни. Настъпваше есента и с нея септемврийските приливи, под чието странно въздействие листата на дърветата почервеняват. Дени се тъпчеше с лютиви млечници и манатарки, излапваше по някой лишей, почти невидим върху дървесната кора, и бягаше от несмилаемия волски език като от чума. Сега горите вечер се опразваха бързо от посетители и Дени си лягаше по-рано. Но това сякаш не го отморяваше и в края на изпълнените с кошмари нощи той се събуждаше с лепкава муцуна и изтръпнали крайници. Дори изгуби страстта си по механиката и понякога пладнето го заварваше да спи, стиснал здраво с вцепенена лапа парцала, с който трябваше да излъска някое зеленясало парче месинг. Почивката му ставаше все по-неспокойна и той се учудваше, че не може да открие причината за това.

В нощта на пълнолунието се събуди внезапно, зъзнещ от треска, обзет от силен студ. Разтърка очи, изненада се от странното усещане, което изпитваше, и потърси светлина. Побърза да включи великолепния фар, наследен преди няколко месеца от един полудял „Мерцедес“, и ослепителният лъч на приспособлението озари ъглите на пещерата. Пристъпи, залитайки, към автомобилното огледало, закрепено над тоалетната масичка. С учудване установи, че стои прав на задните си лапи, но още повече се изненада, когато погледът му падна върху лицето — в малкото кръгло огледало пред себе си съзря някаква странна белезникава физиономия без козина, върху която единствено двете красиви рубинени очи напомняха предишния му вид. Нададе нечленоразделен вик, погледна тялото си и разбра причината за ледения студ, който го обгръщаше от всички страни. Пищната му черна козина беше изчезнала и пред очите му се бе изправило неугледното тяло на един от онези хора, на чиято любовна непохватност обикновено се присмиваше.

Трябваше да свърши най-спешното. Дени се хвърли стремглаво към куфара, натъпкан с разни износени дрехи, събирани наслуки след катастрофите. Избра инстинктивно един костюм на сиви и бели райета с представителен вид, към който прибави подходяща едноцветна риза с кафеникаво-розов оттенък и вратовръзка в цвят бордо. Щом облече тези дрехи, изненадан, че запазва равновесие, без сам да знае как, той се почувствува по-добре, зъбите му престанаха да тракат. Тогава изуменият му поглед попадна на малката купчинка черна козина, разпиляна около леглото, и той заплака за своята изчезнала външност.

С голямо усилие на волята все пак се овладя и се опита да сложи ред в мислите си. Четенето го беше научило на много неща и работата изглеждаше ясна: Сиамският маг беше човек вълк и ухапан от него, Дени съответно се бе превърнал в човек.

Отначало го обхвана голям ужас при мисълта, че ще трябва да живее в един непознат свят. Човек сред хората — на какви ли не опасности щеше да бъде изложен! В паметта му изникнаха безплодните борби, които водеха денонощно шофьорите от пикардийския бряг, и той вече предвкусваше съвсем символично жестокостта на съществованието, на което, ще не ще, трябваше да се подчини. После размисли. Преобразяването му, ако книгите не лъжеха, по всяка вероятност щеше да бъде краткотрайно. Защо тогава да не се възползува от него и да не поизучи градовете? Тук трябва да признаем, че някои сцени, видени в гората, изникнаха в съзнанието на вълка, без да предизвикат у него предишните реакции, и за своя изненада той облиза устните си, което му позволи да установи, че въпреки всичко, езикът му си е останал остър, както преди. Отиде до огледалото, погледна се по-отблизо. Чертите му не бяха чак толкова грозни, колкото се опасяваше. Отвори уста и установи, че небцето му е запазило красивия си черен цвят и че пак може да мърда ушите си, само малко по-дълги и по-космати. Но лицето, което съзерцаваше в малкото сферично огледало, лице с удължен овал, матов тен и бели зъби, навярно щеше да му отреди почтено място сред онези, които познаваше. В края на краищата по-добре беше да се възползува от неизбежното и да извлече някаква поука за бъдещето. В пристъп на благоразумие той потърси, преди да излезе, някакви черни очила, с които в случай на нужда би могъл да скрие рубинения блясък на очите си. Взе със себе си и шлифер, преметна го на ръката си и с решителна стъпка се отправи към вратата. Няколко секунди по-късно, с лек куфар в ръка, вдишвайки утринния въздух, който някак странно бе лишен от миризми, той се озова край пътя и решително вдигна палец пред първата кола, която забеляза. Беше избрал посока Париж, от ежедневния си опит знаеше, че колите спират рядко, когато се изкачват по склона, и са по-склонни на това, когато се спускат, защото тогава лесно могат да потеглят отново.

Благодарение на елегантния си вид той много скоро бе поет от една личност, която не бързаше, и настанен удобно отдясно на водача, разтвори жадните си очи за непознатия широк свят. Двадесет минути по-късно слезе на Площада на операта. Времето беше ясно и свежо, а движението — в границите на приличното. Дени се устреми дръзко през зебрите и пое по булеварда в посока на хотел „Писар“, където поиска да му дадат стая с баня и хол. Остави куфара на прислугата и веднага излезе отново, за да си купи велосипед.

Сутринта мина като сън, смаян, Дени не знаеше накъде да поеме. Дълбоко в себе си изпитваше тайното желание да потърси някой вълк, за да го ухапе, но размисли, че съвсем няма да е лесно да намери жертва, а и не искаше да се влияе много от това, което пишеше в книгите. Известно му беше, че с малко късмет би успял да се приближи до животните в зоологическата градина, но пазеше тази възможност за по-тежък случай. Новият велосипед поглъщаше цялото му внимание. Никелираното чудо го очароваше, а освен това щеше да му бъде много полезно, за да се върне в пещерата. По обяд той паркира велосипеда до хотела, пред малко учудения поглед на портиера, но елегантният вид на Дени и най-вече рубинените му очи, изглежда, лишаваха хората от способността да правят каквито и да е забележки. С радост на сърцето той се огледа за някакъв ресторант. Избра един приличен и дискретен — тълпата все още го смущаваше и въпреки голямата си обща култура, се страхуваше, че държането му издава лек провинциализъм. Помоли да го настанят на по-усамотено място и да побързат с обслужването.

Но Дени не знаеше, че в това така спокойно на пръв поглед място точно в този ден се провеждаше ежемесечното събрание на Любителите на риба по рамболитански и стана така, че както се хранеше, той изведнъж видя нахлуването на тълпа от свежи и жизнерадостни господа, които заеха веднага седем маси с по четири куверта. Дени смръщи вежди при това ненадейно нашествие и както очакваше, управителят се приближи вежливо до неговата маса:

— Извинявайте много, господине — каза този голобрад и сладкодумен човек, — бихте ли ни направили услугата да споделите масата с госпожицата?

Дени хвърли поглед към въпросната и престана да се мръщи.

— Ще бъда очарован — отвърна той, като се поизправи.

— Благодаря, господине — каза създанието с мелодичен глас. По-точно като мелодичен трион.

— Щом вие благодарите на мен — продължи Дени, тогава аз на кого? Подразбира се, да благодаря?

— На класическото провидение, разбира се — заяви красавицата.

И веднага изпусна чантичката си, която Дени улови още във въздуха.

— О! — възкликна тя. — Имате изключителни рефлекси!

— М-да — потвърди Дени.

— Очите ви също са твърде странни — добави тя след пет минути. — Напомнят на… на…

— Ах — отвърна Дени.

— На гранати — заключи тя.

— Това е от войната — каза Дени.

— Не ви разбирам…

— Исках да кажа — уточни Дени, — че очаквах да споменете рубина, но като видях, че казахте само гранат, си направих извод за ограниченията, до които води неизбежно войната чрез причинно-следствената връзка.

— Вие сте завършили Института за политически науки? — попита кафявата кошута.

— За да не се върна никога вече към тях.

— Мисля, че сте доста чаровен — увери го плоско госпожицата, която, между нас казано, беше губила девствеността си повече от един път.

— С удоволствие бих ви отговорил със същото, като го сложа в женски род — завърши своя мадригал Дени.

Излязоха заедно от ресторанта и палавницата сподели с човека вълк, че недалеч оттук е наела очарователна стая в хотел „Сребърната преса за пюре“.

— Елате да разгледате японските ми щампи — прошепна тя в ухото на Дени.

— Благоразумно ли е? — осведоми се Дени. — Нима вашият съпруг, брат ви или някой друг роднина няма да се безпокои?

— Донякъде съм сираче — простена малката, като погъделичка една сълза с върха на вретеновидния си показалец.

— Колко жалко! — отвърна учтиво нейният елегантен компаньон.

Като я последва в хотела, той не пропусна да забележи странното отсъствие на администратора и наличието на толкова успокояващ червен плюш, по което това място силно се различаваше от неговия хотел, но стълбището му разкри първо чорапите, а после, в непосредствено съседство с тях — и прасците на хубавицата и той я остави да вземе шест стъпала преднина, с цел да се осведоми. Вече осведомен, ускори крачка.

Идеята да прелюбодейства с жена го отвращаваше донякъде със своя комизъм, но споменът за „Измамен покой“ заличи този анахроничен елемент и той скоро се увери, че прилага на практика придобитите чрез гледане познания. Хубавицата благоволи да заяви, че е задоволена, и лукавството на нейните твърдения, че се е извисила, не бе доловено от неопитния в тази област и добричък Дени.

Той излизаше мъчително от нещо подобно на кома, доста по-различно от всичко, което бе изпитвал досега, когато чу часовника да звъни. Задъхващ се и пребледнял, Дени стана и застина глупаво на място, защото забеляза как партньорката му, с извинение, надупена, тършуваше старателно в джоба на сакото му.

— Снимката ми ли търсите? — внезапно попита той, вярвайки, че е схванал работата.

Почувствува се поласкан, но от трепването, което оживи двете полукълба, разбра колко погрешно е предположението му.

— Но… ъ-ъ… да, скъпи — каза нежното създание, без да разбира дали той се подиграва с нея, или напротив.

Дени се намръщи. Стана, отиде и провери портфейла си.

— Значи вие сте една от онези жени, за чието безчестие може да се прочете в произведенията на господин Мориак! — заключи Дени. — Курва, в известен смисъл.

Тя щеше да му възрази, и още как, че й е писнало от него и че се е погаврила с тялото му, и че не би се чукала с някакъв си тип само за удоволствие, но един особен блясък в очите на вчовечения вълк я накара да занемее. От орбитите на Дени изскочиха два тънки червени лъча, които се стрелнаха в очните ябълки на брюнетката и я потопиха в странен смут.

— Обличайте се и моментално си обирайте крушите! — подхвърли Дени.

Неочаквано му хрумна да нададе вой, за да подсили ефекта. Никога досега не му беше идвало подобно вдъхновение, но въпреки липсата му на опит, воят прозвуча страшно.

Ужасената госпожица се облече, без да пророни дума, за по-малко от времето, за което часовник отмерва дванайсет удара. Щом остана сам, Дени се разсмя. Изпитваше някакво порочно, твърде възбуждащо чувство.

— Това е вкусът на отмъщението — предположи той на висок глас. Оправи дрехите си, почисти се, където бе необходимо, и излезе. Беше нощ и булевардът блещукаше чудно.

Не бе изминал и два метра, когато към него се приближиха трима мъже. Твърде ярко облечени, в твърде светли костюми, със съвсем нови шапки и твърде лъскави обувки, те го обградиха.

— Може ли да си поговорим? — каза най-дребният от тримата, с маслинен тен и тънки мустачки.

— За какво? — учуди се Дени.

— Не се прави на глупак — изрече един от другите двама, червен и квадратен.

— Да влезем тук — предложи онзи с маслинения тен, тъй като минаваха покрай някакъв бар.

Дени влезе, силно заинтригуван. До този момент приключението му се струваше забавно.

— Играете ли бридж? — попита той тримата мъже.

— Бита карта си — подхвърли червеният двусмислено. Изглеждаше разгневен.

— Скъпи мой — каза маслиненият, като влязоха, — вие току-що постъпихте твърде невнимателно с едно младо момиче.

Дени прихна да се смее.

— И се превива от смях, педерастът му с педераст! — вметна червеният. — Сега ще се запревива още повече.

— Номерът е — продължи маслиненият, — че ние се интересуваме от мацката.

Изведнъж Дени разбра.

— Ясно — каза той. — Вие сте сводници.

Тримата скочиха едновременно.

— Я си дръж езика! — заплаши го квадратният.

Дени го погледна.

— Ще се ядосам — каза той, без да бърза. — За пръв път ми се случва, но познавам усещането. Като в книгите.

Тримата мъже изглеждаха объркани.

— Да не мислиш, че си ни изплашил, кретен! — каза червеният.

Третият не беше много приказлив. Той стисна юмрук и се засили. Тъй като юмрукът беше насочен към брадичката на Дени, той избегна удара, налапа китката му и стисна зъби. Чу се шум.

Една бутилка се приглави върху темето на Дени, който премигна и отстъпи.

— Ще те пречукаме! — каза маслиненият.

Барът се беше изпразнил. Дени прескочи масата и квадратния. Онзи зяпна от учудване, но с бърз рефлекс сграбчи обутия в еленова кожа крак на самотника от „Измамен покой“.

Последва кратка схватка, в края на която Дени, с разпрана яка, се огледа в огледалото. Дълъг белег прорязваше бузата му, а окото му бе станало синьо-лилаво. Той чевръсто нареди трите неподвижни тела под пейките. Сърцето му яростно думкаше под ребрата. Пооправи се малко и изведнъж погледът му падна върху стенния часовник. Единайсет часът.

„Кълна се в брадата си — помисли си той. — Трябва да се пръждосвам.“

Бързо си сложи черните очила и побягна към своя хотел. Душата му беше изпълнена с омраза, но трябваше веднага да си тръгне.

Плати стаята, взе куфара си, скочи на велосипеда и се понесе като истински Копи[4].

Беше стигнал до моста Сен-Клу, когато го спря един полицай.

— Нямате ли светлини? — попита го този човек, подобен на другите.

— А? — не разбра Дени. — Защо са ми? Аз виждам!

— Те не са, за да виждате вие — каза полицаят. — А за да ви виждат другите. Ами ако катастрофирате? А?

— Ах, да, вярно — отвърна Дени. — Но как работят тези светлини?

— Подигравате ли се с мен? — попита ченгето.

— Слушайте — каза Дени, — наистина много бързам. Нямам време за подигравки.

— Май си просите глобата — заплаши гадното ченге.

— Вие сте извънредно досаден — отвърна вълкът, вече на педалите.

— Добре — каза отвратителният простак, — ще си я получите.

Той взе да вади кочан и химикалка „Bic“ и заби нос за миг.

— Името ви? — попита, вдигайки нос.

После изсвири със свирката, защото забеляза в далечината бързия велосипед на Дени, който щурмуваше склона.

Дени яко натисна педалите. Слисаният асфалт отстъпваше пред яростния му устрем. Склонът на Сен-Клу беше глътнат за нула време. Прекоси тази част на града покрай „Покажимивсичко“ — тънък намек за бродещите в парка Сен-Клу сластолюбци — и зави наляво към Пан Ноар и Вил д’Авре. Като изплува от цивилизованата част на града пред ресторант „Южна кошница“, той си даде сметка за някакво раздвижване зад себе си. Ускори ход и неочаквано се впусна по един горски път. Времето летеше. Изведнъж в далечината някакъв часовник отмери полунощ.

Още при първия удар Дени установи, че работата върви на зле. Едва достигаше педалите, краката му сякаш се скъсяваха.

Тъй като се беше засилил, той все пак се изкачваше по каменистия горски път, когато забеляза на лунната светлина сянката си — дълга муцуна, щръкнали уши — и веднага се изтърколи на земята, защото вълк на велосипед е нещо недостойно.

За негово щастие едва бе докоснал земята и с един скок се бе гмурнал в някакъв гъсталак, когато полицейският мотоциклет се блъсна с грохот в падналия велосипед. Мотористът загуби един тестикул и вследствие на това остротата на слуха му намаля с трийсет и девет процента.

Едва станал отново вълк, запътил се в тръс към жилището си, Дени се запита що за странна лудост го бе обхванала под тези човешки дрипи. Той, тихият, кроткият, беше свидетел как благородните му принципи и добродушието му отиват на кино. Отмъстителният бяс, чиято сила се бе стоварила върху тримата сводници от Мадлената — единият от които, нека побързаме да го кажем за облекчение на истинските сводници, получаваше заплата от префектурата, отдел „За борба с наркотици и проституция“, — му се струваше едновременно немислим и привлекателен. Той поклати глава. Каква беда беше ухапването от Сиамския маг! За щастие, помисли си той, това мъчително преображение ще се извършва само при пълнолуние. Но у Дени остана нещо от него — смътната дремеща ярост, желанието за отмъщение не му даваха покой.

Бележки

[1] 1847–1910 г. Френски писател, автор на приключенски романи, някои от които за златотърсачи. — Б.пр.

[2] Суеверие или психоза, според които човек се превръща във вълк — особено разпространено като масова лудост през Средновековието. — Б.пр.

[3] Обратното явление: превръщане на вълка в човек. — Б.пр.

[4] Фаусто Копи — известен италиански колоездач. — Б.пр.

Край
Читателите на „Човекът вълк“ са прочели и: