Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les bons élèves, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 9 гласа)
Сканиране и разпознаване
Savcho (2010)
Коригиране
northeast (2010)

Издание:

Борис Виан. Човекът вълк. Разкази

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1989

Редактор: Екатерина Делева

Рецензент: Венко Христов

Художник: Димо Кенов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Бонка Лукова

Коректори: Жанета Желязкова, Мая Поборникова

ЕКП 07/9536611311/5577-59-89

 

Разказите в сборника са подбрани от следните книги:

Boris Vian

Le Loup-garou

Les fourmis

Le Terrain Vague, 1968

Le Loup-garou

Ursula Vian

Christian Bourgois éditeur, 1970


I

Люн[1] и Патон[2] слязоха по стълбището на школата за ченгета. Те излизаха от часа по спомагателна анатомия и се канеха да похапнат, преди да продължат стажа си пред сградата на Конформистката партия, чиито стъкла току-що бяха изпочупени от побеснели простаци с чепати прътове. Двамата весело размахваха сините си пелерини и си подсвиркваха един марш на ченгетата, в който се скандираше на всеки три четвърти такт, като се удряше здравата с бялата палка по бедрото на стоящия до теб, и по тази причина бе за предпочитане да се изпълнява от четен брой ченгета. В подножието на стълбището те завиха и поеха по сводестия коридор на столовата. Маршът отекваше странно под старите камъни, тъй като при четвъртия ла бемол въздухът започваше да вибрира, а цялата тема съдържаше не по-малко от триста тридесет и шест бемола. Отляво, в дългия тесен двор, засаден с белосани дървета, други бъдещи ченгета правеха упражнения за разкършване: играеха на прескочи-ченге на колело, изучаваха затворническия кадрил под звуците на арестантска цигулка, удряха със зелените си палки за упражнение едни кратуни, които трябваше да сцепят отведнъж. Люн и Патон не обърнаха никакво внимание на този спектакъл, в който участвуваха като актьори всеки ден освен четвъртък, когато ченгетата си почиват.

Люн блъсна голямата врата на столовата и мина първи. Патон почака една минута, за да си довърши марша на ченгетата, защото той свиреше по-бавно от Люн. През другите врати учениците от школата пристигаха на групи по двама-трима, много оживени, защото предишната вечер и сутринта бе имало изпити.

Люн и Патон се отправиха към седма маса, където намериха Арьолан и Полан, две от най-изоставащите ченгета в школата, но те компенсираха това с необичайна дързост. Седнаха на счупени столове сред всеобщо куркане.

— Изкара ли? — попита Люн Арьолан.

— Клати ми се ръката — отвърна Арьолан. — Дадоха ми един експериментален бабишкер, беше най-малко на седемдесет и яка като кон, мамка й!

— Аз счупих деветте зъба на моята с един удар — каза Полан. — Екзаминаторът ме поздрави.

— На мен не ми провървя — продължаваше Арьолан. — Тя така ме вбеси, че изпуснах повишението в оловна пелерина.

— Аз знам защо — каза Патон. — Вече не могат да намерят достатъчно в бедните квартали, затова ни дават разни от по-охранените райони. Те са по-издръжливи. Виж, с жените все още става, но сутринта с голям зор натиках палката си в окото на моя човек…

— Да — каза Арьолан, — бях предвидил тоя номер. Аз моята я поправих.

Той им я показа. Изкусно беше заострил края й.

— Влезе като по масло — обясни той. — Напънах се страшно и спечелих две точки в повече. Наваксах си за вчера…

— Тая година и хлапетата са трудни — продължи Люн. — На онова, дето ми се падна вчера сутринта, успях да му счупя само едната китка от раз. За глезените трябваше да продължа с ритници. Отвратително е.

— Същата работа — съгласи се Арьолан. — Няма ги вече ония от сиропиталището. Тези са безпризорни хлапета и човек не знае какво ще стане. Можеш да попаднеш и на добро, и на лошо. То е до късмет. Тези, които са се хранили добре, не можеш лесно и бързо да ги натрошиш. Имат дебела кожа.

— А пък на мен — каза Роланд — ми се разпори оловото на пелерината, от шестнадесет парчета ми останаха седем, трябваше да удрям два пъти по-бързо. Мъжка дума, щях да пукна!… Но на сержанта му течаха лигите, като ме гледаше. Той просто ми каза следващия път да ги зашия по-здраво. Не ми наложи наказание.

Те спряха да говорят, защото им донесоха супата. Люн хвана черпака и го потопи в тенджерата. Беше супа от войнишки нашивки с мазнина, която плуваше отгоре. Сипаха си тлъсти порции.

II

Люн стоеше на пост пред сградата на Конформистката партия. Гледаше книгите и от техните заглавия го заболя глава. Той четеше само молитвеника на ченгетата с четирите хиляди нарушения, които трябваше да се знаят наизуст, от пишкане на улицата до разговор с ченге от много близо. Като четеше молитвеника, редовно побесняваше, щом стигнеше до петдесета страница, където една илюстрация показваше как човек пресича голям булевард извън пешеходната пътека. Всеки път Люн плюеше на земята с отвращение и ядно обръщаше страницата, за да се поуспокои от следващия портрет на „изрядното ченге“ с блестящи копчета. По любопитна случайност „изрядното ченге“ приличаше на неговия другар Патон, който кибичеше от другата страна на сградата.

От горния край на улицата идваше голяма кола, натоварена с тънки греди от космата стомана. Едно чираче бе кацнало в края на най-дългата, която метеше отзад, пазейки равновесие. То размахваше голям червен парцал, за да плаши хората, но от всички страни върху него налитаха жаби, привлечени от парцала, и нещастното хлапе се бореше неспирно с мокрите им кожи. Камионът подскачаше на четирите си твърди черни гуми и момчето танцуваше като върху ракета за тенис. Камионът мина покрай сградата, друсна веднъж по-силно и в същия този момент една спаначенозелена жаба се шмугна през яката на ризата под мишницата на хлапето. То изквича и изпусна парцала. Описа една сплескана осморка и се приземи насред витрината с книгите. Вслушвайки се единствено в своята смелост, Люн наду свирката с всичка сила и се втурна към хлапето. Издърпа го за краката през отвора и лекичко заблъска главата му в най-близкия газов кран. Голям къс стъкло, забит в гърба на детето, отразяваше слънчевите лъчи и светлото петно танцуваше по изсъхналия тротоар.

— Още един фашист! — каза Патон, който се зададе.

Някакъв служител от книжарницата се приближи към тях.

— Може да е катастрофа — каза той. — Изглежда много млад за фашист.

— Така ли мислите? — попита Люн. — Аз го видях!… Нарочно го направи!…

— Хм!… — измънка служителят. Люн пусна хлапето, побеснял.

— Вие ли ще ме учите как да си върша работата?… Ще ви вкарам вътре, ако настоявате!

— Да — съгласи се служителят.

Той събра хлапето и влезе в книжарницата.

— Какъв мръсник — каза Патон. — Ще видиш, скъпо ще му излезе!…

— Щом казваш! — отвърна Люн със задоволство. — Това е едно повишение в перспектива… А може би ще успеем да пребараме фашистите за школата!

III

— Днес ще пукнем от скука — каза Патон.

— Да — отвърна Люн. — Спомняш ли си миналата седмица?

— Би трябвало да направим нещо — каза Люн. — Ако веднъж седмично ни се случваше по нещо… щеше да бъде гот!…

— Да — отвърна Патон. — О!… Скивай!

В бистрото до тях имаше две много хубави момичета.

— Колко е часът? — каза Люн.

— Още десет минути и свършваме — отвърна Патон.

— Чудничко! — каза Люн. Гледаше момичетата. — Ще пийнем ли по нещо?

— Да — отвърна Патон.

IV

— Ще я видиш ли пак днес? — попита Патон.

— Не. Тя не може. Какъв гаден ден!…

Бяха на пост пред Министерството на печалбите и загубите.

— Никой не минава оттук — каза Люн. — Това е…

Той млъкна, тъй като една възрастна дама се обръщаше към него.

— Извинете, господине, улица „Училищна“?

— Давай — каза Люн.

И Патон нанесе силен удар с палката по главата на госпожата. Оставиха я до стената.

— Дърта мръсница! — каза Люн. — Не можеше ли да ми говори отляво, като всички? В края на краищата… това разсейва — отсече той.

Патон триеше палката си с карирана кърпичка.

— С какво се занимава твоето момиче? — попита Патон.

— Не знам — каза Люн. — Но е мила, знаеш ли…

— Иначе как е? — попита Патон.

Люн почервеня.

— Отвратителен си. Нищо не разбираш от чувства.

— Значи няма да я видиш тази вечер? — каза Патон.

— Не — отвърна Люн. — Как ли да си прекарам вечерта?

— Можем да идем в Централния склад — предложи Патон. — Там винаги има хора, дошли да чопнат нещо за ядене.

— Не сме дежурни — каза Люн.

— Трябва само да отидем там — продължи Патон. — Ще бъде забавно, може да арестуваме някого. Но ако предпочиташ, можем да отидем в…

— Патон — възкликна Люн, — знаех, че си прасе, но ти наистина не разбираш нищо. В момента не бих могъл да направя това.

— Много си застрелян — каза Патон… — Хайде, не искам да приличам на глупак. Ще отидем в Централния склад. Ама си вземи ютията, да се надяваме все пак, че ще вдигнем малко пушилка.

— Щом казваш — отвърна Люн много възбудено. — Най-малко две дузини ще ударим…

— Ти — каза Патон, — ти май наистина си влюбен.

V

Патон мина първи. Люн го следваше отблизо. Тръгнаха покрай тухлената стена и стигнаха до отвора, грижливо поддържан от пазача, за да не могат крадците да се катерят по стената и да я рушат. Те влязоха. От двора водеше началото си тясна пътечка, украсена от двете страни с бодлива тел, която даваше на крадците единствената възможност да тръгнат по нея. Тук-там в земята бяха изкопани дупки, за да могат ченгетата да се спотайват и да се прицелват внимателно. Люн и Патон избраха една двуместна. Настаниха се удобно и преди да минат и две минути, чуха мотора на автобуса, който докарваше крадците на самото място. Доловиха подрънкването на звънчето и първите крадци се появиха в отвора. Люн и Патон си закриха очите, за да не ги видят. По-забавно беше да ги повалят на връщане. Те преминаха. Всички бяха боси, за да не вдигат шум и защото обувките са скъпи. Отминаха.

— Признай, че по̀ ти се иска да бъдеш с нея — каза Патон.

— Да — отвърна Люн. — Не знам какво ми става. Май съм влюбен.

— Нали ти казах — продължи Патон. — Правиш й и подаръци.

— Да — призна Люн. — Дадох й гривна от синя ела. Беше много доволна.

— С малко се задоволява — продължи Патон. — Никой не носи вече такива.

— Кой ти каза? — попита Люн.

— Това не те засяга — отвърна Патон. — Пускаш ли й ръце, когато си с нея?

— Млъкни — каза Люн. — Човек не трябва да се подиграва с тези неща.

— Винаги си имал слабост към блондинките — продължи Патон. — Но ще ти мине като друг път. Тя е слаба.

— Говори за нещо друго — възрази Люн. — Не искам да приказваш такива работи.

— Ставаш досаден — каза Патон. — Ще загубиш бройки за Школата, ако мислиш само за това.

— Няма — отвърна Люн. — Внимание, връщат се…

Пуснаха първия да мине, беше плешив господин с мариновани мишки в чантата. После Патон стреля. Един слаб дангалак падна и умря, а пакетите му се търкулнаха на земята. Патон се развихри, но и Люн стреля на свой ред. Свали двама, но те се надигнаха отново и успяха да се доберат до отвора. Люн кълнеше като дявол, а пистолетът на Патон засече. Още трима им се измъкнаха под носа. Последна се зададе една жена и побеснелият Люн изпразни пълнителя си в нея, а Патон излезе от своята дупка, за да довърши работата; но жената беше съвсем мъртва. Хубава блондинка. Кръвта по босите й крака лакираше ноктите в червено, а на лявата си ръка тя носеше съвсем нова гривна от синя ела. Беше слаба. Навярно беше умряла на гладно сърце, така е по-добре за здравето.

Бележки

[1] Луна (фр.). — Б.пр.

[2] Късче тесто (фр.). — Б.пр.

Край
Читателите на „Добрите ученици“ са прочели и: